В огъня

19

Пен изчака вратата да се затвори зад Оуен и изтича навън. Спря пред стълбата и погледна към горния етаж. Зад притворените кепенци се виждаха два мънички прозореца. Тя изкачи на един дъх външната стълба, като се държеше здраво за изгнилия парапет, защото стъпалата бяха в още по-лошо състояние. Спря пред вратата и изпрати пламенна молитва към небето:

— Моля те, господи, нека вратата да не е затворена. — Вдигна резето и вратата се отвори с жално скърцане. Пен се озова в тъмно, отвратително миришещо помещение, студено като гробница.

В първия момент не посмя да престъпи прага. Страхът от онова, което можеше да намери вътре, я сковаваше… а може би нямаше да намери нищо. Може би усилията й бяха напразни. В следващия миг във вените й потече нова енергия и тя повярва, че скоро ще намери онова, което търсеше.

Не бе помислила да вземе свещ и остави вратата отворена. Очите й бяха привикнали с мрака и веднага различи три вързопа на пода.

— Какво става? — попита уплашено един от тези вързопи и Пен стъпи предпазливо на неравните дъски, стараейки се да не вдига шум, който да бъде чут долу.

Коленичи пред първия вързоп, който се оказа мършаво момиченце. Очите му изглеждаха огромни на мръсното личице. До момичето спеше мъничко бебе.

— Няма нищо — пошепна Пен и добави абсурдното: — Аз съм! — След което пропълзя на колене към следващото вързопче.

На изгнил сламеник спеше момченце, свито на кълбо. Пен го огледа трескаво. Под жалките парцали, с които бе завито, детето беше ужасно мършаво. Тя се опита да прецени възрастта му, но в този мрак не можеше да бъде сигурна.

Пропълзя до третия сламеник и съвсем се обърка. Още едно момченце. То беше будно. Погледна я безизразно и засмука палеца си.

Отчаянието я връхлетя като огромна вълна и заплаши да удави убеждението й, мечтите и решителността й. Как да разбере кое е нейното дете? Дете, което беше носила осем месеца под сърцето си, което бе родила след многочасови болки, за да го загуби…

Къде беше толкова често споменаваният майчински инстинкт? Само той можеше да й помогне да познае сина си.

Коленичила пред последния сламеник, Пен се бореше със сълзите си. Каква полза, ако се разплаче? Колко време й оставаше? Оуен трябваше да задържи старата вещица колкото може по-дълго в кухнята. Нито за миг не й хрумна, че е възможно нито едно от двете момченца да не е нейното.

Пен се наведе и вдигна хлапето, което лежеше на влажната слама само по ризка. Детето я зяпна стреснато.

— Тихо… тихо, миличък — пошепна тя и го прегърна. Палецът се изплъзна от устата му, но то не се разплака, както се опасяваше тя.

Пен отиде до вратата, където беше по-светло, и огледа мръсното личице. Потърси очите на Филип, носа или поне устата му, но не откри нищо подобно. Никаква прилика. Дишайки тежко, притисна малкото телце до гърдите си, за да провери дали ще усети нещо — някакво сродство, — но изпита само огромно съчувствие към жалката човешка купчинка, която държеше в ръцете си.

Остави момченцето до вратата и то стъпи на крачетата си, без да реагира по никакъв друг начин. Пен вдигна второто момченце и отнесе и него до вратата. То се събуди и примигна уплашено. Ей сега щеше да се разпищи.

— Не плачи, моля те! — Пен сложи ръка на устата му. — Няма да ти сторя нищо лошо. — Погледна го в лицето с надеждата да открие някаква прилика, но отново не намери нищо.

Що за майка съм, като не мога да позная собственото си дете? — запита се ужасено тя. Отчаянието отново заплаши да я надвие.

Двете момченца застанаха едно до друго. Бяха горе-долу еднакви на ръст, ужасно слабички, занемарени… около двегодишни. Пен коленичи пред тях.

