В пропастта

13.

Лора лежеше в стая 511 на Салемската болница. Застанах тихо до леглото й и се загледах в нея. Дишаше равномерно. Все още имаше тръбички, прикрепени към носа и ръката. Беше жива и щеше да се възстанови също като мен. Изненадах се каква благодарност изпитвам в момента. Беше ми се случвало само веднъж през живота — когато Джили дойде в съзнание. Някой я беше сресал и сега прекрасната й коса бе разпиляна по болничната възглавница. За разлика от мен я бяха облекли в болнична нощница и бяха придърпали леките завивки до раменете й.

Наведох се, докоснах леко бузата й и промълвих:

— Лора, ще ти повтарям онова, което ми говореха, докато лежах безпомощен по гръб. Време е вече да се събудиш. Достатъчно дълго спа. Хайде, върни се при мен.

Устните й леко се раздвижиха и прошепнаха името ми.

Наведох се още по-близо и леко я целунах по бледите устни.

— Точно така. Мак е. Харесва ми как произнасяш името ми. Повтори го. Хайде, Лора. Върни се при мен.

— Идваме с намерение да я събудим, но вие се справяте чудесно. — Извърнах се — висока жена в бяла престилка ми се усмихваше. — Продължавайте да я насърчавате да си отвори очите. Съпруг ли сте й?

— Не. — За пръв път се замислих, че не звучи чак толкова неприятно. Познавах Лора от два дни. Странно. Това сякаш нямаше никакво значение. — Приятелка — обясних аз и също се усмихнах. — И аз съм приятел.

— Аз съм доктор Елза Кирен. Искате ли аз или някоя от сестрите да ви отмени?

Поклатих глава.

— Не. Ще остана. Самият аз излязох от въздействието на същия опиат преди малко. Знам какво става в главата й.

— Ако имате нужда от помощ, просто ме повикайте. Ще бъда наблизо.

Обърнах се пак към Лора. Питах се, дали когато бях в същото състояние, съм бил блед като нея.

— Лора, чуй ме. Премислих нещата и ето докъде стигнах: някой те е надрусал. Аз се оказах случайно там. Сега е време да се събудиш, за да разберем какво точно ни се случи. Хайде. — Леко я шляпнах по бузата. — Някой се е опитал да те убие, Лора. Хайде, събуди се.

— Престани да ме удряш, смотаняко.

Ухилих се.

— Точно така. Аз съм — смотанякът.

Тупнах я леко по другата буза.

Изръмжа, вероятно като котката си.

— Като си тръгна, ще отида до апартамента ти да се погрижа за Нолан и Гръбстър. Само ми кажи какво да направя за тях. Събуди се, Лора. Помисли за птицата и котката.

Очите й бавно се отвориха. Погледна ме и не ме разпозна, но после видях в очите й да се появяват пламъчета и забелязах как паметта й се възвръща. Бях готов да се закълна, че разбрах точно кога живата й интелигентност отново се прояви.

— Здравей — казах аз. — Продължавай да си припомняш събитията. Точно така. Изисква време, но ще се справиш.

— Не вярвам да си ме упоил, Мак, но ако все пак си го сторил — защо?

— Не го вярвай, защото и аз не го вярвам. Само допреди два часа лежах по гръб точно като теб. Някой е надрусал и двама ни.

При тези думи очите й се разтвориха широко.

— Боли ме главата.

— Да, знам. Постепенно отшумява. Не се притеснявай. Моето главоболие вече почти премина. Кой се опита да ни довърши, Лора?

— Нямам представа. Било е в кафето. И двамата пихме, но ти повече, ако си спомням правилно.

Забелязах вдясно от себе си сянка и се извърнах — детектив Минтон Кастанга стоеше на прага.

Усетих как под ръката ми Лора се напряга, готова за битка.

— Той беше тук и преди. Не го харесвам. Кажи му да си ходи, Мак.

