В пропастта

27.

Когато се приближихме до пистата, часовникът, който взех от Молинас, показваше пет и половина, сърпът на луната избледняваше бързо, но все още висеше в сивото небе заедно с няколко звезди. В далечината островърхите планини приличаха на призраци, плуващи в светлината на зората. Скоро щеше да бъде достатъчно светло, за да използваме пистата. „Преди три дни — помислих си аз — бяхме в Едгертън, Орегон и купувахме сандвичи от кулинарния магазин на Грейс.“

Наоколо цареше тишина. Чуваше се само тропотът на ботушите ни по каменистата пътека. На стотина метра вляво започваше екваториалната гора — простираше се до далечните планински склонове на изток. Лагерът остана точно зад нас. Ако някой ни проследяваше, се криеше умело. Помислих си за снайперисти и се приближих до Молинас. Опитвах се да прикривам гърбовете на останалите — ако имаше снайперисти, се надявах, че няма да посмеят да стрелят от страх да не улучат Молинас.

Стигнахме до пистата. На изток в сивото небе се забелязваха розови ивици. Приклекнахме, но продължавахме да представляваме идеална мишена за някой стрелец.

Савидж се обърна.

— Екваториалната гора започва ей там. А тук е горещо и голо. Как се получава така?

— Хората наоколо са много бедни — обясни Молинас. — Плащаме им да я изсичат.

— С Мак вече бяхме в нея — обади се Лора. — Невероятно красива е, но влагата убива, а от безбройните същества, които чуваш, но не виждаш, направо се ужасяваш. Радвам се, че не се налага да влизаме отново там.

Шерлок се засмя.

— Ще се наложи отново да убия Марлин. Чувам кикота му, виковете. Ще го убия и ще видя дали ще се върне от света на мъртвите.

— Да, убий го — насърчи я Савидж, като я гледаше в очите. — Убий го отново, Шерлок. Само ти можеш да го направиш. Веднъж успя, и сега ще се справиш. Убий го, ритни го няколко пъти, върни се при мен и остани. Имам нужда от теб тук.

— И аз имам нужда от теб, Дилън — промълви тя и затвори очи.

Погледът на Савидж ме потресе. Стиснах го за рамото.

Именно в този миг си дадох сметка, че Джили е била дрогирана, когато се е хвърлила от скалите. Опиатът я бе влудил, също както въздействаше сега на Шерлок. Когато е открила, че Лора е агент от ОБН, че я е предала, са започнали да я преследват натрапчивите образи на Лора. Не е имала сили да го понесе. Затова е насочила поршето към ръба на скалата.

Обърнах се към Лора. Още гледаше планините на изток. Исках да я успокоя, че всичко ще е наред, но нещо ме възпря. Лора се справяше чудесно. Добре беше. Усмихнах се и с цялото си съзнание си давах сметка, че тази жена, която познавах от по-малко от седмица, ще реши колко по-добре е да живее с мен, отколкото без мен.

Опитахме се да сведем до минимум риска, на който се бяхме изложили. Седяхме плътно притиснати един до друг. Не допусках, че някой от хората на Молинас ни е проследил, но не можех да съм напълно сигурен?

Приближаваше малък самолет; шумът от мотора вече се чуваше. Савидж погледна към планините със свъсени вежди. След две-три минути иззад най-близкия връх се появи малка чесна 310, спусна се и се приготви да кацне, обгърната от светлината на изгряващото слънце.

Не ми харесваше шумът от моторите: прекъсваше и боботеше неравномерно.

Дали Молинас ни беше прецакал?

Обърнах се към него, когато над хълмовете изскочиха два вертолета.

— Господи! — възкликна Савидж. — Това са „Апахи“ АН–64. Те са наши! Оборудвани са с картечници. Залегнете! Всички — ЗАЛЕГНЕТЕ!

Веднага се подчинихме. Само след секунди те откриха огън по чесната. Малкият самолет се залюля над земята. Вътре имаше двама мъже. Единият пищеше. Видях как самолетът избухна: отломките му се разхвърчаха на фона на утринното небе и се разпиляха по пистата — изкривени парчета метал, части от двигателя, седалка, към която все още бе притиснато с колана онова, което само допреди секунди беше човек. Част от крило падна на не повече от десет метра от нас.

