В огъня

25

Гуинивиър гледаше втренчено пажа, който беше завършил внимателно подготвената си реч и сега се местеше неспокойно от крак на крак, горящ от нетърпение по-скоро да си тръгне.

— Нищо не разбирам. Накъде потегли дъщеря ми?

Седрик притисна шапката към гърдите си.

— Милорд не ми каза, мадам. Аз трябва само да предам, че лейди Пен го следва по своя воля.

Хю сложи ръка на рамото на жена си.

— Момчето знае само това, което му е казала Пен, скъпа.

Тя стисна китката му.

— Прав си! Но ми е трудно да разбера, Хю! Искам Пен и детето й да дойдат тук! Нашият първи внук… защо не са при нас! Искам да я прегърна, да говоря с нея… да й кажа колко съжалявам… — Думите заседнаха в гърлото й и тя се закашля мъчително.

— Всички съжаляваме — съгласи се тихо Хю. Кимна любезно на Седрик и го освободи. — Много ти благодаря, момче.

Седрик се поклони и облекчено се оттегли. Атмосферата в къщата беше потискаща, сякаш имаше смъртен случай. Гуинивиър остана дълго в прегръдката на мъжа си.

— Може пък Робин да знае нещо — каза тя с надежда.

— Робин не знае нищо повече от мен — заяви Пипа, която до този момент беше мълчала. — Даже по-малко. Той не е жена.

— Какво означава това? — Майката я погледна въпросително. Дъщеря й стоеше до масата и кършеше ръце. Винаги жизнената, слънчева Пипа изглеждаше ужасно напрегната.

— Пен е влюбена в Оуен Д’Арси — призна Пипа. — Страстно влюбена. — Кафявите й очи светнаха. — Беше влюбена в него още преди да й помогне да намерят Филип, а сега му дължи живота си. Толкова е просто. — Тя вирна упорито тънката си брадичка.

— Пен обича онзи френски агент! — Хю изсвири тихо през зъби. — Знае ли с какво се занимава той?

— О, да — потвърди Пипа. — Знаеше го от самото начало. Нямам представа как е реагирала на истината, но смятам, че няма нищо против.

Родителите й трябваше първо да проумеят невероятната новина. Да, това беше обяснение, което подхождаше на непоколебимата, решителна Пен. Тя не се отказваше никога — доказваше го и усилието да намери сина си, завършило с пълен успех. Тя не вземаше решенията си лекомислено, а веднъж взела решение, държеше на него докрай.

— Според мен нашата дъщеря е в сигурни ръце — каза след малко Хю и утешително притисна Гуинивиър до гърдите си.

— Чувал съм някои неща за кавалера и зная, че се ползва с добро име. — Усмихна се и обясни сухо: — Многостранен талант: фехтовач, стратег, дипломат, шпионин, накратко, майстор във всички дисциплини.

— И най-вече в изкуството на прелъстяването — добави остро Гуинивиър.

— Пен не е паднала слепешком в обятията му, мила.

Гуинивиър кимна бавно.

— В момента и без това не можем да направим нищо друго, освен да се грижим за бедния малък Чарлс. — Тя потрепери.

— Каква ужасна история, Хю. Как се е стигнало дотам…

— Ние мислехме само за Пен и вярвахме, че детето е мъртво — обясни съпругът й. — Допуснахме голяма грешка и сега трябва да направим всичко по силите си, за да я поправим.

— Точно така! — Гуинивиър изправи рамене. Очевидно убедеността на съпруга й бе вдъхнала нови сили. Хю не беше човек, който се заравя в миналото. Винаги крачеше напред с абсолютната целеустременост и ясния поглед на войник. Ако беше възможно да поправи стореното, той го правеше — но с неизбежното се примиряваше.

Гуинивиър знаеше какво трябва да направят и не се побоя да го изрече:

— В отсъствие на Пен трябва първо да се разправим с Брайънстънови. Искам главата на онази жена — и на сина й!

— Пен и Робин вече са сложили началото — съобщи Пипа и им разказа за плана на Пен. — Ние смятаме, че дукът е захапал.

Хю се изсмя мрачно.

— Страхотен план! И колко е изпипан! Не смятах, че Пен е способна на такова нещо.

