21.

В бравата се превъртя ключ. Вратата бавно се отвори. Никой не каза нищо, никой не влезе. През прага се изтърколи цилиндрична кутия. Скочих, грабнах я и я хвърлих в тоалетната. Пуснах водата. От тоалетната чиния заизлиза дим. Поставих капака отгоре. Бях вдишал съвсем малко от газа. Не усетих нищо.

Чух някакъв мъж да се смее. Обърнах се — двама ме наблюдаваха от прага.

Asi se hace! — прозвуча плътен, басов глас. Ниският, космат и тъмен мъж носеше военна униформа като партньора си. После заговори на английски със силен акцент: — Si, добре го направи. Знаехме, че ще ни чакате. А сега, щом си свършил, тръгвай! — Размаха автомата към мен. — Жената още спи ли? Изтощи я, а?

Направих крачка напред, без да изпускам от поглед двамата мъже. Мъжът с басовия глас вдигна оръжието си, но не каза нищо повече, защото Лора се надигна, пристъпи иззад вратата и стовари върху главата му тежкия порцеланов капак на казанчето.

Другият се втурна през прага и впи очи в Лора, готов за стрелба с автомата АК–47.

Извиках и скочих към него. Успя да завърти автомата, но после простена силно и се стовари на пода — Лора го беше халосала с капака през лицето.

Първият мъж се опита да се надигне. Лора спокойно се наведе и отново го удари. Срита и двамата силно в ребрата.

— Бързо затвори вратата — наредих й аз.

Хванах по-едрия под мишниците и започнах да го тегля навътре в стаята. Лора се зае с другия тип.

Взех един от автоматите и погледнах през вратата. Пред стаята минаваше дълъг тесен коридор. Не се виждаше друг човек.

— Трябват ни дрехите им — прошепнах аз.

Пет минути по-късно закопчавахме камуфлажните униформи и затягахме връзките на ботушите. Лора бе съдрала ръкавите на бялата ми риза, за да ги напъха в ботушите. Направи няколко крачки и ми се усмихна.

— Сега вече е добре. Късмет е, че единият е по-едър. Дрехите му ти отиват.

Отне ни малко повече време да завържем мъжете. Лора ги съблече напълно и завърза по един крак и на двамата към халките на пода, където преди я бяха разпънали. Надигна се, избърса ръцете си и ме погледна.

— Да се махаме. Савидж и Шерлок трябва да са някъде наблизо.

Заключихме вратата и поехме наляво — просто защото съм левак и именно натам се насочих първо. Всеки от нас разполагаше с пълен пълнител в автомата и с по още един, взет от коланите на мъжете.

Бях въоръжен и опасен и не се чувствах никак благоразумен. Лора бе прибрала косата си под военното кепе. От разстояние три-четири метра в първите секунди можеше да я вземат за мъж.

— Глупаците са се облекли като военна полиция — прошепна тя.

— Не се оплаквай. Не е изключено да ни помогне, ако успеем да се измъкнем оттук.

Ботушите вече ме убиваха.

Чухме тежки стъпки зад нас. Вдясно от нас имаше врата; третата от тази страна на коридора. Отворих я възможно най-тихо и се вмъкнахме вътре. Ослушахме се. В следващия миг някой зад гърба ни си прочисти гърлото.

И двамата се извърнахме — възрастен мъж седеше до малка маса в ъгъла; забулен от сенките до тесен висок прозорец, ядеше супа. Беше плешив и бръчки браздяха лицето му с дълга, мръсна, сив брада. Старото му, тъмнокафяво вълнено расо бе привързано с въже на кръста.

Зяпаше към нас, поднесъл към устата си парче царевична питка. Прошепнах му на испански да не мърда.

Quedate, отче. Дори брадата ти да не трепне.

Погледнах към Лора. Стоеше, прилепила гръб към вратата; ослушваше се и ми направи знак да мълча.

Тежките стъпки отвън подминаха вратата. Никой не се спря. Отчето не помръдна.

— Кои сте вие? — попита той на испански със старческия си глас.

— Американски федерални агенти. Дрогираха ни и ни докараха като пленници тук. Ще ни убият, ако ни заловят отново. Опитваме се да избягаме. И ти ли си пленник, отче?

Той поклати глава.

— Не. Идвам тук веднъж седмично да проповядвам на хората. Една от жените ми поднася храна.

Думите му се заваляха, преплитаха. Трудно го разбирах, но все пак схванах достатъчно.

— Кой ден е днес?

Наложи се да ми повтори отговора два пъти, та да съм сигурен. Четвъртък. Губеше ни се един ден.

— Къде сме, отче?

Погледна ме, сякаш съм си загубил ума.

— Точно извън пределите на Дос Бразос.

Отново се чуха тежки стъпки. Бяхме разкрити. През тесния прозорец едва ли би се промъкнало дори дете. Възрастният мъж ни погледна и изрече бавно:

— Няма време. Скрийте се под леглото. Аз ще се оправя с тях.

Ако ни издаде, шансовете ни, притиснати под леглото в далечния край, бяха минимални. Обаче нямахме избор. С Лора се напъхахме отдолу. Протритото одеяло поне се спускаше до пода. Едва успяхме. Лежах почти изцяло върху автомата, а Лора се притискаше до мен, опряла своя автомат в гърба ми.

Вратата се отвори, без да се почука. Видях поне три чифта обувки. Чух мъж да пита с писклив глас на испански:

— Отче, отдавна ли си тук?

— Да, още се храня.

— Чу ли някакви хора да тичат отвън?

— Само вас и вашите хора. Какво има? Пожар ли?

— Не, не, нищо подобно. Някакви хора — мъж и жена — държим ги, за да ги предадем на полицията. Избягали са. Не се притеснявай, отче. Ще ги намерим.

Отчето не каза нищо. Дали им правеше някакъв знак? Не. Мъжете се обърнаха и излязоха. Внезапно единият каза:

— Отец Орландо, Хестия спомена, че синът й има силни болки. Иска да го видиш сега. Ще дойдеш ли? Моите хора ще те придружат, за да те пазят от мъжа и жената.

— Ще дойда — отвърна отчето.

Носеше сандали на бос крак. Ходилата му бяха набраздени като кората на дърво.

Най-сетне вратата се затвори. Бавно изпълзяхме изпод леглото.

— Размина ни се на косъм — прошепна Лора, докато се отърсваше от праха.

Погледнах към малката маса. Там все още имаше три меки царевични питки. А аз бях гладен. Грабнах ги, навих ги на руло и дадох на Лора да си отхапе, след което ги натиках в устата си.

— Започвам да се чувствам отново човек.

Загрузка...