В пропастта

5.

В десет часа на следващото утро влязох отново в алеята и видях колата на Маги Шефилд паркирана от другата страна на улицата.

Докато вървях тихо към всекидневната, я чух да казва:

— Пол, позвъних в болницата, преди да дойда тук. Госпожа Химел ми съобщи, че няма промяна. Мак още бил с Джили. Там е от снощи. — Пол изсумтя. — Мак прекарва там доста повече от теб, Пол. Защо?

— Върви по дяволите.

Гласът на Пол не звучеше особено ядосан от въпроса, а невероятно уморен. Ако на мен ми беше казала подобно нещо, щях да я ударя. Влязох във всекидневната — дълга, тясна, но просторна стая с изглед към океана; заемаше цялата предна част на приземния етаж. Едната стена се състоеше само от прозорци. Стените бяха яркобели. Големи бели плочки теракота покриваха пода, а всички мебели бяха черни. Това беше осъществената мечта на дизайнер, който не търпи нищо излишно. Не бе допуснал никакви компромиси. Никъде нямаше кошчета за вестници или списания или снимки. Само тези изчистени линии, от които настръхвах. Не си представях как бих се разположил тук удобно с хубава книга или да поставя приличен голям телевизор в ъгъла и да гледам футбол. Всъщност въобще не стъпвах в това помещение, ако имаше начин да го избегна. То бе като завет, но не към живота, а към нечия идея за съвършенство. Дори картините — дузина абстракции — представляваха линии в бяло и черно. Не разбирах как някой би могъл да живее в подобна стерилна обстановка; особено Джили. Помня моминската й стая: ярки сини, оранжеви и зелени тонове. По стените естествено висяха плакати на пънк състави и рокери. Хората се променят, но чак пък толкова? Всичко това влияние на Пол ли беше?

Обърнах се към Маги: седеше на дълъг кожен черен диван с отворен малък бележник в скута.

— Шерифе, надявам се да си добре.

Носеше жълтеникавата си униформа и маратонки. Само за миг си я представих без униформата, точно като в съня ми снощи. Косите й, безмилостно опънати назад, бяха укротени от едно от онези неща, които приятелката ми от ФБР Шерлок нарича шноли. Тя има шноли във всички цветове на дъгата.

— Мак — надигна се шерифката. — Добре съм. Как е Джили?

— Все същото. Никаква промяна.

— Съжалявам. Как се чувстваш?

— Добре. Няма проблеми.

— Изглеждаш доста по-добре. Не така готов да легнеш в гроба, както вчера. Ела да седнеш, Мак. Остава ми да доуточня още няколко неща с Пол.

Пол не бе помръднал. Седеше на края на тапициран с черна кожа фотьойл и притискаше длани между коленете. Задълбочено изучаваше бяла теракотена плочка в краката си.

— Има малка драскотина — заяви той.

— Драскотина? Каква драскотина? — попита Маги.

— Тук — посочи Пол. — Точно тук, в горния десен ъгъл. Чудя се как ли е станала.

— Знаеш ли, Пол? — обадих се, готов с предложение, което въобще не беше шега. — Ще донеса няколко вестника и ще ги оставим върху драскотината.

— Как ли пък не, Мак. Склонната ти към безпорядък душа не разбира нищо от изтънчен стил. Ела да се присъединиш към веселбата. Хайде да приключваме, че искам да продължа с работата си.

— Джили ми каза, че именно затова си напуснал Филаделфия и „БиоТек“ — искал си да продължиш изследванията си по някакъв проект, а там те ограничавали.

— Точно така.

— Какъв е проектът? — попитах аз.

Прекосих килима с геометрични черно-бели фигури и застанах до големите прозорци, гледащи към океана.

— Свързан е с извора на младостта. Разработвам хапче, което ще спре процеса на стареене.

— Господи, Пол! — възкликна Маги и едва не падна от дивана. — Звучи невероятно. Защо са ти попречили да работиш върху това? Би донесло не просто огромно състояние; то ще струва направо колкото целия свят.