— Сигурно защото има връзка с шпионин — промърмори сърдито Гуинивиър и съпругът й избухна в смях.

— Мисля, че трябва да се примириш с това, любов моя. Нашата задача е да освободим света от Майлс Брайънстън и да отстраним всички препятствия по пътя на малкия Филип към титлата граф Брайънстън. Изборът на средствата е твоя работа. Имаш пълна свобода.

— Точно така — кимна решително Гуинивиър. — Но първо ще ида в детската стая да видя как Елен се оправя с малкия Чарлс. Искам, докато Пен се върне, да се е закръглил като топчица и да говори. — Тя се отдалечи с обичайната си грациозна походка.

Лорд Хю я проследи с поглед. Грижата за детето щеше да намали чувството й за вина. Освен това беше добре, че Пен ще прекара известно време сама с Филип. Двамата трябваше да свикнат един с друг, да се почувстват като майка и син. Макар и с три години закъснение.

Същата вечер залязващото слънце подсказа на Пен, че яздеха на запад. Минаваха просторни поля, прекосяваха неизбродни гори по тесни пътища и пътеки.

Времето се подобряваше. Зимното небе беше сияйно синьо, слънчевите лъчи не топлеха и за щастие не бяха достатъчно силни да размразят замръзналите пътища и пътеки, затова конете напредваха бързо. Макар че яздеха по цял ден, Оуен не я подканяше да бърза и по няколко пъти правеше почивка, за да нахранят и напоят животните.

Рядко минаваха покрай странноприемници, разстоянията от едната до другата бяха много големи. Първата вечер спряха в малък хан край пътя, където им предложиха подслон под покрива. След бърз поглед към пълните с дървеници сламеници Пен заяви, че ще спи на пода. Оуен не възрази. Остави я сама в жалката таванска стаичка и скоро се върна с цял наръч суха папрат.

— Може малко да боде, но поне няма дървеници — обясни кратко той. Пен беше много учудена от сръчността и съобразителността му. Оуен клекна пред огъня, който тя беше разпалила сама в зиданата камина, и скоро направи истинско гнездо от папрати. Бе донесъл в стаята кошниците от седлата на конете и сега покри папратите с одеяла. Извади даже бутилка вино.

— Аз ще се погрижа за вечерята и ще донеса вода.

Пен сложи Филип на папратовото легло, за да смени пелените му. Той смучеше палеца си и зяпаше към тавана, погледът му следеше трепкащото сияние на пламъците по покривните греди. Тя го погъделичка по коремчето, момчето се засмя и вдигна колене.

Пен се наведе над него, целуна го и той заби юмручета в лицето й, издавайки весели звуци.

— Знаеш ли, че аз съм твоята майка? — пошепна тя. — Да, мисля, че вече знаеш.

Като чу стъпките на Оуен по тясната дървена стълба, тя го посрещна със смутена усмивка, сякаш я беше заварил да прави глупости.

— Говорех му — призна тихо тя. — Толкова ми се иска да чуя поне една думичка… Но сега поне се смее.

— Момченцето има да наваксва много — отговори Оуен и й показа дървен леген и голяма кофа. — В кофата има гореща вода. Не е много, но можеш да почистиш и себе си, и детето.

— Ще оставя малко и за теб.

Той поклати глава.

— Не е нужно. Ще се измия със студена вода. Отивам да се погрижа за яденето.

— Намери мляко, ако можеш! — извика подире му Пен.

Тя отвори една от кошниците и намери куп хубави неща за Филип: фланелени кърпи, ленени пелени, две малки одеялца, нови ризки и ленени жакетчета. Откъде беше намерил тези неща? Кога бе решил да я вземе със себе си?

Тя намокри една кърпа и бързо избърса лицето и крачетата на Филип, за да не замръзне. Най-голямата й грижа беше слабостта му. Докато го миеше, той хленчеше недоволно, но щом го подсуши и облече, отново се засмя и погледна очаквателно към кошницата, от която през деня вадеха хляб, сирене и ябълки.

— Сега ще пиеш мляко — каза Пен, сложи го да стъпи на крачетата си и го остави да изследва новата обстановка. Макар че още не говори, той е живо и любознателно дете, каза си тя, намокри отново кърпата и избърса лицето, шията и ръцете си.

Оуен се върна с канче мляко, парче хляб и купа със зеленчуци и месо.

