В огъня

20

Пен остана неприятно изненадана, като видя несъщия си брат да тича към нея по алеята откъм палата. Какво, за бога, търсеше тук в този ранен час? Тя се обърна към Оуен, който носеше червенокосото момченце, и го погледна несигурно. Кавалерът присви очи и около устата му се изписа корава линия.

Сякаш усетило напрежението й, детето в ръцете й се събуди и заплака. По-точно се разхълца и задиша накъсано.

Оуен погледна Робин Дьо Босер и веднага разбра кой бе разказал историята за миналото му на Пен. В гърдите му се надигна гняв. Беше очаквал братът на Пен да му създаде трудности, но изобщо не бе помислил, че е способен на такова коварство.

Но най-лошото беше, че Пен бе повярвала в цялата страшна история. Безусловно, без дори да се замисли. Без да прояви капчица доверие към него.

Пен усети как студеният поглед на Оуен я прониза като стоманено острие. Докато утешаваше хленчещото дете в прегръдките си, тя се питаше безпомощно какво да каже или да направи след неочакваната поява на Робин.

Точно тогава, съвсем неочаквано, я връхлетя първата вълна на необуздано ликуване.

Тя бе намерила детето си.

Беше истинско щастие, че Робин ще е първият от семейството, който ще види момченцето й. Тя и Робин се обичаха повече от истински брат и сестра и Пен си пожела от все сърце той да прегърне детето, да му се усмихне и да го благослови от името на цялото семейство. Да го признае за част от това семейство. Едва тогава намирането на детето щеше да стане реалност и тя щеше да се увери, че кошмарът й е приключил.

Тя се втурна към него и извика отдалеч:

— Робин, Робин… намерих сина си! Това са очите на Филип! — Не помнеше кога точно е установила, че кафявите очи на детето са очите на баща му, но в момента го възприемаше напълно естествено.

Робин я зяпна изумено, после хвърли стреснат поглед към мършавото момченце в ръцете й.

— Пен… Пен… мила Пен! — Протегна ръце да я прегърне, но не посмя. — Какво си направила, Пен? Какво говориш? Кое е това дете?

Пен се отдръпна по-далече от него и блясъкът в очите й угасна.

— Вече ти казах, Робин. Това е синът ми. Най-после го намерих. Не ми ли вярваш?

Робин загуби ума и дума. Първата му мисъл беше, че Пен си е загубила ума. Само един човек можеше да бъде виновен за тази злощастна промяна. Той се обърна рязко към Оуен Д’Арси и ръката му неволно се стрелна към дръжката на шпагата в колана му.

— Вие разбирате ли какво сте сторили на сестра ми? — изсъска той и сините му очи засвяткаха заплашително. — Как допуснахте това да се случи? Защо подкрепихте тази фиксидея? Не знаете ли към какво я тласкате?

— Робин! — изкрещя Пен, когато видя блясване на стомана.

— Не ставайте глупак — отговори студено Оуен и сложи детето, което носеше, на земята. Малкият веднага се хвърли към Пен и се вкопчи в полата й.

— Знам, че звучи невероятно, Робин — продължи заклинателно Пен, — но това е моето дете. Оуен ми помогна да го намеря.

Брат й се обърна към нея, но острието на шпагата му остана насочено към Оуен.

— Пен, как можеш да вярваш на този човек след всичко, което ти казах? След всичко, което знаеш за него? Защо му е да ти помага? Човек, който се е отказал от децата си и ги е захвърлил, човек…

Силна болка в дясната ръка го накара да замълчи. Кавалерът бе нанесъл удар по шпагата му, ръката му се извъртя и оръжието падна на земята. Оуен Д’Арси стоеше неподвижен, черните му очи бодяха като игли, рапирата в ръката му бе опряна на пода.

Робин обхвана китката си, замаян от силата на удара, който го беше обезоръжил.

— Всемогъщи боже! — пошепна Пен, но когато усети треперенето на двете деца в наситената с насилие атмосфера, ужасът се превърна в гняв. — Престанете! Веднага!

Оуен прибра рапирата си и отстъпи крачка назад. Поклони се подигравателно пред Пен, после пред Робин и рязко им обърна гръб.