Пол се засмя.

— Всички са запалени по идеята. Всеки иска да си върне младостта. — Докосна оредяващата си коса. — Аз лично бих искал да изобретя хапче, което да стимулира косата ми отново да поникне.

— Ако Жан-Люк Пикар от „Междузвездни войни“ е някаква индикация, дори през двадесет и четвърти век няма да разполагаме с хапче за поникване на коса. Нямаш късмет, Пол.

— Върху какво по-точно работиш, Пол? — попитах аз.

— Виж, това е тайна информация и наистина не ви влиза в работата и на двамата. Няма нищо общо с Джили. Хайде, сега, оставете ме на мира.

Маги седна по-удобно на дивана.

— Искам да знам какво сте правили с Джили вторник вечерта. Помисли: време за вечеря е. Къде ядохте — вкъщи или навън?

— За Бога, Маги, защо искаш да знаеш къде сме вечеряли?

— Вкъщи ли вечеряхте, Пол? — попитах аз от мястото си до прозореца.

— Да. Задушихме риба и я поляхме с лимонов сок. Джили направи чеснови хлебчета. Аз приготвих салата от спанак. Ядохме. След вечеря имах работа. Джили реши да се поразходи с колата. Излезе около девет.

— Роб Морисън твърди, че е паднала от скалата около полунощ. Това са три часа, Пол. Страшно много време за разходка с кола.

— Имах работа. Дори заспах на бюрото, компютърът остана включен. Дали Джили се е връщала и пак е излязла, нямам никаква представа. Дали е била навън през всичките три часа — също не знам. Знам само, че излезе от къщата в девет.

— Какво беше настроението й по време на вечерята?

— Маги, познаваш Джили. Никога не е сериозна, постоянно се шегува. Разказа ми виц за виаграта. Това си спомням.

— И върху какво по-точно работиш, Пол? — попита Маги. — Искаш да клонираш малки Пол Бартлетчета ли?

— Не, Маги не бих се клонирал, докато не измисля как пак да ми поникне коса. — Погледна към мен. — Виж, ти представляваш интерес. Имаш добри гени, Мак. Немците щяха да те одобрят. Или ФБР. Интересува ли те?

— Значи поставяш ФБР наравно с нацистите, така ли?

Защо избягваше преките отговори? Каква връзка може да има между препарата, който разработва, и това, че Джили се е хвърлила от скалата?

Пол само сви рамене.

— Според мен има доста общи неща.

Въздържах се от коментар и също повдигнах рамене.

— Е, ще го обмисля след три прераждания, ако дотогава стана необикновен, но едва ли ще се случи. Значи казваш, че по време на вечеря Джили е изглеждала напълно нормална.

— Да. Хапна малко. Искаше да отслабне с три килограма.

— Гълташе ли хапчета за отслабване?

— Не, доколкото знам. Ще проверя в аптечката и ще видя какво има вътре.

— Добре.

— Вярно ли е, че си се любил с Джили всеки ден, Пол?

Готов съм да се закълна, че той се изчерви чак до черепа под оредяващата си коса.

— Що за въпрос, по дяволите, Мак? Какво ти влиза в работата?

— През февруари Джили ми разказа за любовния си живот. Никога не е говорила толкова откровено за интимния ви живот. Като се замисля сега — сякаш нещо се бе отприщило в нея. Говореше за много неща, скачаше от тема на тема.

— Какво каза тя, Мак?

Погледнах Маги. В момента интересът й определено не беше чисто професионален. Е, защо да не й дам подробности?

— Говореше за новата си рокля, как Пол я любил непрекъснато, колко обичала поршето си и разказваше за някакъв брат и сестра — Кал и Котър Тарчър. Говореше за всичко с еднакъв тон. Сега, като се замисля, ми се струва странно.

Чу се звънецът на входната врата.

Пол скочи.

— Господи, да не би нещо да се е случило с Джили?