— Не мога. Но не се притеснявай, Лора. Той не е лош. Ченге е. Детектив Кастанга от полицейското управление в Салем. Тук е, за да разбере кой е постъпил така и с двама ни. Детективе, това е Лора Скот. — Изправих се и се извърнах изцяло към него. — Току-що дойде в съзнание — уточних аз. — Елате, ще разговаряме едновременно и двамата с нея.

Детектив Кастанга застана до леглото на Лора. Изучава я мълчаливо в продължение на минута и подхвана с непринудения си провлачен акцент:

— Вярно, че бях тук и по-рано. Стоях точно където съм сега и ви гледах. Опитвах се да си представя как ли изглеждате будна. Надминахте всичките ми очаквания — Едва тогава ми се усмихна. — Радвам се, че се оправихте, госпожице Скот. Този път обаче наистина е необходимо да поговорим.

Сега лицето на Лора бе съвършено безизразно. Все още беше бледа, но вече беше в съзнание. Не се досещах за какво мисли. Тя само кимна леко и накрая прие:

— Добре, детективе.

— Агент Макдугъл сподели, че според него двамата сте били сами в апартамента, като се изключат птицата и котката. Така ли?

— Точно така. Доколкото ми е известно, никой не се е криел из дрешниците. И да е имало някой, стоял е изключително тихо.

— Права сте, че фенобарбиталът е бил в кафето. Вероятно е от старото флаконче в аптечката ви.

— Не, не държа подобни неща. О, вярно… Лекарството на чичо Джордж.

— Да. Защо сте задържали хапчетата?

Тя сви рамене. Завивките се смъкнаха малко надолу. Без да се замислям, ги придърпах нагоре и я помилвах по бузата. Тя притисна лице към ръката ми.

— Не знам — отвърна тя. — Просто си стояха там. Чувала съм, че фенобарбиталът доста помага, ако ти е трудно да заспиш. Вероятно съм го задържала, ако ме налегне безсъние. Е, не е било особено умно от моя страна.

Изведнъж позата на детектив Кастанга — на господин Хладнокръвен и Добър изчезна. На негово място се появи закоравял кучи син, а тонът му беше леден и саркастичен.

— И така, госпожице Скот, да видим дали правилно съм разбрал: някой е дошъл в дома ви, тършувал е в аптечката, намерил е фенобарбитала, пуснал е от него в кафето и всичко това, без да го видите.

— Няма друго обяснение, предполагам, детективе.

— Напротив, има. Допускам вероятността да сте поставили опиата в кафето, а после да сте пили, за да отклоните вниманието от себе си.

Изгледах го недружелюбно, но той не сваляше очи от Лора.

— По тона ви долавям желание да си призная преднамерен опит да убия Мак, като съм му дала опиата, а после и аз съм се дрогирала. Или предпочитате да признаем опит за самоубийство на двама влюбени? Кажете ми, детективе, защо ми е да убивам Мак?

— Защото е знаел нещо за вас и е щял да ви издаде.

Тонът му прозвуча изключително остро. Беше се навел напред, съвсем близо до лицето й. Едва ли щях да му позволя да се държи по този начин с нея повече от три секунди. В този миг Лора се обади:

— Съжалявам, детективе, но просто нямам подобни тайни.

Прецених, че тя започва да се дразни. Трите секунди бяха изтекли. Тъкмо щях да прекъсна разпита, когато тя добави с тон не по-малко леден и саркастичен от този на детектив Кастанга:

— Разкарайте се оттук, детективе. Боли ме главата, студено ми е, още се чувствам гроги и в стомаха ми сякаш има огромна дупка. А вие ме третирате като неуспял убиец, оплескал нещата. Вървете си. Нямам какво повече да ви кажа. Идете си вършете работата и престанете да губите ценно време.

Детектив Кастанга леко се изправи. Беше изненадан. Долавях го от лекия тик на бузата.

— Според мен сте направили опит да убиете Мак, госпожице Скот. Възнамерявам да го докажа.

— Добре, добре. Хайде, детективе, вървете да проверите всяка водеща донякъде улика, на която попаднете. Пилейте парите на данъкоплатците. Приличате на тип, който би го направил. Така е много по-лесно, отколкото да откриете кой ни е дрогирал така. От ченгета като теб ми се повръща.

