В пропастта

1.

Военноморска болница в Бетезда, Мериленд

Рязко се надигнах в леглото, хванах се за гърлото и се превих на две — ужасна болка премина през тялото ми. Съвсем близо до мен, почти в ухото ми, чух да вика мъж. Не успявах да си поема дъх, задушавах се. И някакъв тип, който дори не беше тук, ми крещеше, а аз умирах. Най-после успях да си поема глътка въздух.

Бях усетил планина от студена вода да се стоварва отгоре ми. Но не се удавих. Знаех какво е да се давиш; помнех го ясно, все едно се бе случило вчера. Бях на седем и плувах с Кевин — по-големия ми брат, — който флиртуваше с няколко момичета. Попаднах във водовъртеж и се оплетох в клони. Джили ме измъкна и здраво ме халоса по гърба, а аз кашлях и се давех, докато от устата ми течеше вода.

В съня не се случи подобно нещо — водата внезапно се стовари върху мен. Преди това нямаше абсолютно нищо. Само спокойствие; никаква болка, никакви въпроси, никакъв страх, а само пълна пустош.

Спуснах крака от леглото и стъпих на износения линолеум; насладих се на болката: тя премина през рамото, ребрата, ключицата, дясното бедро и други части, които заздравяваха достатъчно добре, така че постепенно ги изключих от инвентарния списък. Сладката остра болка ме върна в любимата болнична стая, постави ме със сигурност тук и сега ме измъкна от водата в кошмара, създал ми чувство за нереалност.

Обаче, когато стъпих на линолеума, шокът от допира ме отметна и едва не паднах. Вкопчих се в таблата на леглото, поех дълбоко въздух и се огледах. Краката ми все още се намираха върху мръснобелия линолеум. През последните две седмици го намразих. Всъщност не беше сигурно кое мразя повече — мръснобелия линолеум или пастелнозелените стени. Военните винаги ще подберат такива цветове. Ала човек изгубва способността да мрази, когато е мъртъв. Затова останах доволен — ето, има нещо, което ми доказва, че съм жив.

Имал съм късмет — така ме увериха. Експлозията не бе засегнала сърцето, главата или друг жизненоважен орган. Е, бях понатъртен тук-там, имах някоя и друга счупена кост. Краката и гърбът ми бяха невредими; само от време на време слаба болка пробягваше по гръбнака.

Експлозията пощади и слабините ми, за което бях дълбоко благодарен.

Стоях прав, дишах и се наслаждавах на въздуха.

Погледнах разхвърляното легло. Нямах намерение пак да лягам — знаех, че сънят продължава да витае наоколо, отвъд етера; все още е прекалено близо и само чака отново да затворя очи. О, няма да го направя! Протегнах се бавно и предпазливо. При всяко помръдване в някоя част от тялото си изпитвах болка. Поех си дълбоко дъх и бавно отидох до прозореца на болничната стая. Бях в по-новото крило на болницата, строено през 1980: масивна постройка, свързана с първоначално изградената някъде през 30-те години. Всички се оплакваха, че за да стигнат до някъде, трябва да извървят километри. Мечтаех да съм в състояние да извървя поне част от километър и да се оплаквам заедно с тях.

Видях няколко светлини като звезди. Паркингът и половин дузина административни сгради се свързваха с болницата посредством дълги коридори. От мястото тук не виждах повече от десетина паркирани коли. От стълбовете, побити на малки разстояния из терена около болницата, струеше светлина. Лампи имаше дори сред клоните на дърветата. Инстинктите ми на пазител на реда ми подсказваха, че няма места, където евентуален нападател да се скрие — районът беше добре осветен.

В съня ми въобще нямаше светлина — цареше тъмнина; мокра тъмнина. Бавно отидох до банята, наведох се съвсем предпазливо, пъхнах шепа под чучура на чешмата и се напих до насита. Изправих се, а по брадичката ми се стече вода и капна върху гърдите ми. Сънувах, че се давя в Тунис. Нямаше никаква логика.

