В пропастта

11.

Малко след седем спрях с колата на паркинга за гости пред жилищния комплекс от малки къщи със самостоятелни апартаменти. Слязох и се огледах. Районът вероятно е бил застроен преди три-четири години. Къщите във френски провинциален стил — всяка заобиколена със светлосива ограда — имаха по три апартамента. Бяха построени сред доста красив парк — навсякъде имаше борове и ели, детски площадки и дори езеро с патици и водни лилии. Навлизайки в комплекса, вляво видях плувен басейн и малко игрище за голф. Сетих се за откровението на Лора, че в библиотеката не й плащат кой знае колко. Доста интересно. Мястото тук съвсем не изглеждаше евтино.

Лора Скот отвори вратата и примигна насреща ми.

— Хубаво местенце — подхвърлих аз.

— Мак, какво правиш тук?

— Защо не дойде да видиш Джили вчера? Нали щеше да я посетиш?

Тя само клатеше глава, а дългите й коси се разпиляваха по раменете. Носеше тесни джинси, широка тениска и маратонки. Прецених, че изглежда елегантна и секси.

— Влез, Мак. Искаш ли кафе? Ще го направя за минутка.

— Да — отвърнах и понеже нямах избор, тръгнах след нея, за да се озова в един от най-красивите домове, в които някога съм влизал.

Наляво от малкото фоайе с теракотени плочки в прасковен цвят красиво дъбово стълбище водеше към втория етаж. Последвах я през арка и попаднахме в осмоъгълна всекидневна с много чупки и ниши: ярки цветове, уютни места за сядане, възглавнички и лампи. Беше отрупано с екстравагантни вещи — ярки на цвят и съвършено безполезни, но много привлекателни и създаващи настроение.

Имаше в изобилие растения и цветя. На облегалката на един стол стоеше папагал и ме наблюдаваше. Изграка, после започна да рови с клюн перата на крилото си.

— Това е Нолън — обясни Лора. — Не говори, което вероятно си има и положителните страни, но от време на време грака.

— Грак!

— Това е поздравът му.

— Здравей, Нолън. — Последвах я през трапезарията до малка кухня, извадена сякаш от журнал. Апартаментът не беше голям. — Колко спални имаш?

— Три горе и кабинет на този етаж.

Поех чашата с кафе, но отказах мляко или захар.

— Приятен апартамент имаш, Лора.

— Благодаря.

— Правилно ли забелязах, че всеки апартамент има по два гаража?

— Да. Преди да вдигнеш веждите си саркастично, както умееш, трябва да ти кажа, че го получих като наследство от чичо Джордж. Преди около година и половина, в случай че се питаш.

Да, разбира се, че се питах. Това поне бе нещо солидно и истинско, а и можех да проверя.

— Значи чичо ти Джордж е живял тук, така ли?

Кимна и отпи от кафето. Държеше главата си леко наклонена и косите й се стелеха като лъскава коприна по рамото. Исках да заровя пръсти в косата й, да я усетя. Още първия път забелязах, че не носи сутиен. Установих го отново и преглътнах.

Помъчих се да потисна либидото си и да се върна към целта на посещението си.

— Комплексът едва ли е повече от тригодишен.

— Точно така. Чичо Джордж купи апартамента още докато се строеше. Почина преди година и половина. Няма да забравя деня, когато влязох за пръв път тук. Всичко беше боядисано в тъмни тонове и претрупано с тежки стари мебели. Изхвърлих всичко и си прекарах божествено, докато превръщах мястото в свое.

Посочи към всекидневната и я последвах.

— Грак!

— Нолан обича кафе, но му давам само няколко капки преди лягане.

Предпочетох да не сядам на стола, който Нолан си бе избрал в момента. Седнах срещу Лора на стол, покрит с жълта коприна. До него имаше ръчно боядисана поставка за списания. Забелязах две криминалета, атлас на света, три туристически справочника. Не се виждаха никакви списания или вестници.

— Не посетих Джили вчера, защото имах работа. Следобед беше събранието на Надзорния съвет и трябваше да подготвя доклад. А снощи, откровено казано, не се чувствах добре. Ще се отбия да я видя днес следобед.

Не се чувствала добре ли? Да не е яла от скаридите на госпожа Химел и да е прекарала нощта в тоалетната?

— Изглеждаш ми чудесно, Лора. Грипът отпусна ли те? Или е било хранително отравяне?

