В пропастта

4.

Роб Морисън живееше в малка дървена къщурка, закътана сред десетина смърчови дървета на около три километра южно от града. Пензанс Стрийт — за да съм точен, тесен черен път — се виеше като змия сред долината и хълмовете. Къщата му се намираше на края. Отзад имаше широка клисура. Слязох от колата и се извърнах да огледам хоризонта на запад. За миг изпитах дълбока завист. Сутрин Роб Морисън се будеше пред невероятна гледка към Тихия океан, премрежена от тънките смърчове. Все едно човек се намира на ръба на света.

Маги потропа по небоядисаната дъбова врата.

— Роб? Хайде, събуди се. След четири часа си дежурен. Ставай.

Чух движение в къщата. Дълбок мъжки глас извика:

— Маги, ти ли си? Какво правиш тук? Какво става? Как е Джили?

— Роб, отвори и ще ти разкажа всичко.

Вратата се отвори. На прага застана мъж на моите години. Беше с набола сутрешна брада и в тесни джинси, с разкопчано горно копче. Шерифката имаше право: този тип беше в страхотна форма. Слава Богу, че се бе оказал на подходящото място в подходящия момент.

— Вие кой сте?

Протегнах ръка.

— Форд Макдугъл. Брат на Джили. Искам да ви благодаря, че спасихте живота й.

— Роб Морисън — представи се мъжът и силно стисна десницата ми. — Съжалявам, че въобще се случи. Как е тя?

— Още е в кома — обади се Маги.

— Може ли да поговорим? — предложих аз.

Роб отстъпи и направи знак да влезем.

— Господин Торн беше тук само преди два дни, така че мястото все още е чисто като помисли на девственица. Ще направя кафе. Някой да иска?

Кимнах и той продължи:

— Черно и силно като катран, става ли?

— Точно така.

— Маги, за теб чай „Ърл Грей“?

И тя кимна. Двамата го последвахме през безукорно спретнатата всекидневна до малката кухня отзад.

— Хубаво местенце — отбелязах аз. — Кой е господин Торн?

Роб се извърна и се усмихна.

— Моят иконом. Идва два пъти седмично и се грижи да не живея като прасе. Пенсиониран ловец на сьомга от Аляска.

Седнахме на високи столчета до плота между кухнята и малкото правоъгълно пространство пред двата големи прозореца с изглед към океана, което служеше за трапезария.

Скоро се разнесе ароматът на кафе. Вдишах дълбоко.

— Кафето в „Едуардиан“ имаше вкус на евтино нес кафе.

— Точно такова е било — отвърна Боб. — Пийт обожава нес кафе, прави го с хладка вода, но само когато Пиер Монтроз — собственикът — не е там. Не бих се изненадал, ако го разбърква с пръст.

Наля напитката и внимателно побутна чашата към мен.

Наля вряла вода върху пакетче чай. Прибави сметана на прах, разбърка го и го поднесе на Маги.

Отпихме. Въздъхнах дълбоко.

— Най-хубавият ритуал на света.

— Защо не отидеш да си сложиш риза, Роб? — предложи Маги.

Роб сви идеално оформените си рамене.

— Не. Трябва да взема душ. Хайде да поговорим. Ще се облека, като си тръгнете.

Чувствах се по-зле и от размекната овесена каша; чувствах се направо жалък. Този тип вероятно би ме помел с една ръка и после щеше да се отдалечи, подсвирквайки си. Беше страшно потискащо. Поне кафето ме разбуждаше, независимо от всички болки и травми. Все още си мечтаех за онази дрямка, но нито щях да клюмна, нито да се прозина пред Роб Морисън, седнал насреща ми с кръстосани в глезените крака и опрял чашата с кафе върху голия си корем.

— Роб — подхвана Маги, като се наведе напред, стиснала чашата си с две ръце, — разкажи ми всичко, което си спомняш. Всяка подробност. Ще запиша показанията ти, става ли?

— Да, разбира се. Но ти вече знаеш всичко.