— Не, Оуен, стой! — Пен се затича след него, но децата вкопчени в полите и, не й позволиха да го настигне. Нима бе забравил, че тя все още зависеше от помощта му? Целта още не беше постигната.

Оуен стъпи с единия крак на мостчето и спря. Когато се обърна бавно към нея, в тъмните очи блесна лъч надежда, но Пен не я видя.

— Оуен… Оуен, трябва да помогнем на Мери да избяга! Моля те, не ме изоставяй точно сега… Направи го заради сина ми! — Тя спря пред него, хванала двете деца за раменната.

Надеждата угасна. Оуен не каза нищо.

Робин, който машинално разтриваше китката си, се събуди от дълбокия транс. Погледът му потърси детето в краката на Пен.

Възможно ли беше всички да са се излъгали?

Той последва Пен, отчаяно търсейки правилните думи сред лавината въпроси, които го засипваха. Но тя не му обърна внимание. Имаше очи само за Оуен.

— Оуен… моля те! — изплака тя. В момента нищо друго нямаше значение. Трябваше веднага да си осигури помощта му. Никой друг не беше в състояние да се справи с трудната задача. Тя бе намерила детето си, но сега трябваше да се погрижи за признаването му. Затова продължи с дива решителност: — Това няма нищо общо с развитието на отношенията ни… с пропастта, която зейна между нас. Аз не мога да разбера, ако ти не ми обясниш… но сега нямаме време за това.

Тя млъкна и го погледна очаквателно. Искаше да види как лицето му ще се смекчи, но не се случи нищо такова. Не чу нито предложение да разчистят недоразумението си, не видя нито намек за чувство в коравия му поглед. Нищо, нищичко!

Пен отново прогони от съзнанието си всичко, освен настоящата си цел и впи умолителен поглед в лицето му.

— Не те моля да направиш това за мен, Оуен. Освобождаването на Мери ще бъде от полза и за двете страни в нашия пакт!

Най-сетне Робин си възвърна дар слово.

— Какъв пакт? — попита той, без да отдели поглед от детето в ръцете на Пен.

Сестра му се обърна към него и обясни делово:

— Кавалерът и аз имаме споразумение. Аз трябваше да му издам плановете на Мери, а като ответна услуга той обеща да ми помогне да намеря сина си.

Като видя ужасеното лице на Робин, тя кимна решително.

— Тъкмо ти нямаш право да хвърлиш първия камък срещу мен, Робин!

— Губиш ми времето — изсъска Оуен и се обърна нетърпеливо към лодката. — Вашите разногласия не ме интересуват.

— Не, почакай! — извика Пен, изпълнена с отчаяние. Не можеше да повярва, че връзката между нея и Оуен е почти разрушена. — Това не е семеен проблем. За всички ни ще е от полза да обезвредим Нортъмбърленд!

Бедният Робин попадна във вихрушка, която го хвърляше от единия бряг към другия.

— По дяволите, Пен! — изкрещя той. — Затова те чакам тук! Исках да говоря с теб за Нортъмбърленд. — Той сложи ръка на рамото й и леко я раздруса. Детето изплака и ръката му веднага се отпусна.

— Пен… моля те! Трябва да говорим.

— Ако става дума за Нортъмбърленд, мисля, че не е редно да ме посветите в тайната — отбеляза Оуен и вдигна глава към небето. Дъждът бе престанал, облаците се разсейваха.

Робин въздъхна, поклати глава и се обърна към сестра си:

— Пен?

Тя гледаше само Оуен.

— Ще ми помогнеш ли… въпреки всичко, което стои между нас? Ще направиш ли и това за мен? Само това!

— А какво стои между нас, Пен? — попита кавалерът с подигравателно вдигнати вежди. Болка разкъса сърцето й.

— Това очевидно е краят — пошепна с пресекващ глас тя.

Оуен кимна и отново погледна към порозовяващото небе. Чертите на лицето му бяха корави и неумолими, но когато отново се обърна към тях, Пен видя в очите му хладната концентрация на опитния шпионин, изправен пред трудна задача.

— Да се качим в лодката. Скоро тук ще стане много оживено и все някой ще ни познае.

Робин се наведе за шпагата си и я прибра в ножницата. Двамата с Пен последваха кавалера, без да разменят дума. Пен вървеше с мъка, защото червенокосото момченце я теглеше за полата, а другото мърдаше нервно в ръцете й. Сърцето не й даваше да ги остави в ръцете на мъжете. А ако се съдеше по здравите им хватки, момченцата също нямаха намерение да я пуснат.