— Как се казваш? — попита шепнешком тя и сложи ръка върху главичката на детето, което си смучеше палеца.

То поклати глава.

— Той няма име — обади се от мрака момиченцето, а когато то се приближи до вратата, Пен видя, че е по-голямо, отколкото го бе преценила. Шест или седемгодишно. Притиснало бебето до мършавите си гърди, момичето обясни:

— Мисля, че няма да остане достатъчно дълго тук, за да получи име. Аз ги гледам, и тях, и бебето. Какво искате?

— Откъде идвате вие всички?

— Мама работи в онази къща — обясни момичето и посочи към реката. — Това е сестричето ми. — Тя вдигна бебето и то изплака с жално гласче. — За момчетата не знам нищо. Отскоро са тук. — Очите й блеснаха гладно. — Носите ли нещо за ядене?

Пен се прокле, че не се беше сетила да вземе поне няколко сладки — но кой можеше да си представи такова нещо? Докато пътуваха насам, Оуен я предупреди къде отиват, но сигурно и той не бе очаквал такъв кошмар.

Докато говореше с момичето, отчаянието й изчезна. Вече знаеше какво трябва да направи. Взе едното момче в едната, другото в другата си ръка и заслиза по стълбата с двойния си товар.

— Ей, не можете да ги отведете! Аз трябва да ги пазя — извика подире й момичето. — Старата ще ме пребие!

— Нищо няма да им направя — успокои я Пен. — Ела и ти долу, ако искаш.

— Какво друго ми остава — промърмори момичето, което я следваше по петите. — Казано ми е да не ги изпускам от очи.

Двете слязоха на улицата без произшествия. Двойният товар на Пен беше толкова лек, че тя почти не го усещаше. Децата бяха невероятно мършави, само кожа и кости. Тя отвори вратата с ритник и влезе в стаята.

— Оуен! — повика рязко тя и изрита вратата на кухнята.

Оуен се обърна изненадано.

— Виж ти — промърмори той.

— Какво ви става! — изсъска старицата. — Това са моите деца. Нели! — Тя грабна големия черпак и замахна към момичето, което се сви зад гърба на Пен. — Колко пъти съм ти казвала да не пускаш никого в стаята? — Старицата отново размаха заплашително черпака.

Момичето се вкопчи в наметката на Пен.

— Аз не съм виновна. Тя дойде и ги взе!

— Достатъчно! — Стоманеният глас на Оуен отекна в помещението. Той хвана ръката на старата и сръчно измъкна черпака от ръката й, без да изпуска Пен от очи. Никога не я беше виждал такава. Лицето й пламтеше, в очите светеше бездънно отчаяние, ръцете й стискаха здраво двете деца.

Отчаянието й не го учуди, защото веднага разбра причината. Не можеше да очаква, че тя ще познае сина си от пръв поглед — ако детето не притежаваше ясно изразена прилика с родителите си. Очевидно Пен беше очаквала от себе си невъзможното и сърцето му преля от съчувствие. Но само то не беше достатъчно, за да я измъкне жива и здрава от тази ситуация.

Очевидно Пен имаше намерение да изтръгне истината от старицата, ако се наложи и със сила, и Оуен не виждаше по-добра възможност, за да постигнат бързо целта си. Можеше само да се надява, че едно от двете жалки червейчета наистина е законният граф Брайънстън. Ако не, трябваше да продължат търсенето при много по-трудни условия, защото старата без съмнение щеше да вдигне тревога във всички бордеи на Саутуорк.

— Едно от тези момчета е мое дете — заяви твърдо Пен и направи крачка към жената. — Едно от тях е било донесено при вас от мъж, който се нарича лорд Брайънстън. Кое? — В погледа й пламтеше такава решителност, че старицата се отдръпна уплашено.

— Не знам за какво говорите — промърмори тя, след като се окопити. — Тези деца са мои и нямат нищо общо с вас.

