В огъня

22

— Трябва веднага да се отървем от него! — заповяда лейди Брайънстън, докато крачеше с развени поли в библиотеката на дома си. Тонът й издаваше крайна възбуда.

— Но как, мадам? — попита Майлс. Знаеше за какво говори майка му, но категоричното й решение го завари неподготвен.

— Откъде да знам? — изфуча тя. — Просто го направи!

— Но нали никой не подозира къде е детето — възпротиви се Майлс. — Всички вярват, че гние в земята.

— Трябваше да го направя още след раждането. — Лейди Брайънстън застана до масата и удари с юмрук масивната попивателна с форма на лъвска глава. — Ако днес си беше замълчал, всичко щеше да е наред. Но ти се втурна след нея, нагруби я и издрънка, че нищо не можело да се докаже. Ти си идиот, Майлс!

Мъжът въздъхна и сведе глава. Откакто бяха напуснали Гринуич Палас, майка му не преставаше да го укорява за глупостта му. Никога не я беше виждал толкова възбудена… толкова неспокойна. От друга страна обаче, в позата на Пен имаше едва прикрит триумф. Да, това беше истинската дума: снаха му триумфираше. Изглеждаше сигурна в себе си. Самодоволна. Необичайното й поведение беше извадило майка му от равновесие.

— Какво знае тя? Какво би могла да знае? — запита се за стотен път лейди Брайънстън. Когато посегна към ножчето за отваряне на писма, Майлс неволно се отдръпна назад. Майка му не се плашеше да прибягва до чужда помощ, когато трябваше да се упражни физическо насилие, но той не беше такъв. Укорите й бяха достатъчни да го направят послушен, но в сегашното си състояние тя беше непредвидима.

— Трябва да се отървем от него! — повтори тя и заби ножа в полираната повърхност на масата. Острието се огъна, но дори тъпият й син проумя символичното значение на този жест.

— Детето е единственото възможно доказателство. Докато е живо, винаги съществува риск да го намерят. И тогава цялата история ще излезе наяве.

— Някога бяхте на друго мнение, мадам — осмели се да й напомни Майлс. — Вече минаха две години и половина…

— Смятах, че при дадените обстоятелства бебето ще умре много скоро — обясни тя с тон, от който Майлс потрепери. — Нали чу какво каза Пен за мистрес Гудлоу? Ако събере всички свои подозрения в едно, кой знае в какво ще ни обвини.

— Права сте, мадам — кимна покорно Майлс и отново сведе поглед. — Но как да го направя?

— Намери начин! — Коравите кафяви очи го пронизаха с ледено презрение.

— Да, мадам.

Майлс се поклони и бързо напусна библиотеката.

Лейди Брайънстън застана пред портрета на сина си Филип, който висеше над камината. Той поне притежаваше здрав разум. Но не пожела да се преклони пред волята й… още когато беше дете, отказваше да й се подчинява. Вървеше по свой собствен път, следваше повелите на съвестта си, ожени се за жена, която му приличаше. И двамата бяха упорити и непреклонни. И двамата не притежаваха и капчица честолюбие… освен стремежа да видят поетичните излияния на Филип публикувани…

Ако беше съумяла да впрегне ума на Филип за осъществяване на честолюбивите си планове…

Жената въздъхна и поклати глава. Никога нямаше да разбере защо синът й бе пропилял своя талант и възможности.

— Милорд! — Робин намери дук Нортъмбърленд в заседателната зала на коронния съвет. Дукът стоеше сам в една прозоречна ниша. Лицето му беше по-мрачно отвсякога, погледът му нервно обхождаше присъстващите.

— Какво има, Робин? — попита сърдито той.

— Говорих със сестра си, милорд — съобщи тайнствено Робин и се усмихна самоуверено. — Тя ме увери, че ще бъде щастлива да изпълни желанията ви.

— Срещнах я тази сутрин — изфуча дукът и бръчките на челото му се задълбочиха. — Тя също ме увери в предаността си. Дано безсрамието ти онзи ден да е било само кратко заблуждение.

Робин сведе глава.

— Моля за прошка, милорд. За момент загубих самообладание и забравих дълга си.

Дукът кимна, но лицето му не се разведри.