— Е, какво толкова спешно има, че трябваше да говорите с Пен още на разсъмване? — попита без въведение Оуен и се облегна както преди на ръба на масата с кръстосани крака. Позата му издаваше известно равнодушие, но погледът му беше буден и пронизващ.

— Нортъмбърленд иска сестра ми да предава фалшива информация на… — Робин се поколеба, преглътна и продължи:

— … на вас… на своя любовник. Ако откаже, заплашва да я обвини в държавна измяна. Затова отидох при нея. Исках да я махна от палата, да я скрия на сигурно място.

Робин погледна Пен, после децата. Какво да прави с тях? Как да разсъждава трезво в такъв момент?

— Този гаден, мръсен лицемер! — извика възмутено Пен.

— Не ме е страх от Нортъмбърленд!

— А би трябвало — изръмжа Оуен. — И каква информация трябва да предаде Пен? Можете спокойно да ми я съобщите, нали е предназначена за моите уши.

Робин бързо се примири с перспективата да се съюзи с шпионина на френската корона. Вече не се чувстваше обвързан с Нортъмбърленд, който заплашваше Пен и чието честолюбие застрашаваше стабилността на кралството. Не му оставаше нищо друго, освен да се съюзи с човека, който вече беше забъркал Пен в интригите на съперничещите си тайни служби.

Затова без колебание съобщи на Оуен Д’Арси какво трябваше да узнаят французите по желание на дук Нортъмбърленд.

Кавалерът избухна в безрадостен смях.

— Този човек май ни смята за глупаци. Очевидно иска да хвърли прах в очите на френския двор… но защо?

— Мисля, че знам. — Решен да отиде докрай, Робин изложи всичко, което знаеше, сподели и предположенията си.

— Ако коронясат Джейн за кралица, синът на Нортъмбърленд ще стане крал и баща му ще управлява Англия от негово име — заключи Робин. — След като Едуард лично промени реда за наследяване на трона, ще му трябва само съгласието на коронния съвет. Нортъмбърленд държи плановете си в най-строга тайна, за да може да постави всички пред свършен факт. Докато французите планират женитбата на Мери и Орлеанския дук, а испанците се притесняват от възможния съюз между Англия и Франция, Нортъмбърленд най-спокойно подготвя царуването си.

Оуен кимна и отбеляза сухо:

— Верни умозаключения. Поздравявам ви, Босер!

Робин направи гримаса. Оуен Д’Арси беше последният, от когото би искал да чуе такава похвала.

— Всичко това означава, че опасността за Мери е още по-голяма, отколкото мислехме досега — обобщи Пен чутото. Тя бе седнала на пейката и главичките на децата почиваха в скута й. Дългите приказки на Робин я изпълваха с нетърпение. Гореше от желание да остане насаме с момченцата, за да се запознае със сина си.

— Дукът трябва да отстрани Мери от пътя си — допълни тя, докато несъзнателно милваше двете главички в скута си.

— Елизабет също е пречка по пътя му — прибави Робин. — А ти, Пен, си в непосредствена опасност както всички от близкото обкръжение на Мери. Ако откажеш да шпионираш в полза на Нортъмбърленд, той ще те прати веднага в Тауър. Не бива да се връщаш в палата, не разбираш ли?

Междувременно Оуен бе прогонил всички емоции — в течение на годините бе разработил този метод до съвършенство. Умът му работеше, независимо от всичко, съсредоточен единствено върху непосредствената задача.

— Тя няма избор — намеси се енергично той. — Ако искаме да освободим принцесата, Пен трябва да се държи както винаги. А вие, Босер, трябва да излъжете дука, че сестра ви е съгласна да му сътрудничи. Така ще спечелим време. — Той се обърна към Пен: — Ако Нортъмбърленд се обърне лично към теб, трябва да му отговориш, че си готова да направиш всичко, за да услужиш на него и на страната си. Разбра ли ме?

Пен кимна.

— А какво ще правим с Мери?