— Не. Тежко главоболие. Не чак мигрена, но достатъчно неприятно. Вероятно от стреса. Прибрах се към четири следобед и спах до сутринта. Позвъних в болницата да разбера как е Джили и да уточня кога да мина, но никой нищо не ми каза. Беше още шест сутринта, разбира се. Все повтаряха, че госпожа Бартлет не може да отговори в момента. Защо си тук, Мак? Какво става?

— За какво беше докладът ти пред Надзорния съвет?

На устните й се появи усмивка.

— Озаглавен е „Към следващия век“. Засяга въпроса какви икономии да се осъществят в библиотеката през следващото десетилетие и какво да се направи, та тя да оцелее.

— Тук съм, защото Джили я няма.

Скочи, направи две крачки към мен, наведе се и извика в лицето ми:

— Не! Невъзможно е да е умряла! Току-що излезе от кома. Всичко е наред, така каза лекарят. Обадих се снощи. Сестрата каза, че всичко е наред.

— Но така и не си говорила с Джили снощи, нали?

— Не. Връзките се преплетоха. Някаква сестра вдигна телефона, после вместо Джили се обади друга. Какво стана, Мак?

— Не е мъртва. Изчезнала е от болницата.

Отстъпи и събори кафето от масичката. Чашката се разби на дъбовия под, а кафето плъзна като змия към малък персийски килим. Тя издаде тих отчаян звук и се втренчи в кафето. Станах и преместих килимчето. После просто не успях да се въздържа. Хванах я за китката и я придърпах към себе си. Отначало се съпротивляваше, но после се отказа и обви ръце около врата ми. Прошепнах в косите й:

— Не е мъртва, Лора, но е изчезнала. Дойдох да разбера дали знаеш защо е напуснала болницата.

Леко я оттласнах от себе си. Налагаше се да го направя, защото иначе щях да загубя самоконтрол.

— Кога е станало?

— Около десет снощи — отвърнах аз и направих крачка назад. — Представа нямаме къде е. Надявах се, че ти ще знаеш.

Не помръдна. Стоеше, където я бях оставил.

— Защо да знам аз? Нямам идея къде е. Откъде да знам? Наистина ли е изчезнала? Почакай секунда, Мак. Най-добре да забърша.

Изчаках да се върне във всекидневната с книжна кърпа. Когато коленичи и избърса пода, се обадих:

— Никой не знае къде е. Никой не я е видял да излиза — било сама, било с друг.

Събираше парченцата от чашата и бършеше разлятото по пода кафе. Седна и ме погледна.

— И смяташ, че съм замесена, така ли? — попита накрая.

— Дойдох тук, защото се надявах да знаеш. Звънила си й снощи. — Дадох й знак с ръка да не ме прекъсва. — Да, наясно съм, че всъщност не си говорила с нея. Но, чуй ме, Лора, Джили не те харесваше. Възможно е да се е страхувала от теб. Беше твърде убедена, че си я предала по някакъв начин. Не искаше да е близо до теб. Твоето присъствие я извади от комата — нали си даваш сметка? Искаше да се махне от теб. Историята ти как сте се запознали с Джили в библиотеката, докато тя е търсела статии не за нещо друго, а за безплодието, не ми прозвуча правдоподобно, Лора. Доколкото ми е известно, едва преди шест месеца Джили взе решение да забременее. Не би се притеснявала толкова рано за нещо, което не я е занимавало преди, нали?

Бавно се изправи на крака. Пое си дълбоко въздух; по лицето й бе изписано решително изражение.

— Не те лъжа. Точно така се запознах с Джили. Лично аз не знам почти нищо за безплодието. След колко време човек трябва да започне да се безпокои от факта, че не може да зачене? Представа нямам. Не е изключено да се е опитвала от по-отдавна, но да не го е споделила с теб. Възможно е, нали? Джили може и да не е добре образована, но не е глупава.

— Наистина ли смяташ, че Джили е необразована?

— Така ми каза. Едва била завършила гимназията — някакъв учител напирал да спи с нея и затова я пуснал на изпита и й помогнал да завърши. Постоянно повтаряше колко велик е Пол, какъв гений е и колко е доволна само да е до него и да се грижи за всичко. Според мен е глупаво, но тя го приемаше и явно наистина й харесваше. Сподели, че иска дете от него. Питаше дали си представям колко интелигентно ще бъде неговото дете. После потреперваше и се безпокоеше, че детето може да наследи нейния ум и липса на талант. Въздържах се да й обръщам внимание колко кльощав е Пол и колко зле се грижи за себе си, нито повдигнах въпроса за оредяващата му коса; надявах се детето да не наследи тези му черти.

