В огъня

5

— Господи, Пен, цялото ти тяло е в драскотини и сини петна! — извика възбудено Пипа, когато влезе в покоите на сестра си, след като бе предала посланието й на принцеса Мери.

Две прислужнички тъкмо пълнеха с вода голямата медна вана, поставена пред камината. Пен се бе съблякла съвсем гола и изследваше тялото си сантиметър по сантиметър с малко италианско огледало от стъкло и сребро. Пипа не преувеличаваше. Ръцете и гърдите на сестра й бяха осеяни с драскотини, някои от които дори бяха прокървили. Точно под пъпа се синееше голямо петно и Пен си спомни, че бе получила ритник. По бедрата й глезените й също имаше сини петна и друга следи от удари.

— Беше ужасно — пошепна тя и се разтрепери. — Наистина, кавалерът се появи само след минути, но… — Тя обгърна с ръце крехкото си тяло, за да спре треперенето.

— Радвам се, че е дошъл в подходящия момент — отбеляза дълбокомислено Пипа и се настани удобно на пейката под прозореца, като първо подреди внимателно полите на роклята от червена коприна, облечена върху фуста от смарагдовозелена тафта. Пипа споделяше с принцеса Мери склонността към разкошни материи и ярки цветове — за разлика от Пен, която беше наследила от майка си предпочитанието към дискретна елегантност.

— Какво драматично спасение! — заяви Пипа и по лицето й пролича, че няма намерение да си отиде. — Разкажи ми всичко, истинско приключение! Умирам от любопитство. Сам ли беше кавалерът? Как успя да обърне всички в бягство?

— Пажът му беше с него и помагаше с камата си. Оуен също беше въоръжен с кама и рапира. Като наемен убиец! Но за мен беше ангел на отмъщението, който бе навсякъде и поразяваше просяците с блестящия си меч.

— Оуен? — попита веднага Пипа. — За пръв път те чувам да използваш първото му име.

Нищо не убягва от вниманието на Пипа, каза си Пен и се прокле, че името се бе изплъзнало така лесно от устата й.

— Долу ви го представих с името му — поправи я тя. — Обстоятелствата на нашата среща бяха наистина необикновени. — Остави огледалото на масичката и се запъти към камината. — Когато някой спаси живота на някого, а после двамата прекарат нощта в една стая над крайречна кръчма, формалностите започват да изглеждат глупави. — Тя потопи ръка във водата. — Добави малко гореща юда, Елен, и донеси сушена лавандула и розови листенца.

— Веднага, милейди. — По-възрастната от двете прислужнички вдигна една от кофите, които чакаха пред огъня, и изля горещата вода във ваната. Младата посипа вътре лавандула и розови листенца и ароматът им изпълни цялата стая.

— О, така ли? — Пипа присви очи, но по изключение си спести всяка друга забележка.

Пен се отпусна във ваната и каза на прислужничките:

— Може да си вървите. Ако имам нужда от вас, ще позвъня.

Двете жени направиха реверанс и се оттеглиха. Едва тогава Пипа продължи с въпросите:

— Какво правихте цяла нощ в стаята над кръчмата?

— Разговаряхме. — Пен се потопи до брадичката в горещата вода, облегна глава на ръба на ваната и затвори очи. Топлината я обгърна и схванатите мускули започнаха да се отпускат.

— Говорихте си? За какво? — Пипа се наведе напред и опря ръце на коленете си.

— За разни неща — отговори с въздишка Пен. — После съм заспала. Когато се събудих, кавалерът ме доведе тук.

Убедена, че не е чула цялата история, Пипа смръщи чело.

— Кой е кавалер Д’Арси? Срещала ли си го и преди?

— Срещнахме се вчера на приема. Преди това не съм го виждала. — Пен се запита дали да разкаже на Пипа за първата среща в библиотеката и за изненадващата целувка. Пипа щеше да остане въодушевена от историята, но със сигурност щеше да попита сестра си какво е търсила в библиотеката на Брайънстън, когато я е изненадал Оуен. Колкото и да се стараеше да опази тайната, сестра й щеше да я разпитва упорито и да й изтръгне всички подробности. След Пипа щяха да узнаят майка й и останалите и отново да се притесняват и да се тревожат за нея. Нямаше смисъл да става център на внимание, особено сега, когато имаше шанс да получи помощ от Оуен Д’Арси.

— Доколкото знам, доскоро е живял във френския двор — отговори тя, като се стараеше гласът й да звучи непринудено. — Пристигнал е в Лондон преди няколко месеца.