Тя погледна мрачно Пен, но в присвитите й очи имаше несигурност. Чисто външно посетителката все още приличаше на пребита от бой уличница. Но всичко останало бе напълно променено. Стоеше гордо изправена, тялото й беше напрегнато като тетива пред изпращането на стрелата. В кафявите очи пламтеше огън. Устата й изразяваше презрение, брадичката беше решително вирната. В момента изглеждаше така, сякаш бе способна дори да извърши убийство.

Пен остави децата на мръсната маса и отново се обърна към жената.

— Кое? — попита отново тя със студен, почти безучастен глас.

— Моят приятел умее да си служи с всякакви оръжия. Смятам, че няма да ви е приятно, ако го помоля за помощ.

Засега се справяш и без моята помощ, любов моя, помисли си едва ли не развеселено Оуен, но въпреки това извади ножа от колана си. Предпочиташе да си служи с подкуп, вместо със заплахи, но след като Пен бе задала курса, той беше длъжен да я последва.

Жената погледна Оуен през рамо и очите й останаха приковани в блестящото острие.

— Не разбирам за какво говорите — повтори упорито тя.

Кавалерът многозначително се потупа по колана.

— О, мисля, че разбирате, мистрес. Кажете ни кое от децата е било донесено от граф Брайънстън.

— Откъде да знам, че е бил граф? — изхленчи старицата, без да откъсва поглед от камата. Вече бе забравила за привидното си майчинство. — Той не си каза името. Тук никой не си казва името.

— Дебел, с червено лице и злобни очи — описа го кратко Пен.

Децата зад нея заплакаха тихо. Момиченцето Нели, което наблюдаваше сцената като омагьосано, стоеше на вратата с бебето в ръце, готово за бягство.

Старата направи още една крачка назад, обърна се към стария скрин и се опита да извади нещо от чекмеджето. Оуен се раздвижи с онази светкавична бързина, която Пен вече познаваше у него, и старицата изпищя. Големият кухненски нож падна от изтръпналите й пръсти на пода. Оуен изви ръката й на гърба и с равнодушие, което поразително приличаше на истинско, опря камата си в гърлото й.

Децата се разпищяха и плачът им огласи мръсната кухня. Пен застана пред не смеещата да се помръдне старица, приближи лицето си до нейното, без да обръща внимание на гадната миризма от устата й, и повтори бавно:

— Дебел, червено лице, малки кафяви очи. Късо отрязана рядка коса. Сигурно е бил облечен в скъпи дрехи, с рапира на колана. Сигурно е бил пиян. Е? Кое момче ви донесе?

Старата погледна към плачещите деца. С непогрешимия си инстинкт за точния момент Оуен пусна ръката й и прибра камата в ножницата. Бе дошло време за подкуп.

Пен го погледна смаяно и отвори уста да протестира, но той й заповяда с поглед да мълчи и се обърна към жената.

— Да забравим ножовете, мистрес — предложи любезно той. — По-добре да говорим за пари. Аз ще взема детето и ще ви платя за него три пъти повече от онова, което сте получили от Брайънстън. Ще му кажете, че момчето е умряло от треска. Съмнявам се, че той ще се усъмни в думите ви. — Оуен огледа презрително мръсната кухня.

Изведнъж настъпи тишина. Даже децата престанаха да плачат и само тихичко хълцаха.

Пен се обърна към тях и притисна личицата им в роклята си. Не изпитваше никакво отвращение към мръсните мокри личица и течащите нослета.

Оуен я погледна бегло и продължи със същия любезен тон:

— Мисля, че ще можем да се договорим, мистрес…

Пен взе двете деца на ръце и се облегна на високата маса. Погледът й беше прикован в лицето на старицата и я пронизваше с такава сила, че тя се разколеба.

— Кое дете? — попита отново Пен.

Оуен бавно извади от джоба си кожена кесия, подобна на онази, която беше оставил на Бетси Кошъм. Пен веднага се сети, че му дължеше куп пари. Собственицата на бордея също прикова жаден поглед в кесията.