— Как е днес кралят? — осведоми се Робин и хвърли поглед към вратата на кралския апартамент.

— Болен е… много болен. — Нортъмбърленд умело се престори на угрижен.

— Значи лекарствата на билкарката не са му помогнали?

— Даже напротив. Сега е по-зле отпреди.

— Ние сме суеверно семейство и имаме лошо мнение за лечителското изкуство на мистрес Гудлоу — подхвърли уж небрежно Робин. — Тя ни донесе само нещастие, докато се грижеше първо за зет ми, а после и за сестра ми. Въпреки привидните усилия на лечителката лейди Пен роди преждевременно.

— Да, това ми е известно. — Дукът го огледа дебнещо. — Обаче лейди Брайънстън я препоръчва най-горещо.

— Прав сте. Аз бих го определил като триумф на надеждата над опита.

— Отново сте прав. — Нортъмбърленд облиза сухите си устни. — Лейди Пен намекна нещо подобно.

— Сестра ми е предубедена, но смятам, че това е разбираемо — отговори гладко Робин. — Но за лейди Брайънстън залогът е много висок. — И се усмихна многозначително.

— Така ли? — Промърмори дукът и вдигна вежди.

— Да постави една от служителките си в непосредствена близост до леглото на негово величество… — Робин направи умела пауза. — Представяте ли си какви последствия ще има това за нея и за сина й?

— Представям си — отговори сухо дукът, отвърна поглед и се загледа през прозореца към реката, осветена от слабите лъчи на зимното слънце.

Часовникът на камината показваше малко след един. Според изчисленията на Робин лодката на Мери трябваше отдавна да е тръгнала. Но щяха да минат няколко часа, преди да стигне в Бейнардс Касъл. Основната му задача беше да се погрижи дукът да не забележи отсъствието на принцесата. Съзнанието за важността на мисията му го изпълваше с дълбоко задоволство.

— Съпругът на сестра ми почина твърде внезапно — продължи доверително той. — Смъртта му беше загадка за всички ни. Буквално за един ден го връхлетя някаква незнайна болест и въпреки грижите на мистрес Гудлоу и на скъпата си майка не можа да се вдигне от леглото.

Нортъмбърленд се обърна рязко към него.

— А съпругата му? Нима не се е грижила за болния си мъж?

— Лейди Пен също беше много болна. Убеждаваха ни, че това са обичайните неразположения на бременната жена, макар че дотогава сестра ми се радваше на най-добро здраве — обясни спокойно Робин. — Но тя страдаше от постоянна слабост и почти не я допускаха до леглото на съпруга й.

— Разбирам. — Нортъмбърленд поглади брадичката си. — Нещо определено ли намеквате, Робин?

— Ако пожелаете да го схванете като намек, милорд. — Робин издържа уверено погледа на дука. Лицето му беше сериозно и овладяно, устата здраво стисната. — Кралят също няма да оздравее.

— Така е — отвърна мрачно Нортъмбърленд, бутна го настрана и без да се извини, се запъти към изхода на залата.

Дукът спря на входа към спалнята на краля и размаха кутийката с ароматни треви, която носеше винаги със себе си, в напразен опит да прогони ужасното зловоние. Мистрес Гудлоу беше сама с болния и тъкмо държеше над пламъчето на свещта малък меден съд. Когато дукът влезе, тя вдигна поглед, но не го поздрави, а продължи да мърмори тихо.

— Как е кралят? — попита Нортъмбърленд.

— Ще се оправи, преди да изтече седмица, милорд — увери го жената. Изражението й беше спокойно, в погледа й имаше сигурност. — Лекарствата не действат веднага. Трябва им време.

Нортъмбърленд се поколеба. За какво бе намекнал Босер? Че Брайънстънови са вкарали в спалнята на краля една отровителка? Това му изглеждаше невероятно — не на последно място и защото не можеше да си представи, че жената ще има някаква полза от смъртта на Едуард. Въпреки това състоянието на краля се влошаваше, а не се подобряваше. Може би старата не беше никаква лечителка.

Устата му се опъна в тънка линия. Лечителка или не, тя беше инструмент на Брайънстънови.

Той отстъпи крачка назад и изкрещя:

— Стража!

