В огъня

26

Пен хвана Филип за ръка и го изведе навън в ясната юнска вечер, за да разбере какво беше научил днес. Той й сочеше нещата, които виждаше, назоваваше ги и постоянно повтаряше:

— Виж, мамо, виж!

Луси и Андрю имаха решително участие в бързия му напредък, по-голямо дори от това на майка му. Филип разбираше поученията им много по-добре, отколкото тези на възрастните.

Оуен се появи с майка си от зеленчуковата градина зад къщата, понесъл кошница с моркови. Отдавна беше заменил богато избродираното кадифе и коприна, които обличаше в Лондон, с просто провинциално облекло: днес носеше вълнен панталон, риза и елек от ръчно тъкан лен.

Въпреки това той никога не се разделяше с рапирата и камата си, дори когато събираше моркови за вечеря. Не минаваше ден, без да се упражнява във фехтовка — атакуваше старата парцалена мишена на турнирната площадка зад къщата и стреляше с арбалет от различни позиции. Децата му бяха възхитени от заниманията на баща си. Андрю тичаше след него и му подражаваше във всичко. Оуен търпеливо го учеше да върти малкия си дървен меч. Само Пен и Естер знаеха, че зад тази концентрирана тренировка не се крие игра.

Пен изчака двамата да стигнат до нея. През последните седмици усещаше нарастващото нетърпение на Оуен и подозираше, че тихият период на лекуване, обновяване и взаимно опознаване клони към края си. Самата тя очакваше с радост и нетърпение връщането при семейството си.

Пен бръкна в джоба на престилката си и извади писмото, което току-що бе получила. Писмото беше от майка й. И тя, и семейството й използваха френския посланик като посредник, за да си пишат. През петте месеца, откакто Пен и Оуен бяха напуснали Лондон, се получиха съвсем малко писма. Според Оуен все още беше опасно да разкрива пред чужди хора къде живее майка му. Но и малкото писма, което се размениха, изразяваха без много думи дълбоките чувства и разбирането, които съществуваха между Пен и семейството й.

Оуен и Естер спряха пред нея. Оуен я целуна по устата, когато тя вдигна лице срещу следобедното слънце. Естер се засмя и се наведе да поговори с Филип. Момченцето й кимна сериозно и пъхна ръчичката си в нейната, когато тя му предложи да наберат малко ягоди за вечерята.

— Майка ти винаги знае кога искаме да останем сами — каза Пен и засенчи очите си с ръка, за да погледне след двамата. Тесният златен пръстен на безименния й пръст блесна под слънчевите лъчи.

— Видях коня на куриера — каза Оуен. — Има ли новини? — Той посочи писмото в ръката й.

— Преди две седмици Майлс и майка му били изпратени на заточение — съобщи тя.

— Истинско спасение. — Оуен въздъхна облекчено.

— Да. Срещу Джоан нямало доказателства, въпреки това я заточили в имотите на семейството й в Линколншайър. Графството е свободно.

— Значи е време да се върнем в Лондон и да го поискаме за сина ти.

— И аз си помислих същото… но не виждам как ще го постигнем. В момента Нортъмбърленд прави, каквото си иска. — Тя се усмихна с известно учудване и допълни: — Вече не ми изглежда толкова важно. Филип е здрав и бодър и говори все по-добре. Не знам какво е останало в спомените му от лошото време, но поне спи спокойно. Може би наследството не означава нищо за него.

— Не вярвам. Ако трябва да се преборим за правата му, ще го направим.

— Може би си прав — съгласи се Пен. — В момента съм доволна, сита и ленива като котката ми. Вече нямам никакво желание да ловя мишки.

Тя се засмя, но бързо стана отново сериозна. Беше крайно време да заговори по темата, която и двамата избягваха.

— Мислех си, че е време да се върнеш към предишния си живот.

Оуен стисна ръката й и завъртя златния пръстен.

— Той ще бъде наш живот, Пен!

— Да, но още не сме обсъдили как ще го живеем.