— Колко? — попита задавено тя.

— Пет гвинеи.

Старата присви очи и в зениците им блесна алчност.

— Лордът ми плаща две гвинеи на месец, за да храня добре детето.

— Глупости! — изсъска Пен. — Майка му никога не би позволила такова нещо. — Лейди Брайънстън беше отвратителна скъперница.

Позата на Оуен се промени. Всички признаци на общителност изчезнаха, очите му се превърнаха в черни камъни на тъмното лице.

— С две гвинеи на месец ще издържате цял куп деца — рече студено той. — Но както виждаме, вие не сте в състояние да изхраните и едно. Ще ви дам пет гвинеи. Ако откажете, ще преминем към други методи.

Старата погледна двете деца в ръцете на Пен. Двамата затаиха дъх.

— Лордът донесе ей този. — Жената посочи момченцето, което си смучеше палеца. — Обеща ми две гвинеи. Това е истината. — Тя се извърна и плю. — Не съм получила и половината!

— Сега ще получите пет гвинеи — каза Оуен и развърза кесията. Отброи пет златни монети и ги сложи на масата. Пен погледна детето си и внимателно извади палеца от устата му. Момченцето я погледна сънено. Очите му са кафяви като на Филип, каза си тя. Очакваше в сърцето й да пламне майчина любов, но не усети нищо друго, освен леко отчуждение. Търсенето бе приключило. Детето й беше при нея. То беше живо и щеше да се възстанови от ужасните месеци в мизерия. Въпреки това тя не изпитваше облекчение. Само някаква празнота… Нещо липсваше.

Пен погледна с надежда към Оуен. Стори й се спокоен, почти равнодушен… Равнодушен в този прекрасен момент, в който тя за първи път държеше в ръце собственото си дете. Кавалерът бе изпълнил обещанието си. Дали вече не означаваше нищо за него? Естествено. Нали в живота му нямаше място за деца. Даже за собствените му.

Сега, когато бяха близо до края, тя си спомни отново историята на Робин, която бе прогонила в най-далечното ъгълче на съзнанието си. Вече можеше да погледне на Оуен с очите на чужд човек. Тя не го познаваше. Никога не го беше познавала. С него я свързваше само едно споразумение и то вече беше изпълнено. В момента той беше само един чужд човек, на когото дължеше пари.

Погледът й падна върху второто дете, което хълцаше тихо и се притискаше до гърдите й.

— Плати й и за това момченце — помоли безизразно тя. Оуен я погледна изумено.

— Какво да направя?

Пен спокойно издържа на погледа му.

— За разлика от теб аз не мога да изоставя дете в такова положение, Оуен.

Не биваше да го казва, но думите излязоха сами от устата й. Веднага съжали за онова, което бе изрекла. В началото на нощта си бе казала, че миналото на Оуен, миналото на шпионина, не я засяга и не означава нищо за нея. Вече имаше детето си. Всичко беше уредено. Не беше нужно да му показва, че знае, не беше нужно да изкрещи в лицето му, че го презира и се отвращава от него. Двамата трябваше да се разделят мирно и тихо и да сложат край на кратката си идилия. Шпионинът щеше да отиде другаде да упражнява професията си.

Тя желаеше Оуен и сигурно го обичаше, но още от самото начало знаеше, че това е любов без бъдеще. Искаше да запази спомен за насладата и удовлетворението, които бяха преживели заедно, нищо повече. Но в този миг, докато го гледаше виновно, тя осъзна, че се е заблуждавала. Той означаваше много повече за нея. Споменът й завинаги щеше да бъде опетнен от онова, което знаеше за миналото му. Освен това искаше да разбере защо се е държал така осъдително.

Оуен я гледаше въпросително. Изведнъж лицето му се вкамени, устата се опъна в тънка линия.

Кой й бе казал за миналото му?