— Има ли жена?

— Откъде да знам? — Пен седна така рязко, че водата във ваната се разплиска.

— Ами, помислих, че си го попитала — отговори невинно Нина. — Аз бих го направила.

— Да, сигурна съм, че би го направила — но ние не говорихме за семейства и деца. Темите бяха други.

— О! — Пипа се слиса. — А не ти ли е интересно да разбереш?

— Не.

— Той е много… внушителен — промърмори замечтано Пипа. — Не бих го нарекла красив, това е много банално. Не, той е… — Тя затърси подходящата дума.

— Екзотичен — подхвърли Пен.

Пипа се засмя и плесна с ръце.

— Точно така! Екзотичен! Защо не искаш да знаеш дали е женен?

— Аз не обичам да флиртувам, нали знаеш?

— Затова пък аз обичам!

— Това не може да се отрече. — Пен хвърли развеселен поглед към сестра си. — Ти флиртуваш с безсрамно удоволствие. Няма ли най-после да се омъжиш?

— Какво общо има женитбата? — попита учудено Пипа. — Аз се наслаждавам на сегашния си начин на живот. Не искам да стана почтена омъжена жена, обвързана с един мъж. И в никакъв случай не искам свекърва. Не и след онова, което преживя ти.

— Тогава вероятно ще разбереш защо нямам никакво желание да се сдобия с втора свекърва — засмя се Пен. — Тъкмо поради това не се интересувам от семейното положение на Оуен Д’Арси. — Нямаше смисъл да крие истината от сестра си.

— Но той ти харесва, нали? — продължи упорито Пипа.

Пен отново затвори очи. Не можеше да отрече. Трябваше да бъде откровена пред себе си и да признае, че се чувстваше привлечена от него — не само защото бе обещал да й помогне да търси сина си.

— Да, харесвам го.

— Много ми е интересно как ще го приеме Робин.

— Какво общо има Робин? Това не го засяга!

— Според мен той е убеден, че го засяга — възрази меко Пипа.

И двете знаеха, че това е истината.

В този момент доверителният разговор на сестрите бе прекъснат. Вратата се отвори с трясък и в стаята влетя лейди Кендъл с шумящи копринени поли, следвана от прегърбена стара жена.

— Пен! Миличка Пен! Какво се е случило? Едва не полудяхме от тревога!

— Мамо! — извика изненадано Пен и се изправи във ваната. — О, не е трябвало да се тревожите. Пипа пак е преувеличила. Както виждаш, аз съм жива и здрава. — Тя посегна към тила си, сякаш искаше да скрие превръзката.

— Ох, ох, детенцето ми! — изпъшка старицата и забърза към ваната. — Я се виж, момиче! Цялата си изподрана и в сини петна!

— О, Тили, не е нищо сериозно. Рана на тила, няколко натъртвания и драскотини. — Пен се усмихна успокоително на старицата, бавачка и на майка й, и на децата й. Тили беше толкова възрастна, че малката им полусестра Ан вярваше, че е живяла още в началото на света.

— Ако продължаваш да стоиш мокра на студа, ще се разболееш и ще умреш — изсъска сърдито Тили и посегна към една дебела хавлия, за да загърне любимката си. — После лично ще проверя превръзката.

Пен излезе от ваната и се уви в топлата хавлия. Седна на столчето пред огъня и изтърпя стоически охканията и пъшканията на Тили, докато преглеждаше раната.

— Според мен трябва да дадеш някои обяснения, Пен — каза майката, докато оглеждаше голямата си дъщеря със загриженост в тъмните кестенови очи. Четиридесет и тригодишната Гуинивиър все още беше красива жена. Някога златната й коса беше добила сребърен блясък, а леките бръчици по лицето само подчертаваха силния дух и чувството за хумор, така характерни за нея. Елегантна както винаги, днес тя носеше черно копринено кадифе, обшито със сапфири.

— Пен била нападната от крадци — заговори възбудено Пипа. — Спасил я кавалер Д’Арси, който…

— Мога да разкажа и сама, Пипа — прекъсна я сърдито Пен.

— Права си, това е твое приключение — съгласи се веднага Пипа. — Да знаеш как ми се иска да го бях преживяла аз!

— Искам да поговоря насаме с Пен, скъпа — изрече натъртено майката. — Ще бъдеш ли така добра да отидеш при лорд Хю? Той отиде да изкаже почитанията си на принцеса Мери и взе Ан. Малката гори от желание да види Пен. Би ли я довела тук, скъпа?

