В пропастта

14.

Лора седеше на леглото: зелената болнична нощница се бе смъкнала на рамото й. Когато ме зърна на прага, лицето й засия.

— Мак! Имаш ли нещо против да ме откараш вкъщи?

Нямах, разбира се, нищо против. Дрехите й бяха в гардеробчето. Поговорих отвън с Харолд Хобс, докато тя се обличаше.

— Дяволска работа — отбеляза той и кимна към стаята. — Някой да се опита да утрепе такава красива дама.

Съгласих се с него.

— Никой не е правил дори опит да се доближи — уведоми ме той.

Почуках на вратата и влязох да прибера новата си съквартирантка.

Макар и не напълно съвзела се, Лора изглеждаше доста по-добре. Свалих я до долу в инвалидна количка, което никак не й се понрави. Помогнах й да се настани на предната седалка във форда и бързо затворих вратата.

— Какво е това, Мак? — веднага попита тя, щом седнах зад волана.

Обърнах се назад:

— Здравейте, момчета. Всичко наред ли е?

— Грак!

— Гръбстър, имаш ли да кажеш нещо?

Котаракът не реагира.

— Какво става, Мак?

Излязох от паркинга.

— От този миг си във ваканция, госпожице Скот. Наел съм за нас къщурка южно от Едгертън, на скалите. Нарича се „Къщурката на гларусите“ и господин Асайлъм Тарчър ни я дава с един месец гратисен период. Ще бъда твой съквартирант.

Тя обмисли думите ми.

— Няма начин. Живея в Салем. Ще загубя работата си.

— Няма. Издействах ти две седмици неплатен отпуск. Представих се за твой брат и заявих, че страдам от лаймска болест. Бяха много впечатлени. Някакъв си господин Дирксън разреши. Удовлетворява ли те?

— А апартамента ми?

— Обясних на управителя, че ще отсъстваш от града за известно време. Ще го наглежда.

— Не разполагам с дрехи.

— Почти всичките са в багажника. — За момента я победих. Вече излизахме от Салем и поемахме по магистрала 101. — Всичко е наред, Лора — уверих я аз и й се усмихнах. — Наистина така е по-добре. Единственото странно е, че Асайлъм Тарчър ни е наемодател. Но дори и да е имал нещо общо с дрогирането, пак щеше да разбере за бягството ти. Сега обаче всички знаят, че не си сама и в мое лице имаш защитник.

— Но ти не знаеш всичко, Мак.

— Съвсем скоро ще го науча. Не се страхувай, че като отиваш в Едгертън, попадаш право в мечата бърлога. Аз ще бъда с теб в бърлогата, а съм и много свиреп. И разполагам с дълго копие. Бягството не е начин нито да разберем какво става в Едгертън, нито да открия сестра си.

Изчаках, но тя нищо не каза. След известно време само кимна. Започна да вали; в началото леко, но после сериозно се усили.

— Не ти взех дъждобран, извинявай.

Нищо не каза. Не издържах и попитах:

— Лора, съгласна ли си с плана?

— Ще разпространиш ли из града за опита някой да ме убие. Или ще пуснеш версията, че обект на покушението сме били и двамата?

— Вече споделих с Асайлъм Тарчър, че е ставало въпрос само за теб. В Едгертън трябва да се отбия в къщата на Пол, за да си взема дрехи. После ще се видя с Маги — искам да разбера дали е чула нещо за Джили. А и е време да пристигне резултатът от аутопсията на Чарли Дък.

— Допускаш, че има връзка със смъртта на стареца, нали?

— Шефът ми във ФБР, Големия Карл Бардолино, обича да повтаря, че няма такова нещо като съвпадение, поне в нашата работа.

— Грак!

— В пакета на задната седалка има слънчогледови семки за Нолан, ако смяташ, че още е гладен.

Някаква кола започна да ни задминава — не беше разумно, защото вземахме завой. Понамалих и й оставих предостатъчно място да ни подмине.