Освен ако не аз се бях давил. Изведнъж дълбоко в себе си разбрах. Не аз се бях давил, но бях там; присъствах.

Огледах се с очакването да видя някого наблизо, точно зад мен, готов да ме докосне по рамото. От две седмици — откакто бомбената експлозия ме заби в пустинния пясък — до мен все имаше някой: говореше ми тихо, дупчеше ме с игли; безкрайно много игли. Ръцете ме боляха от инжекциите, а задникът ми бе изтръпнал от тях.

Пих още вода; бавно вдигнах глава — внимателно, както винаги — без да правя резки движения. Загледах мъжа в огледалото над мивката. Приличаше на овесена каша: с посивяла отпусната кожа, все едно че е мъртвец. Имах навика да виждам едър тип, а сега на погледа ми отвръщаше съвсем друг човек — изглеждаше сглобен от няколко едри кокала. Ухилих му се. Е, поне още разполагах със зъбите си. Чувствах се щастлив, че при експлозията на онази бомба, дето ме метна като празен чувал поне на пет метра през пустинния пясък, зъбите ми не са избити.

Когато моят приятел Дилън Савидж — друг агент от ФБР — ме види отново в гимнастическия салон, най-вероятно ще поклати глава и ще попита къде съм оставил ковчега. Съзнавах, че не по-рано от шест месеца ще мога да се изправя пак пред Савидж в гимнастическия салон, а и едва ли ще мога да го надвия в някое упражнение по източни бойни изкуства.

Поех си дълбоко въздух, пих още вода и изключих осветлението в банята. Отражението ми в огледалото избледня до сянка. Така изглеждаше доста по-добре. Върнах се в спалнята: единичното легло се открояваше на фона на голите стени; погледнах часовника — хубав часовник, подарък от приятели: беше красиво опакован, с ярка червена панделка. Огромните червени дигитални числа показваха, че е едва три и седем през нощта. Сетих се за съпругата на Савидж — Шерлок — също агент от ФБР: докато плувах между болката и забравата, плод на морфина, ми каза, че всяка минута, отмерена от часовника, означава приближаване към момента, когато ще ме изпишат и ще се върна на работа, където ми е мястото.

Бавно се излегнах по гръб. Придърпах чаршафа и тънкото одеяло. Опитах се да се успокоя, да се наместя и да се отпусна. Не се готвех да заспивам. Затворих очи и се постарах да разсъждавам логично и ясно — какво наистина сънувах? Да, усетих вода, но всъщност не се бях давил; само изпитвах шок от водата, която нагълтах. Само вкус на вода. А после абсолютно нищо.

Вдигнах лявата ръка и разтърках гърдите си с юмрук. Е, поне сърцето ми вече не бие учестено. Поех дълбоко още няколко пъти въздух и си заповядах да престана с тези глупави мелодрами. Трябва да помисля. Мисли хладнокръвно — правило от Академията. Трябва да забравя за паниката и да разсъждавам хладнокръвно.

Минаха още няколко минути и тогава започнах да се чудя дали е било сън или нещо друго? Спомних си, че със същата яснота висях циферблата на дигиталния часовник върху шкафчето до леглото, и лицето на Джили.

Никак не ми хареса. Това бе лудост, чиста лудост. Странен сън: давя се, но не истински и поради някаква причина мисля за Джили. За последен път я видях към края на февруари у Кевин в Чеви Чейс, Мериленд. Държа се малко странно — не зная как другояче да го опиша, — но не обърнах особено внимание; просто го регистрирах някъде в съзнанието си. Прекалено други неща ставаха в живота ми — например заминавах за Тунис.

