В пропастта

17.

Към къщата се приближаваше светлосиньото беемве на Кал. Земята беше влажна от дъжда и не се вдигнаха облаци прах. Сетих се каква веселба си устроихме двамата по време на тържеството в къщата на родителите й и трепнах.

Бързо натиках пистолета на кръста, извиках и й махнах. Кал се измъкна от малката кола и ме погледна — нито махна, нито отрони дума: изчака да отида при нея. Носеше торбести джинси и голям пуловер — почти до коленете. Беше вързала косите си на конска опашка.

Когато почти стигнах до колата, тя ми се нахвърли също като вечерта на събирането. Краката й обгърнаха кръста ми, а ръцете й — врата ми. Започна да ме целува по цялото лице.

Хванах ръцете й и се освободих от нея.

— Здравей, Кал. Какво става?

— Какво има, Мак? Няма ли да се любим? Какво ще кажеш за скалите? Достатъчно топло е, а и аз бързо ще те разгорещя. Какво ще кажеш?

— Не съм сам, Кал.

— О, да, мама ми каза, че си с Лора Скот тук. Вживяваш се в ролята си на агент от ФБР и я пазиш, нали така?

— Да, така е. Рано е, Кал. Какво мога да направя за теб?

— По-скоро дойдох да видя аз какво мога да направя за теб. Къде е тази Лора Скот, дето я пазиш?

— Ето ме. — И наистина Лора стоеше на единственото стъпало към входната врата. — Здравейте. Аз съм Лора Скот.

— Аз съм Кал Тарчър. Никой не разбира защо някой иска да ви убие.

— Лесно обяснимо е — отвърна Лора. — Агент съм от отдела за борба с наркотрафикантите. Работех под прикритие до миналата седмица. Очевидно съм стигнала прекалено близо до нещо. Искате ли да влезете вътре? Мисля, че остана малко от закуската. Вие с Мак май сте големи приятели?

— Вие сте агент от Отдела за борба с наркотрафикантите? Означава ли, че сте ченге?

— Точно това съм.

— Какво правите тук с Мак?

— Дълга история. Искате ли да влезете?

Когато Кал ни подмина и влезе в къщурката, прошепнах в ухото на Лора:

— Нямаше нужда да я каниш, дяволите да го вземат!

— Защо не? Вие двамата, изглежда, сте в доста приятелски отношения. Почти се изкушавам да кажа — в интимни отношения. Шерлок и Савидж са скрити в спалнята. Очакваме ли още от завоеванията ти да се появят, Мак?

— Престани, Лора. Не е както го мислиш. Освен това едва те бях срещнал, когато Кал ми налетя.

— Налетяла ти е? Обикновено е обратното. Горкият, Мак, всички жени го преследват заради тялото му.

— Ти си последната, затова не ме прави на решето.

Потупа ме леко по бузата и последва Кал в къщата.

Лора бе заличила всички следи от Савидж и Шерлок. Зачудих се защо са решили да се скрият.

— Искаш ли малко бекон и препечен хляб, Кал?

— Благодаря. Ей, кое е това?

— Това е Гръбстър, котката ми.

Кал сръчно прегъна парче бекон и го подаде на Гръбстър.

— Дебел е като свиня.

След тези думи тя отхапа от препечения хляб. Наведе се и подаде на Гръбстър и другата половинка от бекона.

— Сега вече е готов да убива за теб.

— Много е красив. А това кой е?

— Грак!

— Папагалът ми Нолан. Искаш ли кафе, Кал?

Тя кимна. Лора донесе чайника и й наля, а после отново отиде в кухнята.

Кал отпи, наведе се напред и доста театрално прошепна:

— Знам, че трябва да я пазиш, Мак, но няма ли начин да се отървем от нея за малко? Изглежда приятна и сигурно ще иска да се разходи по скалите. Няма да се наложи да остане дълго навън. Ще те измъкна от панталоните ти за три секунди.

Не бях в състояние да промълвя нито дума.

— Няма да е зле този път да имаме легло и да не го правим на пода. Как мислиш?

— Кал — промълвих аз, — сега наистина не е моментът. Невъзможно е да оставя Лора сама. Това не е игра — някой се опита да я убие.

— О, не знам, Мак — нарече Лора с усмивка на не повече от два метра от нас. — Ще ми е приятно да се разходя по скалите. А вие двамата идете да омотаете чаршафите. Да оправя леглото, преди да изляза?

Знаех си. Направо си знаех. На този свят няма никаква справедливост. Лора беше застанала на два метра от Кал, а лицето й бе безизразно, а аз знаех колко лош признак е това.

