В огъня

16

Дук Нортъмбърленд ходеше нервно напред-назад в преддверието на спалнята, където лежеше болният крал. Скоро щеше да стане обед. От двора под прозорците на кралските покои се чуваха виковете на тълпата, събрала се да приветства своя суверен. Хората идваха тук всяка сутрин с надеждата да видят Едуард и си отиваха разочаровани. Така продължаваше от няколко седмици.

— Днес трябва да го покажем — рече загрижено Нортъмбърленд. Кралските лекари се бяха събрали до леглото на Едуард и членовете на коронния съвет чакаха нетърпеливо да чуят диагнозата им. Дали кралят щеше да има достатъчно сили, за да се покаже на народа?

Дук Съфолк подръпна късата си брадичка и се присъедини към Нортъмбърленд.

— Хората искат да го видят на прозореца. Заплашват, че няма да се разотидат — съобщи тихо той.

— Имам уши и чувам — изсъска раздразнено Нортъмбърленд. Както обикновено, не можа да сдържи нетърпението си. Макар и верен съюзник, Съфолк не преставаше да го дразни с глупостта и бавността си. Не само, че не беше интелигентен колкото него, ами и богатството му не можеше да се мери с неговото.

Кроткият Съфолк не се сърдеше. Острите забележки на дука не бяха нищо в сравнение със злобния език на съпругата му.

— Може би ще успеем да го задържим още няколко месеца в леглото — предложи Съфолк. — Опасностите от студеното време, зимната инфлуенца… хората ще проявят разбиране.

— След няколко месеца може да е мъртъв. Тогава Мери ще се омъжи за Филип Испански и страната ще падне в ръцете на проклетите католици.

Никой от двамата не каза, че ако Мери върнеше официалната позиция на католицизма, и двамата щяха да загубят голяма част от богатството си. А Мери непременно щеше да върне католицизма като официална религия. Целият кралски двор се бе възползвал от конфискуването на църковните имоти: десетки видни личности се бяха сдобили със земи, къщи и скъпоценности, да не говорим за власт и титли. Ако Мери наследеше Едуард на трона, щяха да загубят много.

— Може би ще успеем да убедим краля да обяви за своя наследница не Мери, а Елизабет — продължи да размишлява на глас Съфолк. — По религиозни причини… Към тях е най-податлив. Като убеден протестант Едуард не иска католическата му сестра да го наследи на трона. За разлика от нея Елизабет е пламенна протестантка…

— Елизабет е ужасна интригантка — прекъсна го ядосано Нортъмбърленд. — Говори само онова, което счита за политически опортюнизъм. Никой не я познава истински и тя не допуска никого до себе си. Към брат си се отнася с чувство за дълг и дълбока привързаност, със сестра си е лицемерно любезна и изпълнена с разбиране. Но никой не знае какво става в дебелата й глава. И тази червена коса… уверявам ви, Съфолк, тя е много по-умна, отколкото се показва.

— Значи смятате, че няма да позволи да я манипулират? Но тя е само двайсетгодишна!

— О, може би ще я манипулираме по-лесно, отколкото сестра й — отговори замислено Нортъмбърленд. — Но ако мога да го предотвратя, няма да си имаме работа нито с едната, нито с другата.

Съфолк го изгледа уплашено.

— Не можете да оспорите наследството на трона!

— И няма да го направя. Но онзи нещастен болник вътре има пълното право да го стори — пошепна Нортъмбърленд и в очите му светна фанатизъм.

Съфолк кимна съзаклятнически, подръпна отново късата си брадичка и зарови ръце в посивелите си коси.

— Ако Едуард изключи сестрите си от реда на наследниците, на трона ще се възкачи съпругата ми. Тя е племенница на баща му и е следващата в списъка. — Той се ухили хитро.

— Точно така — потвърди спокойно Нортъмбърленд. — Но за мен и това решение не е задоволително, Съфолк. Едва женитбата, за която говорихме, ще доведе до коронация.