Докато се обръщаше да вземе пакета със семките, Лора понечи да каже нещо. И тогава се чу изпукване; после още едно. Инстинктивно се дръпнах назад. Осъзнах, че куршумът е минал на сантиметри от врата ми. Върху стъклото се виждаше пукнатина.

Рязко завъртях волана надясно, после наляво, за да избегна удара с идващата насреща кола. В съзнанието си виждах мъж на седалката на шофьора, вдигнал нещо, което нямаше какво друго да е, освен пистолет. Видях колата точно пред нас: тъмночервена хонда. Натиснах газта и трепнах. Ако не внимавах в този дъжд, щяхме да изхвърчим от пътя. Хондата летеше напред и бързо взе остър завой. Прецених, че фордът няма да се справи. Трябваше да намаля скоростта. Взех завоя, но хондата бе увеличила преднината си.

— Господи, Мак, добре ли си?

— Да. А ти?

— Май да. Ако точно в този момент не се бях извърнала да взема семките за Нолан…

— Знам, Лора. Облегни се назад и сложи предпазния колан.

— Грак!

— Всичко е наред, Нолан. Мисли за случилото се като за приключение.

Лора затегна колана; задминах две коли — почти одрах боята на втората.

Приближавахме се.

— Лора, едва ли ще я догоним, но е добре поне да видим регистрационния номер.

— Ще се опитам — обяви тя и смъкна стъклото на прозореца, за да подаде глава навън.

Дъждът нахлу с всичка сила.

Опитвах се да държа ръцете си спокойни върху волана, макар сърцето ми да биеше лудо от гняв, щом забележех дупката от куршума. Подминах още един автомобил — ленд роувър. Шофьорът ми показа среден пръст и изкрещя някаква ругатня. Не се обидих.

Между нас и хондата имаше само петдесет метра. Видях как мъжът до шофьора се навежда и поглежда назад. Държеше пистолет.

— Лора, наведи се!

Тя рязко се прибра и плътно се залепи за седалката; мъжът стреля пет-шест пъти.

— Мак — обади се тя, — имаш пистолет, нали?

— Да, но трябва да се концентрира.

— Дай ми го. Умея да стрелям.

Не ми се искаше. Усетих ръката й да го издърпва от кобура под мишницата ми.

— Лора, предпочитам да не го правиш. Моля те, внимавай.

— Ти само понаближи проклетата хонда.

Скъсих разстоянието до петнадесетина метра. В този участък на магистрала 101 има доста завои и възвишения. Дъждът отслабваше, слава Богу. Тъкмо да видя номера, когато хондата изчезна зад поредния завой.

Лора чакаше. Изглеждаше много спокойна; прекалено спокойна. Имаше нещо много странно.

— Лора, добре ли си?

— Да, Мак. Само не ги изпускай. И малко ги приближи.

Внезапно се подаде през отворения прозорец почти до кръста — дъждът обливаше лицето й. Бързо изстреля половин пълнител.

Задното стъкло на хондата се разби. Мъжът до шофьора се показа от прозореца на пътническото място с насочен към нас пистолет. Лора обаче ги изпревари. Видях как пистолетът изхвърча от ръката му и се плъзна по платното. Беше го уцелила. Хондата отново изчезна зад следващия завой.

Натиснах газта; взехме завоя — хондата се отдалечаваше по късата права отсечка пред нас.

— По дяволите, исках да уцеля задна гума.

Когато за последен път видяхме хондата, тя се мяташе наляво-надясно: шофьорът въртеше волана, за да я овладее след сериозно занасяне. Най-после се справи и колата се стрелна напред. Натиснах още по-силно газта. Исках да направя още един опит, но дъждът ми попречи. Попаднах в хлъзгав участък. Колата се завъртя на сто и осемдесет градуса. Озовахме се в края на пътя, на половин метър от канавката, а предницата сочеше обратно към Салем.

— Не успяхме да видим номера — отбеляза Лора. — Яд ме е.

— Отсега нататък ще наемам само порше. Копелетата се измъкнаха.

Лора се засмя.