Ако лъжеше, го правеше майсторски. Затова само казах:

— Доста странно, Лора. Сигурно Джили никога не ти е споменала, че има научна степен по фармация? Има готов материал за дисертация, о засега не я придвижва, защото й е по-интересно да работи по проекти, отколкото да пише някаква глупава тема, както се изразява тя. Защо би те лъгала? Защо Пол ще потвърждава думите й, когато си с тях? Хайде, Лора, ако снощи някой те е видял, по-добре кажи името му, защото не ти вярвам. Засега няма доказателства за престъпление, няма улики някой да е извел Джили от болницата против волята й, но според мен ти се нуждаеш от алиби.

— К-какво?

Помислих си, че ще припадне. Пребледня силно, но в последния миг се облегна на стената, като едва не събори огледалото с ярка рамка. Бавно клатеше глава. В действителност исках да я утеша, да я прегърна и да я погаля. Исках да заровя лице в дългите й прави коси.

— Грак!

Погледна невиждащо към Нолан.

— Не! Това не е вярно, Мак. Джили ми каза, че е домакиня, не притежава никакви умения за нищо. Винаги се смеех, като говореше така за себе си. Беше толкова красива, разбираш ли, и притежаваше естествена самоувереност. Беше умна, говореше добре. Не мога да повярвам. Учен ли? С научна степен? — Сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Клатеше глава. Изглеждаше разтърсена и объркана. Реших, че не се преструва. Никой не е в състояние да го направи убедително. — Спах цялата вечер, цялата нощ. Сама. Защо ме е лъгала Джили?

Вместо отговор заявих:

— Пол каза, че във вторник вечерта, когато Джили претърпя злополуката, не е имало никакво събиране. Вечеряли сами. Джили излязла в девет часа да се поразходи, а той бил в лабораторията и работил. И призна, че не е спал с теб. Искал, но ти не си проявила интерес.

Приличаше на слепец, който пипнешком търси пътя между два стола и най-после успя да приседне върху облегалката на дивана. Сведе лице към дланите си и косите й се разпиляха.

— Всичко това е лудост — промълви тя. — Нищо не разбирам.

— Значи ставаме двама. Но остава фактът, че Джили е изчезнала — трябваше да продължа да атакувам, помислих си аз, независимо дали ми се нрави, или не. — Искам да знам къде е, Лора. Искам да знам как си я убедила да тръгне с теб. Искам да знам как сте успели да излезете от болницата, без никой да ви види.

Тя се вторачи в мен и сърдито заговори:

— Слушай, Мак, не съм те излъгала за нищо, включително и за събирането. Повтарям: тръгнах си рано заради Гръбстър. Ако не е имало събиране, това няма нищо общо с мен или с онова, което Пол и Джили ми казаха.

— Къде е Гръбстър? — попитах аз и се огледах.

Как ще има котка, когато Нолан стои така спокойно върху облегалката на стола и не откъсва поглед от чашата ми с кафе?

Надигайки се от дивана, поклати глава.

— Дори не вярваш, че имам котка, така ли? — Излезе от всекидневната. Чух леките й стъпки нагоре по стълбите. След две минути се върна с огромна пъстра котка в ръце. — Това е Гръбстър. Както вижда, обича да похапва. Тежи близо десет килограма. Вече не се придвижва бързо. На единадесет години е. Обикновено гледа Нолан и само се прозява. Често се състезават кой по-дълго ще гледа другия в очите. Понякога Нолан дори дръзва да стъпи на гърба му и да го кълве зад ушите.

— Грак!

Лора погледна птицата.

— Ела тук, Нолан, и поздрави Гръбстър.

Котката се прозина и се сви на кълбо върху дивана до Лора. Папагалът скочи от стола, стигна до облегалката на дивана и погледна надолу към котката. Гръбстър отвори око и изгледа птицата с пълно безразличие.

— Искаш ли още кафе, Мак?

Кимнах, без да престана да местя поглед от Гръбстър към Нолан и обратно. Някой си играеше голяма игра с мен, а аз още нямах понятие за правилата. Не знаех къде свършва играта и къде започва действителността. Нямах представа и къде е отишла Джили. Обяснението на Лора за силното главоболие и проспаната вечер звучеше добре — беше изключено да проверя дали е достоверно.

Лора ми подаде нова чаша кафе. Над него се виеше пара. Отпих. Оказа се много вкусно. Дали не бе добавила няколко капки коняк? Отпих, стараейки се да събера мислите си. Подаде ми бисквитка с шоколадова глазура. Нямаше начин да знае, че са ми любимите. Изядох две и отбелязах, докато я наблюдавах как пие своето:

— Какво прави, след като се прибра от Джили и Пол във вторник?