— Виждаш ли, Мак? — изчурулика Кал. — Лора няма нищо против. Наистина ли би оправила леглото за нас?

— Не е чак толкова разхвърляно — обяви жената, която бях любил през нощта; жената, за която Савидж каза, че е луда по мен. — И двамата спахме като пънове, без да се движим много-много. Сетих се! Ще метна кувертюрата и вие ще легнете отгоре. Какво ще кажете за това?

Кал изведнъж застина.

— Двамата сте се любили снощи, така ли?

— Да — обявих аз. — Любихме се. А сега, Кал, имам доста работа. За какво си дошла?

— Само за теб, Мак. — Кал се смъкна от високия стол. Изяде последната хапка от препечената филийка. Избърса ръка в джинсите. — Мислех, че изпълняваш единствено мисия на ченге, Мак — промълви тя.

— Нещата са по-сложни, Кал. Има ли някаква вест за Джили?

Кал поклати глава.

— Несъмнено Маги ще се обади първо на теб, ако има някаква вест. — Изгледа Лора доста продължително. — Знаеш ли какво, Лора?

— Не. Какво?

— Определено бих искала да те нарисувам. Лицето ти не е особено интересно, но под прилепналите ти дрехи съзирам страхотно тяло. Какво ще кажеш?

Представих си Кал как се нахвърля върху Лора, след като я е скицирала.

Лора я гледаше безизразно. Най-накрая се обърна към мен:

— Какво ще кажеш, Мак?

— Кал е много добра художничка — отвърнах аз.

— Не. Мислиш ли, че имам страхотно тяло?

— Да, а и повтарям — Кал е много добра художничка.

— Добре — намеси се Кал и потри ръце. — Ще си уговорим час за следващата седмица. А за нас, Мак, ще поговорим друг път, щом сега сте заети. А, между другото — имам от онези френските презервативи, които са много хлъзгави и леко набраздени.

Предпочетох да не казвам нищо. В продължение на десет секунди май дори не дишах. Видях Кал да напуска къщурката, чух мекото изръмжаване на мотора на колата й.

— Е — обади се Лора, като ме изгледа; после погледна трохите около чинията на Кал, — с това вероятно приключи идеята ми да я разпитвам.

Ухилих й се, сграбчих я и я притеглих в обятията си. Целувах я, когато Савидж и Шерлок влязоха в стаята.

Шерлок се обади:

— Та откога казваш, че си тук, Мак?

Продължих да целувам Лора, докато тя не започна да се смее.

— Сега е по-добре — обявих аз. — Тогава едва те познавах, Лора. Случи се някак от само себе си. Приемаш ли го?

— Не, не го приемам, но няма да те разкъсвам на парченца точно в този миг.

— Какво наказание си намислила?

Засмя се отново.

Обърнах се към Савидж:

— Защо не останахте да се запознаете с Кал?

— Добре се справяше със ситуацията, Мак. Ако се бяхме появили, всичко щеше да се промени.

— Благодаря за развлечението — подметна Шерлок.

— Добре, радвайте се на собствените си шеги — промърморих аз, докато набирах номера на Тед Лепра — съдебния лекар от Портланд.

След минута Тед Лепра, момчето — чудо, ми потвърди, че Чарли Дък е загинал именно от удар по главата.

— Останал е жив десет — двадесет минути, след като някой го е халосал — продължи той с дрезгавия си глас на пушач, — и се е добрал, както ми казаха, до къщата на местния лекар. Много бързо е получил мозъчен кръвоизлив. Мозъкът му бе плувнал в кръв, ако държиш на по-колоритно описание.

— Сигурен ли си?

— О, да. Но има нещо странно, Мак. Както вероятно знаеш, старецът е бивше ченге от Чикаго. По време на аутопсията около мен се навърташе един детектив, та се разприказвахме за жертвата. Дали нещата са свързани? Някой е искал да си отмъсти, след като е излязъл от пандиза?

— Възможно е — отвърнах аз. — Местната шерифка проверява и тази версия, разбира се.

— Ей, май не си особено щастлив.

— Не съм. Надявах се да има нещо друго.

Тед се закашля и отмести слушалката настрана, докато мине пристъпът.

— Извинявай — обади се той след време. — Знам, че трябва да спра да пуша.

— Ти сам си виждал какви са дробовете на пушачите — подхвърлих внимателно.

— Да, да… Слушай, не е изключено да е имало и още нещо.

„Най-после“ — помислих аз.

— Почакай, Тед. Ще включа високоговорителя на телефона. При мен са няколко души — трябва да чуят какво ще кажеш.