Изхвърча от стаята, а Маги ме погледна:

— Предполагам, че няма да ти е приятно да го чуеш, Мак, но се носеха слухове. Възможно е да не е правила онзи секс с Пол.

Идеше ми да я ударя. Джили да има безразборни връзки? Никога няма да повярвам. Не и за Джили. Нямах време да разпитам Маги по въпроса, защото Пол се върна във всекидневната. До него на прага стоеше младо момиче — не, жена — вероятно на двадесет и пет. Имаше гъсти тъмнокафяви, къдрави коси, прибрани с две пластмасови шноли. Кожата й беше по-бяла от боксерките ми, когато ги вадех от сушилнята. Никакви лунички. Носеше очила с кръгли златни рамки, джинси, които й бяха прекалено широки, и бяла риза — вероятно мъжка — до средата на бедрото, с ръкави, навити над лактите.

— Здравей, Кал — каза Маги и леко се надигна. — Какво те носи насам?

Господи, Кал Тарчър от плът и кръв. Момичето, което щяло да ревнува Джили заради новата й рокля. Сестра на Котър, злобният побойник.

Видях как Кал вдигна глава и погледна крадешком към Пол, преди да заговори:

— Татко ме изпрати. Радвам се, че си тук, Маги. Всички сте поканени вкъщи утре вечер. — Погледна към мен. — Вие братът на Джили ли сте?

— Да. Аз съм Форд Макдугъл.

— Аз съм Кал Тарчър. Джили добре ли е?

— Все още е в кома.

— Толкова съжалявам. Отбих се снощи да я видя. Медицинската сестра ме посъветва да говоря на Джили… За каквото и да е: за времето, за последните филми. Както и да е — всички ли ще дойдете на събирането?

— Да, разбира се — увери я Пол с леко нетърпелив тон. — Баща ти нарежда и всички се стараем да изпълняваме безотказно заповедите му.

— Не е така, Пол — възрази тя, без да гледа никого. Хвърли поглед към картина с две дълги диагонални черни линии върху ярко бялото платно. — Всички много се притесняваме за Джили, Пол. Татко се надява, че ще успееш да отделиш време и утре ще отскочиш до нас поне за малко. Страшно му се иска да се запознае с брата на Джили. Маги, знаеш ли дали Роб е на работа утре вечер?

— Въпросът ти е доста коварен. Кое те кара да мислиш, че знам графика му?

Кал Тарчър сви рамене.

— И двамата сте пазители на реда.

— Да, и какво от това?

Кал Тарчър очевидно силно се притесни. Какво точно ставаше тук? Имах чувството, че съм попаднал насред пиеса, за чиято фабула нямам ни най-малка представа.

— Ще му се обадя — каза тя тихо. Вдигна глава и погледна Маги право в очите. — Просто е по-вероятно да дойде, ако ти го помолиш. Готов е на всичко заради теб. Знаеш, че не ме харесва. Мисли ме за глупава.

— Не откачай, Кал — намеси се Пол. — Няма човек, когото Роб да не харесва. Изисква прекалено много умствена енергия, а той трябва да съхранява цялата, с която разполага. Аз ще му се обадя вместо теб, става ли?

— Благодаря ти, Пол. Отивам да поканя госпожица Жералдин. Беше настинала, но вече е по-добре. Нося й малко домашен кекс с кафе. Татко толкова й се възхищава.

— И въобще не разбирам защо — промърмори Пол. После се обърна към мен: — Сега госпожица Жералдин Тъкър ни е кмет, а преди това е била гимназиална учителка по математика. Оглавява и Гражданската коалиция в Едгертън, по-известна като Лигата „ДУПЕ“. Членовете й са на възраст от зародиши ин витро до деветдесет и три годишни — говоря за мама Марко, собственичка на бензиностанцията в центъра на града вероятно от времето на Гражданската война. Не го ли измисли баща ти, Кал?

— Всъщност — майка ми.

— Майка ти? Айлин?

В тона на Маги се долавяше и изненада, и недоверие.