— Джейн и синът ви? — Съфолк го погледна смаяно.

— Правилно — кимна Нортъмбърленд и му махна да замълчи, тъй като в този момент вратата на кралските покои се отвори и се появи процесия от облечени в черно лекари. Първият носеше нощно гърне, покрито с капак, и угрижено клатеше глава.

— Лошо, много лошо, милорд дук. Негово величество се чувства много зле — изрече тежко водещият личен лекар. — За съжаление подсилващото средство, за което се надявахме, че ще му даде сили да стане от леглото, упражни съвсем различно въздействие.

— Как така? — изсъска дукът. — Не стига, че не му е помогнало, ами е влошило състоянието му, така ли?

— Предизвикало е изненадващо чревно възпаление. — Лекарят посочи нощното гърне. — Негово величество загуби много кръв.

Нортъмбърленд направи гримаса.

— Не можем ли да го занесем до прозореца?

— Не бих препоръчал, ваша светлост.

— Проклети препоръки! — изрева Нортъмбърленд и всички присъстващи замлъкнаха уплашено. — Пемброк, наредете на кралските камериери да го облекат топло и да го изнесат навън!

— Решително възразявам, ваша светлост! Негово величество ще получи втори пристъп — извика лекарят, когато граф Пемброк забърза да изпълни нареждането на дука.

— Едуард вече получи много пристъпи — отговори ледено Нортъмбърленд. — Господ да ни пази от лекари!

Достойният господин се изправи в целия си ръст.

— Аз съм известен като най-добрият в професията, милорд.

— За съжаление славата ви не отговаря на истината — изфуча разярено дукът и му обърна гръб.

Лекарят напусна помещението, изпълнен със справедливо възмущение.

Някой застана до Нортъмбърленд и се покашля дискретно.

— Милорд…

Дукът се обърна рязко и измери с остър поглед мъжа, който се бе осмелил да се промъкне толкова близо до него. Опита се, но не можа да си спомни името му.

— Брайънстън, милорд дук — помогна му Майлс с извинителна усмивка.

— Аха — изръмжа раздразнено Нортъмбърленд. — Какво ви води в приемната на краля?

Майлс знаеше, че само членовете на коронния съвет имат неограничен достъп до това свещено място, но като си спомни заповедта на майка си, изречена с цялата й енергичност, започна смело:

— Милорд, чух, че лекарите на негово величество са изчерпали целия си запас от знания. Смятам, че и вие споделяте това мнение. — Той разтърка нервно ръце, усетил, че се изпотява.

— И какво, ако е така?

— Може да има и други пътища, милорд. — Майлс изтри лице с ръкава на брокатения си жакет, обърна се и избута напред възрастна жена, която досега бе стояла скрита зад огромната му фигура. — Една стара арендаторка на мъжа ми. Много добра билкарка. Знае много тайни и желае да предложи услугите си на краля.

Нортъмбърленд се обърна величествено към старата жена, но за негово учудване тя отговори на погледа му съвсем спокойно. В избледнелите й сиви очи светеше самоувереност. Цялото й същество вдъхваше доверие.

— Как е името ви, добра жено? — попита дукът.

— Мистрес Гудлоу, ваша светлост — отговори Майлс вместо нея. — Има богат опит в лечението с билки. Моята майка смята…

— Не ме интересува какво смята майка ви. Оставете жената да говори — прекъсна го рязко дукът.

— Имам дарбата да лекувам, Ваша светлост — рече тихо жената. — Помогнала съм на много хора, които бяха между живота и смъртта.

— Мисля, ваша светлост, че може да се окаже полезно, ако мистрес Гудлоу прегледа негово величество, след като лекарите не успяха да постигнат нищо — намеси се отново Майлс, решен да покаже усърдието си.

— Аз бих се съгласил — подхвърли Съфолк и огледа замислено възрастната жена. — Нямаме какво да губим, нали?

Нортъмбърленд впи поглед в лицето на граф Брайънстън и веднага го оприличи на голямо, усърдно куче, което мечтае да го поведат за каишката.