— Ще организираме бягството й на два етапа. — Той удари с ръка по масата и обясни — Има само два начина да се излезе от Гринуич: по суша и по вода. Ако Мери избяга, ще я спрат, преди да е изминала и една миля. Затова трябва да я преместим от Гринуич в Бейнардс Касъл. Оттам има повече възможности да стигне до града. Много просто — за да подсигурим безопасността й, трябва да объркаме преследвачите.

— Много просто? — повтори невярващо Пен. — Бейнардс Касъл принадлежи на граф Пемброк, а той е посветен в плановете на Нортъмбърленд.

— И какво от това? — попита пренебрежително Оуен. — Ако Мери помоли граф Пемброк да я приеме в дома си, той не може да откаже, нали?

— Мисля, че сте прав — кимна Робин. — Често съм го чувал да възразява на Нортъмбърленд… не задълго… но понякога избухва.

— И аз съм чувал същото — подкрепи го Оуен.

Пен разбра, че той разполага с мрежа от агенти, които му донасят всичко важно, и потрепери. И тя ли беше влязла в тази мрежа? И другите ли се държаха като нея?

— Ако принцесата пожелае да направи разходка по реката, дукът няма да заподозре нищо — продължи да развива идеята си Оуен. — След болестта й това няма да го учуди, а и ще нареди да я охраняват през цялото време. Затова днес следобед ще организираш тази разходка, Пен, и ще я придружиш с още няколко дами. Естествено, тя няма да вземе със себе си никакъв багаж, само неща, които не биха събудили подозрението на пазачите. Ще кажеш, че разходката няма да продължи повече от час. Ще слезете на брега пред Бейнардс Касъл и Мери ще поиска убежище в дома на Пемброк.

— А после? — попита заинтригувано Робин.

— Аз ще уредя всичко. Мери ще изчезне още на следващия ден, на разсъмване. Тази вечер ще ме видиш в Бейнардс Касъл, Пен, и ще получиш точни указания. През това време вие, Босер, ще занимавате Нортъмбърленд, за да не мисли за излета на принцесата. Уверявайте го, че сестра ви е готова да направи всичко, което се иска от нея. Предложете му да я натовари и с други полезни задачи… сигурно ще ви хрумне нещо.

Робин се намръщи, но не каза нито дума.

Пен стана и притисна децата към полите си. Погледът й се впи в лицето на Оуен с надеждата да чуе нещо лично, но той дори не я погледна.

— Време е да вървим — рече тихо тя.

— Да. — Оуен не се помръдна от масата, когато Пен, децата и Робин минаха покрай него и слязоха на брега.

На кея вече беше много оживено. Лодката на френския посланик потегли моментално и Пен я проследи с поглед, докато стигна до средата на реката.

Въпреки привидната студенина на Оуен тя бе прочела в погледа му болка, гняв и разочарование, които я пронизаха право в сърцето. Но защо, защо отказваше да се защитава?

Ако й бе казал, че тази история е лъжа от началото до края, тя щеше да му повярва. Или не?

Пен сведе глава към децата, вкопчени в полите й.

— Намерих сина си — рече тихо тя и в очите й лумна светлина. Вече нищо друго нямаше значение.

Робин я погледна безпомощно.

— Откъде си сигурна?

Пен се почувства задължена да му обясни.

— Първо отидохме в Хай Уайкомб. Жената, която ми е помагала да родя, призна, че Майлс е отнесъл бебето веднага след раждането му. Спомни си, че е споменал Лондон — така узнахме къде трябва да го търсим. И тази нощ го намерихме.

Робин премести поглед от нея към детето. Не смееше да си помисли колко беше страдала сестра му през последните две години… а мършавото хлапе в ръцете й?

— Кое е другото момче? — попита той.

Пен се засмя смутено.

— Още не знам какво ще правя с него, но не можах да го оставя в онова ужасно място. Беше страшно, Робин! Готова съм да убия Майлс и майка му!

Думите бяха изречени тихо, но с такава решителност, че Робин се разтрепери. В този миг сестра му беше способна на всичко.

— И двамата ще си платят, бъди сигурна в това — опита се да я успокои той. — Остави това на майка ти и на баща ми.

— Прав си… Но ще ни е много трудно да постигнем признаването му и да поискаме потвърждаването на законната му титла. — Сега думите й се надпреварваха. — Мери може да го направи… като законна наследница на трона. Щом я освободим, ще има власт да потвърди законните претенции на моя син към богатството и титлата на баща му.

