В огъня

3

— Значи е била там горе? — Лейди Брайънстън вдигна глава към голямата галерия, която опасваше половината зала.

— Да, видях я там малко след като принцесата и свитата й се сбогуваха. — Майлс Брайънстън говореше леко завалено, погледът му беше устремен към чашата, която стискаше в ръка.

— Какво ли е търсила там? — попита пискливо лейди Джоан, проследи погледа на свекърва си и лицето й пламна още по-силно.

— Душила е, както винаги. Ровила се е в нещата ни — отговори старата дама и устните й образуваха тънка линия над масивната брадичка. — Не се предава. Упорита е като вол.

— Даже собственото й семейство не й вярва — отбеляза Майлс и се оригна доволно. Изпразни чашата си и се прозя широко.

Голямата зала беше пълна със слуги, които се трудеха усърдно, за да разчистят и подредят след празненството. Повечето свещи бяха догорели, цепениците в камината тлееха, студът гонеше и последните остатъци от топлина, оставени от отишлите си гости.

— Разбира се, ние се надяваме, че никой не й вярва — промърмори като на себе си майката. Семейство Кендъл беше могъщо и имаше влиятелни приятели. Ако някой от тях повярваше в безумната идея на момичето, последствията щяха да бъдат необозрими.

— Защо да й вярват? — попита Джоан и едва потисна прозявката си. — Оттогава са минали две години. Какво могат да намерят. От мъртвото дете вече не е останало нищо.

— Така е, но не искам да си имам неприятности със семейството й — отговори студено свекървата.

„Ако Майлс се е справил добре, наистина не е останала никаква следа.“

Лейди Брайънстън хвърли бърз поглед към сина си и в очите й светна съмнение. Много го обичаше, но нямаше как да не признае, че му липсва интелигентност. Големят му брат беше съвсем друг: с буден, светъл ум. Схващаше бързо и действаше бързо. Но докато Филип не позволяваше на майка си да го води, Майлс се подчиняваше на диктата й като кученце. Докато Филип отказваше дори да се докосне до нещо нередно и несправедливо, Майлс следваше указанията й с неотслабващо усърдие и ги изпълняваше съвсем точно. Да, Майлс със сигурност беше свършил добре работата си и не бе оставил следи.

След като се увери, че вниманието на лейди Джоан е привлечено от други неща, лейди Брайънстън каза тихо на сина си:

— Време е да направим проверка на споразумението. В случай, че е останало нещо, трябва да се намесим, и то скоро. Разбра ли ме?

Майлс реагира с тихо изръмжаване и посегна към гарафата с вино.

— Няма да пиеш повече — отсече нетърпеливо майката. — Искам да ми кажеш какво говорихте с дук Нортъмбърленд. Остана почти двайсет минути в неговата компания.

— За лов — отговори кратко Майлс и подаде чашата си на слугата, който мина покрай тях с полупразна бутилка. — Говорихме за лов.

— Това ли е всичко? Нали ти наредих да се осведомиш за състоянието на краля?

Майлс се оригна шумно. За съжаление бе забравил нарежданията на майка си, но не искаше да си признае.

— Не намерих сгоден случай да заговоря за това. — Той кимна мъдро. — Не би било редно да попитам направо, нали?

Лейди Брайънстън въздъхна.

— О, Майлс, разбира се, че е редно. Цял свят се интересува от здравето на краля, затова щеше да прозвучи съвсем непринудено. Ако не говориш с дука, ако не се опиташ да спечелиш доверието му, как би могъл да му предложиш ново лечение? Понякога си мисля… — тя млъкна рязко. Синът й или не слушаше, или не беше в състояние да възприеме нещо от чутото.

— Добре, ще поговорим пак, когато си с ясна глава — заяви остро тя. — Отивам да си легна. Желая ви лека нощ. — Кимна кратко и се запъти към стълбата.