Естествено, Пипа разбра, че майка й иска да я отстрани от разговора, който предстоеше, затова бе измислила тази излишна поръка. Ан спокойно можеше да намери сама пътя до стаята на Пен. Но Пипа не беше от момичетата, които се сърдят на майките си за такива неща. И изобщо не беше дребнава. Затова и най-острите стрели не я улучваха. Тя се сбогува с весело махване към увитата в хавлия Пен и шумно затвори вратата зад гърба си.

Гуинивиър седна на пейката, напусната от Пипа, и свали ръкавиците си.

— Хайде, мила, разкажи ми какво се случи.

В залата за аудиенции на принцеса Мери цареше ужасна блъсканица. Пипа влезе и веднага видя втория си баща, граф Кендъл, и несъщата си сестра Ан в кръга около принцесата, която седеше на красиво резбован стол пред камината с книга в ръце. Дори когато даваше аудиенция, принцеса Мери държеше да бъде с книга в ръка и често объркваше посетителите си, като преставаше да им обръща внимание и се задълбочаваше в четивото си.

Тази сутрин обаче вниманието й беше изцяло посветено на гостите. Въпреки относителната бедност, в която я държаха краля и съветниците му, тя беше облечена във великолепна френска одежда от изкусно избродиран и обшит със смарагди златен брокат, подарък от братовчед й императора. Малките й ръце бяха украсени със скъпи пръстени, на гърдите й искреше огромен диамант.

Дребна и крехка, Мери беше хубава жена. Наскоро бе навършила тридесет и шест години, но пазеше младежкия си вид. Кестенявата коса и свежият тен изобличаваха в лъжа твърденията за лошото й здравословно състояние, плод на постоянния й страх, че няма да запази живота си сред интригите и коварството на двора, в който живееше.

Пипа си проби път през навалицата и направи реверанс пред принцесата. Вторият й баща я посрещна с усмивка и сложи ръка на рамото й.

— Как е Пен? — попита Мери с видима загриженост. — Не разбирам защо не е прекарала нощта в дома на свекърва си. Ако бях помислила, че ще си тръгне съвсем сама, щях веднага да й изпратя свита.

— Пен обикновено не постъпва така необмислено — отбеляза лорд Хю със смръщено чело. — Сигурно е имала основателна причина да излезе сама в нощта, мадам.

— Пен има рана на тила и много драскотини и натъртвания — съобщи Пипа така, че да я чуят всички. — Едва е успяла да се измъкне от ръцете на нападателите. Имала е късмет, че кавалерът я е видял да влиза в уличката и я е последвал.

— Кой кавалер? — попита принцесата.

— Кавалер Д’Арси — отговори веднага Пипа.

Мери вдигна високо фините си вежди.

— Не познавам този човек, но бих желала да му благодаря. Пен повика ли лекар?

— Сега Тили я преглежда и се съмнявам, че ще допусне да дойде лекар, мадам — обясни Пипа с лека усмивка. — Мама също е при нея.

— Разбирам. Но все пак настоявам да я види лекар. Нека днес да остане в леглото. — Мери се обърна към една от дамите си.

— Матилда, моля ви, изпратете лекаря в покоите на лейди Пен.

— Веднага, мадам. — Младата жена направи реверанс и забърза към вратата.

— А сега ви моля да ме извините, лорд Кендъл. Време е за молитва. — Принцесата с е изправи и се усмихна на четиринадесетгодишната Ан, която стоеше до баща си. — Какво красиво дете! Доведете я някой път пак, лорд Кендъл!

Хю се поклони в знак на съгласие, а момичето, зачервено от смущение и възбуда, направи грациозен реверанс.

Мери напусна залата под ръка с испанския посланик, мрачен благородник с тъмно лице и грижливо подрязана сива брадичка.

Ан се обърна към Пипа:

— Чу ли? Принцесата каза, че съм красива!

— И това е истината — отговори абсолютно сериозно Пипа. — Ако живееше в двора, щеше да имаш повече обожатели, отколкото можеш да броиш. Не съм ли права, лорд Хю?

— Възможно е — отвърна вторият й баща със суха усмивка. — Но аз още не съм склонен да я пусна в Лондон. Какво знаеш за случилото се с Пен, Пипа?

— Знам само, че след вчерашния прием у семейство Брайънстън си е тръгнала сама, била е нападната от просяци и кавалер Оуен Д’Арси е дошъл точно навреме, за да я отърве от тях. Робин каза ли ви, че се запознахме с него, когато изпрати Пен дотук? Познавате ли този човек, лорд Хю?

