В пропастта

31.

Лора започна да диша със затруднение и да се дави. Вторачих се в мъжа, представил се за лекар. Не разбрах как я сграбчих и я притиснах към себе си. Трепереше силно.

— Лора — промълвих аз.

— Не!

Том ме избута настрана. Вдигна клепачите й, провери пулса, после извика бързо да му донесат плажни хавлии.

Мъже и жени дотичаха — носеха разноцветни хавлии с папагали, леопарди и ярки слънца по тях. Том я зави с поне половин дузина кърпи, намокри края на едната и я постави на челото й. После нареди:

— Донесете ми студени безалкохолни, но да не са диетични. — Някой натика кутийка в ръката му. Той я отвори и се обърна към мен. — Повдигни й главата. Трябва да налеем това в нея. — Мислех, че ще откаже, но тя го изпи. На някакво ниво на подсъзнанието вероятно знаеше, че трябва да го изпие. — Захарта ще й помогне — обясни Том. — А и се нуждае от течности. Хайде да продължим да ги изливаме в гърлото й. Важното е да се преборим с дехидратирането й. — Тълпата наоколо малко се отмести, за да има повече пространство. — Къде е хеликоптерът? — провикна се Том, докато наливаше още от напитката в устата на Лора.

— Спасителят каза, че ще бъде тук след десет-петнадесет минути — извика някой.

Мъжете и жените сякаш си бяха разпределили задачите. Едни ни донесоха разни неща за пиене, други — храна, трети — лосиони против насекоми и пешкири. Жена със страхотни бикини примъкна чадър и го постави над Лора, за да я предпазва от слънцето.

Стори ми се, че мина цяла вечност, докато Лора отвори очи и погледна право към мен. Беше смъртно бледа, но отново беше в съзнание. Усмихна ми се. Том й даде още да пие.

— Страхотно се справяш, Лора — увери я той. — Дръж се още малко. Дишай дълбоко. Да, точно така. Не се оставяй отново да се унесеш. Става ли?

— Става.

Отвърна със своя глас; да — беше слаб и немощен, но беше в съзнание.

— Чувам хеликоптера — обявих аз. — Не ме изоставяй сега, Лора. Не потъвай отново в унес. Наистина ще се притесня. И Том ще се притесни. Просто ми се усмихвай на всеки две минути и се съсредоточи върху дишането. Нужно ми е това уверение. Чуваш ли ме?

— Наистина съм добре — прошепна тя. — Доста ме боли, Мак, но ще се справя. Ще приемеш ли това за усмивка?

— Не съм виждал по-красива усмивка. Съжалявам, че не разполагам с повече болкоуспокояващи. Стискай ръката ми, когато стане непоносимо.

Хеликоптерът се приземи на двадесетина метра. Двама мъже с раници на гърба и жена с черна чанта в ръка хукнаха към нас. Започнах да вярвам, че на Лора наистина ще й се размине. Идеше ми да заплача от облекчение.

Хеликоптерът излетя. Държах Лора за ръка, а един от екипа прикрепи система и й обясни на гърлен английски:

— Това е само захар и солена вода. Няма за какво да се притеснявате. Лекарят каза, че е пила сода. Този разтвор е още по-добър.

— Дехидратирана е. — Младата жена, обърнала назад козирката на бейзболната си шапка, постави кислородна маска на Лора. — Алергична ли е към нещо?

Свих рамене:

— Не знам.

Жената само кимна.

— Ще й инжектирам антибиотик. Той много рядко предизвиква алергична реакция. — Погледна ме и ме попита: — Съпруга ли ви е?

— Още не.

Друг от екипа преглеждаше Шерлок. Хеликоптерът се вдигна над короните на дърветата — пред нас се откри панорамна гледка към екваториалната гора. Гъста, всяваща страх, зелена… Ниска гъста мъгла като прозрачен сивкав воал се стелеше над някои части. Изглеждаше мистериозна, неземна. Не изглеждаше никак подходяща за живот на човешки същества. Далеч на югоизток вероятно бе мястото, където се шмугнахме в гората, за да избягаме от стрелящите по нас вертолети. Сигурно и градчето Дос Бразос бе нататък, а на няколко километра югозападно от него се намираше лагерът на Молинас — негодникът, събрал безумно храбри хора, но без никаква дисциплина.

Бяхме оцелели. Странно, но удобни и безопасни кабинки разхождаха по въжени линии над екваториалната гора туристи с камери и безалкохолни напитки.

Поради шума от перките почти не се чувахме, затова седяхме мълчаливо и гледахме надолу към ширналата се екваториална гора, която бе и затвор, и убежище.

Жената леко ме докосна по рамото. Наведох се към нея.

— Отиваме право в Сан Хосе — съобщи ми тя. — Senorita се нуждае от най-добрите условия.

— След колко време ще бъдем там?

Тя сви рамене.

— Вероятно след час.

Взех ръката на Лора. Продължаваше да говори несвързано, унасяше се. Този час се оказа доста дълъг.