В стаята нахлуха шестима войници с извадени оръжия. Нортъмбърленд посочи мистрес Гудлоу и заповяда студено:

— Разпитайте я за смъртта на Филип Брайънстън.

За първи път, откакто беше дошла в палата, мисис Гудлоу пребледня. Лицето й се разкриви от ужас.

— Подложете я на подробен разпит — продължи с ледено равнодушие дукът. — И повикайте отново кралските лекари. Искам веднага да отстранят вредата, която нанесе тази самозвана лечителка.

Макар че всемогъщият надали им е дал силите и знанията да изпълнят тази невъзможна задача — допълни мислено той.

— Нищо не разбирам — повтори упорито Мери, устремила поглед към другия край на кабината, където стоеше Пен с детето на ръце. — Как ще избягаме, като сте понесли със себе си дете?

— Убедена съм, че малкият няма да ни създава грижи, мадам — отговори спокойно Пен. — Досега се държа много добре. — И целуна главичката на момчето.

Откакто бяха излезли от Гринуич, Филип не смееше да се помръдне, но Пен с облекчение забеляза, че е започнал да възприема новото си обкръжение. Големите тъмни очи непрестанно шареха насам-натам и оглеждаха тясната кабина и трите жени в нея, които отговаряха на погледа му с ужас и съчувствие, развълнувани от историята, която им беше разказала Пен.

Ако положението не беше толкова сериозно, Пен щеше да се забавлява от безмълвното им смайване, когато я видяха на кея с дете на ръце. Тя изчака Мери, Сюзън и Матилда да се качат на лодката с приготвените кошници, качи се последна и даде заповед на лодкаря да потегли незабавно.

През следващия час разказа на принцесата и двете придворни дами цялата история на детето. Беше подготвена за възраженията на Мери и заяви спокойно и решително, че няма никакво намерение да се раздели със сина си.

— Значи кавалерът ви помогна да го намерите? — попита замислено Сюзън.

— Как може да има толкова зли хора като свекърва ти? — Матилда беше изумена. — Как е възможно да причиниш това на едно дете? Не мога да повярвам!

Мери мълчеше. Много добре си спомняше как собственият й баща я обяви за копеле и анулира брака си с майка й, защото бил кръвосмешение. Лиши я от титлата й и я принуди да стане придворна дама на несъщата си сестра. По негова заповед я оставяха гладна, отказваха й подходящи дрехи, затваряха я в студени, ветровити помещения, лишиха я дори от компанията на майка й. Даже когато беше близо до смъртта и дамите й бяха убедени, че са я отровили, Хенри не позволи на майка й да се грижи за нея.

В името на династическите амбиции родителите и роднините бяха готови на всякакви жестокости.

— Вашият кавалер е много изобретателен — отбеляза след малко тя. — Истинско щастие, защото нашата надежда почива върху неговите таланти. Вероятно е подготвил всичко за детето?

— Не — призна Пен. — Той не знае, че ще взема Филип. Но съм сигурна, че ще се справи.

— Дано сте права! — Мери примирено поклати глава.

— Как ще потвърдите идентичността му? — Сюзън се наведе към нея и колебливо помилва нежната детска ръчичка. Малкият потрепери, но не издаде нито звук.

Пен го прегърна по-здраво и се обърна към Мери.

— Надявам се, че мама и лорд Хю знаят какво предписва законът — но вашето застъпничество със сигурност ще облекчи много задачата ми, мадам. Вашето заявление, че го признавате за законен граф Брайънстън, ще има голяма тежест.

Мери я погледна намръщено.

— Не и в сегашната ми позиция, Пен. В момента не разполагам с никаква власт.

— Това ще се промени, мадам — възрази уверено Пен. — След смъртта на брат си ще станете кралица.

— Да се надяваме — отвърна принцесата с иронична усмивка. — Докъде стигнахме?

Пен стана и излезе на палубата. На северния бряг се виждаше дворецът Уайтхол. Тя сложи детето на парапета и му заговори нежно. Той измърка доволно, но не каза нито дума.

Пен стисна ръчичката му и очите й се напълниха със сълзи. Пръстчетата му бяха толкова мършави и крехки, само кожа и кости. На тази възраст Ан имаше трапчинки, а ръчичките и крачетата й бяха пълни и пухкави.