— Олеле, май я ядосах — промърмори Майлс в чашата си. Вдигна зачервените си очи и погледна въпросително жена си, която отново бе насочила вниманието си към него. — Какво ще кажеш, Джоан?

— Възможно е — въздъхна угрижено тя. — Ама че глупаво… О, Майлс, как не се сети да заговориш за здравето на краля!

— Вярно, постъпих глупаво, но през цялото време си мислех за картите и не бях в състояние да мисля за нищо друго. — Майлс изпи на един дъх поднесената от лакея чаша. — Хайде да си лягаме, скъпа!

Той я удостои с усмивка, по-точно с похотливо хилене, но Джоан знаеше от опит, че това не означаваше нищо. Духът му искаше да се люби с нея, но плътта му беше твърде слаба, за да я ощастливи. Тя често си мислеше, че безплодието й се дължи на немощта на съпруга й да се прояви като мъж в леглото, но не смееше да каже никому. Всички твърдяха, че това е невъзможно. Когато едно семейство оставаше без деца, причината беше у жената. Нейната утроба отхвърляше семето на съпруга и не даваше плод. Естествено, тя знаеше, че свекърва й търси вината у нея. Вдовстващата контеса беше вманиачена на тема продължаване на рода, както Пен беше вманиачена на тема мъртвото си дете.

Стенейки вътрешно, лейди Джоан последва пияния си съпруг в спалнята.

Таверната, прясно боядисана постройка с нисък сламен покрив, от който се издигаше дим, се намираше отстрани на стълбата Хорзфери и беше заобиколена от градина. Прозорците й бяха тъмни.

— Всички са си легнали — установи Пен, когато Оуен отвори портичката на градината. Ръката му все още стискаше лакътя й. — По-добре да взема лодка от водната стълба.

— Глупости — възрази спокойно мъжът. — Мистрес Райдър ще се радва да ни обслужи.

— Не вярвам, че ще се зарадва да я събудим — отговори сърдито Пен и отказа да върви напред.

— Аз пък ви уверявам, че ще се зарадва — отвърна все така спокойно Оуен. — Седрик, мини отзад и провери дали има някой в кухнята!

Седрик хукна да изпълни нареждането, а Оуен нагласи качулката на главата на Пен и я загърна грижливо. Облаците се бяха разпръснали, студената нощ беше ясна и светла. Луната осветяваше лабиринта от улички зад тях с мътната си светлина.

Вратата на кръчмата се отвори и на прага застана жена с вдигнат фенер.

— Заповядайте, сър. Седрик каза, че водите ранена дама, за която трябва да се погрижим.

— Да, мистрес Райдър. — Оуен бутна Пен пред себе си. — За съжаление имахме среща с банда просяци. Лейди Брайънстън бе порязана от остър предмет и трябва веднага да почистим раната.

Пен влезе в тесния коридор и отговори на любопитния поглед на закръглената жена, увита в дебел шал.

— Много съжалявам, че ви измъкнахме от леглото, мистрес — извини се бързо тя.

— О, няма нищо, мадам. Свикнала съм кавалер Д’Арси да влиза и излиза по всяко време на деня и нощта. Минете оттук, моля! — Тя тръгна бързо напред, вдигнала високо фенера, за да осветява коридора.

Влязоха в голяма квадратна кухня. В огнището гореше буен огън, над който вреше котел с вода. Три жълти ловни кучета, налягали до вратата, вдигнаха глави, изправиха се и поздравиха Оуен като стар познат. Той ги погали и им позволи да оближат ръцете му, след което кучетата отново налягаха по местата си и отпуснаха глави върху лапите.

Седрик се въртеше бавно пред огъня, за да се стопли от всички страни, и изглеждаше много доволен. В нощ като тази топлата кухня беше за предпочитане пред дългото чакане на водната стълба.

— Докато се стоплите, аз ще подредя набързо спалнята на кавалера — каза мистрес Райдър. — Всичко е готово, трябва само да запаля огъня. Днес не ви очаквахме, сър.