— Добре, слушай: бяхме само тримата. Пристигнах около шест и половина. Джили искаше риба. Пол направи салата, май от спанак. Приготвих чеснови хлебчета. Хапнахме, послушахме малко музика. С Джили дори танцувахме. Пол доста пийна. Джили знаеше, че няма да остана до късно — на следващата сутрин имах работа в библиотеката, а и бързах за лекарството на Гръбстър. Спомена, че ще наминат още хора, но по-късно, така че съм щяла да се запозная с тях друг път. Съвсем скоро пак сме щели да си направим събиране в Едгертън. Така каза тя.

Наведох се напред:

— Това истината ли е, Лора? — Дълго мълча. Пиех кафето и я наблюдавах. — Има още, нали?

Погледна към Гръбстър и започна да го чеше по главата. От мястото си чувах как котката замърка.

Най-сетне тя кимна.

— Да, има още. Наистина предпочитам да не го споменавам, но Джили е изчезнала и ти няма да се успокоиш, докато не научиш всичко, дори да не е свързано със случилото се с нея. — Пое си дълбоко въздух. — Щом Джили отиде в кухнята, Пол ме хвана за гърдите и ме бутна на дивана. Започна да ме целува, опита се да навре коляното си между краката ми. Тогава Джили извика нещо от кухнята и той мигом ме остави. Дишаше тежко. Заявих му, че е негодник. Когато Джили се върна във всекидневната, измислих историята, че Гръбстър трябва да вземе лекарствата по-рано, отколкото всъщност се налагаше. Просто исках да се махна от там. Не желаех Джили да се досети какво е направил скъпоценния й съпруг — тази жалка отрепка. Тя го обожаваше. Мечтаеше да има дете от него. Господи, беше ужасно!

— А ти никога не си останала с впечатлението, че Джили е нещо повече от домакиня, неспособна да зачене?

Поклати глава.

— Не. Нищо от думите на двамата не ме е навеждало на мисълта, че тя не е искрена с мен.

— Това ли са всички факти?

— Да, това са всички факти, цялата истина. Кълна се.

Изведнъж се почувствах ужасно уморен. Бях замаян, нещо ме теглеше надолу. Изправих се бързо и закрачих напред — назад. Не помогна. Имах чувството, че газя в кал.

— Мак, какво ти е?

Продължих да се разхождам из всекидневната й.

— Трябва да вървя — обявих аз. Имах нужда да се махна, да поема свеж въздух. Какво, по дяволите, ми ставаше? Глупав въпрос, защото знаех: насилих тялото си прекалено много и сега си отмъщаваше. Не бях изпитвал такава убийствена умора от близо седмица. Съзнавах, че трябва да продължа да я разпитвам, но дори животът ми да зависеше от това, не се сещах какви въпроси да задам. — Ще се видим по-късно, Лора — казах и тръгнах.

Чух я да ме вика, но не спрях и не се обърнах. Нолан изграка за последен път зад гърба ми.

Отворих всички прозорци на форда и пуснах радиото. Отбих се в „Макдоналдс“ и изпих още едно кафе.

Пеех „Кралят на пътя“, а когато думите ми се губеха, тананиках. Едва държах очите си отворени. Главата ми постоянно се удряше във волана. На три-четири пъти за малко да излетя от пътя; изплаших се до смърт, преди да успея да върна колата на платното. Едва не се сблъсках с камион. Звукът от клаксона му цепеше главата ми. От ужас съзнанието ми се проясни за няколко минути. Но после умората — силна, надделяваща всичко, притъпяваща мозъка — се върна.

Разбрах, че няма да успея да се върна до дома на Пол. Изпотих се, като се сетих как се разминах на косъм с камиона. „Болницата — помислих си аз. — Да, трябва да стигна до болницата.“ Беше само на шест минути път. Е, да речем седем. Успявах криво-ляво да удържа колата в моето платно. Шофьорите на колите, които се движеха в насрещното платно, непрекъснато натискаха клаксоните. Накрая спрях пред входа на спешното отделение. При паркирането изпочупих клоните на някакъв храст. Наблюдавах как напразно се опивам да завъртя ключа в стартера. Каквито и сили да съм имал само допреди минута, вече ме напускаха. Оставих се да потъна в мрака.

Странно, стори ми се, че клаксон пищи в главата ми. Толкова силно, че тъпанчетата ми щяха да се пукнат. Това бе последното, което си спомнях.