Това ще се промени, закле се безмълвно тя. Много скоро малкият Филип щеше да изглежда като всички деца на неговата възраст. А тя щеше да преживее деня на разплатата.

Пен се върна с детето в кабината и съобщи уверено:

— Вятърът и течението са с нас, мадам. След около час ще стигнем Блекфриърс. Никой не ни преследва.

Антоан Дьо Ноай се уви по-плътно в наметката си и отново прокле ледения вятър, който духаше откъм реката.

— Защо трябва да стоим навън? — изфуча той и се обърна към придружителя си. — Моят салон е сигурен и много по-топъл.

— Предпочитам да водя този вид разговори навън — отговори Оуен. — Понякога и стените имат уши. Освен това следобедът е хубав, може би малко студен, но иначе безкрайно приятен. — Той посочи голите дървета, чиито клони стърчаха към ясносиньото небе и блещукаха под филигранната ледена покривка.

Дьо Ноай изобщо не се впечатли от красивата зимна картина. Въздъхна дълбоко и впи поглед в лицето на своя най-добър агент. Виждаше и усещаше лошото настроение на кавалера… личеше по линията на брадичката и по заплашителните светкавици в очите му. Нещо го беше засегнало дълбоко.

Дьо Ноай удари ръцете си в дебели ръкавици една в друга и отново посвети вниманието си на главната тема. Ако Оуен пожелаеше да му довери грижите си, щеше да го направи, когато му дойдеше времето.

— Значи ще помогнем на Мери да стигне безпрепятствено до Есекс — обобщи той. — Наистина ли вярвате, че Нортъмбърленд се стреми да промени реда за наследяване на трона?

— Смятам го за много вероятно — отговори Оуен и отчупи едно клонче от живия плет по края на алеята. — Това е най-убедителното обяснение за внезапното му решение да ожени сина си за братовчедката на краля. — Той разтърка зелените листа на чимшира и вдъхна дълбоко тръпчивия им аромат. — Къщата на Мери в Удхем Уолтър е само на две мили от брега. Ако се наложи да избяга от страната, ще бъде близо до императорската флота.

— Прав сте — промърмори посланикът и нахлупи шапката над ушите си. — Впрочем Нортъмбърленд може да я арестува по всяко време, защото упорства и продължава да изповядва своята религия въпреки кралския едикт.

— Ако вече не е в кралския палат, това ще се окаже доста трудно. — Оуен обърна гръб на реката и закрачи обратно към къщата.

Посланикът следваше с мъка широките му крачки.

— Ще ми се да знам дали Симон Ренар си е извадил същите заключения относно намеренията на Нортъмбърленд — промърмори Дьо Ноай. — Трябва да разпитам агентите ни в испанската резиденция.

Ренар? Естествено! Оуен спря така внезапно, че посланикът се удари в гърба му. Ренар със сигурност познаваше стария скандал и нямаше никакви скрупули да го разкаже на човек като Робин Дьо Босер, ако смяташе, че може да извлече някаква полза от това. Какво по-естествено от това лорд Робин да поиска информация от човек, който е готов да му я даде? Французите не биха издали нищо, но старите им противници, испанците… без съмнение.

— Какво има? — попита учудено Дьо Ноай и отстъпи крачка назад.

— Прозрях нещо — проговори Оуен през здраво стиснати зъби. — Разгадах една загадка.

— Каква загадка, за бога?

— Частна.

Дьо Ноай направи гримаса, но не се опита да продължи. Знаеше, че няма смисъл да задава още въпроси.

— Значи на сутринта ще измъкнете принцесата от Бейнардс Касъл. А аз трябва да се погрижа малко преди разсъмване пред портите да се събере достатъчно голяма навалица. Тази нощ нашите хора ще обиколят таверните и ще раздадат доста парички.

— Много добре! Нека и да почерпят! И намекнете, че Нортъмбърленд не е добре настроен към принцесата. Народът обича Мери и ще се почувства длъжен да я защити.

Посланикът кимна.

— Ще я придружите ли лично до Есекс?

— Зависи — отговори с отсъстващ вид Оуен.

— От какво?