— Недейте! — Пен спря с движение на ръката кръчмарката, която се бе запътила към стълбата. — Не ни трябва отделна стая. Ще свършим работата тук, колкото е възможно по-бързо.

— Според мен ще трае доста дълго — възрази с усмивка Оуен. — Ще се почувствате по-добре горе пред камината. Аз ще почистя раната, а мистрес Райдър ще приготви греяно вино.

— Точно така — кимна засмяно кръчмарката. — А ти, млади Седрик, ще ми донесеш кофичка с горещи въглени от печката. Така стаята на кавалера ще се затопли по-бързо.

Седрик послушно нахвърля горещи въглени в приготвената кофичка и ги понесе след мистрес Райдър по стълбата.

— Елате до огъня — каза Оуен, когато останаха сами. — Няма от какво да се страхувате.

— Няма ли? — отвърна Пен сухо. Въпреки това го последва и се наведе да стопли ръцете си. Скъсаната ръкавица не я пазеше от студа и връхчетата на пръстите и бяха зачервени и безчувствени.

— Аз пък си мислех, че човек, който има смелостта да върви съвсем сам по мрачните улички на Лондон, не знае що е страх — отбеляза Оуен с лека подигравка. — Ако се страхувате от мен, можете да бъдете сигурна, че аз съм много по-малко опасен от онази банда просяци.

„Съмнявам се.“ Пен предпочете да запази тази мисъл за себе си. Не се страхуваше от него, но присъствието му я вълнуваше и тревожеше. А може би се безпокоеше от простия факт, че той я интересуваше? Тя раздвижи пръсти, за да ги съживи.

— Не ме е страх. Ако проклетият факлоносец не бе избягал, раната щеше да ми бъде спестена — отговори сърдито тя. — Знам, че ми спасихте живота, и съм ви безкрайно благодарна…

— Както вече ви казах, вие събудихте интереса ми, лейди Пен — с такава сила, че щом ви видя, трябва да ви последвам — той каза тези думи без усмивка, като през цялото време я гледаше хладно и неотстъпно.

Пен също не намери нищо развеселяващо в казаното. За момента не й хрумна и подходящ отговор.

Оуен очевидно се зарадва на мълчанието й и Пен изпита чувството, че овладяното спокойствие, което се излъчва от него, бавно обгръща и нея. Тишината в кухнята се нарушаваше само от тежкото дишане на кучетата до вратата и пращенето на огъня в камината. Изнуреното й тяло отново се обади с многобройните си болки: резката на тила й туптеше, ръбовете на раната бяха опънати и пареха и тя изпита нещо като страх. Ако раната беше замърсена, тя бе заплашена от нещо по-страшно от спокойното и решително приближаване на Оуен Д’Арси — колкото и непонятно да беше то.

Седрик се върна много бързо.

— Мистрес Райдър каза да занеса горе и топла вода, сър. През това време тя ще извади от килера превръзки и мехлеми.

Кавалерът само кимна и се обърна към Пен:

— Да се качим в спалнята.

Явно нямам друг изход, каза си тя и скритом попипа чантичката, която носеше на верижка на колана си. Под избродираната коприна беше скрит сгънатият пергамент. Тази странна среща в крайбрежната таверна беше естествена част от силата, която я бе тласкала напред през цялата вечер. Може би Оуен Д’Арси й бе изпратен от съдбата.

Сигурно имам треска, каза си тя. Как иначе да обясни тази безумна мисъл? Съдбата… смешно! Животът й принадлежеше. Сама вземаше решенията. Беше силна като майка си и знаеше как да направлява живота си. Нейно бе решението да дойде тук с Оуен Д’Арси и да му позволи да почисти раната й. Нямаше какво повече да му мисли!

Вирнала брадичка, тя закрачи пред него. Двамата излязоха от кухнята и изкачиха тясната стълба до втория етаж.