— Плати й за второто дете, колкото поиска — повтори упорито Пен трябваше веднага да приключат пазарлъка. Онова, което ставаше между нея и Оуен, не засягаше никого другиго.

— Ами другите две? — Тонът му издаваше гняв.

— Те си имат майка — пошепна дрезгаво Пен. — Но не мога да оставя момченцето.

Старата алчно местеше поглед от единия към другия.

— Дванайсет гвинеи за двамата! — Гласът й премина в хленч. — Някой ще дойде да си ги вземе и ще си имам ядове.

— Плати й! Няма да се пазаря за живота на едно дете — изфуча Пен, обърна се рязко, мина през тясната кухненска врата и излезе на улицата, притиснала децата до гърдите си.

Щом се озова навън, свали наметката си и уви децата в топлото кадифе. Беше й трудно да ги носи така, но ги намести на рамото си и закрачи енергично по уличката към брега на Темза, без да чака Оуен.

Той хвърли парите на масата, а когато мина покрай момиченцето с бебето, мушна в ръката му монета от шест пенса. Нищо повече не можеше да направи. Не беше в състояние да спаси всички гладуващи деца в бедняшките квартали на Лондон. Пен очевидно също го бе разбрала.

Излезе бързо навън, но уличката беше пуста. Изруга полугласно и се обърна в посока към реката.

Кой й бе казал? Кой й бе натрапил тази изкривена версия на истината?

Пен със сигурност не знаеше истината — тя беше известна само на него и на майка му. Някои може би си спомняха скандала, но никой не знаеше подробностите. Естел вече не беше между живите, а той не се мяркаше във френския двор. Коя беше тази злобна и подла личност, която бе разровила миналото, за да го унищожи? Коя?

Настигна я бързо, защото увитите деца й тежаха. Беше мокра, роклята лепнеше по тялото й. Косата, незащитена от качулката, бе нападала по раменете и гърба й.

Без да се бави, Оуен откопча наметката си и я загърна.

— Закъснях — пошепна той. — Вече си мокра до кости. Дай ми децата. — Взе ги от ръцете й, преди тя да е успяла да откаже, и забърза към кея, където ги чакаше лодката на посланика.

Пен се затича, за да не изостане, и когато се качи на борда, беше останала без дъх. Фенерът в кабината им освети пътя.

Оуен се наведе, за да мине през ниската врата, а Пен, която бързаше не по-малко от него, се спъна на прага и едва не падна. Мангалът беше пълен с въглени. Топлината и светлината правеха кабината най-приятното място на света.

Оуен остави децата на пода и се обърна към Пен, която вече бе коленичила пред момченцата и ги развиваше. Цялото й тяло се разтърсваше от силни тръпки.

Той извади от шкафа чисти кърпи и две одеяла.

— Дръж! — Хвърли й кърпите и заповяда рязко: — Изсуши децата, а после се преоблечи.

Самият той попи водата от косата си, после съблече мокрия ръчно тъкан жакет, който носеше под наметката. Хвърли и ризата си, наведе се над пламтящите въглени в мангала и силно изтърка гърдите и гърба си.

Пен почти не го забелязваше. Свали ризките на децата и едва не извика от облекчение, когато не откри по мършавите телца никакви следи от побой. Уви всяко момче в одеяло и ги сложи да седнат на тапицираната пейка до стената.

— Да се бях сетила да взема нещо за ядене… мляко… нещо, което да им дам в ръцете…

— В шкафа ще намериш хляб, сирене, мляко и ейл — изрече все така студено Оуен. — Но първо искам да се изсушиш. Ако си навлечеш някое белодробно възпаление, няма да им помогнеш.

Той беше прав. Пен свали бързо мокрите си дрехи и се уви в голямата хавлия. Тя не бе помислила за потребностите на децата, но Оуен се бе сетил да вземе всичко необходимо. Смущението и объркването й нарастваха с всяка секунда. Може би трябваше да направи опит да развърже възела на миналото.