— Права си. — Той зарови пръсти в косата й. — Трябваше да говорим за много други неща.

Щастлива, тя се облегна на него и вдъхна аромата на сушената на слънце ленена риза, запотена от работата в градината. Усети потръпването на гръдните му мускули под бузата си и потръпна.

— Мисля, че повече се любихме, отколкото да си говорим.

— Това също е форма на разговор. — Той продължи да милва косата й. Тук лондонските правила не важаха и Пен я носеше разпусната. Вечерният бриз развяваше фините златнокафяви кичурчета.

— Ще вземем ли Луси и Андрю с нас? — Тя го погледна открито и видя в погледа му част от старите сенки.

— Не. В момента са на сигурно място при майка ми. Лондон е опасен за тях, а и няма да са щастливи там. По-късно, когато всичко се изясни, ще дойда да ги взема.

Пен не възрази. Децата бяха на Оуен, макар че тя вече ги чувстваше като свои. Но баща им трябваше сам да реши кога отново ще може да ги признае публично, без да ги изложи на опасност.

Що се отнасяше до нея, тя носеше неговия пръстен и искаше да му бъде вярна съпруга. Но за разлика от Естел тя знаеше на какви опасности се излага, и семейството й също. Ако някой трябваше да я защитава с оръжие, а Оуен не беше до нея, щяха да го направят лорд Хю, Робин и всички верни хора. Това беше риск, който те бяха обсъдили и бяха постигнали съгласие. Ала Оуен все още не можеше да се реши да изложи децата си на опасност… или да наеме хора да ги защитават.

От доста време той се бореше със себе си: дали да остане в служба на Франция или да се задоволи с тих, спокоен живот в провинцията. Пен не възнамеряваше да го притеснява, за да вземе решение. Тя вярваше, че е намерила своя душевен мир, и смяташе да живее според курса, зададен от него. Защото беше сигурна в любовта му.

Не само Пен, майката на Оуен също усещаше нетърпението на сина си. Тя прие заминаването им без коментар, макар да й беше трудно да скрие тревогата си.

Луси и Андрю се вкопчиха в баща си, когато той предпазливо им обясни, че този път няма да отсъства дълго и скоро ще дойде да ги вземе.

— Защо вземате Филип, а нас не? — попита сърдито Андрю.

— Така е — изхълца Луси и брадичката й затрепери. — И ние искаме да дойдем с вас, и баба също!

— Още не — отговори меко, но решително Оуен. Притисна децата до гърдите си, целуна ги и дълго ги държа така. С големи усилия успя да се откъсне от тях и ги остави в ръцете на майка си. — Скоро ще дойда, обещавам ви.

В очите на Пен пареха сълзи. Знаеше колко му е трудно да се раздели с децата си. Сигурно си спомняше първата ужасна раздяла. Но Естер сигурно също щеше да страда ужасно, когато той й вземеше децата.

Защо става така, че любовта, най-прекрасното от всички чувства, често предизвиква такава болка? — запита се безпомощно Пен.

Напуснаха Уелс в началото на юни и този път не бързаха. Слънцето грееше ярко, живите плетове и овощните градини бяха отрупани с цвят, чийто аромат изпълваше въздуха.

Втората вечер по залез-слънце стигнаха до малко поточе. Оуен слезе от коня си и се просна с цялата си дължина на брега. Нави ръкавите си и потопи ръце в бавната вода. Когато отново ги извади, държеше лудо пляскаща пъстърва. Хвърли я на брега и я уби с един камък — и всичко това с едно-единствено движение, както се стори на Пен, която го наблюдаваше от седлото.

— Една нощ под луната — цитира Оуен и вдигна глава към сянката на луната на още светлото небе. — Ядене, огън, завивки…

— О, да — кимна с усмивка Пен. — И ще се изкъпем в потока. — Тя се обърна към детето: — Искаш ли да поплуваме, миличък? Да се плискаш във водата?