Аз също се засмях. Усещането беше приятно. Бяхме живи.

Погалихме Гръбстър, успокоихме Нолан.

— Добре ли си?

Тя кимна, докато чешеше Гръбстър зад ушите.

— Измъкнахме се на косъм. Сърцето ми бие бясно. По едно време адреналинът ми толкова скочи, че щях направо да изхвърча през разбитото стъкло. Господи, Мак.

Наведе се около мен и обви ръце около врата ми; лактите й опряха волана. Между нас Гръбстър мъркаше силно. Притиснах я. Усетих ударите на сърцето й, топлият й дъх лъхна бузата ми. Бях благодарен, че оцеляхме. Наистина се измъкнахме на косъм. Набързо огледах форда: в стъклото до шофьорското място имаше малка дупка по средата и пукнатина. Жалко, че не бе спряло куршума. Всяка улика би била от полза.

— Какво ще правим? — попита тя, без да помръдне, и това ми хареса.

— Ако разполагах с клетъчния си телефон, сигурно щях да позвъня на Кастанга, на президента и на генералния щаб.

— И моят не е тук — промълви тя, все още притиснала лице към врата ми. — Остана на масата в трапезарията в апартамента ми.

— Грак!

— О, Боже, забравих Нолан и Гръбстър.

Вдигна котарака от скута си и го сложи върху задната седалка. Даде на Нолан още малко семки. Обърнах се — Гръбстър поставяше предните си лапи върху гърба на предната седалка. Бях готов да се закълна, че е висок колкото мен. После леко скочи и пак се настани в скута на Лора.

Вдигнах ръка и хванах един кичур, измъкнал се от шнолата на тила й. Разтърках косата между пръстите си.

Лора застина. После отбеляза:

— Радвам се, че и двамата сме още живи.

— Питам се дали си по-доволна от Гръбстър в момента. — Заради силното мъркане на проклетата котка трябваше да повиша глас. Облегнах се и потупах с пръсти волана. После добавих: — Стрелбата ти беше отлична.

— Благодаря.

Усмихна й се, но се питах доколко всъщност успях да го направя непринудено.

— Сега поне знам в какво излъга. Ти си ченге, Лора. И понеже се представяш като библиотекарка, значи работиш под прикритие. Прав ли съм? — Различни чувства се изписаха на лицето й — от съмнение до боязън и вина. Накрая явно си даде сметка колко е късно да увърта; оставаше й само да каже истината. — Лора? Имай ми доверие. Няма да те нараня, нито ще проваля случая ти или прикритието ти, нито ще те вкарам в беля пред началството. Просто ми обясни за какво става дума. Вече преживяхме прекалено много неща заедно, за да се съмняваш в мен. Неприятно ми е да се чувствам безпомощен, а съм точно такъв, защото ме държиш на тъмно. Хайде, време е.

Взех ръката й и я наблюдавах как си поема дълбоко въздух; видях как стигна до решение. Очите й станаха два нюанса по-светли — кълна се. Беше се освободила от принудата да лъже.

— Да — призна тя, — ченге съм.

Само кимнах да й дам знак да продължи. Гръбстър не спираше да мърка, а опашката му се мяташе наляво-надясно.

— Искаха да ме убият. — Пръстите й леко се впиха в козината на Гръбстър. — Ако не се бях извърнала да дам семки на Нолан…

Бързо взех пистолета си, оставен помежду ни, и го пъхнах в кобура.

— Хайде, ела насам — предложих и тя ме послуша. Притиснах я и положих главата й върху рамото си. След малко се отдръпнах, опрях чело в нейното и обгърнах лицето й с ръце. — Прекалено дълго си сама в тази история. Сега аз съм с теб. Представяш ли си какво ще постигнем, като обединим усилията си?

— Всъщност няма какво толкова да се постига. Прикритието ми е провалено. Има и още една причина да ти кажа истината: вече получавам направо безсмислени заповеди.

— Тогава ми разкажи. Всичко.