Съвсем неочаквано детектив Кастанга се превърна от досаден задник в човек, който едва сдържа смеха си. Разсмя се гръмко и разтърка ръце.

— Много ви бива, госпожице Скот. Библиотекарка ли сте? Трудно ми е да повярвам. Току-що ме поставихте на място. — Беше прав. Тя се оказа много по-свирепа от него. Детектив Кастанга стана сериозен. — Е, добре, значи вие сте била мишената. Вече съм готов да го приема. Хайде да се захващаме за работа. Мак, придърпай си стол. Все още не изглеждаш особено добре. Ха, та ти беше готов да ме набиеш. Но се оказа излишно да я спасяваш от лошото ченге. Госпожице Скот, искате ли два аспирина?

Лора получи аспирин, доктор Кирен отново я прегледа набързо, кимна и ни остави. Детектив Кастанга седна с отворен бележник, а аз се стараех да стоя изправен на стола.

— Говорете — подкани той и двама ни. — Кажете ми защо някой би желал госпожица Скот да е мъртва?

Двамата с Лора останахме безмълвни като паметници. Най-сетне свих рамене и започнах:

— Вече казах защо пристигнах първоначално тук, в Едгертън. Заради сестра ми Джили. Запознах се с госпожица Скот преди два дни.

Детектив Кастанга не ми повярва. Обърна се към Лора.

— Не, не съм в състояние да посоча никаква причина. Аз съм библиотекарка в справочни отдел, за Бога!

В този момент усетих, че лъже. Изрече го бързо, ясно, но беше лъжа.

Представа нямах какво си е помислил детектив Кастанга. Доста дълго я гледа замислено.

— Според мен нещата са се объркали с твоето пристигане, Мак. Кажи ми с кои хора се запозна в Едгертън.

Лора изпита видимо облекчение при думите му; видях го съвсем ясно. Изредих имената на всички, които бях срещнал в Едгертън. Когато приключих, той вдигна глава и заяви:

— Добре. Това са дванадесетина имена. Ще прочета списъка на глас. Прибави или зачеркни, когото искаш. Да започнем с тежката артилерия: Асайлъм Тарчър. Този тип е голяма клечка. Финансовите му възможности са значителни. Има сериозно влияние върху редица служители от щатското ни управление, а и дори във Вашингтон. Така съм чувал. Споменаваш го заедно с всички членове на семейството му.

— Е, няма начин да се избегне — отвърнах аз. — Почакай. След пристигането ми в Едгертън се случи и нещо друго. Само преди два дни убиха Чарли Дък. Маги не е в състояние да открие причина и за това престъпление, нито защо са претърсвали къщата му. — Свих рамене и понеже съм много добър в занаята, го погледнах право в очите, когато добавих: — Според нея е случайно убийство; може и да е права, но кой знае?

Детектив Кастанга се облегна назад и отбеляза:

— Да, истински позор. Открай време се ползваше с голяма репутация през лошите стари времена. Старият тип беше пенсионирано ченге.

— Да, Маги ми каза.

— Напуснал е полицейското управление в Чикаго доста отдавна. Ще поговоря с Маги да разбера какво е открила. Изпратила тялото в Портланд в съдебна медицина, макар да било ясно, че са халосали стария Чарли по главата. Май е права. Човек никога не знае какво ще изскочи. Стана дума, че настоява да върнат тялото до вторник. Тогава ще е погребението му.

Отново насочи вниманието си към Лора.

— Госпожице Скот, твърдите, че нямате никакви врагове. Все пак искам списък на познатите ви в Салем и ще го проверя заедно с вас.

Тя кимна и затвори очи. Беше бледа и изглеждаше изтощена. Положително и аз имах същия вид.

Чудех се дали да кажа на Кастанга всичко останало, включително и предсмъртните думи на Чарли. Не, ще оставя Маги да реши.