Оуен вървеше след нея и се питаше какво я бе накарало така внезапно да изпъне рамене и да вирне брадичка. Заради него ли го правеше? Вероятно да. Толкова по-добре. Всичко, което будеше интереса й, все едно благоприятно или не, беше от полза за намеренията му.

Мистрес Райдър ги очакваше на горната площадка. Отведе ги в малка стая под покрива, където в огнището гореше буен огън, а няколкото запалени лоени свещи по стените очертаваха златни кръгове по излъскания до блясък под.

— Донесла съм хамамелис за кървенето и балсам от невен за бързо заздравяване — каза кръчмарката и посочи кошничката на масата. — Искате ли аз да се погрижа за раната, кавалере?

— Не, не, аз ще го направя! Моля ви, донесете ми чаша „аква мирабилис“, а дамата със сигурност ще оцени високо чаша греяно вино. Погрижете се за тези наши потребности, мистрес, и ще бъда напълно доволен.

— Както желаете, сър! — Жената кимна кратко и излезе забързано.

В стаята беше топло, уютно и приятно. Пен се отпусна на столчето пред огъня, развърза връзките на наметката си, свали дебелата качулка и пусна тежката, подплатена с кожи дреха на пода. Сложи ръка върху резката на тила си и се наведе към огъня.

Застанал зад нея, Оуен се наслаждаваше на грациозната извивка на гърба й. В съответствие с модата дългият воал на бонето й беше увит около главата и подчертаваше красотата на тила. Тя е всичко друго, само не и безлична, каза си той. За втори път тази вечер си помисли, че прелъстяването на Пен Брайънстън ще му достави повече удоволствие, отколкото предвиждаше.

Пен усети погледа му и се обърна. Вдигна глава да го погледне, без да свали ръка от тила си. Погледът й срещна неговия и го задържа. В продължение на няколко дълги мига двамата останаха неподвижни, странно свързани от огледалните си образи в зениците на другия.

Пен усети как пулсът й се ускори и забуча в ушите й. Стомахът й се сви на топка. Когато откри блясъка на неприкритото желание в черните мъжки очи, устата й пресъхна. Оуен не се помръдваше. Само очите му говореха. Филип често я беше гледал с желание и страст, но погледът му никога не бе събуждал подобни чувства в сърцето й. Желанието на Оуен Д’Арси пареше и поглъщаше. Изведнъж изпита безумното усещане, че ако се поддаде на това тъмно желание, вече няма да е същата. И дълбоко в себе си проумя, че Оуен Д’Арси беше много опасен — тъкмо по тази причина.

Седрик влезе в стаята с кана гореща вода и разпръсна магията на мига. Връзката между двамата се скъса, но въпреки това в помещението остана да виси нещо като намек за случилото се. Когато пажът огледа любопитно двойката пред огъня, Оуен бавно направи няколко крачки назад.

— Сложи водата на масата, Седрик, и да те няма! Върви в кухнята да помогнеш на мистрес Райдър да приготви греяното вино. — Тонът на господаря му беше спокоен и неутрален.

Пен отвори уста да помоли Седрик да остане. Не искаше да остава сама с Оуен, докато той почиства раната й и я докосва, което беше неизбежно. Ала не знаеше как да го каже, без думите й да прозвучат детински или обидно. Съсредоточи поглед в ръцете му, докато той свали от колана си рапирата и камата и сложи оръжията на масата до горещата вода.

Пръстите му бяха дълги и стройни, с фини кости като на музикант. Като ръцете на Филип. Само че движенията на Филип бяха колебливи, не така решителни. Филип не умееше да си служи с оръжието като Оуен Д’Арси — сякаш рапирата и камата бяха продължение на крайниците му.

— Тук ли живеете? — попита тя в опит да поведе нормален разговор.

— Да, когато съм в Лондон… Но днес имах нещо друго предвид.