— Хайде да го повторим. Този път искам да запиша показанията ти. А и Мак иска да ги чуе.

Маги записа няколко предварителни бележки на магнетофона. След два несполучливи опита Роб се окопити и заговори бавно и ясно:

— Беше полунощ в четвъртък, двадесет и втори април. Карах на север по крайбрежния път. Не срещнах никого или нищо, докато не стигнах до остър завой, където забелязах бялото порше на Джили пред себе си. Видях колата й да се насочва към перилата. Не намали ход, а продължи напред и премина през тях. После поршето увеличи скорост. Бях по петите му. Когато изхвърча от скалата, бях на две секунди след него. Видях как запалените фарове се гмурнаха във водата. Колата потъна на пет-шест метра, бих казал, преди да заседне на дъното. Стъклото на прозореца до шофьорското място беше смъкнато. Успях да изтегля Джили през прозореца, защото не беше закопчала предпазния колан. Оттласнах се от дъното и се понесох право нагоре. По моя преценка не е била под водата повече от две минути. Издърпах я на брега и се уверих, че диша. Качих се на скалата и от патрулната кола се обадих за линейка. Пристигнаха след дванадесетина минути и я откараха в Областната болница в Талшон. Тя е най-близката. Това е всичко, Маги. Не си спомням друго.

— Разпозна ли, че е Джили, когато видя бялото порше?

Роб кимна.

— О, да, бих разпознал поршето на Джили навсякъде, като всички останали в този град.

— Какво си помисли, че прави? — попитах аз.

— Нямах никаква представа. Разкрещях се, но без резултат. Останах с впечатлението, че нито ме видя, нито ме чу. Може и така да е.

— Забеляза ли нещо друго или някого?

— Не, никого.

Маги се обади:

— По твое мнение Джили Бартлет съзнателно ли се е хвърлила с поршето от скалата?

— На мен така ми изглеждаше — отвърна Роб.

— Имаш ли някакво съмнение — намесих се аз, — че Джили се е опитвала да се самоубие?

Роб Морисън насочи уморени очи към лицето ми. Прокара длан върху тъмната четина по брадичката си.

— Не — заяви той накрая. — Много съжалявам, но според мен тя искаше да се самоубие.

— А ако е загубила контрол поради технически проблем?

— Колата й е все още на шест метра под водата, но аз не видях никакви признаци за технически проблем: никакви спукани гуми, изпод капака не излизаше никакъв дим, никакви следи от спирачен път, нищо. Съжалявам, Мак.

След половин час двамата с Маги седяхме в колата й пред къщата на Пол и Джили.

— Изглеждаш капнал от умора — отбеляза тя. — Защо не си починеш, преди Пол да се прибере?

— Нямам ключ за къщата. Ако не беше големият симпозиум на зъболекарите в града, щях да съм в пансиона „Бътъркъп“. Нямах намерение да отсядам при Пол.

— И затова нямаш ключ?

— И затова нямам ключ. Но ще се свия на някой стол на предната веранда.

— Прекалено си едър да се свиеш на стол — отбеляза тя и забарабани с пръсти по волана. — Щом така и така си споделяме информация, защо не ми кажеш твоите идеи относно случилото се с Джили? Нали се сещаш — онези идеи, дето каза, че сам не ги разбираш? А после иди да седнеш на верандата.

— Добра памет имаш.

— Така е. Та какви са идеите, Мак?

— Ако ти кажа, ще ме вземеш за луд за връзване или просто няма да им обърнеш внимание, защото когато се случи, лежах в болница. Ще ги възприемеш като психическа реакция към лекарства.

— Опитай.

Извърнах очи и си припомних онази нощ.

— Бях в болницата. Сънувах, че Джили е в беда. По някакъв начин бях заедно с нея, когато излетя над скалата. — Идеше ми да се изсмея на себе си, но само поклатих глава. — Мислиш ме за луд, нали?

Загледана в мен, тя бавно промълви:

— Не знам какво да мисля. Какво направи?