— Стаята не е особено хубава, но яденето изглежда добро — рече утешително той и остави нещата на пода. После намери в кошниците две лъжици и нож. Пен го гледаше с нямо учудване. Този човек не забравяше нищо.

Щом се нахраниха, тя го остави сам с Филип и тръгна да търси клозета. Нощта беше ясна и звездна, околността бе потопена в сребърна светлина. След шума и суетнята в Лондон и особено след напрежението на последните дни тя се наслаждаваше на тишината. Беше толкова уморена, че щеше да заспи права, и си представяше с копнеж леглото от папрат.

Днес Оуен със сигурност нямаше да се опита да се приближи до нея. Сигурно изобщо нямаше да си позволи интимност, докато не намереха решението на онова, което стоеше между тях. Колко странно — да живеят в най-тесен контакт помежду си и непрекъснато да усещат огромна дистанция… колко време щеше да издържи в това състояние между земята и небето?

През нощта лежаха под наметките си, добре увитото дете между двамата, под тях приятно ухаещата папрат. Оуен не се помръдваше и дишаше равномерно, но Пен усещаше всяко мускулче и всяка линия на тялото му. Умората й беше болезнена, но още по-болезнено беше чисто физическото желание да го усети до себе си. Най-сетне сънят я надви. Когато се събуди на разсъмване, лежеше сама на леглото от папрати.

Сърцето й заби като безумно. Филип беше изчезнал! По дяволите! Тя скочи, прихвана косите си, които бяха нападали по лицето й, и хукна към стълбичката с разширени от страх очи. Но още щом стъпи на първото стъпало, чу гласа на Оуен откъм обора и ужасът й изчезна.

Той говореше тихо и нежно и когато Пен слезе по стълбичката и в бързината си се приземи на колене в сламата, тя го видя с Филип на ръце и чу как убеждаваше детето да помилва единия от конете в обора. Филип колебливо протегна ръка, докосна топлата кожа и бързо се отдръпна. Но на лицето му изгря усмивка и той захълца от удоволствие.

Оуен забеляза Пен и се обърна към нея. Страхът още не беше изчезнал от погледа й и той разбра какво я бе извадило от равновесие. Щеше да мине още доста време, докато тя добие увереност, че никога вече няма да изгуби детето си.

— Слязохме само да видим конете — уведоми я спокойно той и й подаде Филип. — Ако бъдеш така добра да прибереш нещата в кошниците, аз ще се погрижа за закуска и ще купя провизии за деня. Трябва да тръгнем колкото може по-скоро.

Пен притисна Филип до гърдите си и задиша дълбоко, за да се успокои.

Оуен излезе от обора с голяма неохота. Беше му безкрайно трудно да стои далече от нея. Преди малко, като видя ужасеното й лице, едва се сдържа да не се втурне към нея и да я прегърне, да изличи с целувки страха от очите й, дълбоки като горски езера.

Ако тя научеше истината и се отвърнеше от него, всичко беше загубено; но ако не го направеше и двамата се намереха отново с любов, това щеше да бъде начало, а не край. Оуен се закле в това и знаеше, че ще сдържи клетвата си.

Странното чувство, че се намират между земята и небето, се запази и през остатъка от пътуването. Всяка нощ лягаха тримата в едно легло, заспиваха дълбоко, без да се докоснат, и се стараеха да не правят много движения в съня си.

Докато яздеха, Пен показваше на седящия в скута й Филип най-различни неща: дървета, птици, реки, плашила, като неуморно повтаряше имената им. Сериозният поглед на момченцето следеше показалеца й, докато дъвчеше парче ябълка или комат хляб. Пен често се питаше как ли се чувства синът й, като вижда за първи път дървета и птици. Нали досега беше живял като затворник в ужасния мрак на онзи бордей в Саутуорк.

Всеки път, когато ръката й се уморяваше, Оуен се навеждаше към нея и вземаше детето. Никога не я питаше дали се е уморила, но винаги улучваше точния момент да я освободи за малко от товара й. След първоначалната уплаха тя му предоставяше детето с готовност и доверие.