— Господи — промълви Савидж. — Добрите стари „Апахи“ от Съединените американски щати. По дяволите, какво правят тук?

— Някак са разбрали къде сме — предположи Лора и започна да маха с ръце.

Държах Молинас плътно до себе си.

Погледнах нагоре: вертолетите кръжаха, но не се подготвяха за кацане.

Господи!

— Лора — провикнах се аз. — Махай се от там. Бягай!

Стреляха по нас без предупреждение.

— Към екваториалната гора! — наредих аз и бутнах Молинас пред себе си.

Отново се насочиха към нас, без да престават да ни обстрелват. Със сетни сили стигнахме гората. В този момент си дадох сметка, че най-малко имаме нужда от Молинас — трябваше да го мъкнем с нас, а той само щеше да търси начин как да ни забави. Беше ни предал.

Извърнах го към себе си и изкрещях в лицето му:

— Проклет негодник!

— Не съм ви предал. — Дишаше запъхтяно насреща ми. — Видяхте ги. Свалиха чесната. Някой от моите хора вероятно се е обадил на Дел Кабризо и му е съобщил за бягството ви. Нареждането е дошло от картела, не от мен.

— Това ме кара да се чувствам доста по-добре — иронизирах го аз. — Е, ти оставаш да си поговориш с него.

Бутнах го до едно дърво, свалих колана му и завързах ръцете му за тънкия ствол. Разкъсах елегантната му италианска риза и напъхах парцалите в устата му.

Обърнах се към Савидж и извиках:

— Да се отправяме на север. После ще поемем наляво, на запад.

Слава Богу, беше вече достатъчно светло и виждахме накъде вървим. Трябваше да държим северозападна посока. Войниците на Молинас щяха да го търсят и после да тръгнат след нас.

Савидж тръгна, понесъл Шерлок на ръце. Погледнах към Лора — питах се защо не дойде да ми помогне. Стоеше на няколко метра от мен, без да мърда. Видях я как залитна и изпусна един автомат.

— Лора? — Вертолетите летяха над главите ни. Продължаваха да стрелят. Само по някаква случайност щяха да успеят да ни уцелят през гъстите корони на дърветата, но като имах предвид как ни бе изневерявал късметът досега, не исках да поемам никакви рискове. — Лора? — провикнах се отново. — Хайде. Побързай. Ще взема другия автомат. Какво, по дяволите, ти става? — Не ми отговори. Видях я да се обляга на едно дърво и да се хваща за рамото. — Лора?

— Само секунда, Мак.

Очите й бяха затворени, зъбите — стиснати.

Господи, бяха я улучили. Над главите ни продължаваха да свистят куршуми. Намирахме се прекалено близо до края на екваториалната гора. Трябваше да навлезем по-навътре. Махнах ръката й от рамото.

— Мина през рамото ми — изрече тя.

Разтворих ризата й и видях, че е права.

— Стой мирно. — Разкопчах ризата си и я свалих. Поне не бе потна като тениската ми. Превързах, доколкото успях, раната. Продължаваше да кърви. Лора трепереше. Кръвта течеше по пръстите ми. — Ще се задържиш ли на крака за миг? — попитах аз.

Усмихна ми се, а на мен ми идеше да заплача.

— Аз съм от ОБН. Разбира се, че ще се задържа на крака.

Усмихнах й се, докато закопчавах ризата й. Взех двата автомата и я вдигах на гърба си.

— Не, Мак. Сама ще вървя.

— Време е някои агенти да млъкнат — смъмрих я аз, а на Савидж, който се бе обърнал да види какво става, обясних: — Простреляли са Лора. В рамото. Засега раната е чиста, но…

Над главите ни отново се приближаваше вертолет. Растителността ни скриваше, но все пак се намирахме прекалено близо. Ако стреляха надолу, щяха да ни уцелят.

Положих Лора на земята, погалих я по бузата и промълвих:

— Не мърдай. Ей-сега ще се върна. Ще намеря аптечка, после ще си играя на доктор.

Тя ме изгледа, сякаш дрогата отново бе замъглила съзнанието ми. Само й се усмихнах, грабнах един автомат и изтичах до оголено място в гората. Погледнах нагоре. Над главата ми кръжеше вертолет, а перките му накланяха клоните в горната част на екваториалната гора. Чувах как птици пищят диво и се опитват да избягат. Различих мъж да гледа надолу с бинокъл.