— На сутринта веднага позвъних на Пол. Сънят ми се оказа действителност. Нямам абсолютно никаква представа как се озовах така обвързан с Джили. Никаква.

— Господи! — промълви тя.

— Налагаше се да дойда тук.

— Не е трябвало да напускаш болницата.

— Нямах избор. Но се наложи да изчакам два дни. Те бяха най-дългите в живота ми.

Тя мълча дълго. Отри длан в бедрото си. Ръбът на панталоните й все още беше безупречен, все едно ги е обула преди миг.

— А ти и Джили никога досега не сте имали подобна връзка, така ли?

Поклатих глава.

— Останахме само четирите деца. Родителите ни умряха преди време. Джили е три години по-голяма от мен. Аз съм най-малкият. Всъщност не бяхме близки, особено през последните няколко години. Всеки си имаше свои грижи, но предполагам, че е нормално. И изведнъж дойде този проклет сън. Не мога да се отърся от чувството, че нещо е накарало Джили да изхвърчи от скалата… Или някой. Беше сама в колата, но не и в действителност.

— Звучи безсмислено.

— Знам — съгласих се аз. — Поне засега звучи така, знам. И искаш ли още нещо смайващо? В края на съня чух някакъв мъж да крещи. — Поех си дълбоко въздух. — Приличаше на Роб Морисън. Току-що разпознах гласа му.

— Господи!

— Отказвам да приема, че това е опит за самоубийство, освен ако Джили не го потвърди.

Отпих от тежкото „Пино ноар“ от лозята в Сивия каньон в долината Напа.

— Харесва ли ти виното? — попита Пол.

— По-тъмно е и от най-смъртния грях — отвърнах аз и леко завъртях питието в кристалната чаша, наблюдавайки как гладко се плъзга по стените. — Днес срещнах Роб Морисън, човека, който е спасил Джили.

— Да? — кимна той. — Запознах се с Роб още при преместването ни тук. Веднага ме глоби за превишена скорост. Чух, че си прекарал известно време и с Маги Шефилд.

— Да. Още не съм наясно какво точно да мисля за нея, но ми се стори свястна, след като преодоля дълбоко вкорененото си подозрение към мен като агент на ФБР.

Пол седна напред и стисна ръце.

— Внимавай с нея, Мак.

— Какво имаш предвид?

Той сви рамене.

— Не ме вземай нито за рязък, нито за женомразец. Но ще ти кажа направо: тя е кучка. Готова е да откъсне топките на всеки мъж.

— Въобще не останах с подобно впечатление. — Отрязах още едно парче от дебелата телешка пържола. Беше по-хубава дори от салатата е „Едуардиан“. — Иска да разбере защо Джили се е хвърлила от скалата. Благодарен съм й за това. И ти би трябвало да си й благодарен. Какво ти е направила? И тя ли те е глобила за превишена скорост като Морисън?

— Не, нищо подобно. Иска да ме обвини за злополуката с Джили. А това никак не ми се нрави.

На свой ред свих рамене.

— Не каза и думичка за теб, Пол. Чакаше в колата си, когато пристигнах тук. Искаше да поговори с теб.

— Бих я уволнил, ако успея да уговоря Жералдин. Тази жена е истинска напаст. По принцип не харесва мъжете, постоянно им създава проблеми. Видя ли проклетия пистолет на колана й? Голяма глупост. Едгертън е спокойно малко градче. — Никой не бива да носи пистолет, но тя носи. Разбира се, разговарях с нея в болницата, след като приеха Джили.

— Не е необичайно за ченге — няма значение дали е мъж или жена — да иска да разпита някого повече от веднъж — отбелязах аз непринудено, изненадан от сексуалните намеци на Пол. Не бях останал с впечатлението, че Маги не харесва мъжете. — От вълнението и стреса в момента хората са склонни да забравят някои неща. Обзалагам се, че дори ти ще й кажеш нещо повече сега, отколкото тогава.