— Работя в Отдела за борба с наркотрафикантите — ОБН, Мак. Дори когато позвъних на шефа си от болницата, за да му съобщя, че съм отровена и вероятно — разкрита, той ми нареди да стоя кротко два-три дни: щял да се опита да разбере какво точно знаят и как са го разбрали. Казах му, естествено, за теб. Стана още по-непреклонен. След като сме били работели толкова усилено, нямало да допусне ФБР да прецака случая. Съжалявам, че се наложи да те лъжа, Мак.

— Този тип — поне на мен така ми изглежда — не се спира пред нищо. А те се опитаха да те отровят, за Бога!

— Станах доста добра библиотекарка по справките. Прочетох достатъчно материали да напиша дисертация.

— Какво е истинското ти име?

— Лора. Промениха само презимето ми. Казвам се Белами. Почти от четири месеца съм под прикритие. Става въпрос за наркотици, естествено.

— И е свързано с Пол и Джили — подхвърлих аз, като я гледах изпитателно. Тя пребледня и се поколеба: думите й щяха да ми причинят болка. — Хайде, изплюй камъчето.

Гръбстър измяука силно.

— Всичко е наред, Гръбстър. Поспи. Доста преживя. — Затвори за миг очи и прокара пръсти през козината му. Шумното му мъркане скоро отново изпълни колата. — Преди около пет месеца екип от наблюдатели се добра до информация за разработка на нов опиат. Пристрастяването към него е силно и е евтин за производство.

— Мечтата на наркотрафикантите.

— Точно така. Някакъв си Джон Молинас се хвалел с него. Смятаме го за дистрибутор на наркотици на едро, но нямахме никакви доказателства срещу него. В миналото е въртял бизнес с картел, оглавяван от Дел Кабризо.

— Чувал съм за него.

— От време на време Дел Кабризо пристига в Щатите да ни натрие носа. А сега — по каква причина съм тук. Говореше се, че е замесен местен богаташ. Става дума не за друг, а за Асайлъм Тарчър.

Трябва да призная, че в този момент я зяпнах.

— Тарчър е замесен с Дел Кабризо?

— Има и още. Джон Молинас е баджанак на Асайлъм Тарчър. Това вероятно обяснява съпричастността на Тарчър към историята.

— Страхотно! — възкликнах аз. — Давах си сметка с какво огромно влияние и мощ разполага Тарчър? Значи на всичкото отгоре е и мошеник?

— Очевидно. И ние се изненадахме малко. Доколкото ни е известно, от няколко години Джон Молинас не е активен. Не е изключено да се е спрял по религиозни причини или да се е разболял от рак — просто не знаем. Но когато свързахме Асайлъм Тарчър със случая, доста бързо стигнахме до доктор Бартлет и съпругата му: научни работници в областта на фармацевтиката, току-що преместили се в Едгертън от Филаделфия; живеят в къща, която Тарчър им продал на номинална цена. Събрахме две и две, попритиснахме и работодателя им във Филаделфия — „БиоТек“ — да ни кажат върху какво са работили. Пол и Джили разработвали лекарство за засилване на паметта. Звучи налудничаво, но нашите хора прегледаха цялата им документация. Стана ясно защо „БиоТек“ са спрели изследването. Наред с всичко друго, лекарството било силно токсично — направо подлудявало лабораторните животни. В разработката на лекарството са били вложени милиони, а то се оказало пълен провал. Междувременно семейство Бартлет внезапно се мести в Едгертън. Е, Пол е израснал тук, но какво наистина би го привлякло да се върне?

— Зад цялата история стои Асайлъм Тарчър — предположих аз.

— Точно така. Установих се в Салем. Представих се за библиотекарка, защото нямаше по какъв друг начин да се доближа до Едгертън и до основните играчи там. Питах в кулинарния магазин на Грейс дали няма нужда от помощници, но ударих на камък. Просто не можех да се преселя в Едгертън. Всеки щеше да се досети, че работата не ми е чиста. Твърде затворено общество са.

— Но защо точно в библиотеката?