Замислих се за Джили и Пол. Възможно ли е някой от двамата така силно да мрази Лора, че да е готов да я убие? Дали сестра ми е напуснал болницата на своя глава? Възможно ли е да е отишла с кола до Салем, да е проникнала в апартамента на Лора и да е сипала фенобарбитал в кутията с кафе?

— Джили имаше ли ключ от апартамента ти, Лора? — попитах аз най-накрая, макар да ми беше неприятно.

— Не. Не ми се вярва. От време на време ми е идвала на гости, разбира се. Искам по-добро болкоуспокояващо. Главата ми ще се пръсне.

Детектив Кастанга се изправи и бавно пъхна бележника във вътрешния джоб на сакото.

— И по-късно можем да поговорим за това, госпожице Скот, когато се чувствате по-добре. Междувременно ще поставя дежурен офицер пред вратата ви.

— Благодаря, детективе — промълви тя и извърна глава.

— Мак, идваш ли?

— Не искам да я оставям сама — отвърнах аз. — Някой се е опитал да я убие. Ще ти трябва известно време, докато поставиш пост отвън.

— Не чак толкова дълго — увери ме той. — Разполагам с човек, който ще я пази добре. — Обърна се към Лора… — Казва се Харолд Хобс. Непоклатим е — не би допуснал в болничната стая дори собствената си майка.

— Благодаря, детективе — повтори тя.

Придружих Кастанга до болничния коридор. Стъпките ни отекваха глухо на фона на простенвания, един остър писък, лекото жужене на музика, писукания на апарати и от време на време някоя ругатня. Върнах се в стаята на Лора точно когато висока жена се навеждаше над нея.

— Ей! — извиках аз и се втурнах напред.

Жената се изправи и наклони въпросително глава. Оказа се доктор Кирен.

— Уморена е, но искаше да ме пита нещо. Говори тихо, та се наложи да се наведа.

— Извинявайте — промърморих аз.

Доктор Кирен се усмихна.

— До довечера ще се оправи напълно. Дотолкова, че да може да се прибере вкъщи.

„Вкъщи — помислих си аз. — Не, тази няма да я бъде. Трябва да помисля по въпроса“.

Пейджърът на доктор Кирен изписука. Докато излизаше, каза на Лора да си почива.

Помислих си за погребението на Чарли Дък. Да се надяваме тялото му да пристигне навреме.

Наведох се над Лора и прокарах пръст по веждите й. Много тихо промълви:

— Ще те видя по-късно следобед. Тогава ще поговорим. Сега почивай. Харолд Хобс ще стои пред стаята ти. Ако някой те приближи, значи е минал покрай Харолд, така че започни да пищиш с всичка сила.

— Добре — съгласи се тя, без да отваря очи. Почти бях стигнал до вратата, когато я подвикна: — Благодаря ти, Мак.

— Няма за какво — уверих я аз.

— Съжалявам, че едва не те убих.

— Да, да, знам.

Отбих се в апартамента на Лора. Хората на Кастанга бяха приключили, но се наложи да покажа значката си от ФБР на домоуправителя, за да ме пусне. Гръбстър стоеше точно пред вратата и чакаше Лора. Видя ме, измяука веднъж и се отдалечи с вирната опашка.

— Дошъл съм да те нахраня — подвикнах след него.

За моя изненада той спря, вдигна лявата си лапичка, близна я и направи две крачки към мен. После седна.

— Така вече е по-добре — похвалих го аз. — Хайде сега да намерим котешката ти храна.

Наблюдавах как Гръбстър погълна цяла консерва сьомга с ориз и шепа твърди гранулки — изглеждаха ми ужасно и от съжаление към него налях отгоре им малко обезмаслено мляко. Докато се хранеше, котаракът мъркаше през цялото време. Дадох му и прясна вода. Погледнах тоалетната му — нуждаеше се от почистване. Гръбстър наблюдаваше приложената от мен техника. Вероятно я одобри, защото на излизане от кухнята спря за миг и се отърка в крака ми.

— Сега е ред на Нолан.

Щом произнесох името му, се разнесоха остри крясъци — вероятно птицата така изразяваше заповедите си. Смених водата, натроших голяма филия и посипах пода на клетката със слънчогледово семе. Нолан сговорчиво влезе вътре да хапне.