— Значи съм объркала плановете ви?

— Толкова по-добре за мен — отговори галантно той. — Бихте ли свалили накита от главата си, за да работя по-спокойно? — След тези небрежно изречени думи той свали кадифената си наметка и червената й подплата блесна в сиянието на огъня, когато я хвърли небрежно на леглото. Обърна се към масата, за да налее гореща вода в едно легенче, и златните нишки в черния му жакет сякаш разпръснаха искри. Черната копринена риза под жакета също заблестя.

Какъв представителен мъж, каза си неволно Пен. Спокоен, сдържан и в същото време пращящ от жизненост и енергия. И целенасочен. Такъв мъж със сигурност е неустоим, когато си е наумил да постигне нещо.

Замаяна, тя се надигна и свали обсипаната с бисери диадема, която увенчаваше главата й. Сложи я на перваза на камината и започна да изважда фуркетите, които поддържаха колосаното бяло боне под воала. Нареди дългите златни фуркети до диадемата, воалът и бонето намериха място върху раклата до леглото. Изведнъж се почувства гола — разделената на път коса беше сплетена на две плитки, навити над ушите, и шията й беше абсолютно гола. Веднага усети лекото течение от прозореца и потръпна.

В стаята цареше тишина. Без да смее да я наруши, Пен седна отново на столчето пред огъня и скръсти ръце в скута на официалната рокля от сива дамаска.

Оуен застана зад нея с кърпа в ръка, натопена в горещата вода.

— Бихте ли наклонили главата си?

Пен се подчини и затвори очи. По-добре да не гледа, докато той се навеждаше над нея… Вече беше толкова близо, че тя усещаше топлината на дъха му върху бузата си.

Той избърса раната бързо и сръчно. Когато отстрани засъхналата кръв от ръбовете и Пен се сгърчи от болка, дори не се опита да се извини. Това не я обиди, даже напротив: знаеше, че болката е неизбежна и че той трябва да продължи.

— На какъв инструмент свирите? — попита тя, когато мълчанието започна да я притеснява. За разлика от нея той очевидно се чувстваше съвсем нормално.

Оуен спря за миг, вдигна кърпата от раната и попита с леко учудване:

— Как ви хрумна, че свиря на нещо?

— Не е ли вярно? — отвърна тя предизвикателно. Отвори очи и извъртя глава да го погледне. Ръката му се плъзна по тила й.

— Да, вярно е — кимна сериозно той. — Свиря на арфа. Моля ви, наведете главата си. Ей сега ще свърша.

Пен се подчини.

— Арфа значи… необикновен инструмент. А аз си мислех по-скоро за лютня или за лира.

— Защото част от мен е от Уелс — обясни той с леко пеещ тон и Пен най-сетне разбра на какво се дължеше акцентът му. Благозвучният глас беше наследство от уелските му роднини. — Освен това имам много приятен тенор — допълни той и Пен разбра, че нарочно я дразнеше.

— Обаче името ви е френско и мистрес Райдър ви нарича „кавалере“. Значи сте френски благородник.

Оуен сложи ръка върху главата й и я задържа да не мърда. Неочакваната интимност на докосването я улучи като светкавица и фините косъмчета на тила й настръхнаха.

— Моля ви, не мърдайте! — Оуен се наведе съвсем близо до нея и притисна горещата кърпа върху раната като компрес.

— Толкова ли е лошо? — попита шепнешком Пен, когато си възвърна дар слово.

— Не толкова, колкото си мислех. Обаче ръбовете са грапави и може да остане белег. — Той се изправи и потопи кърпата в легенчето. Водата почервеня.

Когато отново посвети вниманието си на раната, Д’Арси продължи спокойно:

— Да не забравя да отговоря на въпроса ви. Баща ми беше французин, майка ми е от Уелс. Израснах във френския двор, но когато говоря английски, се проявява акцентът на мама.