— Господи, наистина съжалявам, Мак. Все пак си имаше причина: установихме, че Джили Бартлет често я посещава. Поне три пъти седмично, точна като часовник. Наблюденията ни показаха… Господи, Мак, наистина съжалявам… Срещала се е с любовник в отдела за справочната литература. Работейки в този отдел, щяха да ми се открият възможности да се запозная с нея, да се сприятелим. Така и стана. Титулярката на мястото, което заемам в библиотеката, получи безсрочен отпуск и добро парично възнаграждение.

Бях чул едно-единствено нещо от разказа й.

— Любовник? Джили си е правила срещи в библиотеката три пъти седмично?

— Да. Местен хирург. Засега никой не е открил как са се запознали, но до момента нищо не подсказва да е замесен със събитията в Едгертън.

Вдигнах поглед: към нас приближаваше полицейска кола. Махнах на патрулиращия и завъртях ключа в стартера.

— Хайде да се върнем в „Макдоналдс“, който подминахме. Искам да си поема дъх и да изпия едно кафе.

Заведението се намираше на десетина километра обратно по магистралата, при изход 133. Гръбстър проспа прибирането в кошницата за пренасяне; Нолан не изграка нито веднъж, докато Лора мяташе покривалото върху клетката му.

Взехме си по един Биг Мак с кафе и аз подхванах:

— Четири месеца работиш под прикритие. Какво откри?

— Имаш предвид срещу Джили и Пол ли?

— Повярвай ми, ни най-малко се интересувам нито от Молинас, нито от Тарчър, нито от Дел Кабризо.

— Отново ще повторя: съжалявам, Мак, но истината е, че Джили ме лъжеше от самото начало. Била тук, защото искала да забременее; била необразована. Не знам защо го направи: да защити себе си или мен. Харесвам Джили. Когато ми съобщи, че е в кома, се притесних. Страшно ми допада. Забавна е; когато влезе с развените си поли и коси, стаята грейва. Сближихме се, но не дотам, че да ме допусне напълно до себе си.

— Или казано с други думи, Лора: не разполагате с нищо съществено нито срещу Джили, нито срещу Пол; просто няма какво всъщност да откриете. Не допускам сестра ми да се замеси с наркотрафиканти, за Бога! Двамата с Пол са учени, а не престъпници. Те са морални хора. Не бяха разработвали опиат, с който да зарибяват децата. Грешиш по отношение на тях, Лора. Или поне тотално грешиш по отношение на Джили. — Държах се очевидно като брат — защитавах сестра си и бях ядосан, но не ми пукаше. Отказвах да го приема; не можех да го приема. Погледнах Лора. Чувствах се зъл като змия и затова попитах: — Спала ли си с Пол? Нещо като услуга за услуга?

— Не — отвърна тя доста делово, но долових изненадата и огорчението й. — Джили никога не е споменавал такова нещо пред мен. Всъщност тя е много привързана към Пол.

На това отвърнах бавно:

— Джили твърдеше, че си я предала. Сведох нещата до връзката ти с Пол, но се оказва нещо съвсем друго. Разбрала е, че си от ОБН, нали?

— Вероятно, но нямам представа как е станало. Възможно е да съм се издала някак. Ако е така, станало е през онази паметна вечер. Най-вероятно двамата с Пол го знаят оттогава. Не е изключено един от тях да е телефонирал на Молинас. Той е способен да извърши това, което се случи оттогава.

— Значи съмненията ти са, че сестра ми е крояла да извърши убийство? Никога няма да го повярвам. Джили не би те издала.

Хвана ръката ми и я задържа между дланите си.

— Излезе от кома, Мак, и изчезна при първа възможност. Съзнава, че се приближаваме до истината. Отишла е да се скрие.

— Тогава защо и Пол не е с нея?

— Представа нямам. Все още липсват преки улики и срещу двамата. Много разсъждавах по въпроса. Искам да ти кажа още нещо: през последните два месеца Джили не изглеждаше съвсем наред. Твърде много говореше за секс — колко повече й харесва отпреди. Повтаряше го постоянно, натрапчиво. Беше необичайно как говори и за други неща, смесва ги с незначителни теми, все едно не присъства изцяло в разговора.