Странният ритъм на тези дни, изпълнени със спокойствие и очакване, допринесе много Пен да се отпусне. Пътуваха все на запад. На петия ден се качиха на конския сал, прекосиха река Северн и потеглиха към Уелс. Пен вече знаеше, че предположенията й се потвърждават. Но не каза нищо. Оуен също мълчеше.

Филип остана възхитен от реката и сала и за първи път получи пристъп на ярост, когато Пен не му позволи да се поразходи по тясната палуба между конете, нито да промуши глава между грубите дъски на парапета.

— Филип се разгневи — зарадва се Пен. — Това е прекрасно, нали?

Оуен избухна в смях и за момент тя го видя отново такъв, какъвто беше преди — сърдечен, склонен към шеги спътник и нежен любовник, който владееше сърцето й.

Смехът му спря така внезапно, както беше започнал, лицето му се затвори, изражението стана неразгадаемо. Когато слязоха от сала, Пен усети ясно как напрежението му растеше с всяка миля, която изминаваха. Двамата яздеха бързо през зелените поля покрай брега на широката река Северн и вдишваха дълбоко свежия въздух. Далеч пред тях в ясното небе се издигаше Брекън Бикънс и Пен изведнъж проумя смисъла на тайното послание до Антоан Дьо Ноай.

— Кулата на фара? — попита тя и посочи планините.

— Това е код, който измислихме преди доста години. Досега не съм имал повод да го използвам — потвърди Оуен. — Когато имат нужда от мен… когато положението стане опасно, посланикът знае къде да ме намери. Само той, никой друг.

Пен го изслуша мълчаливо. Той й напомняше отново за непредвидимия, изпълнен с опасности живот на шпионина, работещ за страната си. Следващата й мисъл беше за Робин и тя се запита потиснато какво ли беше станало след бягството на Мери. Дали бяха заподозрели участието на Робин? Може би Нортъмбърленд вече го беше заклеймил като предател?

Двамата минаха между две високи колони, с които завършваше дълга сива стена, и продължиха направо през полята по тясна пътека. Пътеката направи завой и пред тях изникна красива селска къща от същия сив камък с покрив от шифер и големи прозорци. От четирите комина се издигаше дим, в двора крякаха пилета, в близкото езерце плуваха патици, от гълъбарниците излитаха гълъби.

Пен се обърна към Оуен. Той беше спрял коня си и се взираше като омагьосан в идиличната сцена. След малко шумно пое въздух. Когато заговори, гласът му прозвуча в тишината като пречупен:

— Мислех си, че никога няма да дойда отново тук…

Пен не попита за причината. Знаеше, че тук ще намери отговора.

Вратата на къщата се отвори и на прага застана жена. Висока, тънка, с посивели коси под скромното бяло боне. Въпреки превитите рамене и престилката, която носеше над роклята от груб вълнен плат, тя изглеждаше като изискана дама. Зад полите й се подадоха две зеленооки деца.

Жената засенчи очите си с ръка и направи няколко крачки напред.

— Мамо!

— Оуен? — Мелодичният й глас издаваше съмнение и невяра. Оуен скочи от коня и се втурна насреща й.

Двамата се прегърнаха и дълго останаха така, забравили двете деца на вратата и Пен, която остана на седлото.

Най-сетне се отделиха бавно един от друг, Оуен хвана ръката на майка си и я отведе до коня на Пен. Протегна се и свали Пен и детето й от седлото.

— Мамо, това е лейди Пен Брайънстън, а момченцето е синът й Филип. Пен, това е майка ми Естер, лейди Д’Арси. — Той се обърна към къщата и допълни с треперещ глас: — А това са децата ми Луси и Андрю, които не познават баща си.

Пен погледна жената, после децата, които наблюдаваха новодошлите с неприкрито любопитство. Накрая безпомощният й поглед се впи в лицето на Оуен.

— Мамо, искам ти да обясниш всичко на Пен — помоли тихо той.

Майка му огледа първо сина си, после непознатата дама. Лицето й беше сериозно, но в ясните сиви очи светеше радост.

— Сигурен ли си, Оуен?

— Да. Аз няма да се справя.

— Е, добре. — Мелодичният й глас беше изпълнен с решителност. — Вие и детето ви сте добре дошли под моя покрив, Пен Брайънстън, както сте добре дошли в сърцето на сина ми — иначе нямаше да ви доведе при мен… Да влезем.