— За какво, по дяволите? Джили се е хвърлила от онази проклета скала, а аз не знам защо. Беше леко депресирана, но с всеки се случва от време на време. Това е всичко, Мак. Нищо повече.

Доядох пържолата, облегнах се назад, погладих корема си и отпих от „Пино ноар“. Пол беше блед, а кожата върху скулите му — опъната. Изглеждаше и болен, и изплашен. Дали пък не виждах себе си в Пол? Господ е свидетел, че имах твърде болнав вид.

— Сигурен ли си, че няма друго, Пол? Защо е била депресирана Джили? Взимаше ли лекарства? Консултираше ли се с лекар?

Пол се засмя: напрегнат, пресилен смях.

— Като те слушам, задаваш въпроси като суперченгето. Не, нито взимаше лекарства, нито се консултираше с лекар. Изтощен съм, Мак. Не ми се говори повече. Нямам какво друго да кажа. Отивам да си легна. — Бутна стола назад и стана. — Лека нощ. Надявам се двойното легло в стаята за гости да ти е удобно. Сигурно ще ти е късичко.

— Няма проблеми, Пол. Днес следобед поспах малко на големия стол на предната веранда. Май ще отида до болницата да видя Джили. Лека нощ.

След няколко часа се събудих сепнато: медицинската сестра ме бе докоснала по рамото. Вдигнах глава, погледнах я и промълвих:

— Винаги Лора. Лора ме предаде.

Дясната й вежда — тънка и черна — се стрелна нагоре.

— Лора ли? Коя е Лора? Добре ли сте?

Погледнах към Джили: мълчалива, бледа, с почти прозрачна кожа.

— Добре съм — отвърнах аз.

Отново вдигнах поглед към сестрата. Беше изключително ниска и дребна, а гласът й — мек и нежен като на дете. Кимнах й и пак погледнах Джили — на оскъдното осветление, което идваше от коридора, чертите й едва се различаваха. Очевидно някой бе влязъл в стаята, видял ме е да спя, опрял главата си върху ръката на Джили, и е изгасил лампите.

— Време е да я обърна — прошепна сестрата — и да й направя масаж.

— Кажете — заговорих аз, гледайки я как развързва болничната нощница на Джили, — какво знаете за комата? Докторите споменаха това-онова, но ми е трудно да разбера какво точно да очаквам.

Тя започна да втрива гъст бял крем в раменете и гърба на Джили.

— Помните ли филма със Стивън Сегал — беше в кома цели седем години, преди да се събуди?

Кимнах и се сетих колко много се възхищавах от Стивън Сегал като момче.

Сестрата продължи:

— Имаше дълга брада и бе съвсем немощен. Трябваше да положи доста усилия да си възвърне силите и, разбира се, го постигна. Само след седмица беше в превъзходна форма. Е, така е в Холивуд. В действителност обаче рискът от сериозни увреждания се увеличава драматично, ако човек е в кома повече от няколко дни. Съжалявам, че ви го казвам, но е редно да знаете: възможни са мозъчни увреждания — затруднения или загуба на говора, неспособност да се движи и какви ли не още ужасни неща. В повечето случаи хората излизат от кома доста бързо и обикновено са добре. Ако госпожа Бартлет дойде на себе си след, да кажем, ден-два, има добри шансове да не я сполетят сериозни увреждания. Но не е изключена и възможността да получи такива. Просто не знаем. Правим предположения и прогнози на базата на статистиката, но всеки случай е индивидуален. Остава ни единствено да се надяваме и да се молим. В случая с госпожа Бартлет резултатите от изследванията не показват сериозни поражения. Всъщност тя дори не трябва да е в кома. Това само показва колко малко са ни познати тези процеси. Съжалявам, господин Макдугъл, но не мога да ви кажа друго.

Сестрата ми даде сериозен материал за размисъл. Напуснах болницата едва на следващото утро и бавно се върнах с колата до Ливърпул Стрийт 12. Когато заспах, отново сънувах Маги Шефилд. Крещеше, че Пол е негодник и ще го прогони от Едгертън.