— Ами да — увери я Кол. — Мама има страхотно чувство за хумор. И е много умна. Всъщност вие, господин Макдугъл, сте единственият от поканените, който не е член на Лигата.

Аз отвърнах:

— Трябваше да ми кажете какво точно означава.

— Много хора са се опитвали да разберат — увери ме Пол. — Това ли е всичко, Кал? Тук наистина сме заети. Маги се държи с мен така, сякаш съм накарал Джили да скочи от скалата. Задава ми всевъзможни въпроси.

Маги размаха заканително химикалката към него.

— Точно така, Пол. Ти си основен заподозрян. Преди да си тръгнеш, Кал — да те попитам: случайно да си виждала Джили вторник вечерта?

— Онази вечер имаше доста мъгла — отвърна тя, загледана, както ми се стори, в обувките си „Бали“. — Момичето, с което Котър имаше среща позвъни да каже, че не му се кара в такава мъгла.

— Джили е паднала от скалата около полунощ — намесих се аз. — И тогава ли е имало мъгла?

— Не — отвърна Маги. — Вече се беше вдигнала. — И добави: — Тук времето е страшно променливо. Мъглата е или като булчински воал, или се стели като одеяло, а после изведнъж се стопява. Така беше и във вторник вечерта. Момичето на Катър до вашата къща ли щеше да шофира?

Кал кимна. Най-после, забелязах аз, установи зрителен контакт с мен.

— Котър обича момичетата да идват да го взимат с кола — обясни тя, забелязала вдигнатите ми вежди. — Жените се чувствали по-могъщи, ако те шофират. Така твърди. Но ако му се ядосат за нещо, могат просто да го оставят по пътя и толкоз.

— Е, видя ли Джили, или не? — попита Маги.

„Май не харесва Кал Тарчър“ — прецених аз, местейки поглед от едната към другата. Чудех се защо. Кал Тарчър ми изглеждаше съвършено безобидна, болезнено стеснителна и пълна противоположност на Маги. Дали пък точно затова не я харесва? Кал Тарчър я караше да губи търпение.

— Да, видях я — обяви Кал. Направи две крачки км вратата. Имаше вид на човек, който мечтае бързо да се омете оттук. — Беше някъде към девет и половина. Караше поршето по Пето Авеню, надула стереото в колата. Бях отишла да хапна в „Едуардиан“. Там имаше десет-дванадесет души. Всички станахме и излязохме да помахаме на Джили. Пееше с цяло гърло.

— Какво пееше? — попитах аз.

— Песни от мюзикъла „Оклахома“. И се смееше. Да, помня как се смееше. Подвикваше на всички. Заяви, че отива да прави серенада на всички мъртъвци в гробището. После направи обратен завой и пое по Пето Авеню.

— Същото казаха почти всички — обобщи Маги. — Гробището в южно от централната част на града, доста близо до океана, така че е възможно да е постъпила по този начин. Но същевременно доста по-късно е шофирала на север по крайбрежната магистрала.

Сетих се, че Роб Морисън живее в южната част на града. „Не — помислих си аз. — Джили не би нарушила брачните си обети. Не и Джили. Искаше да има дете. Няма да легне с друг.“ Но знаех, че мисълта ще продължи да ме гложди. Ще трябва да поразпитам Маги.

— Възможно е да е отишла на гробището и нещо да й се е случило — подметна Кал.

— Какво например? — процеди през зъби Маги.

— Не знам — отвърна Кал бавно; пак избягваше да гледа когото и да било от нас в очите. — Понякога там виждаш странни сенки, чуваш звуци, тихи нашепвания. Листата на дърветата винаги шепнат — така си мисля. Канадските ели сякаш постоянно се приближават към гробовете. Можеш да си представиш как корените и обвиват по-старите ковчези, разпукват ги, дори освобождават… — тя сви рамене. Опита се да се усмихне. — Не. Това са глупости, нали?