— Добре, Мак, ти се оказа прав. Открихме опиат в кръвта му. Реагира положително при теста за опиати. Засега не съм успял да го идентифицирам. Възможно е да не сме го срещали преди. Странно, не намираш ли?

— Не съвсем — уверих го аз. — Май става въпрос за съвършено нов опиат; засега не се е появил на пазара. Кога ще ми дадеш повече информация, Тед?

— След два дни. Обади се в петък. Ако открия нещо по-рано, ще ти позвъня аз.

— Спри да пушиш, глупако.

— Какво казваш? Не те чувам, Мак.

Оставих слушалката, обърнах се и изгледах останалите.

— Чарли е бил по следите им. В тялото му са намерили следи от опиат.

— Или е открил опиата и е искал да провери как точно действа, или някой насила му го е вкарал — предположи Лора. — Нали помниш последните му думи: „Голям удар, а после ме хванаха“.

Савидж галеше Гръбстър зад ушите.

— Или мнозина наоколо са искали да го опитат и никак не са се интересували от страничните ефекти?

— По-скоро е попаднал на нещо; затова е искал да говори с мен. Но не е допускал, че е толкова спешно.

— И е сгрешил — промълви Лора.

— Да, горкият старец — въздъхнах аз. — Сега поне знаем, че те са убили Чарли Дък. Опиатът в кръвта му почти го доказва. Господи, ще ми се да бяхме поговорили още първия ден, но тогава ми се стори, че просто му се бъбри. Бил съм идиот.

— Все пак се е опитал да каже на лекаря какво е станало — подметна Лора. — Жалко, че не е имал сили да съобщи и друго.

Отново взех телефона.

— Сигурно в полицейското управление в Чикаго ще се намерят негови приятели, с които е поддържал връзка.

В полицейското управление в Чикаго се представих на трима безразлични служители в три различни отдела; най-накрая ме препратиха в „Личен състав“ — представих се на поредния безразличен служител. И тогава ме свързаха с някоя си Лиз Тейлър. Оказа се истинска чаровница.

— Не — заговори почти веднага тя, — не сме никакви роднини, не гадайте в тази посока. Казвате, че искате да узнаете нещо за Чарли Дък ли?

— Да, моля. Бил в полицейското управление допреди петнадесет години, знам.

— Да, добре си спомням Чарли. Работеше като детектив в отдел „Убийства“; имаше остър като бръснач ум. Странна работа. Обикновено шефовете искат старците да се оттеглят. Слагат им златен часовник на китката и ги избутват през вратата. Но с Чарли не беше така. Всички искаха той да остане. Готова съм да се обзаложа, че можеше да продължи да работи тук, докато умре, но твърдо бе решил да напусне. Няма да забравя шестдесетия му рожден ден: целуна ме и каза, че изчезва. Нямало вече да се занимава с трупове, със съдебни процеси, при които пускат престъпниците отново на свобода. А и не искаше да кара повече зими в Чикаго. Състарявали кожата, твърдеше той. Премести се още следващата седмица. Ха, кой сте вие всъщност? Добре, от ФБР, но защо разпитвате за Чарли?

— Чарли е мъртъв — съобщих й аз. — Бил е убит. Опитвам се да разбера кой го е сторил и защо.

— О, Господи! — възкликна Лиз Тейлър. — Не! Получих картичка за Коледа. Толкова мил беше старият Чарли.

Чух я как подсмърча.

— Разкажете ми за него — подканих я аз. — Май не се е доверявал много-много?

— Такъв си беше Чарли — потвърди Лиз и отново подсмръкна. — Някои хора не го харесваха: навирал си носа навсякъде и бил кучи син. Бил е, предполагам, и такъв. В отдела той бе детективът с най-много разкрити убийства. Дори още държи рекорда. Горкият Чарли. Ще ви кажа едно: нищо не бе в състояние да го спре, щом надуши нещо гнило.

Не само е бил детектив, но и от отдел „Убийства“ при това. Бил е умен и безжалостен. Страшна комбинация.

— Нужни са ми имената на приятели, с които е поддържал връзка в Чикаго. Както и на ченгета. Ще ми кажете ли такива имена?

— Почакайте. Това ли всъщност е станало: надушил е нещо гнило и някой го е убил?

— Вероятно — отвърнах аз. — Знаете ли негови роднини или близки, с които е поддържал връзка? Или дори да им е доверявал какво е мислил?

— Той няма живи близки хора — съобщи ми тя. — Съпругата му почина, преди той да напусне полицията. Рак на гърдата, бедничката. Когато се пенсионира, той отиде на Запад, щял да живее с родителите си по Западния бряг. Май в Орегон?