Децата седяха на пейката и не се помръдваха. Погледите им бяха празни. Изглеждаха някак примирени, сякаш в краткия си живот бяха свикнали да виждат чужди лица и да сменят жилищата си посред нощ.

— Дръж. — Оуен подаде на Пен шише коняк. Тя отпи голяма глътка и се задави, когато огнената течност се стече в гърлото й; но в тялото й се разля приятна топлина и треперенето й спря.

Пен намери дрехите, с които беше дошла на лодката, и ги облече. Беше прекрасно да усети върху тялото си топлата чиста риза и рокля. Едва сега забеляза, че Оуен също се бе преоблякъл и носеше вълнен брич, ленена риза и скромен жакет.

Той й помогна да завърже корсета, делово, без да я попита има ли нужда от помощ. Докато тя закопчаваше ръкавите си, той извади от шкафа хляб и сирене, наряза хляба на малки парчета, сложи отгоре им сирене и ги подаде на децата на пейката.

Те зяпнаха учудено, после се обърнаха към Пен, сякаш очакваха, че храната ще изчезне също така бързо, както се е появила.

— Яжте — подкани ги тихо тя и коленичи пред пейката. — Яжте. Не сте ли гладни?

Момченцата закимаха усърдно и натъпкаха устите си с хляб и сирене.

— Не казват нито дума — отбеляза тихо Пен. — Дали могат да говорят?

— Нямам представа. Сигурно никой не е разговарял с тях — отвърна кратко Оуен. Тонът му беше студен и равнодушен и Пен потрепери. Скоро щяха да си разчистят сметките. Но не сега. Не тук. Не пред двете мръзнещи, гладни, объркани деца.

Оуен продължи все така хладно:

— Какво смяташ да правиш с тях? Барката на посланика не може да остане завинаги тук.

Пен изобщо не беше помислила какво ще прави, след като намери детето си. Първото, което й хрумна, беше да заведе сина си при майка й… при баба му и дядо му. Гуинивиър и Хю щяха да се погрижат за него. Да го скрият добре. Но нима можеше да стигне до Холборн съвсем сама… посред нощ? Рано сутринта трябваше да е отново в Гринуич. Беше обещала на Мери да й помогне да избяга от палата, където я държаха като затворница, и беше длъжна да изпълни обещанието си.

Бягството на Мери щеше да реши и нейния личен проблем. Когато си възвърнеше свободата, Мери щеше да я подкрепи в борбата й за признаване на сина й. Като наследница на умиращия крал Едуард Мери щеше да има властта да признае малкия за законен граф Брайънстън. Но докато Нортъмбърленд я държеше в палата, тя нямаше нито власт, нито влияние. Щом си възвърнеше свободата обаче, щеше да получи подкрепата на народа — всички знаеха, че хората са й предани и ще й помогнат да се пребори с Нортъмбърленд, който искаше да я унищожи с интригите си.

Първо трябва да отведа децата при мама, каза си решително Пен, а за това имам нужда от помощта на Оуен.

Тя се обърна отново към децата и им предложи мляко, за да избегне критичния оглед на Оуен. В сърцето й бушуваше буря.

Можеше ли да поиска още веднъж помощта на шпионина — въпреки всичко, което знаеше за него, въпреки пропастта, която се бе отворила между тях? Но ако правителството му наистина имаше интерес да подкрепи претенциите на Мери към трона, той беше длъжен да й помогне въпреки всичките им различия.

Оуен се облегна на масата и кръстоса крака.

— Гребците чакат заповедите ми. В Гринуич ли се връщаме? — В гласа му звънеше едва скривано нетърпение.

— Да… трябва — отговори Пен. — Не виждам какво друго мога да направя. Децата трябва да отидат при мама в Холборн, но това може да стане едва когато уредя бягството на принцесата от Гринуич.

Тя остави млякото и се обърна към него.