Винаги бях мечтал да посетя Коста Рика, но не по този начин. Още пет минути и хеликоптерът се приземи на паркинга пред болницата в Сан Хосе.

Санитари с носилка ни чакаха. Преди да отнесат Лора, видях дългата й коса — сплъстена и влажна от мокрите пешкири, които бяха слагали по челото й. „Красиви коси“ — помислих си аз. Господи, бях влюбен. Дори да беше плешива, щях да се възхищавам как хубаво лъщи черепът й.

Жената от хеликоптера се обърна, усмихна се и ни посъветва:

— След като ви прегледат и тримата, идете на третия етаж. Тя ще е там в операционната.

Шерлок ме хвана за ръката и ме поведе към спешното отделение.

— Успяхме — прошепна тя. — Не се притеснявай, Мак. Лора ще се оправи.

Час по-късно бяхме прегледани и донякъде измити. С наболите си бради, в мръсните, разпокъсани униформи и подутините от ухапванията на насекомите по вратовете и ръцете, двамата със Савидж продължавахме да приличаме на диваци. Шерлок имаше вид на изоставено сираче: червените й коси се спускаха около лицето, страшно бледо на местата, където не бе покрито с мръсотия, а дрехите й със засъхнала по тях кал й стояха като тенекиени. Наведох се и я целунах по бузата.

Поне донякъде обаче пак приличахме на човешки същества, а това бе добро начало.

Обадих се на шефа на Лора — Ричард Атертън — в ОБН. Савидж позвъни на своя шеф Джими Мейтланд и уреди конферентен разговор с моя шеф Карл Бардолино, та всички да се чуваме и да говорим едновременно. Разказахме с най-големи подробности какво се бе случило. Разговорът продължи поне час — от време на време се чуваха цветистите ругатни на Атертън. Договорихме се да съобщят за случилото се в нашето посолство и да се свържат с местните власти, за да ни осигурят закрила. Всички бяха готови да дойдат и да доведат още агенти. В края на краищата беше недопустимо отвличането на четирима агенти и прехвърлянето им в друга държава. Нямаше да им се размине. Щяха да се договорят заедно с полицията на Коста Рика да нахлуят в лагера на наркотрафикантите. Едгертън вече бил пълен с агенти, които ни издирвали, разпитвали всички, обръщали градчето наопаки. Замислих се за сестра си. Бях притеснен и изплашен за нея.

Слушах как Шерлок и Савидж се обадиха на родителите му.

Доктор Мануел Салинас дойде в чакалнята и заговори на английски със съвсем слаб акцент.

— Много добре сте се справили. След два дни в екваториалната гора с огнестрелна рана в рамото… Трябва да ви призная, че съм изненадан, е госпожица Белами въобще е оцеляла. Много добре сте се грижили за нея. Почистихме добре раната. Лора ще се оправи, но още е под въздействието на лекарствата. Ще я видите след час — два. — Стисна ръката ми. — Отлично сте се справили. Бих искал да я задържа още два дни, за да съм сигурен, че няма да се получат усложнения. После можете да си отлетите обратно за Щатите.

Исках да го разцелувам.

След като се убедих, че Лора е добре, тръгнах с Шерлок и Савидж да си купим нови дрехи. Нямахме нито един долар, нито документи за самоличност. Помолихме доктор Салинас да ни даде пари на заем. Двамата със Савидж се обръснахме. Вече не приличахме на окаяници и нямаше опасност да ни спрат на прага на първия магазин. Върнахме се в болницата, изкъпахме се и се преоблякохме в кабинета на лекаря. Хапнахме и зачакахме. Пристигнах местни полицаи да ни разпитват и да ни осигурят защита. Почувствахме се по-добре, защото знаехме колко упорити са бойците на Молинас. Съгласихме се да изчакат до пристигането на представители от ОБН и на ФБР. Изглеждаха загрижени и готови да ни сътрудничат. Полицейски лейтенант сподели, че е чувал за стара военна база близо до Дос Бразос. Изненада се, че някои я използват за търговия с наркотици в страната. За такова нещо в Коста Рика нямаше как да им се размине.

Денят продължи безкрайно дълго. Лора се събуди за малко, но през повечето време спа. По настояване на шестимата полицаи, дошли да ни охраняват, приехме да останем в болницата през нощта.

На следващото утро седяхме в стаята на Лора и говорехме тихо — тя продължаваше да спи. Чух мъжки глас, но не вдигнах поглед. В следващия миг вратата се отвори и Савидж скочи.

— Господи, сър, колко се радвам да ви видя!

Заместник-директорът Джими Мейтланд, шефът на Савидж, се втурна в болничната стая и се ухили широко, когато видя Шерлок и Савидж.

— О, радвам се да ви видя на крака. Но държа да ви кажа колко съм доволен, че всичко приключи.

Прегърна Шерлок и стисна ръката на Савидж.