Тя се обърна към къщата, а Пен впи поглед в Оуен. Лицето му най-сетне се беше отворило, в очите му светеше облекчение. Сякаш след дълга мъка се бе освободил от огромен товар.

— Готова ли си? — попита тихо той.

— Да… да, естествено.

— Чакам те.

Пен кимна и забърза след лейди Д’Арси. В къщата беше топло и уютно. Миришеше на прясно опечен хляб, на дърва, на сушена лавандула и розови листенца.

Естер Д’Арси отведе гостенката си в малък салон в задната част на къщата. В ъгъла стоеше детски чекрък с гранче навита вълна. На прозореца седеше парцалена кукла. Пен настъпи един пумпал и откри на масата парче пергамент, на което с несигурна ръчичка бяха изписани буквите на азбуката.

Домакинята забеляза бързата наблюдателност на гостенката и се усмихна.

— Децата на Оуен са много умни. Учат също така бързо, както някога баща им. — Тя подложи Пен на внимателен, но дружелюбен оглед. — Синът ми явно много ви обича, щом ви е довел тук — отбеляза тихо тя. — Благодарна съм на бога, че ви е срещнал. Последните години бяха много трудни за всички ни.

Пен отговори просто:

— Аз обичам Оуен, мадам, но между нас стоят въпроси… проблеми… — Тя вдигна леко рамене и застана така, че Филип да може да гледа над рамото й през прозореца.

— Да, това е разбираемо. Моля, седнете. — Лейди Д’Арси посочи пейката до камината. — Изпийте чаша бъзово вино. — Тя наля чаша вино от стомната, която стоеше на масата, и подаде на Филип ябълка от кошничката. — Не е син на Оуен, нали? — попита тихо тя.

— Не. Детето е от починалия ми съпруг. Но Оуен ми помогна да го намеря и аз съм му безкрайно благодарна и задължена.

Естер Д’Арси й кимна дружелюбно. Усмивката й стана по-широка и показа на Пен, че някога е била хубава жена. Някога, преди в живота й да влязат грижите и болката…

— Мисля, че вече сте му се отплатили — каза тя, наля си вино и се настани на пейката срещу Пен. — Направихте го, като го доведохте вкъщи! — Тя се загледа замислено в излъсканите дъбови дъски в краката си, но след малко вдигна глава и започна да разказва:

— Оуен се ожени преди около десет години по желание на баща си, който произхождаше от семейство Дьо Гиз и във вените му течеше кралска кръв. Женитбата беше в изгода и на двете семейства. Можете спокойно да оставите детето на пода, тук няма каква беля да направи — предложи тя, когато Филип се размърда в скута на майка си.

Пен го пусна и малкият започна да обикаля стаята.

— Естел беше много красива, доста суетна и не особено умна — продължи възрастната дама. — Не знаеше нищо за тайната дейност на Оуен в служба на Франция. — Тя погледна остро Пен и младата жена и кимна уверено, за да я успокои, че тя е наясно.

— Оуен е човек с чувство за дълг и отсъстваше често. Но прекарваше и достатъчно дълго време вкъщи, за да създаде две деца — добави тя сухо. — Няма да ви отегчавам с подробности. Естел обичаше да флиртува… може би е правила и повече от това. Не знам и не искам да знам. Тя не знаеше нищо за живота на Оуен. Той отказваше да я предупреди и не помисли да й осигури някаква защита. Не предвиди опасността, в която я тласкаше суетата й, затова не можа да я защити.

Пен не каза нищо. Естел изрече тази критика към поведението на сина си равнодушно, но през цялото време следеше напрегнато реакцията на гостенката си. Пен не допусна да се забележи вълнението й. Седеше с изправен гръб, стискаше чашата в две ръце и следеше внимателно всяка стъпка на Филип.

— Оуен имаше… и сигурно още има… противници. Не лични, а поради естеството на работата си.

Пен кимна.

— Един ден се сдоби с информация за член на испанския двор, която можеше да доведе до арестуването и екзекутирането му. За да му попречат да предаде информацията, онзи мъж и поддръжниците му заложиха капан на Естел. Представиха й един придворен, който я обсипа със знаци на внимание и тя го удостои с пълното си доверие. Естел беше… малко лекомислена — обясни Естер и отпи глътка вино. След малко продължи разказа си: — Примамиха я на тайно място и я отвлякоха заедно с децата. От няколко седмици при нея работеше нова бавачка, горещо препоръчана от обожателя й… Още вино?