— Не лично. Знам само, че е близък с Антоан Дьо Ноай, френския посланик.

— Не ми прилича на французин.

Лорд Хю вдигна рамене.

— Това не означава нищо. — Той поглади брадичката си и се запита дали дружбата между Оуен Д’Арси и посланика означаваше нещо. Може би кавалерът играеше някаква роля в тайната дипломация на френския двор. Всички чужди сили поддържаха свои агенти в двора на Сейнт Джеймс. Ако случаят беше такъв, Хю не би разрешил на доведената си дъщеря да задълбочи познанството с Оуен Д’Арси. Може би кавалерът й беше направил неоценима услуга, но шпионажът беше мръсна работа.

Достатъчно неприятно беше, че собственият му син се бе забъркал в шпионски дела, макар да не участваше пряко. Хю не одобряваше факта, че Робин се бе съгласил да участва в интригите на дук Нортъмбърленд. Дукът беше опасен, а младият крал беше просто марионетка в ръцете му. Съсредоточаването на твърде много власт в ръцете на един човек представляваше сериозна заплаха за стабилността на кралството.

Когато разговаряше със сина си по тези теми, Хю се въздържаше да казва мнението си и не питаше на чия страна е Робин, но следеше много внимателно всяка негова стъпка, разбира се, без той да забележи. Ако Едуард си отидеше, на трона щеше да се възкачи принцеса Мери. Досега никой не си бе позволил публично да подложи на съмнение правата и претенциите й, но Хю не можеше да се отърве от подозрението, че Нортъмбърленд и Съфолк са замислили нещо лошо. Докато манипулираха младия крал, те се грижеха за собствените си интереси. Ако замисляха предателство, Робин също щеше да бъде въвлечен и неизбежно щеше да повлече след себе си и баща си.

Но сега най-важното беше да проучи по-подробно характера и личната ситуация на тайнствения кавалер Д’Арси, който бе успял да привлече вниманието на Пен. Трудно е да си баща на семейство, каза си за пореден път Хю и се ухили на себе си. Винаги беше мечтал за голямо семейство и сега го имаше. Обичаше и четирите си деца и не правеше разлика между своите и тези на Гуинивиър.

— Най-добре да намеря кавалера и да му благодаря, но първо ще говоря с Пен — реши той. — Изтичай напред, Ан, и попитай сестра си има ли достатъчно сили, за да си поговори с мен!

— Е, Оуен, как се развива връзката ти с лейди Пен? — попита любопитно Антоан Дьо Ноай, приглади жакета си и хвърли поглед в огледалото на масата, за да поправи скъпоценния камък, който държеше дантеленото жабо. Светлината на свещите рисуваше златни кръгове по полираната маса и излъсканото огледало, докато останалата част от помещението беше мрачна като сивия ден зад прозореца. Застанал в тъмното, Оуен се очертаваше неясно на фона на стенния килим. Едната му ръка беше върху дръжката на рапирата, в другата стискаше ръкавиците си.

— Началото е многообещаващо — отговори той с вдигане на раменете. — Обстоятелствата бяха благоприятни за мен.

Дьо Ноай обърна гръб на огледалото.

— Как по-точно?

Оуен не отговори веднага. Обърна поглед към прозореца и се заслуша в драскането на голите клони по стъклото. Посланикът искаше да знае дали той възнамерява скоро да отведе дамата в леглото си.

В същия миг мъжът осъзна, че съвсем не е сигурен в това, и изпита силно учудване. Стана му ясно, че съвсем няма намерение да прелъсти Пен Брайънстън, за да изтръгне тайните й. Искаше да я завладее, да, но по други причини, не защото тя беше важна за френското правителство. Въпреки това не биваше да забравя, че трябва да изпълни конкретна задача. Но само той имаше право да определи начините за изпълнението й.

— Мисля, че спокойно можете да оставите нещата на мен — каза той, когато мълчанието се проточи твърде дълго и посланикът го загледа учудено.

— Как намирате дамата? — осведоми се любопитно Дьо Ноай. — Вероятно скучна… според очакванията ви?

Оуен нахлузи ръкавиците си и около устата му се очерта иронична линия.

— Вие бяхте този, който я описа като неинтересна, приятелю. Доколкото си спомням, казахте още, че е сдържана и невзрачна. Защо сега смятате, че трябва да я намирам друга? — Той вдигна ръка за поздрав и безшумно напусна стаята.