— Харесва ми — отговори Пен, мъчейки се да не трепери, докато той почистваше раната с хамамелис.

— Благодаря ви, мадам! — Оуен се изсмя кратко и тя установи, че и смехът му й харесва. Лек и тих, той намекваше, че темата го забавлява. И не само тя. Убеждението й, че е срещнала най-непринудения човек в живота си, се засилваше с всяка секунда. Странно и парадоксално, тъй като едновременно с това беше убедена, че той е опасен.

Оуен намаза почистената рана с охлаждащ мехлем и паренето, предизвикано от горещата кърпа, отслабна.

— Какво търсехте в библиотеката на Брайънстънови? — попита спокойно той.

Пен се обърна рязко.

— Откъде ви хрумна, че съм търсила нещо?

— Имам очи и мога да облека в думи онова, което те виждат… Готово. Сега ще направим превръзка. Лекарят ви ще реши дали раната трябва да се зашие. — Той сложи върху раната парче чист плат и го уви с дебела превръзка.

— Доколкото знам, сте била съпруга на граф Брайънстън — тонът му беше все така делови.

Естествено е да знае, размишляваше Пен. Това беше известно в цяла Европа. Но откъде този специален интерес към нея?

— Точно така.

— Може би сте търсили нещо, което е принадлежало на съпруга ви — отбеляза той и се обърна, когато Седрик влезе в стаята с табла в ръце. — Браво, момчето ми… остави я там и иди да спиш в кухнята. Ще тръгнем на разсъмване.

— Но аз трябва да се прибера вкъщи! — възрази Пен.

— Щом настъпи утрото, ще ви отведа у вас, обещавам. — Оуен й поднесе калаено канче. — Това ще намали болките.

— Благодаря — отговори изтощено Пен и пое канчето, от което се издигаше ароматна пара.

— Не виждам защо трябва отново да излезем навън в мразовитата нощ, когато си имаме буен огън и топло питие — подчерта Оуен и бутна с крак още едно столче пред камината. Настани се удобно, взе своето канче и отпи голяма глътка. — Доколкото знам, съпругът ви е починал преди почти три години. Вероятно от болест? — Мелодичният му глас изразяваше толкова кротък, толкова… интимен интерес, че Пен отговори без колебание.

— Да, разболя се съвсем внезапно… Уж беше съвсем здрав, а изведнъж… За съжаление не беше особено силен, за разлика от брат си. — Тонът й стана режещ. — Майлс има слаб ум и силно тяло. При Филип беше обратното.

Тя спря за малко, погледна го и като видя подканата в очите му, продължи:

— През онази есен съпругът ми беше съвсем здрав. По-силен отпреди, изпълнен с радостно очакване да види малкото…

— Гласът й пресекна и тя отпи голяма глътка вино.

Оуен чакаше съвсем спокойно. Тъмният поглед не издаваше нищо от мислите, които го вълнуваха. Смяташе, че е намерил ключа към сърцето на дамата. Пен не беше от жените, които се поддаваха на ласкателства и демонстрация на страст. За да я прелъсти, трябваше първо да спечели доверието й, приятелството й. Лейди Пен имаше дълбоки чувства и пазеше дълбоко в себе си нещо… някаква тъга и омраза. Трябваше да разбере на какво се дължи това, преди да се приближи до нея.

— Родихте ли детето? — попита тихо той, когато мълчанието се проточи.

Пен вдигна глава и Оуен неволно потръпна, като видя пламтящия в очите й гняв, граничещ с безумие.

— Да, родих син — отговори тя и отново втренчи поглед в огъня. — Няколко месеца след смъртта на Филип. Съпругът ми беше здрав и бодър, но внезапно се разболя и само след три дни почина. Никой не можа да му помогне. — Гласът й беше студен, омразата ясно се усещаше. Бялата превръзка на шията подчертаваше бледия тен на лицето и пламтящия гняв в очите.