Пен замлъкна. На кея беше пълно с хора. Лодки докарваха продукти за кухните на палата и слугите ги разтоварваха. Скоро щяха да се събудят и придворните и някой непременно щеше да ги познае. Може би щеше да се появи дори самият Майлс. Колкото и мрачно и объркано да й изглеждаше бъдещето, в момента най-важни бяха непосредствените потребности на децата.

— Трябва да се погрижа за тях — обясни просто тя. — Да им намеря дрешки, да ги направя и да ги стопля. И, разбира се, да ги изкъпя. О, Робин, не знам откъде да започна. Само ги погледни! Още не могат да говорят, само хленчат. Нямат сила за нищо.

Пен си спомни, че Оуен — за разлика от нея — бе помислил за потребностите на децата. Беше взел храна, мляко, одеяла. Е, да, в тези неща той имаше повече опит от нея. Нали е бил баща…

Нещо не беше наред.

Но сега нямаше да мисли за това. Тя беше майка. Майка на две деца. Трябваше да се погрижи за тях. В това имаше смисъл.

— Искаш ли веднага да ги отведа в Холборн? — попита Робин. Нямаше представа как ще го направи, но беше готов да приеме предизвикателството.

— Не — възрази Пен. — Те са мои деца. Вече няма да се отделят от мен.

Тя се наведе и вдигна момченцата на ръце. Помисли малко и каза:

— Май другото момче се казва Чарлс.

Робин се примири с неизбежното. Беше сигурен, че мащехата му ще съумее да разкрие истината в тази объркана ситуация.

— Какво ще правиш, ако някой ги потърси?

— Те са нежелани деца… живееха в една тъмна дупка… Никой няма да ги потърси.

Робин се почеса по главата. Според Пен всичко беше просто и ясно.

— Пен, ти трябва да помогнеш на принцесата да избяга от Гринуич. Как ще го направиш с две деца в ръцете? Смяташ ли, че можеш да ги криеш в покоите си, без целият двор да узнае? Ако не друг, Брайънстън веднага ще научи!

— О, той и без това ще разбере много скоро — отвърна мрачно Пен. — Моля те да доведеш Пипа. Елен със сигурност ще ми помогне. Тя има куп малки братя и сестри и знае какво трябва да се направи. Докато стигнеш в Холборн, измисли начин как по-късно ще отведеш Пипа и децата там. Аз ще остана при Мери, докато Оуен организира бягството й. Когато Мери се освободи, и аз ще съм свободна.

— Вярваш ли, че Д’Арси ще се справи? — попита колебливо Робин.

— Абсолютно. — Пен вдигна децата и Робин не можа да види лицето й. — Бягството на Мери отговаря и на неговите интереси.

Робин я погледна нерешително.

— Ти… обичаш ли го?

Пен не отговори, само извърна глава.

— Моля те, Робин, доведи Пипа! Аз ще отнеса малките в стаята си. Елен ще се погрижи за тях, докато аз съм при Мери. Нали трябва да я посветя в плана на Оуен!

Робин ожесточено си пожела да нямаха нужда от помощта на Оуен Д’Арси, макар да знаеше, че сам никога няма да се справи. Оуен щеше да използва всички средства, с които разполагаше френският посланик, но и собствения си остър ум, и дългия си опит.

— Дай да нося Чарлс! — Той взе червенокосото момче от ръцете на Пен. Безмълвното примирение, с което момченцето се сви на гърдите му, извика сълзи в очите на коравия мъж.

Стаята на Пен беше все така празна, както я бе оставил Робин. Сутрин Елен винаги чакаше господарката й да я повика. Това ставаше обикновено на разсъмване, когато принцеса Мери беше готова да приеме своите дами.

— Кажи всичко на Пипа — помоли Пен и взе Чарлс от ръцете на Робин. — Тя ще разбере.

— Сигурно даже няма да се учуди. — Робин извади носната си кърпичка и се наведе да избърше капещото носле на момченцето. — Преди няколко дни ми каза, че в твоята фиксидея има нещо… По дяволите, каква твърда коричка! Не мога да я махна.

Пен се засмя и на сърцето й олекна.