Оуен излезе от резиденцията на посланика, следван от Седрик. Сивото утро беше студено, съвсем различно от свежата, слънчева утрин предишния ден, когато бе изпратил Пен до палата. Снегът се бе превърнал в сива кал, валеше леден дъжд. Оуен вдигна яката на наметката си.

— Гаден английски климат… — В дни като този беше готов да се съгласи с Антоан Дьо Ноай, който наричаше Англия „този прокълнат остров“.

Колко различен беше дъждът в Уелс, запазен в паметта му като равномерно падане на топли капки, след което меките възвишения се покриват с разкошна зеленина. Зелено за очите, зелено за душата. Вече цели три години не беше стъпвал в родината на майка си. Три години бяха минали, откакто беше завел Андрю и Луси при нея.

Той ускори крачка и Седрик трябваше да подтичва, за да върви в крак с него.

— Къде отиваме, сър?

Оуен го изгледа през рамо — с толкова студени и пусти черни очи, че Седрик веднага съжали за любопитството си. Много рядко виждаше този поглед, но когато го видеше, знаеше, че трябва да си държи устата затворена. И сега нахлупи шапката на ушите си и изостана крачка назад.

— Отиваме в Бейнардс Касъл, Седрик. Ще посетим принцеса Мери.

Седрик се учуди, че все пак бе получил отговор, но още повече се учуди на спокойния тон, с който му беше даден. Ала не се осмели да реагира и се съсредоточи в усилията да не изостава от господаря си.

Оуен почти тичаше към водната стълба, сякаш искаше да се спаси от ледения дъжд.

— Свирни, Седрик!

Пажът моментално изпълни заповедта: сложи два пръста в устата си и изсвири пронизително. Две лодки, които си оспорваха клиентите, забързаха към водната стълба. Гребците бяха увити в дебели вълнени наметки. Първият наруга конкурента си и изблъска лодката му с греблото си, на което вторият отговори с поток от богохулни проклятия.

С мрачно изражение и черни като ахат очи кавалерът застана на ръба на кея. Рапирата му блесна сребърна в сивата утринна светлина.

— Ти! — изрече рязко той и посочи с оръжието първата лодка.

Гребците моментално престанаха да ругаят. Втората лодка изостана и предостави свободен път на първата, която се плъзна към водната стълба. Лодкарят хвърли въжето и Седрик го улови сръчно.

Оуен влезе в лодката.

— Бейнардс Касъл!

Лодкарят изгледа пътника си и изръмжа нещо неразбрано. Веднага щом пажът последва господаря си в лодката, той налегна ремъците и полетя по реката, сякаш го гонеха орда дяволи.

През това време Оуен полагаше енергични усилия да овладее вътрешното си напрежение и да прогони черните чувства. Трябваше да се съсредоточи върху настоящето. Да изпълни задачата си. Дъждът вече бе примесен със сняг и той обърна лице към небето, за да усети върху кожата си пробождащите ледени капки. Те охладиха болката и изличиха всичко, което би могло да попречи на изпълнението на задачата му.

Внезапно пред вътрешния му взор се появи лицето на Пен. С каква страст и решителност говореше за изгубеното си дете. Тази дълбочина на чувствата го привличаше. Харесваше силата, която бе усетил в крехкото й тяло, харесваше и чувството й за хумор. Вероятно и тя като него не се отнасяше с търпение към глупаците.

Даже да беше решен да я прелъсти студено и пресметливо, тя нямаше да се улови на въдицата му. Нямаше да повярва в ласкателствата му, нито в отдавна овладените средства, които му бяха носили успех досега. Спомни си как искрено се бе разсмяла, когато я целуна в библиотеката — а целувката му целеше да я смути и обърка. Тогава се почувства като глупак. Сигурно при подобни обстоятелства пак щеше да реагира така. Оуен се изсмя иронично, макар че шегата беше за негова сметка.

Той разполагаше с много начини да стигне до целта. Щеше да се възползва от нейния прям, делови, рационален ум и да й предложи сделка, на която тя нямаше да устои. Може би щеше да го намрази, но поне картите му щяха да лежат открити на масата.

С един куршум два заека… идеална възможност. На първо място, щеше да обезвреди Робин Дьо Босер. Ако реши да разкрие на сестра си кой е Оуен Д’Арси, младежът няма да й каже нищо ново. Защото той лично щеше да разкаже на лейди Пен всичко онова, което Робин може да узнае за него. А онова, което нямаше да й каже, трябваше да остане неизвестно и за Робин Дьо Босер.

