В пропастта

15.

В седем часа вечеряхме пред камината — пилешка супа с фиде и английски кифлички, обилно намазани с масло. Гръбстър спеше в краката на Лора, заситен от двете консерви котешка храна, и от време на време трепваше. Клетката на Нолан бе покрита за през нощта.

— Беше много вкусно — отбеляза Лора и се прозина.

— Да — съгласих се аз, едва потискайки прозявката си. — Беше дълъг ден. Готова ли си да лягаме?

Лора погледна към вратата. Забелязах колко е напрегната.

— Да — промълви колебливо. — Не биха дръзнали да предприемат нещо тук, в Едгертън.

— И аз мисля така. Утре е погребението на Чарли Дък. Искам да те запозная с всички и да започна да досаждам на Тарчър. Що се отнася до Пол — ще действам много предпазливо. Не ми се ще да побегне.

— Готова съм да се обзаложа, че нищо няма да признае. Винаги ще защити Джили.

Вероятно беше права. Представих си как щях да се чувствам, ако стисна врата му с ръце и го разтърся.

— Когато Савидж и Шерлок пристигнат, ще обсъдим най-добрия подход. Те са наясно, че трябва да действаме бързо.

— Приятелите ти доста разполагат с времето си.

— Да. И двамата работят в един и същи отдел; той го ръководи. Шефът на Савидж — Джими Мейтланд — обикновено го оставя да прави каквото си иска. А и пристигат като приятели, не идват с официална задача. Шерлок и Савидж са първокласни агенти и мои много добри приятели. Възможно е да видят нещата от друг ъгъл, а не като теб и мен.

— Не познавам такива хора в отдела. — Постави пръст на устните ми. — Не, не. Да не си посмял да започнеш пак да злословиш срещу агенцията, за която работя.

— И през ум не би ми минало, Лора. Сега ще сложа стол под дръжката на вратата и ще поставя пистолета до леглото. Завесите на прозорците са спуснати. Всички врати са заключени. Нещата изглеждат наред.

— Явно няма какво друго да направим. Господи, още е едва осем и половина. Имам чувството, че е поне полунощ — толкова съм уморена.

— Защо не отидеш първо ти в банята? Ще проверя как е навън.

— Внимавай, Мак. — Леко прокара пръсти по лицето ми. — Бъди изключително предпазлив. Ти стана много важен за мен.

Идеше ми да я грабна и да започна да я целувам, затова бързо станах. За момента дъждът беше спрял. Ниски черно облаци с причудливи форми се движеха на фона на пълната луна.

В такава нощ вилнеят върколаци.

Тогава чух нещо вляво от мен, далече от скалите. Нещо прошумоля, после се раздвижи. Последва тишина, а после — ново изшумоляване.

Изчаквах неподвижен — чувах собственото си дишане. Не последва нищо. Сякаш онова, което се придвижваше към мен, бе спряло. Изчакаха малко. Пак нищо. Запитах се дали въображението ми не погажда номера.

Сетих се за думите на Кал: не би искала да е близо до гробищата, защото дърветата пускали корени, които вероятно разкъсват ковчезите. Тогава я взех за откачена. А сега чувах нещо и бях ужасен. Господи, губех самоконтрол.

Отидох при скалите и се загледах в черната вода. Погледнах наляво и надясно и различих част от бреговата ивица, потънала тук-там в мъгла. Черни камъни стърчаха от водата, а вълните се разбиваха в тях и се оттегляха. Запитах се какво ли би било всеки ден от живота си да прекарвам тук? Дали ще се чувствам спокоен или ще полудея?

Тръгнах към къщата, но спрях за миг, за да се съвзема. „Къщурката на гларусите“ се намираше в самия край на тесен черен път, който се виеше от юг на запад. Не различавах мястото на двеста метра по нататък, откъдето черният път се отделяше. Не се забелязваха никакви фарове на коли. Заобиколих къщурката отзад — проверих прозорците и погледнах на юг към дивите голи хълмове. От тях всеки можеше да се приближи. Това не ми хареса. Запитах се дали не сме най-големите глупаци в Орегон, настанили се под носа на Тарчър. Рискувах живота си, но още по-важно беше, че поставях Лора в опасност. Тръснах глава. Няма да се откажа, а на този етап не си представях, че и тя ще се откаже.