Филип огледа потока с известни резерви. Но бързо се реши, легна по корем, както беше направил Оуен, и протегна ръка към водата. Когато не стигна дотам, смръщи чело и решително се премести по-напред.

Пен се втурна да го хване, за да не падне с главата напред във водата, но Оуен беше по-бърз. Улови момчето и го подхвърли високо във въздуха. Малкият се развика въодушевено.

Пен го съблече, после се съблече и тя. Събра косата си на тила, взе момченцето и го отнесе във водата.

Оуен ги гледаше от брега и се усмихваше доволно. Обичаше тила й, извивката на гъвкавия гръб, тясната талия, леко закръгления корем, пищните хълбоци. През последните месеци беше малко напълняла и това беше от щастие. Преди беше слаба, врабче като сестра си, нещастието я правеше да изглежда напрегната и строга. Сега беше сладка като купичка сметана или като зряла праскова и той обичаше всяка частица от тялото й.

Пен усети погледа му и се обърна. Студената вода беше втвърдила зърната на гърдите й. Филип се плискаше доволно във водата, пищеше и пръскаше. Залязващото слънце позлатяваше пръските вода.

— Няма ли да дойдеш при нас? — извика тя. — Или предпочиташ да ни зяпаш?

— В момента последното — призна той. — Ако детето не беше тук, щеше да стане друго.

Трябваше да се задоволи с въздушна целувка. Присъствието на Филип го смущаваше. Тя си поигра още малко с детето, изми праха от тялото си и се наслади на хладната свежест на водата. Когато й стана студено, изнесе Филип на брега и двамата отидоха при Оуен, който вече беше запалил огън и печеше три пъстърви.

Той уви детето в голяма кърпа и го изсуши бързо, като го гъделичкаше, за да го разсмее. През това време Пен се облече и седна до огъня да се стопли, докато се опекат пъстървите.

По-късно под звездното небе, когато Филип спеше дълбоко под одеялото, Пен пропълзя към Оуен и го прегърна. Вкуси всяка добре позната частичка от кожата му, помилва я с устни, захапа връхчетата на гърдите му, плъзна ръка по пениса му, после го взе в устата си, вдъхна дълбоко пикантния аромат на възбудата му и твърдите косъмчета по бедрата му подраскаха бузите й.

Оуен се отпусна на земята, разпери ръце, разтвори крака и се остави в ръцете й. Нощният въздух беше приятно топъл, сребърната лунна светлина и звездите се отразяваха в спокойната вода на потока.

Тя вдигна глава от слабините му и се наслади на гледката на мускулестото тяло. Плъзна ръка по корема му и мушна пръст във вдлъбнатинката на пъпа. Надигна се, опря се на лакти и целуна мястото на шията му, където биеше пулсът.

Той обхвана главата й и зарови пръсти в гъстата кестенява коса. Тя се подчини на лекото теглене и наведе лице към неговото. Легна върху него, потри се в коравите мускули на тялото му и се усмихна в очите му.

— Целуни ме — заповяда той и тя сведе глава, съвсем бавно, за да го подразни, впила поглед в блясъка на очите му, докато устните й намериха неговите. Първо само леко плъзна устни по очертанията на устата му, връхчето на езика й се стрелна към ъгълчетата, мушна се между устните му и се плъзна по зъбите, после се втурна навътре и вкуси виното, което бяха пили на вечеря. Той отговори на целувката по същия начин, езикът му заигра с нейния, плъзна се по вътрешната страна на бузите й, после обхвана с две ръце лицето й и нахлу дълбоко в устата й.

Пен се надигна малко и той проникна бавно в нея. Устните и телата им се съединиха. Прекрасният ритъм я завладя, познат и въпреки това различен… всеки път докосваха различни нерви, предизвикваха различни чувства.