Спрях при входната врата, погледнах Гръбстър и Нолан; въздъхнах и се върнах да почеша Гръбстър, а Нолан ми изнасяше серенада.

През детството си винаги съм имал куче. През последните четири-пет години обаче нямах домашен любимец. Докато тръгвах, никак не ми се стори странно, че им подвикнах:

— Ще дойда да ви видя пак по-късно.

— Грак!

Гръбстър не издаде никакъв звук. Вече спеше.

Пристигнах в Едгертън в ранния следобед. Отбих се в кулинарния магазин на Грейс и си поръчах сандвич от ръжен хляб с риба тон и много домати, копър и кисели краставички. Докато дъвчех, поисках съвет от Грейс как да наема къща или апартамент — било в града, било в покрайнините, например близо до къщурката на Роб Морисън.

Жената бе упорита като муле, висока, изключително слаба, с прошарени коси. Усмихна ми се и предложи:

— Защо не опиташ пак в пансиона „Бътъркъп“, но Арлин Хикс едва ли ще е особено щастлива да те приеме. Така и не й увира главата, че парите са си пари. Вече ти е казала, че няма свободни места, нали?

Кимнах и отбелязах:

— Трябваше да й кажа, че ако не се занимава с наркотици, няма от какво да се страхува.

— Е, възможно е да го прави. Човек никога не знае. Арлин има много тайни. Сетих се, господин Макдугъл. Господин Тарчър е собственик на малка къща като тази на Морисън. Наричат я „Къщурката на гларусите“. Намира се в южния край на града, почти на ръба на скалите. В момента е празна. Последните наематели си тръгнаха преди месец.

— Чудесно — Доядох си сандвича и станах. — Ще ходиш ли на погребението на Чарли Дък?

— За нищо на света няма да го пропусна — увери ме Грейс. — Имам да произнеса триминутно слово. — Усмихна се, забелязала объркването ми — Представител съм на будистите в града.

— Ти си будистка?

— Не съм решила напълно, но почти. Въпросът е, че будистите го изкарват доста просто да достигнеш небесните си възнаграждения. За да стигнеш до Нирвана, от теб се иска само да живееш праведно, да мислиш правилно и да се откажеш от почти всичко. Как да го направи човек?

— Да. Откъде точно да почне? — попитах аз и се огледах наоколо.

Грейс наклони глава, аз се усмихнах и тръгнах. Позвъних в къщата на семейство Тарчър и се изненадах да чуя на телефона самия Асайлъм. Споделих желанието си да наема „Къщурката на гларусите“ и му обясних защо. Ако той стои зад дрогирането на Лора, е, това няма значение. И без това бързо щеше да открие къде точно се намира тя. Освен това исках всички да знаят, че с Лора сме заедно и не възнамеряваме да бягаме.

— Затова не искам госпожица Скот да се върне в своя апартамент. Грейс ми обясни любезно, че давате под наем къщурката при скалите.

Асайлъм Тарчър отвърна:

— Е, агент Макдугъл, трябва да призная, че за мен е изненада. Значи ли, че вие ще пазите госпожица Скот?

Обясних му, че много хора ще го правят — в момента Маги съставя график, — но основно аз ще се навъртам наоколо.

— Хайде така да се разберем, агент Макдугъл — предложи той, след като си пое шумно дъх. — За да се представя като добър гражданин, ще ви дам къщурката за един месец гратисен период.

Това въобще нямаше да ме затрудни. Благодарих и се уговорихме кога да взема ключа. Оставаше ми един проблем — да убедя Лора да изостави за момента апартамента си в Салем и да дойде с мен в Едгертън. И евентуално да изтръгна истината от нея.

Върнах се Салемската областна болница. На задната седалка на форда се намираха Нолан и Гръбстър, а в багажника три куфара, пълни с всичко, което си представях, че би поискала или от което би имала нужда.

Качвайки се в асансьора, уточних плана, чрез който да накарам Лора да остане в Едгертън.