— Копелета такива! — изкрещях аз и стрелях нагоре.

Свърших пълнителя; заредих нов и зачаках. Трябваше да са по-близо и по-ниско. „Апахът“ се залюля и смени посоката. Да, видяха ме. Хайде, нека да дойдат да ме хванат. Чух мъж да вика. Сега бяха точно над мен. Стрелях във вертолета.

Видях как пилотът се бори с уредите за управление, опитва се да овладее машината. Чух другият мъж да пищи. После вертолетът се килна наляво. Продължих да стрелям. „Апахът“ се опита да се вдигне. В следващия миг застина на място, потрепери, насочи нос към земята и бързо се спусна. Сега вече и двамата мъже пищяха.

Вертолетът се заби в екваториалната гора, пречупвайки клоните по пътя си. В следващия миг настъпи тишина. Чух другия вертолет, но не беше наблизо. Няма ли и той да се насочи към нас като този? Или са видели първият да пада?

Изчаках малко и се втурнах към вертолета, забил нос в земята. Над главата ми крещяха маймуни. Някои прескачаха от дърво на дърво. Знаех за опасността вертолетът да избухне, но трябваше да стигна до аптечката му. Не можех да допусна Лора да стои ранена в тази адска дупка, без да разполагаме с никакви лекарства.

И стрелецът, и пилотът бяха мъртви. Носеха военни униформи като другите мъже на Молинас. Седяха в американски вертолет, но определено не бяха американци. Вероятно бяха от хората на Дел Кабризо, изпратени да ни попречат да избягаме, както предположи Молинас.

Намерих аптечката, пъхната под пилотската седалка. За моя изненада към гърба на седалката бе привързана мрежа с шишета с вода. На задната седалка имаше няколко одеяла. Грабнах ги и долових тежкия сладникав аромат от секс. Сега вече знаех какво са правили тези типове, преди да се появят.

Откачих мрежата с шишетата вода, грабнах одеялата и крещейки като луд, хукнах обратно.

Продължавахме да сме прекалено близо до края на екваториалната гора. Не чувах някой да се приближава, не чувах и другия „Апах“, но би било глупаво да рискуваме.

— Господи — посрещна ме Савидж, — носиш аптечка и вода! Ще ходатайствам да получиш повишение в службата и увеличение на заплатата, Мак.

— Ще издържиш ли още малко? — попитах Лора.

— Да, но после искам да се отпусна до плувен басейн с хубава книга в ръка.

— Ще те уредя. Чакай да видим с какво разполагаме тук. Сигурно има болкоуспокояващи, които ще ти помогнат. — Намерих ги и й дадох три. Савидж бе спрял кървенето, слава Богу. Това беше максималното, което можехме да направим за момента. Бързо се изправих. — Да се придвижим още петдесет метра на северозапад; после ще се върна да залича следите. Господ бди над нас. Вижте само с колко бутилирана вода разполагаме. И дори не е примесена с дрога.

След пет метра спряхме — беше невъзможно да продължим през преплетените клони и лиани. Все едно стояхме пред зелена стена. Първия път бяхме безпомощни, но сега разполагахме с мачете, което Лора откри.

Свалих го от колана й и я целунах по бузата.

— Изумителна си — уверих я аз. — Нищо не ти обещавам, но ми се струва, че в те има хляб за агент на ФБР.

— Сериозно?

Успя да ми се усмихне. Налагаше се Лора да върви сама; аз носех водата, аптечката, един автомат и прокарвах път през гъсталака. А той беше навсякъде. Прегърнах я през кръста.

— Определено имаш данни, скъпа. Само се дръж. Още пет метра и ще спрем за почивка. — Замахнах отново към гъсталака. — Мачетето е остро, слава Богу.

— Предпочитам коктейл „Маргарита“, Мак.

— И аз, но повече ми се иска да знам къде се намираме. Трябваше да го изкопча от Молинас.

— Той все пак удържа на думата си — измъкна ни от лагера. Сигурно сме в Колумбия. Няма къде другаде да бъдем.

Шерлок стенеше, а Савидж й говореше тихо.