Пен се отдели бавно от устата му и се надигна, за да се облегне на вдигнатите му колене. Той посегна между широко разтворените й бедра и помилва подутите устни, потърси горещата, влажна бразда. Разбра, че е готова, и отново проникна устремно в нея. Тя захапа устни, за да не изкрещи насладата си в тази прекрасна лунна нощ край потока. Цялото й същество се сгърчи в тръпките на екстаза и светът й се разпръсна на хиляди парченца. Падна тежко върху него и отново полетя към върха, когато неговият оргазъм запулсира дълбоко в нея. Прегърна го здраво и спря да диша при третата, толкова приятна вълна на заглъхващата наслада.

— Добре им е на жените — промърмори Оуен и плъзна ръка по гърба й, докато тя лежеше върху него отпусната и мокра от пот. — Каква несправедливост!

— Това им е наградата за мъките на раждането — отговори тя, когато отново задиша нормално.

Той избухна в тих смях, отново плъзна ръка по гърба й и започна да милва твърдото задниче.

След малко Пен се надигна и го възседна. Гласът й дойде някъде много отдалеч, но знаеше, че трябва да му каже онова, което си е наумила.

— Не знам как ще понеса живот без теб. — Тя приглади косата си и продължи: — Често ще заминаваш и аз няма да знам къде… Не съм сигурна, че ще издържа… Неизвестността, опасността… Първоначално исках да го запазя за себе си, но после разбрах, че съм длъжна да ти кажа. Разбираш ли, Оуен, не съм сигурна, че ще се справя… — Тя се отдели от него и извика гневно: — О, разбира се, че ще се справя, но как?

Пен го погледна със сериозно лице, в което се четеше тъга. Знаеше какво я очаква и вече съжаляваше, че изобщо е изрекла тези думи.

Оуен сложи ръце на кръста й, вдигна я и я сложи до себе си. Обърна се към нея и посегна към пръста, на който носеше пръстена му. Устремил поглед в ръката й, заговори тихо:

— Досега семейството и приятелите винаги са били на втори план след работата ми. Досега живеех само за да работя. Работата ме изпълваше докрай.

— Знам, знам — каза бързо тя и сложи пръст на устните му. — Не е нужно да говорим повече. Това беше само момент на слабост. — Опита се да се усмихне и обясни; — Екстазът ме прави безсилна.

Оуен хвана китките й и ги притисна към коленете си.

— Казах „досега“, Пен!

Тя пое думите му дълбоко в себе си. Лекият бриз се зарови в косите й, охлади сгорещената, влажна от пот кожа.

— Но ти не би могъл да се откажеш от работата си. А аз няма да си простя, ако повярвам, че тъкмо аз съм била причината да се откажеш.

Оуен поклати глава и я погледна укорително.

— В този случай, любов моя, не би могла да ме накараш нищо. Винаги съм правил онова, което смятам за правилно, дори когато… — по лицето му пробяга сянка — … дори когато други са страдали заради мен. — Лицето му изрази дълбока болка. — Но аз съм вече тридесет и петгодишен — може би е дошло времето да се примиря с напредването на възрастта и да си потърся по-спокойна професия.

— Напреднала възраст ли? — изсмя се Пен. — Каква глупост!

— Имам жена и три деца — заяви тържествено той. — И искам още. — Сложи ръка на корема й и допълни с усмивка:

— Мисля, че даваме достатъчно възможност на природата да се прояви.

— Да… — кимна тя, съзнавайки, че това е най-важният разговор в живота им. Ако той останеше с чувството, че тя го принуждава да стори нещо не по своя воля, сигурно един ден щеше да съжали за решението си. Или обратно: ако той не приемеше сериозно страховете й, тя щеше да се разочарова от него.

— И какво смяташ да правиш, господинчо? Някак си не те виждам като селянин или придворен, камо ли пък като безделник — макар че имаш талант на музикант.

— Антоан Дьо Ноай мрази Англия — обясни с усмивка Оуен. — Ако си намери подходящ заместник, с радост ще се върне в Париж.

Пен го погледна втренчено.

— Искаш да станеш посланик в двора на кралица Мери?