— Не, благодаря.

— И така… жената и децата на Оуен станаха заложници. Съобщиха му, че ако не скрие информацията, с която разполага, ако не се съгласи да стане двоен агент и да защитава интересите на испанците, ще убият заложниците. Това не беше празна заплаха.

— Сигурно — кимна Пен и вдигна ръка да спре Филип, който се протягаше към кошничката, за да си вземе още една ябълка.

— Оуен успя да спаси жената и децата си благодарение на верните си приятели, много, от които бяха готови да дадат живота си за него.

Това също звучеше достоверно. Пен следеше със затаен дъх разказа на Естер и зачеркваше от паметта си онези елементи от версията на Робин, които бяха фалшифицирани от информатора му.

Тогава Естер въздъхна тежко.

— След като скри семейството си на сигурно място, Оуен реши, че трябва да се раздели с тях, за да не ги застраши още веднъж със своята работа. Хората трябваше да видят, че Естел не означава нищо за него, за да разберат противниците му, че няма смисъл да я вземат за заложник. Той се раздели с жена си, лиши децата си от всичките им права и се посвети изцяло на дейността в служба на страната си.

Пен потрепери от ужас и започна да разтрива слепоочията си. Каква страшна история… Наистина ли един мъж беше в състояние да се откаже от всички емоционални връзки, да се раздели с децата си…

— Оуен виждаше за себе си само две възможности — продължи Естер, която не я изпускаше от очи. — Да се откаже от делото на живота си — или да се откаже от семейството си. Синът ми плати скъпо и прескъпо за грешката, която допусна, като не предупреди Естел за дейността си и не следеше къде ходи тя и с кого се среща. Въпреки всичко той обичаше децата си с цялата пламенност на сърцето си и продължава да ги обича. Мисля, че никога няма да си прости. От друга страна обаче смята, че решението му да избере родината пред семейството е било правилно.

— За него — уточни Пен. — Правилно за него!

— Така е. Може би за другите е било погрешно — кимна Естер. — Да, разбирам ви.

— И вие ли го смятате за погрешно?

Лейди Д’Арси се поколеба.

— За Луси и Андрю със сигурност не е добре, че баща им взе това решение. Откакто дойдоха при мен преди три години, те не са чували името на баща си. Тогава Андрю беше на три, а Луси на две… горе-долу колкото синчето ви. — Тя се усмихна и погледът й омекна, докато следеше устремната обиколка на Филип. След малко въздъхна отново и каза: — Оуен вярваше, че това е единственият начин да живеят сигурно и спокойно.

Пен все още притискаше пръсти о слепоочията си, сякаш това щеше да й помогне да си пробие път през непроходимия гъсталак, изникнал така внезапно пред нея. Майката на Оуен казваше истината. Чистата, неукрасена истина. Не се страхуваше да критикува сина си, не се колебаеше да изрази съмненията си в правилността на решението му.

Обаче Пен усещаше с цялото си сърце колко много е страдал Оуен от раздялата с децата си. Припомни си малкото момиче, което едва не попадна под копитата на коня му. Припомни си тъмните сенки в очите му, когато говореше за деца. Спомни си как се бе погрижил да задоволи всички потребности на двегодишния си спътник, за непринудеността, с която общуваше с Филип.

— Какво стана с Естел?

— Умря преди две години. Градът, в който живееше, бе сполетян от чума.

— Не е ли била затворена в манастир… в орден със строги, дори жестоки правила?

Естер поклати глава.

— Не, това е измислица. Естел живееше в едно от именията на семейството си в Прованс. Естествено, кралският двор и разнообразните му забавления й липсваха, но иначе живееше много добре. Трябваше да се задоволи със скромните забавления на провинциалната аристокрация, освен това мисля, че имаше любовник. Не беше нещастна… и със сигурност не беше в опасност.

— Разбирам. — Пен смръщи чело. — Защо Оуен не ми разказа тази история сам?

— Сигурно се е страхувал от стремежа да извини поведението си. Да се оправдае. Знаел е, че аз няма да го направя — обясни тихо майката. — Синът ми никога не е бил страхливец.