Погледнах къщурката. Всички прозорци бяха затворени, памучните завеси, избелели от слънцето, бяха спуснати. Нямаше какво друго да предприема.

Главата отново започваше да ме боли. Нищо чудно. Чувствах цялото си тяло разнебитено. От умора едва се държах на крака. И въпреки това бях нащрек.

Влязох в малката спалня. Лора стоеше по дълга нощница до леглото и ме гледаше.

— Здравей — каза тя с плътен дрезгав глас, от което думата прозвуча дяволски сексапилно.

Бързо се озовах до нея. Тя се притисна към мен, вдигна лице и ме целуна.

В следващия миг забравих за умората. Познавах тази жена от дни, а я желаех повече от всяка друга на света. „Помежду ни вече няма лъжи — мина ми през ума, — нито една лъжа“.

Зарових ръце в косата й, докато я целувах. После ги положих на гърба й и я притиснах към себе си.

— В момента това е лудост — казах аз и се усмихнах на красивото й, вече поруменяло лице.

Тя дишаше учестено, очевидно беше възбудена не по-малко от мен.

— Понякога малко лудост помага — отбеляза тя и леко гризна ухото ми, постави крак зад коленете ми и ме повали по гръб на леглото.

Нахвърли се отгоре ми — не преставаше да ме целува. Отвръщах на целувките й и се смеех. Чувствах се изпълнен с енергия.

Съблякох се за по-малко от минута, после издърпах нощницата над главата й и я захвърлих на пода.

— Не мога да повярвам, че това се случва — изрекох аз, загледан в нея.

Тя се засмя, целуна ме и в миг ръцете й бяха по цялото ми тяло.

Смеехме се и стенехме двамата, когато проникнах в нея, а тя изви гръб: хапеше и ближеше врата ми, обсипваше лицето ми с целувки. Наложих си да спра.

— Трябва да възвърна самообладанието си. Искам просто да те усетя до себе си. Господи, Лора, копнея да те любя от момента, в който те видях да разговаряш с онзи тийнейджър в библиотеката.

— А аз те желая откакто ядохме пилето в корейския ресторант — призна тя и по-силно обви врата ми с ръце. — Стой и не мърдай, Мак, и ми дай възможност да те усетя. Наистина не си представях, че това ще се случи тази вечер. Аз…

Стигна до оргазъм. Наблюдавах как насладата се разлива по тялото й, как краката й се стягат около мен; дадох си сметка, че няма да издържа още дълго. Най-чудесното нещо в цялата история бе, че нямаше значение. Завладян от емоции, я последвах.

— Сега вече и двамата, Лора.

— Нямам нищо против — увери ме тя. — Наистина се радвам, че дойде в библиотеката, макар и нищо да не знаеш за латвийските нарковойни.

В един и десет след полунощ все още бяхме будни; продължавахме трескаво да се любим. Вече не се смеехме; заобикаляше ни единствено тъмнина. Усещах прекрасната кожа на Лора и възхитителните стенания, които излизаха от гърлото й. По-късно се изправих на лакти и опрях чело в нейното.

— Аз приключвам, Лора.

— Да, усещам.

Тази жена имаше нахалството да се засмее.

— Не това имах предвид.

— Знам. — Целуна ме по брадичката, по ухото; бутна лактите ми и отново се озовах върху нея. Обви врата ми с ръце и ме притисна силно към себе си. — А аз приключих, Мак — когато влезе в библиотеката и ме разсмя. За мен това е доста невероятно.

— И за мен. Ще ми се само да се бяхме срещнали при по-нормални обстоятелства. Да те отровят и да стрелят по теб, докато те ухажва един мъж, е сложна работа — през по-голямата част от времето му се налага да се озърта.

— Малко или много аз те принудих. Като се сетя какви лъжи ти наговорих, се чувствам бясна и тъжна. Но се налагаше да го направя. Обещай да ми простиш.