— Елен ще донесе гореща вода, ще ги изкъпем хубаво и ще заблестят от чистота. — Тя кимна и добави нежно: — Знаех, че Пипа ще разбере преди всички останали.

Все още коленичил пред детето, Робин вдигна глава към нея.

— Допуснахме ужасна грешка. Можеш ли да ни простиш?

— Вече съм ви простила — отговори тя и потърси звънчето, за да повика Елен. — Разбирам поведението ви, Робин. Цялата история беше много странна. Съвсем естествено е да си помислите, че съм си загубила ума от мъка. Знам колко ви е било трудно…

И родителите й, и Робин бяха смятали, че действат в неин интерес. Воден от заблудата си, Робин се бе намесил непростимо между сестра си и кавалер Д’Арси. Все още смяташе, че е постъпил правилно, но сега осъзна, че не е трябвало да се меси. Семейството беше създало достатъчно мъка на Пен.

— След три часа ще съм тук с Пипа — обърна се той към Пен, която настаняваше децата пред огъня.

— Да, побързайте — отговори разсеяно тя.

Робин излезе от стаята и едва не се сблъска с Елен. Прислужницата направи реверанс, изненадана, че го вижда толкова рано в стаята на господарката си. Той й кимна с мрачно лице и забърза по коридора.

Елен влезе в покоите на лейди Пен и спря като закована на прага.

— Господ да ми е на помощ! Мадам… какво е това?

— Синът ми, Елен — отговори весело Пен. — И братчето му. Трябва да ги окъпем, да ги нахраним и да им намерим дрешки.

— Господ да ми е на помощ… — повтори Елен, отпусна се на най-близкото столче и започна да си вее с ръка. Като всички от семейство Кендъл тя знаеше за трагедията на лейди Пен и сега се чудеше на какво да вярва.

Пен бе предвидила реакцията й.

— Престани да се чудиш, Елен — изрече остро тя. — В момента няма нищо за разбиране. Трябва само да ми помагаш. Искам да купиш всичко сама, повтарям — сама, защото никой не бива да знае, че тук има деца. Щом лорд Робин доведе лейди Пипа, ще приготвим момчетата и всички ще заминете за Холборн при мама и лорд Хю. А сега донеси гореща вода!

Елен се изправи бавно. Не беше глупачка и разбра, че лейди Пен не е загубила ума си, както бе помислила първоначално.

— Мислех, че детето е само едно, милейди.

— О, това е друга история — отговори развеселено Пен, щастлива, че Елен беше готова да й помогне.

Прислужницата застана пред децата и те я погледнаха объркано, треперещи в студената стая.

— Божичко! — извика уплашено Елен. — Какви са мършави!

— Побързай! — подкани я Пен. — Аз ще разпаля огъня.

Тя уви децата в одеяла, нахвърля съчки в огъня и го разпали. Когато пламъците лумнаха, седна на дебелия килим пред камината и взе децата в скута си.

— Вие двамата можете ли изобщо да говорите? — попита тя нежно. — Ще ми кажете ли нещо?

Двете деца се взираха като замаяни в пламъците. Синът й упорито смучеше палеца си.

Елен се върна с две сребърни купички.

— Първо ще ги нахраним. Мисля, че никога в живота си не са били къпани с гореща вода, бедните червейчета. Може да ги уплашим до смърт.

— Права си — кимна Пен. — Яденето ще ги успокои. Ще нахраниш ли Чарлс? — Тя вдигна червенокосото момче от скута си.

Елен седна на едно столче и вдигна капака на купичката. Усетило приятната миризма, детето веднага посегна към нея.

— Спокойно, малкият — засмя се тя, хвана ръцете му и поднесе към устата му лъжица овесена каша с мед.

Пен настани сина си удобно и го нахрани по същия начин. Момченцето не изпускаше лъжицата от очи и напрегнато следеше пътя й от купичката до устата му и обратно.

— Как мислиш, Елен… прилича ли на баща си?

Елен хвърли поглед към малкия.

— Трудно ми е да кажа, милейди, какво има под дебелия слой мръсотия.

Много дипломатичен отговор, помисли си развеселено Пен, кимна и събра последните остатъци от кашата. Синът й облиза устнички и тя повярва, че празнотата е изчезнала от очите му и телцето му се е отпуснало. Той посегна към празната купичка, мушна пръстче вътре, облиза го и отново посегна към купичката.