След него влезе моят шеф, Големият Карл Бардолино. Беше човек, за когото бях готов да мина през огъня, защото беше безкрайно предан към хората си, също както Джими Мейтланд — към своите. Големия Карл бе висок почти метър и деветдесет и тежеше поне сто килограма. Още не бях попадал на агент, който да го повали в гимнастическия салон.

— Сър — поздравих аз, — добре дошъл в Коста Рика.

— Радвам се този път да те видя цял, Мак.

Непознат мъж пристъпи до леглото на Лора. Знаех, че не е от ФБР. Странно, но се досетих веднага. Знаех също, че няма да го харесам.

— Срещнахме го на летището — обясни Джими Мейтланд. — От ОБН е. Дойде с нас, защото е шеф на Лора Белами. Поне така твърди. Казва се Ричард Атертън.

Огледах го изпитателно: висок, слаб, прекалено елегантно облечен за федерален служител, силно рус и изглеждаше доста надменен. Беше обут с мокасини. Обърнах се към него:

— Не бях в Едгертън със задача на ФБР. Отидох по лична работа — да помогна на сестра си. Вие не бяхте прав.

— Същото ми каза и по телефона — отвърна Атертън, поглеждайки към Големия Карл. Загърби ни и погледна Лора, после кимна към мен и каза на Савидж: — А вие просто сте се отбили да му погостувате там, предполагам.

— Точно така. Положително ти е споменал, че някой се опита да го убие. Ние с Шерлок не обичаме, когато някой се опитва да убие наш приятел.

Шефът на Лора погледна към Шерлок.

— Вие ли сте Шерлок? Агентката, която залови серийния убиец?

Савидж се намръщи.

Шерлок трепна — досетих се, че си спомня образа на Марлин Джоунс от кошмарите под въздействието на опиатите. Без да му обръща внимание, тя заговори на Големия Карл и Мейтланд:

— Местните ченгета изгарят от нетърпение да нахлуят в лагера. Да им кажа ли, че сте пристигнали и сте готови да тръгваме?

— Всичко е наред, Шерлок — увери я Мейтланд. — Вече задвижих нещата.

— Това е работа на ОБН — намеси се Атертън. — Не е в компетенциите на ФБР. Каквото имате да казвате, го казвате на мен, а не на местните власти.

— Винаги ли се държиш като задник? — попитах го аз. Атертън пристъпи към мен, поколеба се и спря. Исках да се опита да ме удари и затова добавих: — Лора спомена, че си амбициозен, но не каза, че си задник. Това едва ли е изискване към началниците в ОБН.

Мейтланд се изкашля. Атертън пристъпи към мен.

Савидж го хвана за ръката.

— Не го прави — предупреди го. — Довери ми се, Атертън. Постъпката ти не е мъдра. И двамата сме доста ядосани от отношението ти. Предлагам ти, ако искаш да запазиш хубавите си зъби, да седнеш и да слушаш. Време е за сътрудничество. Не е игра. Погледни Лора. За малко да умре.

— Да, защото пренебрегна заповедите ми.

Знаех добре, че това е самата истина. Затова се обадих:

— Да, така е. Но повярвай — платихме си.

— И провалихте акцията ми.

— Тепърва ще се види дали е така — намеси се Мейтланд. — В Едгертън около дузина агенти обръщат всеки камък.

— Бяхме решили да извикаме помощ — обади се Шерлок, — но не ни остана време. Отвлякоха ни още първата нощ.

Мейтланд вдигна едрите си ръце.

— Стореното — сторено. С Карл сме свикнали Шерлок и Савидж да действат на своя глава. По-късно ще се занимаваме с това. Що се отнася до Мак — не е бил там по задача, а по лична работа. Сега нашите хора са в Едгертън и разследваме всяка нишка. Ще открием всичко, което свързва Тарчър и Пол Бартлет с тази наркоафера.

Атертън се отдалечи от мен, свирепо изгледа Мейтланд и въздъхна.

— Добре, по дяволите. Но ако има и най-малка възможност да открием нещо за Дел Кабризо, искам да съм с вас, когато го намерите. Според мен обаче те са побързали да ви нападнат, за да си осигурят възможност да затворят лагера и да унищожат уликите.

Мейтланд, дипломатичен както винаги, се обади:

— Ако разнищим случилото се с Дел Кабризо, ще бъде заслуга на ОБН. Готови сме да се възползваме от всяка предложена помощ.

— От този миг — обяви Големия Карл — операцията е съвместна. Нали не възразяваш, Атертън?

Той кимна. Гледаше бледата, смълчана Лора с кислородна маска на лицето и система в ръката. Пристъпи към нея и нежно докосна рамото й. Май наистина му пукаше за нея.

Тя прошепна:

— Хванете Молинас. Опита се да ни се представи за изключително благороден — искал да излекува дъщеря си, — но не е такъв. Беше готов да си прави експеримент с нас. Не се интересуваше дали ще умрем, или само ще полудеем. Той не е по-добър от Дел Кабризо.

Примигна и затвори очи.

Мейтланд се изправи.

— Време е съвместната операция на ФБР и ОБН да започва. Да вървим да видим какво става в лагера.