Пен вдигна Филип в скута си. Момченцето се облегна на гърдите й и задъвка остатъка от ябълката с полузатворени очи.

Да, ясно. Оуен искаше тя да разбере, да го приеме и да му прости. Пен задържа натежалата главичка на детето, което заспиваше.

— Може ли да го оставя тук?

— Разбира се.

Пен се изправи, настани удобно Филип на пейката под прозореца, после излезе навън.

Меки звуци на арфа я поведоха по коридора, после през голямата зала, докато стигна до притворената врата на облицовано с дърво помещение в предната част на къщата.

Оуен седеше зад арфата и пръстите му се плъзгаха по струните. Мелодията беше сладка и меланхолична. Пен остана на прага, заслушана в нежните тонове, в които звъняха копнеж, болка и надежда. Децата седяха на пода и слушаха възхитено.

Оуен отвори очи и я вида да стои на прага. И погледът му като музиката беше изпълнен с копнеж, болка и надежда.

Тя се усмихна нежно и седна на едно ниско столче зад децата. Пръстите му отново се плъзнаха по струните и този път мелодията изразяваше вяра в бъдещето и пламенни обещания.

— Жената призна, че докато е работила в дома на лейди Брайънстън, е използвала магьоснически номера и отровни билки, милорд! — Облеченият в черно страж донесе вестта с поклон и притисна шапката към гърдите си.

Нортъмбърленд вдигна глава от документите на писалището си.

— А каза ли нещо за краля? И по тази точка от обвинението ли направи признания?

— Не, милорд. Сложихме я на пейката за мъчения, но тя упорито твърдеше, че по заповед на лейди Брайънстън правела всичко за оздравяването на крал Едуард.

— Дала ли е отрова на Филип Брайънстън по нареждане на майка му?

— Отрича, милорд. Обаче призна, че не е направила нищо, за да го излекува — също по заповед на лейди Брайънстън. Призна също, че дала на лейди Пен Брайънстън отвара за предизвикване на преждевременни родилни болки — също по нареждане на старата лейди Брайънстън.

— Много добре, много добре — промърмори Нортъмбърленд и протегна крака под масата. — Значи лейди Брайънстън и онзи глупав подмазвач, синът й, са вкарали в кралските покои една билкарка, една вещица, една жена, която сляпо изпълнява волята на господарката си. — Той приглади документите, които разучаваше, и ги затисна с тежката попивалня.

— Незабавно арестувайте дамата, сина й и съпругата му с обвинение в държавна измяна! Отведете ги в Тауър. После елате тук да ни разкажете какво са признали.

— Веднага отивам да изпълня заповедта, милорд! — Стражът се поклони, отдаде чест и излезе бързо от частните покои на дука.

Нортъмбърленд се изправи. Графството на Брайънстънови оставаше без наследник и той можеше да го даде на някого от фаворитите си за особени заслуги към държавата. Доколкото си спомняше, семейството имаше обширни земи в Оксфордшайър и някъде в Северна Англия. Богати имоти, заграбени от манастирите, които старият крал беше разрушил. Сега можеше да ги използва като подкуп за членовете на коронния съвет. С това апетитно графство можеше да купи един или дори два подписа под документа на младия крал за промяна в реда на наследяване на трона.

Майлс Брайънстън излезе от бордея и нахлузи кожените си ръкавици, обшити със скъпоценни камъни. Детето беше изчезнало. Старата твърдеше, че било умряло от треска, но гузният й поглед и покорният тон бяха събудили подозрението му. Естествено, щеше да каже на майка си, че хлапето е умряло, за да я успокои.

Очите му заблестяха. Защо пък да не й каже, че е изпълнил заповедта й… че е хвърлил детето в реката? Така щеше да завоюва уважението й. Никой не биваше да знае, че детето е изчезнало.

Той слезе до водната стълба и повика лодка.

— В Уестминстър! — Уви се в наметката си и се настани на пейката. Много добър план. Майка му щеше да се успокои и да го похвали. Животът отново щеше да стане хубав.

Влезе в къщата на семейство Брайънстън, подсвирквайки си весело. В залата го посрещна Джоан. Както често се случваше в последно време, съпругата му кършеше ръце и изражението й беше угрижено.

— Ах, Майлс! — извика тя и се разплака.