Помня, че говорих с Кевин за Джили точно един ден след като тя долетя от Орегон. Кевин, по-големият ми брат, само поклати глава. Джили била малко ексцентрична, но се дължало на факта, че живее на Западния бряг; нямало за какво да се притеснявам. Това било всичко. Кевин правеше кариера в армията, имаше четири момчета и не разполагаше с достатъчно свободно време да мисли за чудатостите на братята и сестрите си. Откакто преди осем години пиян шофьор връхлетя върху родителите ни и те загинаха при катастрофата, бяхме само четиримата.

Помня, че Джили не спираше да бъбри за всевъзможни неща: новото й порше, рокля, купена в Портланд, някаква с Кал Тарчър, която май не харесвала особено, брата на момичето — Котър, когото Джили смяташе за злобен побойник. Не престана да повтаря колко страхотен е сексът с Пол — бяха женени от осем години. Празни приказки, както ми се стори тогава. Сега обаче казаното ми изглеждаше повече от евтина ексцентричност.

Да не би в съня ми да се давеше Джили?

Не желаех мисълта да ме обсебва, но тя се бе прокраднала ведно със съня и не ми даваше мира. Чувствах се уморен, но не така, както вчера и още по-малко от онзи ден. Лека-полека се оправях. Лекарите кимаха, усмихваха се един на друг, после на мен и ме потупваха по натъртеното рамо. Споменаха, че е възможно следващата седмица да ме изпишат. Реших това да стане по-рано.

Едва ли щях да заспя отново, особено след като сънят ме дебнеше, а бях абсолютно сигурен, че ме дебне. Знаех, че е така, защото всъщност не беше сън, а нещо друго. Изпитвах потребност да разнищя тази история.

Точно тогава реших, че съм готов да дам единия си тестис за кутия бира. Без да се замислям, натиснах бутона за повикване. След четири минути — според големите червени цифри на дигиталния часовник — през вратата надникна нощната медицинска сестра Мидж Хардауей.

— Мак? Добре ли си? Доста е късно. По това време трябва да спиш. Какво има?

Мидж — около тридесет и пет годишна, висока, с къси меднозлатисти коси и остра брадичка — беше интелигентна. На нея можеше да се разчита в кризисен момент. В началото на престоя си тук всеки път, когато идвах в съзнание, тя стоеше неотлъчно до мен — говореше ми нежно, а пръстите й леко галеха ръката ми.

Усмихнах й се: надявах се, че това е най-прелестната ми момчешка усмивка, пълна с неотразим чар. Дори не бях сигурен дали я забеляза, защото единствената светлина в доста тъмната стая идваше от коридора зад гърба й. Но се надявах да долови усилието, което вложих в тона.

— Мидж, спаси ме. Тук се чувствам зле. Не издържам повече. Моля те, помогни ми. Ти си единствената ми надежда.

Благодарение на светлината в коридора видях как съчувствен се усмихна, но дори не си даде труда да прикрие насмешката си. Прочисти гърло.

— Мак, чуй ме. От две седмици си извън строя, знам. Понеже вече се чувстваш по-добре, това, предполагам, започва да се превръща в проблем. Но, скъпи, омъжена съм. Какво ще си помисли Дъг? Доста е избухлив.

Отказах се от момчешкия чар и реших да заложа на състраданието.

— Защо ще му пука на Дъг? Не е тук. Пък и няма нужда да узнава, щом смяташ, че ще го разстрои, макар да не си представям защо.

— Слушай, Мак, ако не бях омъжена, наистина бих се изкушила, нищо, че не си се възстановил напълно. Все пак съм поласкана. Привлекателен си, или поне така изглеждаш на снимката във вестника, а и вече използваш и двете си ръце. Но както стоят нещата, Мак, просто не мога да го направя.