— Ти знаеш не по-зле от мен, че Нортъмбърленд я държи практически като затворница. Настроил е брат й срещу нея и тя живее в постоянен страх от Тауър. Нортъмбърленд се опитва да убеди краля, че трябва да изправи принцесата пред съда. Ако успеем да я измъкнем от Гринуич, ще спасим живота й. Имам нужда от твоята помощ, за да й върна свободата. След смъртта на Едуард Мери ще стане кралица и ще признае сина на Филип за истинския граф Брайънстън.

Тя се изправи и застана пред него, впила поглед в лицето му. Когато мълчанието се проточи, изрече твърдо и ясно:

— Ако твоето правителство наистина подкрепя Мери, ти си длъжен да ми помогнеш.

Пен хвърли предизвикателството в лицето му, без да се уплаши. Може би той щеше да й заяви, че Франция няма интерес да подкрепи принцесата? Може би щеше да й признае, че през цялото време я е лъгал?

Тялото й натежа като олово и куражът я напусна. Даже когато погледна децата на пейката, не й стана по-леко. Не знаеше нищо за човека Оуен Д’Арси. Познаваше тялото му, но характерът му, движещите му сили и бяха непознати.

Оуен не прие предизвикателството.

— Не можеш да предприемеш нищо с тези две деца — възрази спокойно той. — Ще те върна в Гринуич, после ще отведа децата при майка ти. След това ще обсъдим какво да правим с Мери.

— Не! — извика спонтанно Пен. — Няма да ми вземеш децата! — Нима можеше да повери беззащитните момченца на човек, който бе захвърлил собствените си деца?

— И защо не? — Тонът му беше леден, лицето му по-страшно отвсякога.

— Не мога да се отделя от сина си, след като го намерих — обясни бързо тя и прочете в погледа му, че не й е повярвал. Естествено, той знаеше какво се крие зад импулсивния й отказ.

Лицето на Оуен потъмня. Цялото му същество излъчваше отчуждение. Отиде до вратата и извика на гребците:

— Към Гринуич!

— Веднага, милорд! — Последва трескава суетня и барката се насочи към средата на реката.

Оуен отново се облегна на масата.

— Е? — Думата падна като камък в потискащата тишина. Той искаше обяснение, но Пен нямаше думи, в които да облече страшното обвинение. Тя се обърна отново към децата.

— Мисля, че знаеш. — Настани момченцата удобно и ги зави.

— Жена ти… и децата…

— Това не те засяга. — В гласа му имаше презрение, което я учуди. В какво всъщност го беше обвинила? Той не отричаше и не се защитаваше. Миналото му наистина не я засягаше, но историята му явно беше известна на доста хора, иначе Робин нямаше да се добере до нея.

— Не — кимна тя и с облекчение и с чувство на гняв. — Естествено, те нямат нищо общо с теб и с мен! — В тона й звънна сарказъм. — Как може миналото да има нещо общо с настоящето? Но сега разбирам много неща.

— Ти? — попита той с обидно неверие. — Ти? Ти не разбираш нищо… съвсем нищо! — Грабна мократа си наметка и излезе от кабината.

Пен седна на пейката срещу децата, които вече спяха дълбоко, сити и спокойни. Какво не разбираше тя?

Робин в никакъв случай не би измислил такава история. Със сигурност я бе научил от достоверен източник. И всичко си пасваше така добре. Всички малки загадки и големи тайни обясняваха тази трагедия. Обясняваха и чувството за вина, и разкаянието. Но нищо, нищо не можеше да върне времето назад.

Тя се надигна и впи поглед в сина си. Вече го различаваше от другото дете, чиято коса, доколкото се виждаше под мръсотията, беше морковено оранжева. Пен се наведе над детето и буквално го пое в себе си, очаквайки мига на прозрението, момента на абсолютната сигурност, вълната на безграничната майчина любов.

След минута се обърна настрана, недоволна от реакцията си. Наметна се и излезе на палубата. Оуен стоеше на кърмата, устремил поглед към трепкащите светлини на града.

Какво не разбираше тя?