Кавалерът се изсмя кратко, безрадостно.

— От това, дали ще имам да правя нещо по-добро или не, приятелю!

Посланикът, естествено, не остана доволен от отговора му, но реагира с чисто галско вдигане на раменете. Най-добре да се ограничи с едно благопожелание:

— Господ и късметът да бъдат с вас, приятелю!

— С вас също, мосю! — Оуен излезе стремително от градината и се насочи към една близка кръчма, където го познаваха. Поръча си канче греяно вино, за да дочака на спокойствие вечерта, а с нея и шанса да се промъкне в Бейнардс Касъл.

Пен.

Загледан в канчето си, Оуен вдъхваше дълбоко аромата на карамфил и канела. Пен го бе предала. Защо бе повярвала в историята на брат си Робин? Защо бе приела версията на Симон Ренар, без дори да го попита?

Оуен бързо изпразни канчето си и го остави на масата. Мрачният му поглед се отправи към огъня. До вчера вярваше, че любовта им има бъдеще — и си мечтаеше за това бъдеще, без да знае как ще го осъществи.

Сега се укоряваше горчиво. Още в самото начало трябваше да й разкаже цялата история — заради нейната собствена сигурност. Вероятно тя щеше да реагира с разбиране и нямаше да застраши и него, и себе си като глупачката Естел. Бедната, глупава, суетна Естел…

Оуен се взираше неотстъпно в огъня. В гърдите му бушуваха гняв и болка и ту едната, ту другата емоция вземаше превес. Не можеше да остави Пен да си отиде. На никаква цена! Днес още беше засегнат и обиден и искаше да чуе как тя го моли за прошка — естествено, той щеше да й я откаже, за да се порадва на мъката й. Нека и тя да страда, както страдаше той. И въпреки това не беше склонен да я остави да си отиде.

Точно това имаше предвид, когато каза на посланика, че не знае какви са плановете му за утрешния ден. Всичко зависеше от Пен. По-точно от онова, което щеше да реши. Точно така. Той щеше да я постави пред избор и тя трябваше да вземе решение.

Оуен стана рязко, намести рапирата на колана и посегна към наметката си. Предстоеше му да изпълни задача, достойна за първокласен шпионин.

Приливът се бе сменил с отлив и течението на реката беше много силно. Оуен нае първата лодка, която му се изпречи пред очите, и поръча на лодкаря да го откара в Бейнардс Касъл.

Вечерта беше леденостудена, небето приличаше на черна палатка, осеяна със звезди, чиято сребърна светлина осветяваше бързото течение на Темза. Малка лодка с ловци на змиорки танцуваше по водната повърхност на калните крайбрежни плитчини, гласовете на мъжете отекваха ясно в студения нощен въздух.

Оуен скри брадичка в яката на палтото — като охлюв, който се скрива в черупката си, и още веднъж начерта плана си.

— Бейнардс Касъл, господине! Както виждам, пристигате в изискана компания.

Гласът на лодкаря го върна отново в ледената нощ. Той се надигна и погледна към мястото, където Флийт ривър се вливаше в Темза. Там се издигаше дворцовият комплекс, който владееше околността. Три лодки се бореха със силното течение, за да могат да стигнат до кея. Първата и най-малката беше с флага на дук Нортъмбърленд.

— Прибери веслото — пошепна Оуен. Преди малко беше чул колко ясно отекваха гласовете на мъжете над водата. — Остани в средата на реката!

Лодкарят моментално изпълни заповедта и се сви на пейката, нахлупи шапката си и вдигна високо яката на палтото.

Оуен се обърна бързо и угаси фенера на лодката. Звездите осветяваха реката, но лодката беше малка и лежеше спокойно върху водата.

Той остана напълно неподвижен и съсредоточи поглед върху разиграващата се наблизо сцена. Гребците от първата лодка все още се бореха със силното течение, а другите две, които бяха доста далече от кея, се движеха опасно близо една до друга. Чуха се ругатни. От кабината излязоха трима мъже.

Нортъмбърленд, Пемброк и Съфолк.

Оуен кимна мрачно. Бе предвидил, че новината за пристигането на принцесата в резиденцията на Пемброк ще стигне до Гринуич в късния следобед. Очевидно тримата членове на коронния съвет не си бяха губили времето. Това означаваше, че идва и неговият ред.