— Имам всички основания да смятам, че френският крал ще се съгласи. Антоан Дьо Ноай със сигурност ще ме подкрепи.

Пен трябваше първо да смели тази новина. Дипломатическа служба… Дипломатите не се криеха и работата им не беше толкова опасна като тайния свят на шпионите и агентите. Но беше също така вълнуваща.

— Ще продължиш ли да се занимаваш с шпионска дейност?

— Не, мила. Вече ще назначавам агенти — поправи я той. — Правя го и сега и знам как става. Още една точка в моя полза. Ще бъда добър посланик, уверявам те. — Под лунната светлина усмивката му стана подигравателна.

— Значи ще живеем в Лондон. Всички заедно, нали? — Тя не смееше да попита нищо повече и отчаяно се стараеше да схване всичко правилно и да не се радва твърде рано.

— Ако стана посланик, да. — Той пусна ръката й и стана. Дългото мускулесто тяло блестеше под лунната светлина. Застана срещу нея с ръце опрени на хълбоците и се загледа в сребърната лента на потока и меките възвишения зад него.

— Не мога да обещая, че ще бъде завинаги. Може би ще се наложи да поживеем известно време във Франция. Имаш ли нещо против?

Тя стана, пристъпи зад него, уви ръце около кръста му и опря брадичка в рамото му.

— Готова съм да живея в Африка или в степите на Русия, само и само да съм с теб.

Оуен се обърна и я заключи в прегръдката си.

В ранната утрин на шести юни двамата влязоха в къщата на лорд Кендъл в Холборн.

Пен едва сдържаше възбудата си — и в тази възбуда се примесваше странно, недобро предчувствие. Знаеше, че е добре дошла, че няма да има укори и обвинения, че никой няма да се разсърди, дето се е омъжила за Оуен в малката църква в родното село на майка му. Всичко това беше описано в писмата й до семейството и родителите й бяха уверили писмено Оуен, че го приемат за свой зет и му благодарят за всичко, което е направил за дъщеря им. Въпреки това беше потисната.

Дали щяха да го харесат? Оуен беше единствено дете, винаги беше живял сам — поне емоционално… Как щеше да се почувства сега в голямото, шумно семейство на съпругата си? Нямаше ли то да го задуши?

Портиерът веднага изпрати сина си да съобщи в къщата за пристигането им. Когато минаха входната алея и излязоха на площадката пред къщата, порталът се отвори и всички се изсипаха навън с радостни викове.

Пен минаваше от една прегръдка в друга, Филип, онемял от страх, също вървеше от ръка на ръка. Оуен слезе от коня и търпеливо зачака отстрани, питайки се дали някога ще намери мястото си в това голямо семейство.

— Не се обезкуражавайте — каза весело Хю, който беше изникнал незабелязано до него. — Гуинивиър и дъщерите й буквално побъркват хората, които не ги познават. Останалите са слуги, които познават Пен от детските й години. След минути бурята ще утихне.

Той се усмихна на Оуен и му протегна ръка.

— Добре дошъл в дома ми, Оуен Д’Арси! Вече съм сигурен, че много обичате дъщеря ми. След смъртта на Филип не бях я виждал толкова щастлива и сияеща.

— Това ме радва — отговори Оуен и пое протегнатата десница. — Благодаря ви за сърдечното посрещане. — Огледа отново бъркотията от хора и попита уж небрежно: — Няма ли го лорд Робин?

— През последните седмици Нортъмбърленд не му позволява да се отдели от него. Заминаването на принцеса Мери и изчезването на Пен го направиха крайно недоверчив. Иска да държи Робин под око, нали разбирате? — Хю се намръщи загрижено. — Ако повярва, че Робин го е измамил, Нортъмбърленд ще… — Той не довърши изречението. — Но днес няма да мислим за лоши неща. Елате да ви запозная с дамите.

Пен остана безкрайно учудена и зарадвана от вида на малкия Чарлс. Беше се закръглил като топчица, личицето му беше осеяно с лунички, а червената коса упорито стърчеше на всички страни.