— Още са гладни, Елен!

— Ще им дадем, но не наведнъж — отговори категорично прислужничката. — След банята ще им донеса рохки яйца и мляко.

Пен извади медната вана и я довлече пред огъня.

— Ще ни трябват детски дрешки.

— Лесно ще намеря — успокои я Елен. — Първо да донеса юда.

Пен отново взе децата в скута си, залюля ги и запя приспивна песен от собственото си детство. Вършеше го съвсем естествено. Искаше децата да се изпълнят с доверие към нея, да разберат, че на този свят има и добри хора.

Сълзи запариха в очите й, като си помисли колко време беше безвъзвратно изгубено. Припомни си месеците на отчаяние и безнадеждност… докато тя беше страдала, двете момченца бяха вегетирали като червейчета без надежда и очакване.

От този миг нататък обаче щяха да получават само обич и топлина. И никога вече нямаше да гладуват.

Банята не беше толкова радващо преживяване като кашата с мед. Децата се отбраняваха гневно, ритаха и пръскаха, но за учудване на двете жени не пищяха, само хленчеха. Очевидно ги бяха приучили да не вдигат шум.

Щом ги сложиха във водата, Чарлс пъргаво се измъкна навън и побягна към ъгъла на стаята.

— Остави го — засмя се Пен. — Първо ще изкъпем другия.

Тя държеше здраво сина си, докато Елен го сапунисваше и търкаше. Сякаш мием мръсно сребро, помисли си учудено Пен, когато изпод парцала се появи светла, чиста кожа. Малкото ъгловато лице беше бледо и това беше съвсем нормално — детето никога не бе излизало на чист въздух и беше гладувало, — но тя вече беше сигурна, че вижда лицето на Филип, формата на носа и устата беше същата. А очите без съмнение бяха неговите. Филип имаше същите дълги мигли. С тези мигли си разбил десетки дамски сърца, обичаше да го дразни тя.

— Прилича на баща си — проговори като на себе си тя.

— Да, има нещо — кимна Елен и продължи да мие главичката на детето. Тънката косичка беше кестенява и се навиваше на масурчета.

Малкият скоро престана да се съпротивлява и позволи да го увият в затоплената хавлия. Сложи палец в устата си и очичките му се затвориха.

— Момченцето е напълно изтощено. Нека си поспи, докато ние се занимаваме с другия.

Пен отнесе сина си на леглото. Мускатово орехче го огледа недоверчиво и се оттегли в най-далечния ъгъл. Малкият Филип не се помръдна. Само палецът бавно се плъзна от устата му.

Когато отстраниха дебелия пласт мръсотия от телцето му, Чарлс се оказа зеленооко момченце със светло лице, отрупано с лунички. Оранжево-червената му коса беше по-гъста, отколкото на Филип, и стърчеше на всички страни.

— Сега трябва да отида при принцесата — каза Пен, щом настани Чарлс до братлето му. — Остани при тях, Елен. Не напускай стаята нито за миг! — Тя се погледна и посегна да развърже шнуровете на корсажа си. Роклята й не беше достатъчно представителна за посещение в кралските покои.

Елен скочи да й помогне.

— Моля те, свали тази рокля! Щом се върна, ще донесеш нещо за ядене, дрешки и всичко, което ни е необходимо — каза Пен. — Докато ме няма, ще стоиш при тях и ще зарезиш вратата отвътре.

Камериерката й донесе друга рокля и Пен се преоблече, без да изпуска от очи спящите деца. Среса косата си и я скри под просто ленено боне. Днес нямаше време за сложна фризура.

Пен помоли прислужницата да й донесе наметката и нареди строго:

— Ако лорд Робин и лейди Пипа пристигнат, докато ме няма, пусни ги да влязат — но не отваряй на никого другиго!

— Простете, мадам, но аз не съм глупачка! — отговори обидено Елен.

Пен избухна в смях.

— Разбира се, че не си. — Тя излезе в коридора и спря за миг, за да се подготви за посещението при Мери. Не беше лесно да откъсне мислите си от домашните грижи около децата и да се съсредоточи върху жестоката реалност. Трябваше да осъществи плана на Оуен.

Сега нямаше време да мисли какво бе загубила.