— Точно така — увери я Маги. — Големи глупости. Мъртъвците не представляват интерес, а в гробищата няма нищо друго. Само стари кости. Е, Кал, Мак не знае, че си художничка и даваш воля на въображението си. Престани да се държиш чудато. Всъщност не си такава.

— Все пак не бих отишла там нощем — уточни Кал. — Дори и пияна. Мястото е страшно.

— Да не искаш да кажеш, че Джили е изглеждала пияна, когато си я видяла в девет и половина? — попитах аз.

Кал не отговори. Маги се намеси:

— Никой друг не е подхвърлял, че е била пияна. Била е само в приповдигнато настроение. Така заяви господин Пийт, а и Джили си беше такава. Говорих с лекарите в болницата, след като направиха изследвания на Джили. Съдържанието на алкохол в кръвта й отговаряло на две чаши вино. И токсикологичното изследване е отрицателно. Не е възможно да е била пияна. Е, Кал, после не си я виждала, така ли?

Кал поклати глава. Направи крачка към вратата. Аз пристъпих напред.

— Маги, защо не продължиш с Пол. Ще изпратя госпожица Тарчър до колата.

Стори ми се, че ще хукне към входната врата в опит да ми избяга. Какво ставаше с тази жена?

— Почакай, Кал.

Говорех ниско, с тон, излъчващ авторитет — идеалния глас на служител от ФБР. Тя реагира моментално и спря на място. Хванах я за лакътя и излязох с нея.

В хладното, изключително ясно утро духаше съвсем лек ветрец. Вдишах аромата на океана, все още непривичен за дробовете ми.

Не казах нищо, докато не стигнахме до колата й — светлосиньо беемве със свален гюрук. Отново гледаше надолу и крачеше бързо — направо копнееше да се махне от мен. Леко докоснах рамото й, когато отвори вратата на колата:

— Почакай за минутка, госпожице Тарчър. Какво не е наред? От кого толкова се плашиш?

За пръв път ме погледна прямо. Зад очилата видях светлосините й очи с нюанси на сиво. Студени очи; интелигентни. И още нещо, което не успях да определя. Изправи рамене. Не беше толкова ниска, колкото ми се стори. Всъщност застанала там, с преднамерена арогантност, направо изглеждаше висока. Гласът й бе студен и интелигентен като очите.

— Това, господин Макдугъл, не е ваша работа. Приятен ден. Ще се видим утре вечер, ако не решите да напуснете града дотогава. — Хвърли бегъл поглед към къщата и добави: — На кого ли му пука?

— На мен — отвърнах аз.

Кимна ми с безразличие, настани се в колата и беше на завоя при Ливърпул Стрийт след по-малко от десет секунди. Не се обърна назад.

Кал Тарчър сякаш представляваше две съвършено различни същества. Полудявах от факта, че не познавах никого и не знаех нищо, за да сглобя нещата.

Останах загледан към океана. Спокойните води стигаха до безкрайния хоризонт. На двеста метра от брега се виждаше самотна рибарска лодка. От това разстояние различих силуетите на двама души, седнали неподвижно в нея. Въздъхнах и бавно се обърнах да се прибера в къщата.

Слизайки по стълбите, Маги напъхваше клетъчния си телефон в джоба на якето.

— Ще се видим по-късно, Мак — подхвърли тя. — Доктор Ламберт току-що ми съобщи, че някой е ударил Чарли Дък по главата! Чарли е съсед на доктор Ламберт, слава Богу! Успял да пропълзи до къщата му, преди да припадне. Според лекаря бил доста зле. Отивам там.

— Това е възрастният тип, когото видяхме в „Едуардиан“ вчера по обяд, нали? Искаше да говори с мен. Кой би го ударил? Господи, Маги, всичко звучи страшно нелогично!

— Съгласна съм. Тръгвам. Ще се видим по-късно.

Надявах се възрастният мъж да се оправи, но сериозните наранявания по главата не са шега работа. Питах се за какво ли е искал да говори с мен. Чудех се защо някой въобще би го ударил по главата.