— Говори ли вече? — попита тя.

— Не можеш да му затвориш устата — засмя се Пипа. — Особено когато види нещо за ядене.

Конски тропот по чакъла сложи край на общата бъркотия. Робин мина последните метри като вихър и скочи от запенения си кон. Беше толкова развълнуван, че изобщо не забеляза Пен и Оуен. Хю се втурна към него.

— Какво е станало?

— Едуард е мъртъв. — Робин дишаше тежко, по лицето му се стичаше пот. — Починал е рано сутринта, но дукът не иска да съобщи официално за смъртта му. Изпратил е вест на Мери и Елизабет да се явят до леглото на брат си и има намерение веднага щом влязат в двореца, да ги арестува и да ги затвори в Тауър.

Той изтри челото си с ръкава на жакета и на коприната остана голямо петно.

— Иска да провъзгласи Джейн за кралица веднага щом затворят градските порти. Вече е изпратил войски в околните градове, за да задушат всеки бунт в зародиш.

Най-сетне забеляза Пен с детето в ръце и се втурна към нея. Тя се надигна на пръсти и го целуна. Той я прегърна с радост.

— Щастлив съм, че се върна, макар че може би беше по-добре да си далеч оттук в това несигурно време.

Обърна се към Оуен и се поклони кратко. В погледа му нямаше нито враждебност, нито топлина. Просто го приемаше и толкова.

Робин си пое дъх и продължи безизразно:

— Веднага щом сложи на трона Джейн и затвори Мери и Елизабет в Тауър, Нортъмбърленд ще си отмъсти на семейството ни.

— Няма да му позволим — отговори веднага Оуен. — Ще предупредим Мери да не идва в Лондон.

— Точно така — кимна спокойно Хю и се запъти към къщата. — Ще я изпратим на север. Там са католици и ще я подкрепят. Незабавно тръгвам към Хъдсън. Робин, ти ще дойдеш с мен. Веднага да оседлаят коня ми и да приготвят най-добрия жребец за лорд Робин — заповяда той и десетина слуги се втурнаха към обора.

Гуинивиър се въздържа от коментар. Мъжът й бе взел решение на чия страна да застане и тя знаеше, че ако предстоящата битка завърши с поражение за принцеса Мери, Хю и синът му ще загубят главите си. Но нямаше да застане на пътя му.

Пен се обърна към мъжа си.

— Оуен?

— Аз не играя роля в тази интрига — обясни тихо той. — Франция подкрепя Мери, аз също съм на нейна страна, но нямам право да се намесвам в английската гражданска война. Разбираш ли това, Пен?

Той сведе глава и се запита дали тя наистина беше в състояние да разбере защо той е длъжен да остане настрана от предстоящия сблъсък, в който участваше семейството й и рискуваше живота си.

— Да, разбирам — отговори спокойно тя. — Ти оставаш верен на Франция.

Оуен кимна. Облекчението му беше очевидно.

— Моето място е до посланика. — Той се обърна към Гуинивиър: — Мадам, моята съпруга и осиновеният ми син се намират под закрилата на френската корона.

Гуинивиър кимна доволно.

— Много добре. Скрийте ги в резиденцията на посланика. Там ще са на сигурно място.

— Искам Пипа, Ан и Чарлс да дойдат с нас — настоя Пен. — Знам, че ти няма да дойдеш, мамо, но те трябва да дойдат с нас!

Гуинивиър погледна въпросително Оуен и той кимна.

— Естествено. Чрез женитбата ни те са свързани с Франция. Няма ли и вие да дойдете с нас, лейди Гуинивиър?

— Не, благодаря. Моето място е в дома на съпруга ми — отговори спокойно тя.

Хю излезе от къщата точно когато се появи Робин, възседнал отпочинал кон, водейки след себе си бойния жребец на баща си. Сбогуването беше кратко и сърдечно. Двамата мъже препуснаха по входната алея.