Тя се обърна отново към него и произнесе високо и ясно:

— Казаха ми, че синът ми се е родил мъртъв. Но аз го чух да плаче! — Втренченият й поглед го предизвикваше. — Никой не ми вярва, но аз знам, че синът ми се е родил жив. Отказаха да ми покажат мъртвото бебе. Заповядаха ми да се държа така, сякаш никога не го е имало. Сякаш не съм го носила осем месеца под сърцето си.

Тази жена не беше безлична, в никакъв случай! Оуен се наведе към нея, опря лакти на коленете си и я погледна дълбоко в очите. Лейди Пен беше истинска жена, способна на дълбоки и страстни чувства.

— В такъв случай какво търсехте в библиотеката на Брайънстънови? — попита настойчиво той.

— Не знам точно. Нещо… нещо, което да ми помогне да разбера какво се е случило в нощта, когато родих детето си. — Тя повдигна чантичката на колана си и отвори златната ключалка. — Откъснах тази страница от сметководната книга. Тук е написано всичко за деня, когато се роди синът ми. Имена, суми… Помислих, че мога да потърся някое от лицата, присъствало на раждането. Някоя от акушерките например…

Тя погледна с надежда хартията в ръцете си. Веднъж започнала, вече не можеше да спре. Макар че спокойният, внимателен мъж насреща й вероятно не се интересуваше от нейната болка.

— Към края често губех съзнание… Раждането беше продължително и трудно… Болките започнаха твърде рано… не знам по каква причина… не знам. Подобни неща се случват…

Тя вдигна рамене и тръсна глава, за да намали малко напрежението си.

— Синът ми се роди, преди мама да пристигне от Дербишайър. Присъстваха само свекърва ми и няколко наети от нея жени. — Погледна го обвинително и заключи: — Естествено, всички твърдят, че мъката и изтощението са помътили ума ми. Че не съм чула плача на детето. Но аз го чух, уверявам ви, чух го!

Оуен кимна и отговори с искрено съчувствие:

— Разбирам, фактът, че никой не ви е повярвал, е направил загубата непоносима.

— Да — кимна тя, приглади хартията в ръката си и продължи:

— Даже майка ми… сестра ми… и Робин вярват, че мъката ми е причинила кошмар. Но това не е вярно.

— Робин ли? — попита с добре изиграна изненада Д’Арси, макар да беше много добре осведомен за семейството й.

— Несъщият ми брат. Робин Дьо Босер. Когато баща му бе обявен за граф на Кендъл, Робин взе предишната титла на лорд Хю. Баща му и майка ми са женени от петнадесет години. Или вече станаха шестнадесет? Не си спомням точно.

Оуен кимна отново.

— Разбирам. — Смръщи чело и попита тихо: — Значи сте убедена, че детето ви е още живо?

— Не знам — призна тя и поклати глава. — В момента не искам нищо друго, освен да поговоря с човек, който знае какво е станало в онзи ден.

— Свекърва ви не желае да ви помогне, така ли?

Пен се изсмя горчиво.

— Трагедията се превърна в изпълнение на най-голямото й желание — титлата премина у Майлс, който танцува по свирката й. Филип не й позволяваше да го командва, а към мен храни само презрение.

— Неприятна личност… — След кратко мълчание Оуен протегна ръка към хартията в скута на Пен. — Ще позволите ли да погледна? — Тя го погледна учудено, но не възрази. Кавалер Д’Арси очевидно й вярваше. Това създаваше напълно нова ситуация, която я обърка и изпълни сърцето й с плахо очакване. Проследи със затаен дъх как той прочете списъка с имена и го погледна с надежда.

— Кое от тези имена ви е познато? — попита спокойно той.

— Един от двамата мъже. Търговци, които доставяха продукти за домакинството. — Имената на жените не ми говорят нищо. Всички акушерки, които помагаха при раждането, бяха непознати. Исках майка ми да присъства, но болките започнаха преди пристигането й.