— Излезте в коридора и чакайте там. Първо ще покажем краля на народа. После ще говорим пак.

Майлс засия. Най-сетне щеше да занесе добри вести на майка си. Най-сетне щеше да получи достъп до центъра на властта. Скоро щеше да стане доверено лице на Нортъмбърленд и коронния съвет. Мистрес Гудлоу щеше да вложи всичките си сили и знания и да излекува краля. И заслугата за това щеше да е негова — нали той я бе довел в двореца! От този момент нататък положението му в двора беше сигурно.

Вратата на кралската спалня се отвори. Излезе едър слуга, понесъл на ръце увития в одеяла крал. Нортъмбърленд застана пред своя суверен и се поклони почтително.

— Ваше величество, народът жадува да ви види.

— Те са моите поданици — отговори с тъничък гласец Едуард. — Искам да им помахам. Занесете ме до прозореца, Самюел!

Нортъмбърленд даде знак да отворят високите крила. Когато застана на прозореца, от двора се чуха шумни викове:

— Кралят! Кралят!

Дукът отстъпи настрана и направи място на слугата, който носеше младия крал като бебе в пелени. Захвърчаха шапки, понесоха се ликуващи викове и подплашиха накацалите под покрива гълъби, които излетяха с шумни удари на крилете.

Едуард не беше в състояние да се изправи, но настоя да дръпнат завивката, за да покаже на народа лицето си. За съжаление това се оказа грешка — като видяха мършавия, мъртвешки бледен лик на своя суверен, хората замлъкнаха уплашено. Едуард се опита да им махне, но напрежението бе непосилно за изтощения му организъм. Разтърси го пристъп на кашлица.

Нортъмбърленд даде знак на слугата да върне краля в салона и бързо затвори прозореца. Хората отвън се разотиваха, без да говорят.

— Веднага го отнесете в леглото — нареди дукът на слугата и го придружи до кралската спалня, следван по петите от Съфолк. Двамата изчакаха на прага, докато Едуард бе положен в огромното легло с балдахин.

Тялото му образуваше едва забележима издутина под завивките. Въздухът в помещението беше застоял. Миришеше на болест. Прозорците бяха със спуснати кепенци, в камината гореше буен огън.

Придворните се приближиха почтително до главата на болния. Едуард изпъшка задавено и миризмата на гнило от устата му ги накара да се отдръпнат.

— Простете, Нортъмбърленд, но това трябва да излезе от мен — пошепна немощно кралят.

Дукът кимна на слугата да се отстрани и пристъпи по-близо, стараейки се да не вдишва зловонните миризми.

— Нортъмбърленд, аз умирам — пошепна с пресекващ глас Едуард. — Но преди това трябва да уредя някои неща.

— Така е, ваше величество. — Гласът на дука прозвуча съвсем спокойно. Вече нямаше никакъв смисъл да отричат истината, след като самият крал се бе примирил. — Трябва да обмислим внимателно дали принцеса Мери може да ви последва на трона.

— Но това е разпореждане на баща ми — възрази със слаб глас Едуард.

— Сега вие сте кралят — напомни му настойчиво Нортъмбърленд и вдигна към носа си кърпичка, напоена с ароматни масла. — Вие сте протестантски владетел, Англия е протестантско кралство. Нима искате да стане отново католическо? Вашата сестра ще се омъжи за Филип Испански и протестантска Англия ще изгори в огньовете на инквизицията!

— По-добре аз да изгоря в ада… Но как бих могъл да го предотвратя?

— Ще ви обясня, ваше величество, но първо трябва да възстановите силите си. — Дукът отстъпи назад и махна на Съфолк. Двамата напуснаха на пръсти кралската спалня.

Нортъмбърленд мина покрай хората в преддверието, без да обръща внимание на въпросите им. Мина и покрай Майлс Брайънстън и старата жена, но не ги забеляза. Влезе устремно в един от кабинетите в края на коридора, затвори грижливо вратата, след като Съфолк влезе след него, и бързо и безмълвно се зае за работа. Погледна зад всички гоблени, размести картините, провери стените, мушна глава в камината и почука по ламперията.