— Наистина умирам тук, Мидж. Не те лъжа. Само този единствен път и няма да те моля повече… Е, поне не до утре вечер. Само една, Мидж. Ще я карам бавно. В устата ми вече се събра слюнка. — Тя стоеше насреща ми и само клатеше глава, отпуснала ръце на бедрата — много красиви бедра, както забелязах още преди девет дни, когато вече не бях така зашеметен от обезболяващите. Въздъхнах. — Е, добре, щом е против етикета ти или против етикета на Дъг. Но ще ти кажа, Мидж — не виждам защо му придаваш чак толкова голямо значение. Нито защо трябва да му пука на мъжа ти. Ако беше в леглото ми, сигурно щеше да умолява точно като мен. Ей, защо не повикаш госпожа Лутър? Изглежда свирепа, но нищо чудно да я склоня. Мисля си, че ме харесва и може би…

— Мак, откачи ли? Госпожица Лутър е на шестдесет и пет години. За Бога, изключено е да си чак толкова отчаян. Илейн Лутър… Ха, та тя положително ще те ухапе.

— Защо? За какво говориш?

— Мак — подхвана тя адски търпеливо, — след две седмици въздържание си възбуден. Разбирам го. Но чак госпожа Лутър?

— Според мен си останала с погрешно впечатлени, Мидж. Не искам госпожа Лутър в този смисъл. Теб те искам по този начин, но ти си омъжена, затова само си представям разни неща, както сигурно прави и всеки друг тип през пет минути, ако не и по-често. Не. За друго умирам — повече от всичко на света искам една бира.

— Бира? — изгледа ме и прихна. Смееше се високо и неудържимо. Влезе в стаята и затвори вратата, за да не безпокои другите пациенти. Превиваше се от смях. — Искаш бира? За това ли всичко? Някаква си проклета бира? И ще я караш съвсем бавно?

Дарих я с най-невинното си изражение.

Спря за миг на прага и поклати за пореден път глава, без да престава да се смее. После попита:

— Искаш ли „Бъд Лайт“?

— Готов съм да убия за една „Бъд Лайт“.

„Бъд Лайт“ се оказа ледена — дали пък пръстите ми няма да залепнат за кутийката? Не е възможно да има нещо по-прелестно, мислех си аз, докато бирата се стичаше в гърлото ми. Запитах се на коя ли от медицинските сестри е била бирата в хладилника. Изпих половината кутийка на един дъх. Мидж стоеше до леглото и ме наблюдаваше.

— Надявам се комбинацията от бира и лекарства да не те накара да повърнеш. Ей, по-бавно. Обеща да не бързаш. Господи, какви сте мъжете. Човек просто не може да ви има вяра, стане ли въпрос за бира.

— Много време мина — отвърнах аз, бършейки пяната от устата си. — Не успях да се въздържа. Но напрежението попремина.

Въздъхнах от благодарност и отново отпих — давах си сметка, че едва ли ще ми донесе втора бира. Е, поне ужасът от кошмара потъна някъде дълбоко, а не седеше на рамото ми, готов да нашепва в ухото ми. Оставаше ми почти четвърт кутийка. Подпрях я на корема си. Мидж се бе приближила и мереше пулса ми.

— Съседът ми, господин Ковалски, полива цветята, когато съм извън града, и сега — докато съм в болницата — започнах да бъбря аз. — И бърше праха. Пенсиониран водопроводчик е. По-стар е от боята върху къщата на пралеля ми Силвия, но е изключително точен. Джеймс Куинлан — също агент от ФБР — пее на африканските си теменужки. Никога не си виждала нещо да цъфти повече. Съпругата му се чуди кога ще се събуди и ще завари някои от растенията, сгушени до него в леглото. О, по дяволите, Мидж, искам да си отида вкъщи.

Леко докосна лицето ми.

— Знам, Мак. Скоро и това ще стане. Пулсът ти е добър. Дай да ти премеря кръвното. — Не ми каза колко е, но си тананикаше нещо под носа — нещо от Верди, мисля. Значи налягането ми е нормално. — Трябва отново да заспиш, Мак. Стомахът доволен ли е от бирата? Не ти се гади, нали?

Отпих и последната глътка, задържах я в гърлото си и й се усмихнах широко.