Тримата мъже, които стояха приведени до релинга, бяха задълбочени в разговор, но очевидно очакваха с нетърпение да слязат на брега. Оуен не чуваше нищо от разговора им. Но и не беше нужно. Погледът му шареше по бреговата линия.

— Насочи се към брега точно до устието на Флийт Ривър — заповяда той. Гласът му беше само лек шепот, но лодкарят го разбра много добре.

Той натисна отново ремъците и загреба със силни удари към плитчината. Оуен му плати и слезе на брега. Плитчината беше покрита с дебел пласт лед и ботушите му не потънаха в калта. Той стъпваше предпазливо и лодкарят, който го следеше с поглед, остана с впечатление, че пътникът му се плъзга като призрак по гладката ледена повърхност — толкова тихи бяха стъпките му.

Навсякъде намираше опора, правеше крачка след крачка със сигурността на сомнамбул. Само след минута излезе на твърда земя, а ботушите и панталонът му бяха абсолютно чисти.

Оуен спря и се ослуша. Водната стълба на палата беше скрита от погледа му, защото се намираше точно на завоя към устието на Флийт ривър. Но тъй като беше само на сто стъпки от стълбата, той чуваше гласовете на тримата мъже съвсем ясно.

Промъкна се по-близо, скрит във високата тръстика. Тримата членове на коронния съвет най-сетне бяха слезли на кея. От втората лодка се точеше колона войници.

— Това не ми харесва — каза тъкмо Пемброк. — Не можем да го направим без изричната заповед на краля.

— Кралят няма да заповяда да арестуват сестра му. Трябва да го убеждаваме много дълго — отговори нетърпеливо Нортъмбърленд. — Надявах се да имам ден или два, за да мога да го убедя, но през това време Мери трябваше да остане в Гринуич под наше наблюдение. Само че принцесата реши да вземе нещата в свои ръце… Много ми се иска да разбера кой я съветва и кой й е помогнал да избяга… Не е възможно да е планирала сама така наречения „излет по реката“. Наистина ли е била болна? — Той изруга и се изплю във водата. — Много скоро ще разбера. Сега обаче трябва да я арестуваме, преди да е напуснала Лондон.

Оуен се изкачи бързо по стръмния бряг и се запъти към стените на палата. Ледът скърцаше под ботушите му. На кея зад него тримата мъже продължиха разговора си.

Щом стигна горе, той се обърна наляво и изтича, прилепен до стената, до една малка странична портичка, която се използваше рядко. Беше я открил при предишните си посещения, когато принцесата все още живееше тук, а не в Гринуич.

Постът на портичката се огледа недоволно в ледения мрак, за да открие откъде беше дошъл тихият вик. В следващия момент вече лежеше в дълбоко безсъзнание под близкия храст.

Оуен влезе във вътрешния двор на палата и закрачи бързо и уверено като човек, който познава целта и пътя към нея. Бързаше и благодареше на слугите, че са се сетили да поръсят плочите със слама, за да не се пързаля. Катранени факли в поставки високо на стената осветяваха пътя към западното крило, където бяха покоите на принцесата.

Пред широката, извита стълба, през която се влизаше в апартамента на принцесата, стоеше пост. В този късен час той беше полузаспал и се облягаше на стената. Изобщо не поглеждаше наоколо. Мечтаеше да се върне по-скоро в топлата стая на стражите, да пийне канче ейл и да поиграе на зарове с другарите си.

Оуен спря в сянката на сводестия коридор, който водеше към стълбата, и извади от джоба си шепа камъчета, които бе събрал на брега. Постът отново се прозя и премести шумно копието си върху каменния под.

Оуен хвърли камъчетата и те се затъркаляха шумно по плочите. Стар трик, който сработи безотказно.

Постът се обърна рязко и направи няколко крачки в посоката, откъдето идваше шумът. Оуен се плъзна покрай него, безшумен като горско животно. Благодарение на тъмните си дрехи той беше невидим и измина половината от стълбата, преди постът да прецени, че шумът е безобиден, и да се върне на мястото си.

Оуен внимателно вдигна резето на вратата в края на стълбището…