— Човек никога не може да е сигурен — обясни той. — Всеки път, когато излизам от това помещение, ме обзема страх, че някой ще се скрие и ще ни подслушва.

Той опипа една издутина в ламперията, смръщи чело и се опита да си спомни дали я е виждал и преди. Под нея може би се криеше дупка за наблюдение.

Най-сетне дукът въздъхна облекчено и се отпусна в масивния резбован стол зад внушителната дъбова маса.

— Кралят не бива да умре, преди да сме уредили наследството на престола според нашите представи — заяви твърдо той, барабанейки с пръсти по масата. Извади от пурпурния си жакет ключ и отключи едно от чекмеджетата на писалището. Напипа скритата пружина, която отвори двойното дъно, и извади оттам запечатано пакетче с документи. Сложи го на масата пред Съфолк и обясни: — Както се уговорихме, съставих брачен договор за женитбата между дъщеря ви лейди Джейн и моя син Джилфорд Дъдли. Искам вие и съпругата ви да ги проучите много грижливо. Ще установите, че отговаря напълно на постигнатата договореност.

Съфолк посегна жадно към запечатаното пакетче и го удари в дланта на другата си ръка.

— Предполагам, че искате да ускорим женитбата.

— Най-много след няколко седмици.

Съфолк кимна.

— Лейди Франсис ще уведоми Джейн. Момичето сигурно ще повдигне глупави възражения — нали има предварителен договор с лорд Хартфорд, — но скъпата ми съпруга ще се справи без усилия със съпротивата й.

— Не се съмнявам — отговори кратко Нортъмбърленд. Беше уверен, че енергичната дукеса ще се наложи над плахата лейди Джейн Грей. — Дотогава обаче трябва да се възползваме от знанията на онази стара билкарка, която ни е довел Майлс Брайънстън. Кралят трябва да поживее още няколко седмици, за да промени завещанието на Тюдорите в полза на братовчедка си Джейн Грей. Трябва да лиши сестрите си от право да наследят трона и да остави короната на Джейн.

— А значи и на сина ви — подсмихна се Съфолк.

— И на сина ми — кимна твърдо Нортъмбърленд. — През това време ние с вас ще успокоим слабите нерви на французите, които се боят, че Мери ще се омъжи за Филип Испански още преди Едуард да е умрял. Никой не бива да знае за намеренията ни. Да кажем на французите, че мислим да омъжим Мери за Орлеанския дук. Те се стремят отдавна към тази връзка. Така Дьо Ноай ще си има достатъчно работа и няма да мисли за друго.

Съфолк го изгледа остро. Нортъмбърленд не можеше да не знае докъде ще доведат лъжите му.

— А после? — попита настойчиво той.

— Тогава ще включим в играта сестрата на Босер — отговори поучително Нортъмбърленд и преплете пръсти. — Тя се е забъркала с френски агент… и аз ще използвам това. Затова посъветвах Робин да остави сестра си на мира, докато реша да се намеся.

— Значи ще я използвате, за да предава информация на французите?

— Правилно отгатнахте. Робин й е много близък и тя няма да се усъмни в онова, което й разказва. А той ще й казва само нещата, които ние искаме да предадем на французите. — Нотърмбърленд се усмихна с една от редките си усмивки. — Практично, не мислите ли и вие така, Съфолк?

— Много.

— А дотогава ще се погрижим Мери да остане в палата, за да я държим постоянно под око. Тя продължава да твърди, че е много болна и не може да напуска покоите си, но всеки ден моли краля за аудиенция. Естествено, нито едно от посланията й не стига до стаята на брат й.

Нортъмбърленд стана рязко, сякаш бе казал всичко, което имаше да каже.