— Добре съм. Длъжник съм ти, Мидж, и то голям.

— Някога ще си поискам отплатата, не се безпокой. Е, какво — да ти извикам ли госпожа Лутър?

Простенах и тя ме остави сам, но преди това ми се ухили и ми махна от прага. В следващия миг в съзнанието ми изплува лицето на Джили.

— Трябва да се справиш, Мак — промърморих в тихата нощ, поглеждайки към прозореца с изглед към почти празния паркинг. — Хайде. Нека го кажем на глас. Това сън ли беше или поличба? Дали Джили не се е замесила в някаква каша?

Не, това бяха глупости. Знаех, когато съм изправен пред глупости.

Не заспах. Всъщност бях твърде изплашен. Искаше ми се да имах още една бира. Мидж намина към четири часа, погледна ме навъсено и натика сънотворно в устата ми.

През трите часа сън, които ми осигури, поне не сънувах. После се яви типът за кръвните проби, разтърси ме по болното рамо, за да ме събуди, и забоде игла във вената ми. През цялото време ми обясняваше как точно преди да настъпи новото хилядолетие, когато всички компютри излязат от строя, той ще се премести в Монтана, ще си купи генератор и пушка. Въобще не спря да говори, лепна лейкопласт върху дупката на ръката ми и докато избутваше количката си за инквизиции от стаята, си свирукаше. Казваше се Тед и по мое мнение беше онова, което психиатрите наричат садист.

В десет часа същата сутрин просто не можех да чакам повече. Трябваше да разбера. Набрах номера на Джили в Едгертън, Орегон. Съпругът й Пол вдигна след второто позвъняване.

— Джили — промълвих аз; гласът ми никак не беше стабилен. — Пол, как е Джили?

Тишина.

— Пол?

Чух затрудненото му дишане, а после:

— В кома е, Мак.

Усетих нещо странно да се надига у мен. Все едно бавно отварях пакет с познато съдържание. Не исках нещата да са такива, но не бях изненадан. Молех се с цялата си душа, докато питах:

— Ще оживее ли?

Чувах как Пол си играе с кабела на телефона; вероятно го омотаваше около пръста си. Накрая заяви с безизразен тон:

— Никой не се наема да прогнозира, Мак. Лекарите я гледаха на скенер. Мозъкът й не бил увреден, имало само малко кръвоизливи и отоци, но нищо не обяснява състоянието й на кома. Просто не знаят. Надяват се да дойде в съзнание съвсем скоро. С две думи, трябва да стоим и да чакаме. Първо ти пострада в някакво забравено от Бога място, а сега и Джили претърпя тази нелепа катастрофа.

— Какво точно стана? — попитах, въпреки че знаех.

— Колата й изхвърчала през скалите на крайбрежния път снощи, точно след полунощ. Караше новото порше, което й подарих за Коледа. Щеше да е мъртва, ако патрул от транспортната полиция не е минавал в същия момент. Видял всичко — сякаш била оставила колата сама да се насочи и да премине през перилата. Поршето направило дъга, преди да се потопи във водата. Където паднала, не било по-дълбоко от пет-шест метра. Фаровете на поршето още светели, слава Богу, и стъклото на прозореца до шофьора било смъкнато. Успял да я извади от раз — истинско чудо според него. Никой не вярвал, че е още жива. Ще ти се обадя веднага щом настъпи някаква промяна — независимо каква. Съжалявам, Мак, наистина съжалявам. Ти по-добре ли се чувстваш?

— Да, доста по-добре — отвърнах аз. — Благодаря ти, Пол. Ще се чуем.

Внимателно оставих слушалката върху апарата. Пол очевидно беше прекалено разстроен — дори не се учуди защо се обажда в седем часа (толкова беше по Западното крайбрежие) сутринта след инцидента да разбера как точно е Джили. Питах се кога ли ще се сети и кога ще ми се обади да иска обяснения.

В този момент нямах ни най-малка представа какво ще му кажа.