Много скоро радостта му от чудесния план се изпари. Лицата на собствените му деца, които бе видял за последен път преди три години, застанаха пред духовния му взор с безпощадна яснота. Андрю беше на три, Луси на две години. И двамата имаха очите на майка си. Зелени като горски мъх. Дали си спомняха още за баща си? Сигурно не. Майка му нямаше право да го споменава пред тях. Те бяха загубени за него, както детето на Пен бе загубено за нея.

Само че за своята загуба беше виновен единствено и само той. Тогава беше убеден, че няма друг избор, а сега беше вече късно за разкаяние. На хора като него умът им идваше прекалено късно.

Черният облак на добре познатата потиснатост се спусна заплашително над главата му и той трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да го прогони. Тогава беше направил онова, което считаше за необходимо, и щеше да продължи да живее със съзнанието за вината си. Сега му предстоеше нова задача и тя изискваше да й се посвети изцяло.

Лодката спря пред водната стълба на Бейнардс Касъл. Оуен подаде монета на лодкаря и слезе на кея, следван по петите от Седрик. След няколко крачки се обърна и за пръв път от един час насам се сети, че пажът му беше с него. Посегна, накриви шапката над едното му ухо и го подкани бащински:

— Ела, Седрик, да влезем на топло. Изглеждаш измръзнал.

— Наистина ми е студено, сър — призна момчето и лицето му грейна от радост, че господарят му се е върнал отново в реалния свят.

Следван от верния си паж, Оуен забърза по пътеката към палата.

— Вътре гори огън и ще ти дадат нещо топло за пиене — обеща уверено той. — По дяволите, аз съм много лош господар!

— О, не, разбира се, че не, кавалере — възрази искрено Седрик. — Не искам да имам друг господар.

— Това е чест за мен, момчето ми. — Оуен се засмя и последните остатъци от горчивина изчезнаха от очите му.

Пазачът на вратата погледна пропуска на кавалера и изпрати един от помощниците си при хофмаршала на принцесата.

— Ако желаете, можете да почакате край мангала, милорд. — Пазачът посочи малката портиерска къщичка.

Оуен благодари и влезе в стаята, следван от Седрик. Вътре наистина беше приятно топло. Без да бърза, мъжът извади камата от ножницата й и започна да си реже ноктите. Знаеше, че пазачът го наблюдава скритом. Видът на високия, строен, тъмен мъж, загърнат в наметка от блестящо черно кадифе, обикновено вдъхваше страх. Оуен изглеждаше съвсем спокоен, всяко движение бе премерено, едва ли не плавно, но от очите му не убягваше нищо. Те сякаш следваха движенията на човека насреща му, без да се помръдват.

Всички посетители на принцеса Мери бяха хора с влияние и власт, но портиерът, който се отличаваше с богата фантазия, повярва, че е усетил във фигурата на днешния посетител могъществото на самия дявол. Суеверният човечец се прекръсти и се приближи до вратата, за да дочака завръщането на пратеника си.

Момъкът се върна тичешком, поклони се и произнесе задъхано:

— Кавалер Д’Арси, принцеса Мери ще се радва да ви приеме. Ако позволите да ви придружа…

Оуен кимна и прибра камата в ножницата.

— Да вървим, Седрик.

Докато вървеше през двора и по коридорите на Бейнардс Касъл, от очите на кавалера наистина не убягна нищо. Забелязваше както несъществени подробности, така и важни белези; отбелязваше кой с кого разговаря, кой го следи със заинтересован поглед или му кима приятелски; кой би трябвало да го познае, а се прави на разсеян… Запомни разположението на вратите и коридорите и нарисува в ума си скица на палата. Не можеше да чуе разговорите на хората, покрай които минаваше, но правеше предположения, от които вадеше конкретни заключения. Оуен Д’Арси познаваше мъжете и жените, които се срещаха по коридорите на лондонските палати, познаваше ги много по-добре от някои хора, които отдавна живееха сред тях.

Най-сетне влезе в частния салон на принцесата и видя Пен Брайънстън. Тя вдигна глава от бродерията си и му се усмихна.

Изведнъж го обзе нещо много подобно на страх. За първи път в живота си изпита несигурност. Никога досега не се беше озовавал в ситуация, която да не владее. Никога не беше заставал пред човек, когото да не може да използва. Пен Брайънстън обаче представляваше предизвикателство, с което не знаеше дали ще се справи.