— Иди да събереш най-необходимото — заповяда Гуинивиър на Пипа. — Вземи Тили и Елен да ви помагат за децата.

След четири дни Джейн Дъдли беше провъзгласена за кралица и въведена тържествено в кралските покои на Уайт Тауър, за да изчака там тържествената коронация.

Когато големите лодки по реката възвестиха началото на процесията, Пипа, Пен и Ан излязоха от резиденцията на посланика в Уайтхол и слязоха на брега, за да видят как шествието ще тръгне от Дърхем Хаус. Събралата се тълпа стоеше в мрачно мълчание. Никой не ликуваше, мъжете не хвърляха шапките си във въздуха, докато малкият флот от великолепно украсени барки се плъзгаше тържествено по реката.

— Хората няма да приемат новата кралица — пошепна Пен, без да движи устни. Човек никога не можеше да знае кой стои до него в множеството.

Пипа кимна в знак на съгласие и хвана по-здраво ръката на Ан.

Трите сестри се върнаха в резиденцията, изпълнени със страх и потиснатост. Градът пъшкаше под лятната жега и оставяше впечатление, че тълпата всеки момент ще премине към насилие.

Оуен ги посрещна облекчено.

— Навън не е безопасно — укори ги тихо той, без да крие неодобрението си.

— О, ние не се изложихме на опасност нито за секунда — успокои го Пен и свали качулката си. — Освен това бяхме навън само за един час. Има ли новини от Мери?

— Преди малко пристигна пратеник — отговори посланикът, който в този момент излезе от салона. — Мери е на път към Фрамлингъм, баща ви и лорд Робин я придружават. Дукът е заповядал да прочетат по всички пазарища прокламацията, с която провъзгласява Джейн за кралица, но хората се стичат на тълпи, за да поздравят принцеса Мери и да й окажат почит като на законна владетелка на страната.

— Сега трябва да се упражняваме в търпение — проговори предупредително Оуен и сложи ръка на рамото на Пен. — Затова, скъпа съпруго, ти заповядвам най-строго да си стоиш вкъщи! Ти и сестрите ти! Разбрахме ли се? — Шеговитият му тон не можа да заблуди Пен и Пипа.

Ан го погледна тревожно. Не, че новият й зет не й харесваше, но изглеждаше толкова… застрашителен, макар че поведението му беше безупречно и се отнасяше към нея с искрена сърдечност. Пен обаче се шегуваше с него, а Пипа го дразнеше с непринуденост, която смайваше по-малката й сестра.

Пен се усмихна. Беше очаквала, че загрижеността и строгостта му ще й досаждат, но сега ги издържаше стоически. След като не беше съумял да защити първата си жена, втората трябваше да понесе всички последствия.

Чакането продължи девет дни, през които им беше строго забранено да напускат резиденцията на френския посланик. Оуен влизаше и излизаше, често напускаше брачното легло преди разсъмване и се връщаше едва вечерта. Почти всеки час пристигаха пратеници от Севера, където цялото население се беше надигнало в подкрепа на Мери. Нортъмбърленд събираше войска, за да потегли срещу принцесата, но срещаше упорита съпротива.

На 19 юли късно следобед Пен седеше със сестрите си в салона на резиденцията и учеше Чарлс и Филип да играят с кубчета, когато отвън се чуха първите викове.

Тя скочи и изтърси кубчетата от скута си.

— Какво става?

Трите се втурнаха към прозорците, които гледаха към улицата. Покрай резиденцията минаваше дълго шествие. Хората танцуваха, пееха и се смееха, някои плачеха от радост.

— Какво става, за бога? Къде е Оуен? — извика сърдито Пипа. — Затворил ни е тук и дори не благоволява да ни осведоми какво става!

— Тук съм, тук съм! — Тихият, мелодичен глас на Оуен дойде откъм вратата. — Всичко свърши. Мери бе провъзгласена за кралица. Очакваме Нортъмбърленд да се предаде още тази вечер.