— Точно така — уверих я аз и стиснах зъби от нетърпение. — Имаше ли приятели?

— Само двама-трима по-възрастни; още работят в силите за сигурност. Но мисля, че не са разговаряли от години. Ще разпитам, ще проверя дали някои по-възрастни колеги са говорили с него наскоро.

— Много ще съм ви задължен.

Благодарих й сърдечно, дадох й телефония номер в къщурката и затворих.

— Интересно — отбеляза Лора. — Жалко, че не ти каза нищо конкретно.

Отидох до нея, вдигнах брадичката й и заявих:

— Забрави за Кал Тарчър. Забрави за стотиците други жени.

Тя се засмя толкова гръмко, че се наложи да я притисна към гърдите си, за да я спра. Продължаваше да ме намира за забавен.

В два часа Лора, Савидж, Шерлок и аз седяхме в християнската черква на Лигата на Гринидж Стрийт, съвсем близо до Пето Авеню. Срещу малката бяла черква имаше парк и доста места за паркиране. Самата сграда почти не приличаше на черква. Предположих, че е така, защото се използваше за изповядване на толкова различни религии.

Представих Лора на всички като агент от Отряда за борба с наркотрафикантите, която в момента работи съвместно със Савидж; Шерлок — като агент на ФБР, дошла да ни помогне да огледаме нещата. Какви неща ли? Кой е направил опит да убие Лора, например. Говорех колкото е възможно по-неопределено, докато се усмихвах в лицето на Асайлъм Тарчър. Исках усмивката ми да говори: „Ще те хвана“, и се кълна, че той схвана точно какво си мисля.

Портретът на Чарли Дък беше сложен при олтара, а красиво изработената му сребърна урна — върху стъкления плот над ръчно изработената от дърво пирамида, висока поне метър и петдесет. Не проумявах как плотът от опушено стъкло се крепи на върха на пирамидата.

Докато изчаквахме службата да започне, им разказах набързо за хората, които бях срещнал.

Пол влезе, но не седна до мен. Дори не показа, че ни е забелязал с Лора. Изглеждаше уморен, с посивяло лице и дълбоки сенки под очите. Освен всичко това ми се стори и изплашен.

Огледах се — всички места бяха заети. Присъстваха поне стотина души, а други стояха прави в задната част на черквата. Всички бяха зарязали работата си, за да дойдат тук. Внезапно разговорите стихнаха.

Асайлъм Тарчър, в черен костюм — определено английски и шит по поръчка — пристъпи бавно към амвона. Всъщност не представляваше истински амвон, а доста дълга и дебела махагонова дъска върху мраморни колони. Цялата вътрешност на черквата бе такава: смесица от различни стилове и материали, говореща за всевъзможни вероизповедания, без да акцентира на някое.

Асайлъм Тарчър прочисти гърлото си и вдигна глава. През високите прозорци струеше слънчева светлина и го обливаше. Въздухът бе съвършено неподвижен. Не се чуваше никакъв шум.

Кимна почти незабележимо. Прозвуча музика от гайди — тиха, мелодична и невероятно красива. Никой не изглеждаше изненадан; очевидно им беше познато. Гайдите изсвириха тъжната си мелодия и затихнаха, ставайки все по-далечни и по-нежни, докато оставиха след себе си само ехо.

— Чарлс Едуард Дък — заговори Асайлъм Тарчър с властен тон — бе мъж, живял богат и пълноценен живот.

Престанах да го слушам и се загледах в Пол. Какво ставаше?

— До пенсионирането си е работил като детектив в Чикаго; след това пристигна в Едгертън, за да заживее с възрастните си родители, вече покойници от шестнадесет години. Ще ни липсва. Той бе един от нас.

Отново чух гайдите. Изсвириха няколко минорни акорда и замлъкнаха. Асайлъм Тарчър, патриархът, седна на мястото си на първия ред.

Стана Айлин Тарчър — стройна, добре поддържана и богата. Тъмният й костюм беше елегантен и делови. Носеше перли. С дълбоко вълнение каза:

— За пръв път срещнах Чарли Дък на ежегодното новогодишно събиране в средата на осемдесетте години. Празненството през онази година бе в „Едуардиан“. Тогава Чарли свири на китара. Сбогом, Чарли.

Изказаха се още десетина души: първият представляваше англиканската църква — беше Роб Морисън. Говореше накратко за добрия нрав на Чарли, за толерантността му към останалите.

Госпожица Жералдин, ръководителката на местната Лига, кмет на Едгертън, изповядваше еврейската религия. Говори за липсата на гняв у Чарли към когото и да било, за неговата доброта.