— Понеже лежа гол отгоре ти, а ти ме целуна почти навсякъде, сигурно ще го направя. Но никакви лъжи повече, Лора. Става ли?

— Обещавам. А сега и ти ми обещай нещо, Мак. Обещай ми, че всичко ще се оправи.

— Мога само да ти обещая, че ще преживеем тази история, Лора, но ако Джили е замесена, не знам как всичко ще бъде наред?

Вместо отговор тя отново ме целуна и ние заспахме, като дъхът й галеше врата ми.

Сънувах невероятни сънища.

Около къщурката вече не бродеха върколаци и не се опитваха да надзърнат вътре.

Събудих се от удари по дърво и някакъв глас, който викаше.

Умът ми заработи на пълни обороти. Измъкнах се от леглото, навлякох памучни панталони и тениска и грабнах пистолета от нощното шкафче. Лора продължаваше да спи, излегната по гръб. Беше гола и преди да се усетя, ръцете ми бяха върху тялото й. Бързо я завих.

Дневната светлина не успяваше да надникне през завесите. В малката всекидневна беше сумрачно и студено — камината отдавна не гореше. Къде бе Гръбстър?

Някой отново потропа на вратата.

— Отвори. Хайде, Мак, отвори проклетата врата.

Разпознах сладкия раздразнен глас. Измъкнах стола изпод дръжката, отключих и отворих. На верандата стоеше специален агент Лейси Савидж, известна на всички — с изключение на родителите си — като Шерлок. Зад гърба й сияеше ранната утринна светлина. С буйната си червеникава коса приличаше на оживяла картина от Тициан.

В следващия миг увисна на врата ми и силно ме прегърна.

— Здравей, Мак — усмихна се тя широко, когато най-после ме пусна и отстъпи крачка.

— Моят ангел — обявих аз, прегърнах я и я завъртях. — Не ви очаквах толкова скоро. Какво направи? Веднага скочи в самолета ли?

Целуна ме по ухото.

— Да. — После, през рамото ми, продължи: — Здравейте, коя сте вие?

Оставих Шерлок бавно да стъпи на пода. Извърнахме се и видяхме Лора по тениска и с полепнали по влажното й лице коси. Гръбстър се търкаше в краката й.

— Толкова ли бързо ме заряза, Мак?

— Това е Шерлок, Лора. Помогнах й да си вземе последните изпити по физическа издръжливост в Академията. Здравата щеше да се издъни, ако не бях аз.

— Ха, ха! Той беше всеизвестен с физическа си сила, а аз с ума си.

Шерлок и Лора си стиснаха ръцете. Шерлок наблюдаваше Лора изпитателно, какво би направила една майка.

— Къде е Савидж? — попитах аз, като прегърнах Шерлок още веднъж. — Позволила си му да дойде с теб, нали? Искам да кажа — не си го оставила вкъщи да се грижи за Шон? А, Шерлок? Все пак е имало случаи, когато е бил от полза.

Тя се засмя.

— Той е мъж-мечта и никога не се съмнявам в това. Заведохме Шон при баба му и дядо му — родителите на Савидж — и те нямаха търпение да тръгнем, за да го разглезят. Вече минава осем, Мак. Дилън обикаля скалите и търси следи от хора, наскоро приближавали къщурката. Искаше да изчакам, да те оставя да поспиш, но не се въздържах. Притеснявах се за теб. Наистина ли си добре, Мак? А ти, Лора?

Питах се дали Савидж ще разпознае следи от върколак, ако ги види.

— Никой не се е приближавал снощи. Мечките сигурно още спят зимния си сън.

— И двамата с Дилън ни бива да откриваме мечки. Сега всички сме заедно, Мак. Не сте сами. — Тя започна да ме изучава внимателно и леко докосваше ръцете и лицето ми. Вдигна тениската и ме заоглежда. — Ребрата ти добре ли са вече? — попита накрая, прокарвайки внимателно пръсти по насинения ми гръден кош.

— Да, но все още лесно се изморявам. Ала с всеки изминал ден това преминава. Хей, Шерлок, нали не си решила да смъкнеш панталоните ми?

— Е, добре, щом не даваш. Как се чувствате двамата след фенобарбитала?