— Разбирам — повтори той и отново прочете списъка. — Тук виждам три женски имена. Не би било зле да проверим дали се срещат и на други страници в сметководната книга. Ако често са вършили някаква работа за лейди Брайънстън, би трябвало да се очакват редовни плащания.

Невероятно. Той не проявяваше недоверие. Учудване, възбуда, благодарност образуваха вихрушка в главата й. Да, той не проявяваше недоверие, но това още не означаваше, че й вярва; но все пак това беше повече от всичко друго, с което се беше сблъскала след раждането. Дори при най-близките си.

— Вероятно ще се наложи отново да претърся библиотеката — промълви тя. Очите пламтяха върху бледото лице. — Трябва да има начин да разбера.

— Не е зле да потърсим жените в Хай Уайкомб — проговори замислено Оуен. — Сигурно са от местните хора. Моят опит показва, че в едно село всички клюки се знаят.

— Какъв опит? — Пен го погледна пронизващо.

— Убеден съм, че уелсците не могат да пазят тайна — засмя се той. — Селото, където прекарвах летата в детството си, беше истинска борса за новини и клюки. За всекиго се знаеше по нещо.

— Разбирам какво имате предвид — кимна замислено Пен. — Но не виждам как бих могла да отида в Хай Уайкомб, без Брайънстънови да разберат. А ако започна да задавам въпроси, ще направят всичко, за да ме спрат. — Изведнъж умората я надви, раменете й увиснаха и тя започна да търка очи.

Оуен стана и отиде до прозореца.

— Има още час до зазоряване. Защо не си полегнете?

Пен хвърли измъчен поглед към огромното легло със завеси от коприна. Изглеждаше толкова примамливо. Обърна се към Оуен и го погледна колебливо.

— Не се стеснявайте — окуражи я той. — Бъдете уверена, че няма да ви досаждам.

— Но това е вашето легло! Къде ще отидете вие?

— Ще седя до огъня и ще пийна още една чашка — отговори той и сгъна хартията. Подаде й я и посочи с глава леглото.

— Трябва да си починете. Аз не се нуждая от сън. Освен това мистрес Райдър може да ми сложи кушетка. За вас нощта беше дълга, преуморена сте.

Все още подозрителна, тя попита:

— И вие ли смятате, че съм си измислила някаква безумна история?

Той поклати глава.

— Защо да си измисляте?

— От болка и от мъка, казват другите.

— Пен Брайънстън, аз ви смятам за силна и разумна жена, която не губи разсъдъка си от мъка — отговори твърдо той. — Вярвам, че притежавате достатъчно здрав човешки разум, за да приемете предложената ви постеля, без да се притеснявате, че ще ви изнасилят или убият, докато спите. — Той се усмихна завладяващо и помилва съвсем леко бузата й. — Повярвайте, аз предпочитам будни и готови партньорки.

Пен усети как бузите й пламнаха и се ядоса.

— Не се притеснявам от вас — увери го твърдо.

— Много добре. Тогава си легнете. — Той и обърна гръб и добави още дърва в огъня.

Пен седна на леглото и втренчи поглед във върховете на обувките си. Изглеждаха ужасно далеч. При мисълта да се наведе и да ги събуе й се зави свят. Въздъхна и се отпусна на възглавниците.

Оуен се изправи, приближи се до леглото, наведе се отново и изу обувките от краката й. Тя пошепна нещо неразбрано, но не се помръдна. Той я зави грижливо с кожата, която беше метната на таблата на леглото, и се върна на мястото си пред огъня.

Каква необикновена история му бе разказала… Дали в нея имаше нещо вярно? Той вдигна крака върху цокъла на камината и скръсти ръце зад главата. Знаеше докъде могат да стигнат хората в коварството и подлостта си и не смееше просто да отхвърли историята на Пен. Постепенно в главата му се оформи план как да я използва в своя изгода.