Доброто му настроение отлетя в миг.

— Какво има, жено? Защо ревеш? Млякото ще се вкисне от сълзите ти!

Джоан въздъхна дълбоко и изтри сълзите си.

— Лейди Брайънстън… майка ти… — изхълца тихо и обясни — Цяла сутрин се държа с мен студено и без капчица обич. Доли беше малко несръчна, съвсем мъничко, а лейди Брайънстън я изгони навън, в кухненския двор, забрани й да влиза в къщата. А сега е толкова болна… — Тя въздъхна тежко и по бузите й отново потекоха сълзи. — О, Майлс, почти съм уверена, че са я отровили!

Майлс направи гримаса. Доли беше кученцето на Джоан. Според него абсолютно безполезно животинче с нещастния навик да проявява онова, което жена му наричаше „несръчност“.

— Сигурно е погълнала отрова за плъхове, докато е душила по двора — обясни безсърдечно той. — Къде е мама?

— Горе, в библиотеката. — Джоан се отдалечи хълцайки.

Майлс изкачи стълбите и влезе в библиотеката. Лейди Брайънстън неохотно вдигна глава от сметководната книга. Счетоводството я правеше нетърпелива. Сметките й никога не излизаха. Днес не беше по-различно от друг път.

— Е? — попита студено тя.

— Справих се — заяви Майлс и се облегна самодоволно на вратата. — Махнах го.

— О! — Лейди Брайънстън се облегна назад и огледа сина си с израз, който беше много близо до одобрение. — Браво на теб. Най-сетне край на грижите ни. — Тя се наведе отново над сметководната книга и продължи раздразнено: — Иска ми се да вразумиш малко жена си. Подсмърчането й направо ме влудява.

Майлс отвори уста да каже нещо, но в този миг на входната врата се чу силно чукане.

— Какво е това, по дяволите? — Той излезе в коридора и погледна надолу. Отново прозвуча силно чукане.

— Някой иска да влезе — каза майка му и стана. — Не е нужно да си гений, за да го разбереш. — Мина покрай него и се понесе с развени поли по стълбата.

От залата се чуха гръмки гласове. Непознати хора, вероятно от простолюдието. Гласът на Джоан отговори пронизително и уплашено.

— Всемогъщи боже! — пошепна Майлс, като видя, че в залата влизаше отряд войници, въоръжени с пики и мечове. Едва стъпил на последното стъпало, бе обкръжен от въоръжени мъже.

— Лорд Брайънстън, имам заповед да арестувам вас и майка ви. Обвинени сте в магьосничество и държавна измяна — изрече тежко мъж със сребърна верига и служебен жезъл.

Майлс пребледня като смъртник.

— Какво… какво означава това? Защо магьосничество? Каква измяна…

Лейди Брайънстън, също обкръжена от войници, изсъска злобно:

— Какви са тези глупости? Сигурно е станала грешка.

— Имам заповед да ви арестувам, мадам, защото сте вкарали в кралските покои вещица, която си е признала, че е отровителка. Обвинени сте, че сте искали да причините смъртта на краля чрез отрова.

Лейд Брайънстън се олюля и вдигна ръка към гърлото си.

— Какви са доказателствата? На какво се опира обвинението?

— Мистрес Гудлоу, която вие въведохте при краля, се призна за виновна. Призна, че по ваше нареждане е предизвикала преждевременни родилни болки у снаха ви и че често е правила отровни напитки и е прибягвала до магьосничество. Винаги по ваше нареждане, мадам.

— Признание… — Мина доста време, докато лейди Брайънстън проумя пълното значение на тази дума. Погледът й се впи в безизразното лице на пълномощника, обходи лицата на въоръжените мъже, които я заобикаляха.

— Ще ви отведем в Тауър, където ще бъдете разпитани — обяви пълномощникът. — Вие, синът ви и съпругата му!

Джоан изпищя и падна в безсъзнание на пода. Лицето на Майлс позеленя, а лейди Брайънстън гледаше като теле в кланица, неспособна да проумее страшния обрат на съдбата.

Тауър… ще я разпитват… мъчения!

Забраниха им да говорят и ги натовариха на лодката, която ги откара в Тауър. Минаха под решетката на предателите и бяха отведени в подземния затвор.