Подхвана Шерлок и взе мачетето от мен. Бях му благодарен. Продължихме да вървим. Изминахме поне още двадесет метра. Савидж спря. Дишаше тежко. Нежно постави Шерлок да легне на земята и облегна мачетето и автомата на дървото до нея.

— Стига толкова, Мак. За момента съм капнал. Разстели одеялата и да сложим пациентите върху тях. Тихо, Шерлок. Всичко е наред.

Тя отвори очи, погледна мен и автоматите, които оставих до този на Савидж. Единственото лошо бе, че това въобще не бяха очите на Шерлок. Извърнах поглед, защото ми беше непоносимо да я гледам такава. Съжалих, че не убих Молинас.

Облегнах Лора на ствола на едно дърво, отметнах одеялата, с които бе завита, и ги разстлах на земята. Сложих я да легне по гръб. Очите й бяха изпълнени с болка.

Наведох се и целунах сухите й устни.

— Полежи тук, нека Савидж ти даде вода. — Разгънах двете одеяла, които носех на рамо, и я завих с тях. На Савидж казах: — Ще се върна да позалича следите, та да не успеят да ни проследят.

Преди да тръгна, дадох още едно болкоуспокояващо на Лора.

Върнах се след пет минути. Тя прошепна:

— Съжалявам. Наистина. Трябваше да се опитам да избегна куршумите. Вероятно ще ме понижат и ще ме направят агент от ФБР.

— За да те зачислят към нас, трябва да направиш нещо много по-лошо от неумението да избегнеш куршум — отвърна й Савидж. — Хайде сега, почини си, Лора.

— И стой мирна — добавих аз. Отворих металната закопчалка на аптечката. — Сега ще си играя на доктор.

Прегледах запасите: спирт, антибиотик, аспирин, марли, бинт, анкерпласт, спринцовки, кибрит, конци, болкоуспокояващи… Слава Богу, че вертолетът не избухна. Оцених находката като най-ценното в живота си. След Лора.

Тя ме погледна.

— В момента може да сме и в Тайланд. Навсякъде, където има джунгла.

— Не и след като има градче Дос Бразос — отвърнах аз. — Стой мирно и изпий тези хапчета: антибиотик и още едно болкоуспокояващо. — Изчаках няколко минути лекарствата да започнат да действат, после оголих рамото й и прегледах раната. Отпред представляваше малка дупчица с все още незасъхнала кръв по ръба. — Не мърдай.

Намокрих марлята със спирт и я поставих върху раната.

Лора не издаде никакъв звук. Очите й бяха затворени. Хапеше долната си устна.

— Всичко е наред. Не съм в шок. Поне не в момента. Не ме гледай така. Простреляха ме и преди две години. Знам какво е да си в шок. Наистина — този път не е толкова зле.

— Къде те простреляха?

— В дясното бедро.

Само поклатих глава.

— Много добре се държиш. Продължавай да стоиш неподвижно. — Повдигнах я и погледнах откъде е излязъл куршумът: голяма дупка, покрита с кръв и части от ризата. — Не мога да зашия раната, Лора. Няма начин да дезинфекцирам напълно мястото. Само ще го почистя и ще те превържа. Ще сменяме превръзката всеки ден, става ли?

— Да. Но да знаеш, че ненавиждам инжекциите.

Поставих напоена със спирт марля върху раната и почистих наоколо, колкото ми бе възможно. Имахме антибиотичен крем; използвах го. Савидж отвори пакетче стерилни марли и ми ги подаде. Нежно отместих напоеното със спирт парче и закрепих с анкерпласта новото.

Повторих процедурата и с раната отпред. Измих кръвта от гърдите й. На фона на бледата й кожа засъхналата кръв беше тъмночервена, почти черна. Беше ми страшно неприятно да я гледам.

Бинтовах рамото й и завързах краищата под гърдите й. Направих всичко, за което се сетих.

— Ей, Шерлок, още ли си там, скъпа?

— Вече съм тук, Дилън.

— Добре ли се справяме според теб? Концентрирай се, Шерлок. Говори ми.

— Тук съм — повтори тя с доста немощен глас. — И полагам всички усилия да се съсредоточа.

След няколко минути попитах Лора, дали още я боли.

— Съвсем слабо — отвърна тя и аз й повярвах. — Тези лекарства действат великолепно. Нещата наистина не са съвсем зле.