— Хайде да отидем да видим онази Гудлоу. Може пък вещерското й изкуство да помогне на краля. Ако негово величество се поправи, онзи тромав глупак Брайънстън със сигурност ще очаква някаква облага. Е, все ще му намерим някое графство или нещо подобно.

Дукът напусна частния си кабинет с обичайната си енергичност. Съфолк подтичваше след него.

Пен се протегна и лениво се прозя. Зазоряваше. В камината все още пламтеше жарава. Спалнята й в „Бул“ беше топла и спокойна и тя се чувстваше уютно като никога досега. Обърна се настрана, притисна устни към рамото на Оуен и вкуси солта от кожата му. Той промърмори нещо и протегна ръка, за да я притисне до себе си.

— Спиш ли? — пошепна тя, без да отдели лице от рамото му. — Дали ще мога да те събудя?

— Спя със съня на праведните — изръмжа той и тя се засмя тихо. — Несправедливо е да се опитваш да ме откъснеш от сладките сънища.

Пен мушна ръка под завивките и започна да го милва. Когато усети как плътта му се втвърди под докосванията й, се засмя доволно.

— Справедливо е да си получа полагащия ми се десерт. — Тя се претърколи върху него и се настани на бедрата му. Плъзна пръсти по коравия му корем и притисна горещия, влажен отвор на тялото си върху пулсиращия му член. — Не вярвам, че още спиш.

— Май наистина се събудих — призна Оуен, обхвана коленете й, плъзна ръце нагоре и ги задържа на хълбоците й.

Пен се надигна леко и му позволи да проникне в тялото й. Плътта й го обхвана здраво. Тя застина за миг неподвижна, наслаждавайки се на усещането как той нараства в нея и я изпълва цялата.

Оуен вдигна ръцете си над главата, повдигна хълбоците си и се задвижи бавно. Пен се засмя тихо и се нагоди към ритъма му. Удоволствието се разливаше на вълни по тялото й. Любеха се едва за четвърти път, но тя имаше чувството, че вече познава тялото му като своето. Поиска да забави върха, да остане още няколко секунди на прага му — но се поддаде на могъщата вълна и полетя към екстаза.

Падна тежко върху тялото на Оуен, зарови лице в рамото му и вкуси потта на удовлетворението му. Миризмата на страст и физическа любов я замая. Усети как той се отпусна под нея и колебливо се отдели от него.

Когато Пен се настани до него в леглото, Оуен посегна и помилва бузата й, после зарови пръсти в буйните кестеняви коси, разпрострени по рамото и гърдите му.

— Този път не се пазихме — пошепна Пен. — Но за мен това няма значение.

— И за мен — отговори той. — Макар че не искам нежелани последици. — Той се опря на лакът и се наведе над нея. — Сигурно и ти не искаш, Пен.

— Засега — кимна тя и го погледна изпитателно. — Но какво ще кажеш за себе си, Оуен? Не искаш ли да имаш дете?

Лицето на мъжа над нея се затвори и макар че позата му остана непроменена, тя усети бързото му отдръпване.

— В моя живот няма място за деца — отговори студено той, седна и отметна завивката.

Луси и Андрю. И двамата имаха очите на майка си. Наситенозелени.

Пен лежеше неподвижна, докато той седеше на ръба на леглото и се взираше с невиждащ поглед пред себе си. Тялото й изведнъж изстина, в сърцето й се настани разочарованието. Не биваше да задава такъв интимен въпрос. Двамата бяха любовна двойка, но имаше много неща, които не знаеха един за друг. Сигурно Оуен имаше много тайни, които не желаеше да й довери. Дали заради огромната предпазливост, която изискваше животът на шпионина? Или беше нещо друго? Нещо лично.

Тя протегна ръка и помилва гърба му. И неговата кожа беше студена. Той се бе изплъзнал от топлината на прегръдката й. Позата му излъчваше болка. Отново се бе изгубил в болката както предишния ден, когато конят му едва не стъпка момиченцето.