Трябваше да знае. Все пак… все пак го беше обичала. Макар че за двамата нямаше бъдеще, тя искаше да разбере.

Събра цялата си смелост, за да се приближи до него. Лицето му беше затворено.

— Ще ми кажеш ли защо? — попита тя и спря зад него. — Как се стигна дотам?

Той не се обърна. Гласът му прозвуча твърдо и остро.

— Ти не знаеш нищо за моя свят. Как смееш да ме осъждаш? Прибери се при децата.

Пен чу огромната болка в думите му и разбра, че е направила ужасна грешка. По дяволите, как да се поправи? Той не желаеше да говори с нея. А тя не можеше да разбере, без да й е обяснил!

Ужасно нещастна, тя се върна в кабината при заспалите деца, седна на пейката и сплете ръце в скута си. Седя така, докато барката се удари в кея на Гринуич и небето се оцвети в утринна розовина.

Робин се събуди изведнъж. Ударът на месинговия часовник на камината го бе изтръгнал от неспокойната дрямка. Пет часът.

Пен все още не се връщаше. През дългите нощни часове, докато седеше тук и я чакаше, Робин бе открил мотива на Нортъмбърленд да ожени сина си за малката Джейн Грей. Смел, по-точно дързък план, граничещ с държавна измяна, който съответстваше напълно на безумното честолюбие и острия ум на дука.

Планът не можеше да се осъществи без съдействието на краля — но Нортъмбърленд имаше неограничено влияние върху тежко болния, умиращ Едуард. Това означаваше, че Мери и несъщата й сестра Елизабет, както и всички, които се смятаха за техни приятели, са заплашени от голяма опасност.

Робин се изправи, протегна се и се опита да раздвижи скованите си крайници. В стаята беше студено. Той отиде до прозореца и погледна навън в сивия здрач. Нортъмбърленд сигурно си мислеше, че французите няма да обърнат особено внимание на плановете на коронния съвет, ако той съумее да отклони вниманието им с обещанието да обсъдят възможностите за брак между Мери и Орлеанския дук.

Ако дукът постигнеше целта си, французите щяха да мърморят и да заплашват с отмъщение, но дори обединените френски и испански войски нямаше да бъдат в състояние да свалят Джейн от трона, след като са я коронясали — а двете принцеси щяха да са на сигурно място в някой затвор. Дотогава Нортъмбърленд щеше да действа в най-строга тайна.

Поради близостта си с Мери Пен беше непосредствено застрашена, все едно дали щеше да изпълни исканията на дука или не.

Най-добре да иде на кея и да я чака. Ако успее да я улови навреме, ще вземе лодка и ще я отведе в Холборн, преди да е влязла в палата. Но първо трябваше да разбере къде е отишла.

След минута Робин излезе навън, увит в дебелата си наметка. Слугите, които вече бяха станали, го проследиха с равнодушни погледи. Той прескочи парцала на едрия момък, който лъскаше мраморния под в голямата зала, и излезе през страничната врата на настланата с червени плочи алея към реката — един от слугите му бе казал, че снощи късно е мярнал лейди Пен по тази алея. Мъжете, които гасяха катранените факли, изобщо не обърнаха внимание на бързащия придворен.

Дъждът беше престанал, но от клоните на дърветата капеше вода и плочите под краката на Робин бяха хлъзгави. Темза се разпростря пред него като гладка сива лента, сякаш заляна с масло.

В това мъртво време, когато нощното движение бе приключило, а дневното още не беше започнало, кеят беше пуст. Навътре в реката се виждаха няколко лодки, размити очертания в отиващия си мрак, които чакаха първите утринни пътници.

На кея бе спряла лодката на френския посланик. Робин се скри зад най-близкия храст и се загледа напрегнато към луксозното превозно средство.

Пен слезе на кея с вързоп в ръце. Оуен Д’Арси, който слезе след нея, също носеше някакъв вързоп.

Робин моментално излезе от прикритието си.

— Пен?