Лора се обади:

— Още съм малко гроги, но почти преминава.

— Понеже съм мъжкар, вече не усещам почти нищо.

Лакътят й се заби в ребрата ми.

— Отивам да направя кафе — обяви Лора. — Всички ли искат?

Чух я да се движи из малката кухня, отделена от всекидневната, която служеше едновременно и за трапезария. Имаше барплот и три високи стола зад него.

— Грак!

— Това е Нолан и първата му дума през новия ден.

Лора беше махнала покривалото на клетката.

Тя се провикна от кухнята:

— Отвори клетката, ако искаш. Прозорците са затворени — нищо няма да му се случи. И му дай слънчогледови семки. В момента му приготвям препечен филийка. Да, Гръбстър, чувам те. Целият свят те чува. Ще ти отворя консерва с котешка храна. Престани да се суетиш.

Загледах се как Шерлок отваря клетката на Нолан. Той я изгледа изпитателно за миг и после бавно излезе.

— Грак!

Скочи върху облегалката на един стол. Пое семка от протегнатата ръка на Шерлок, внимателно я пусна на седалката, скочи на рамото й и започна да дъвче косата й. Тя се засмя.

— Грак!

— Изяж си закуската, Нолан — посъветва го Шерлок и го постави обратно на стола.

Гръбстър мяукаше и изведнъж млъкна. Очевидно бе заровил муцунка в паничката с храна.

— Ела да седнеш, Шерлок — поканих я аз. — Не помня как пиеш кафето.

— С малко захарин, ако има, и глътка мляко — каза тя на Лора. — А ако няма, пия го и черно.

— Не, не. Имаш късмет. И аз така го пия — увери я Лора. — А ти, Мак?

— На мен не ми наливай още, Лора — провикнах се от вратата на къщурката. — Искам да видя какво прави Савидж.

— Сложи си обувки преди това — посъветва ме Шерлок, заета да поднася нова семка на Нолан.

Утрото беше прекрасно; небето беше синьо като очите на Джили. Духаше съвсем слаб ветрец. Обърнах се на юг — Савидж крачеше към мен. И той ме видя и махна.

Също като съпругата си ме изгледа изпитателно, когато стигна до мен.

— Добре ли си?

Слава Богу, не прояви желание да ме опипва.

— Да. Няма нищо тревожно. Видя ли нещо? Шерлок е вече вътре и пие кафе. Хайде, влизай и ти. Наистина се радвам да ви видя.

— Не открих признаци някой да се е навъртал наоколо. Земята е още влажна от дъжда. Щеше да има отпечатъци от стъпки, ако някой е идвал. Но ти вече си проверил наоколо, нали?

— Не и тази сутрин.

— Е, вече не се налага. Вие май сте се забъркали в голяма каша. Радвам се, че ни се обади. Но работата не изглежда съвсем чиста. С Шерлок наистина съжаляваме, че и Джили е замесена. И още нещо искам да знаеш — по време на пътуването насам двамата доста говорехме за случая; заради Джили решихме да поостанем два-три дни. Напълно съм съгласен с теб, че през това време ще бъдем в безопасност. Някой трябва да е съвършено луд, та да се захване с четирима федерални агенти, особено след като е ясно защо сме заедно. На Джими Мейтланд казах възможно най-малко. За момента поне — понеже си в отпуск си говорил вече с шефа си — ще ни оставим да правим каквото искаме. Вече ти споменах — на път за Портланд обсъдихме с Шерлок положението най-подробно. Възникнаха въпроси. После ще обмислим стратегията. — Спря за миг и ме сграбчи за рамото. — Много съжалявам за Джили, Мак. Имаш ли представа къде може да е?

— Не. И аз съжалявам, че се е наложило да оставите Шон.

— Ще се справи. Според Шерлок е много малък, за да бъде провален напълно; нямало значение колко често ще го гъделичкат по коремчето и ще му обясняват, че е принцът на света. Искрено се надявам да е права.

Говореше така нормално; нямаше нищо общо с преживяванията ми през последните четири дни. Въздъхнах.

— Ела да те запозная с Лора Скот.