Излизаше, че всеки има своя представа за Чарли Дък.

Последна говори деветдесет и три годишната Мама Марко, собственичка на старата бензиностанция от времето на Гражданската война. Беше дребна и крехка; розовият й череп прозираше през редичката бяла коса.

— Не представлявам никаква религия — обяви тя с изненадващо силен глас. — Е, може да се каже, че представлявам старостта пред прага на смъртта. Чувствам се по-стара от скалите по брега на Едгертън. — Възрастната дама ни се ухили и показа големи бели изкуствени зъби. — И се гордея с това. Познавах добре Чарли Дък. Умен беше Чарли. Знаеше от всичко по малко. Обичаше да открива разни неща. Ако нещо не му беше ясно, дълбаеше и дълбаеше, докато намери отговорите. Понеже е бил полицейски детектив в Чикаго, нямаше особено високо мнение за никого. Не беше сляп по отношение на хората.

От всички изказали се ми се стори, че Мама Марко го описа най-добре.

Асайлъм Тарчър пристъпи към дървената пирамида, взе сребърната урна с пепелта на Чарли и я вдигна над главата си.

— За Чарли! — извика той.

Всички изръкопляскаха, наредиха се зад Асайлъм Тарчър и излязоха от черквата.

— Олеле! — възкликна тихо Шерлок.

— Голямо представление — съгласи се Савидж.

Усетих как пръстите на Лора стискат ръката ми.

— Не искам да ходя там — обяви тя. — Не желая да отида на гробището.

— Не е необходимо. Никой не го очаква от нас. В края на краищата ние сме външни хора.

Видях Роб Морисън до Маги Шефилд и се сетих за детектив Кастанга. Маргарет му е била съпруга по едно време.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Това е Котър Тарчър — представих го аз. — Единственият син на Асайлъм.

Котър не обърна внимание на двете жени, но се загледа в Савидж с блеснали очи. Савидж вдигна тъмните си вежди.

— Зададох ти въпрос, приятел. Какво правиш тук? Нямаш място сред нас. Никой не те е канил.

— Всъщност аз го поканих — намесих се аз. Кимнах към Шерлок и Савидж и показах на Котър, че държа ръката на Лора. — Те са мои приятели.

— Никой от вас няма място тук — изсумтя той.

Савидж се усмихна злорадо, което би трябвало да послужи за предупреждение на Котър, но той не го долови. Савидж светкавично беше преценил що за стока е Котър.

— Харесаха ми изказванията, приятел. Всички оратори бяха много добри. Ти защо не взе думата? Не принадлежиш ли към никоя религия? Или не умееш да се изразяваш?

Котър се палеше бързо, а и Савидж го предизвика дръзко, но никой не остана по-изненадан от мен, когато младият Тарчър замахна да удари Савидж. Не помръднах. Дори изпитах известно съжаление към Котър. Шерлок само промълви: „О, не, идиот такъв!“, но не го каза достатъчно бързо.

Савидж улови китката на Котър, стисна я и спусна ръката му надолу. Той се опита да го ритне, но нищо не се получи. Савидж улови крака му зад коляното и го метна във въздуха. Пусна китката на Котър в последния момент, преди да се просне по гръб в огромната саксия със златоцвети.

С ръце на кръста Шерлок погледна към Котър.

— Защо се държиш като хлапе?

— Стегни се и помисли дали не ти е време да пораснеш — добави Савидж.

— Нищо не струвате вие — всичките. Лайняни федерални агенти. Само предизвиквате смях. Никога нищо няма да откриете.

Той се надигна от цветята и с тежки стъпки се отдалечи.

— Този млад мъж има сериозни проблеми — отбеляза Лора.

— Той е местният социопат — обясних аз. — Значи смята, че няма нищо да открием, така ли? — Загледах се как казва нещо на Асайлъм Тарчър, но по-възрастният мъж само поклати глава. — Когато го видях за пръв път, го взех просто за недорасла буйна глава. Но след случилото се вече се питам дали не е замесен в историята; нещо повече — дали не е дясната ръка на татенцето си.

— Баща му прилича на аристократ — прецени Шерлок, — а той — на булдог.

— Според мен Кал и Котър са различни — намеси се Лора — И тя се държи странно, но Мак никога не я е наричал социопат.

— Ха — обадих се аз, — наричам ги само онова, което са. В края на краищата сме наясно, че Кал има страхотен вкус по отношение на мъжете.

Видях Асайлъм Тарчър да поглежда към мен. Лицето му бе безизразно, но очите му изведнъж бяха станали изпепеляващи като очите на сина му.