— Какво те мъчи, Оуен? — попита тихо тя, когато мълчанието стана непоносимо. За момент си пожела да не беше изричала тези думи, но изпита безкрайно облекчение, когато той се отърси от обзелото го вцепенение.

— Нищо… една стара история. — Наведе се към нея и я плесна леко по хълбока. — Време е да ставаш. Щом се зазори, тръгваме към Лондон.

Каква стара история? Пен искаше да разбере, но дори ако той благоволеше да й отговори, нямаха време да обсъждат миналото. Колкото по-скоро стигнат в Лондон, толкова по-бързо ще намери детето си. Оуен криеше много загадки и тя вероятно щеше да ги разгадава една по една. И тази тайна трябваше да почака.

Пен скочи от леглото и отиде до раклата, за да вземе ризата и чорапите си, които Мери бе изпрала и изсушила, докато тя обикаляше околните села в дрехите на Седрик.

Когато се наведе над отворената ракла, Оуен отново се възхити на перления блясък на голата й кожа, на великолепната закръгленост на твърдото й дупе, на линията на гръбнака и невероятно привлекателните коленни ямки.

Пен се изправи, притиснала до гърдите си ризата, и се обърна към него.

— О! — учуди се тя, като видя възбудата му. — Нима би могъл да го направиш отново?

— С лекота.

— Нямаме време. — Тя нахлузи бързо ризата, за да скрие голотата си. Приседна на ръба на раклата, за да обуе чорапите и обувките. — Да повикам ли Мери или ти ще затегнеш корсажа ми?

— Повикай Мери. С удоволствие бих ти помогнал, но трябва и аз да се облека. — Оуен облече нощницата си и се запъти към вратата.

— Знам, че стаята ти е наблизо, но въпреки това бих искала да получа целувка за довиждане. След такава нощ…

Пен се усмихна и протегна ръце към него. Да се разделят толкова бързо след дългите, прекрасни часове на любов — това беше ужасно.

Оуен се обърна.

— Исках да устоя на изкушението. — Сложи ръка на талията й и я целуна по устата. Пен затвори очи, но изведнъж отново ги отвори. Нещо не беше наред. Изпита чувството, че той е някъде далеч от нея. Очите му бяха широко отворени и той гледаше през нея, макар че устата му лежеше топла и твърда върху нейната.

Пен потрепери, отдръпна се и се засмя смутено.

— Мислите ти не са при мен…

— Прощавай, разсеях се — призна тихо мъжът и се усмихна разкаяно. — Единственото ми извинение е, че не преставам да мисля за твоето дете. Горя от нетърпение да тръгнем.

— И аз — кимна Пен и отстъпи крачка назад. Повярва му, но мисълта, че двамата бяха толкова близо един до друг и в същото време ги отделяха цели светове, я натъжи. — Ще се облека и веднага ще сляза.

Оуен се поколеба. Понечи да каже още нещо, но само я целуна бегло и изчезна.

Щом се прибра в стаята си, той събуди Седрик и бързо се облече. От време на време способността му да разделя разума от действията му създаваше проблеми. Бе целунал Пен, защото тя то бе помолила, докато мислите му се рееха някъде в далечината. Повечето жени нямаше да го забележат, но Пен беше невероятно чувствителна, а до този момент любовната им игра го беше ангажирала изцяло. Нищо чудно, че тя забеляза разсеяността му. Истината беше, че той обмисляше напрегнато каква да бъде следващата му крачка, за да реши проблема с детето й.

Трябваше да измисли някаква хитрост. Не можеше просто да отиде в бордеите на Саут Бенк и да търси изгубени деца. Това незабавно щеше да събуди подозренията на Брайънстънови. Трябваше му убедителен претекст, за да претърси всички бордеи, а единственият добър план, който бе измислил досега, включваше Пен. Досега не й беше казал къде крият детето й и не знаеше как да й го каже. Но тя имаше право и трябваше да узнае.

И тогава щяха да се изправят пред следващия проблем — как Пен би могла да познае двегодишното си момченце, след като не го беше виждала никога, дори като новородено?