— Мислиш ли, че е експериментирала лекарството върху себе си?

— Не знам какво точно да мисля, Мак, но определено беше различна.

Не настоях повече. Думите й потвърждаваха моите спомени от срещата с Джили през февруари.

— Къде е Молинас? Срещал ли се е с Джили и Пол? Появявал ли се е в дома им или в къщата на Тарчър?

— Не. Но как да се пренебрегне фактът, че именно Асайлъм Тарчър е върнал Пол и Джили в Едгертън. Купил на Джили поршето, дал им е къщата. Съжалявам, Мак, но такива неща не се правят без причина. Пол и Джили — така предполагаме — работят върху разработването на опиата. Главно в посока да го направят по-малко токсичен или да не предизвиква силно пристрастяване, след което ще бъде пуснато в масово производство и продаван на улицата.

— Да допуснем, че това е истина. За да пристрастиш някого, опиатът трябва да го докарва до такъв екстаз, та свят да му се завие. Този има ли подобен ефект?

— Не знаем. Само предполагаме, че е свързан със сексуалното влечение.

„Не — помислих си отчаяно аз, — Джили и всичките й приказки за секс и пред Лора, и пред мен. Не.“

— От думите ти излиза, че консуматорът го поема, а после лежи полуунесен и получава оргазъм след оргазъм, така ли?

— Възможно е. Засега не сме наясно. Според някои данни от „БиоТек“ лабораторните животни показват съществени промени при сексуалното влечение. Надминава всичко познато; често се изразява в активна сексуална агресия. Сигурно има и още нещо, разбира се. Нищо чудно Джили и Пол да пазят част от документацията при себе си. Шефът ми нареди да стоя кротко, но просто не мога да го послушам. Представа нямам колко близо са до усъвършенстването на опиата. Ако зависи от мен, той няма да стигне до улицата. Но не знам какво да предприема.

— Няма да престана да търся сестра си, Лора. Явно не ми остава друг избор, освен да обединя усилията си с теб.

— И ти ще го закъсаш здравата пред твоите хора, Мак. И по-важно: не желая да те излагам повече на опасност. Досега беше невинен страничен наблюдател и въпреки всичко едва не загина. Не бих понесла подобно нещо.

Ухилих й се накриво.

— Познаваме се от два дни.

— Странно, нали?

— Виж, Лора, и двамата сме наясно, че ако не уведомиш незабавно шефа си за стрелбата по теб, докато си пътувала по магистралата, по-добре да забравиш за ОБН. Трябва да помислиш как да се скриеш: да отидеш в мотел на остров Бейнбридж или да се покриеш някъде, докато всичко свърши. Така е най-безопасно.

— Не желая да привиквам тежката артилерия засега — възрази тя. — Искам да намеря Джили. Няма да хукна към далечни места и да забравя случилото се. Ако се обадя на шефа, положително ще ме разкара оттук, а агенти от отдела ще плъзнат из целия град. Хората срещу нас са прекалено умни. Така нищо няма да открием. А и много искам да разбера дали Джили и Пол са затънали до гуша в тази история, или са само невинни жертви.

Очите на Лора заблестяха и ръцете й се свиха в юмруци.

— Лора…

— Не. Решението трябва да е мое, Мак. Не мога да обърна гръб на Джили. Нито на теб. В тази история съм докрай с теб.

Усмихнах й се.

— Става. И двамата сме професионалисти. И двамата съзнаваме какви рискове поемаме. — Взех ръката й и бавно разтворих юмрука. — Искаш ли да дойдеш в Едгертън с мен?

— Да. Не виждам какво друго да направя.

Допих кафето. Беше изстинало. Погледнах я.

— Пол наистина ли ти се пусна във вторник вечерта?

— Да.

Въздъхнах.

— Така си и помислих. Пол не е толкова изкусен лъжец като теб.

— Само защото е учен, а не федерален агент. То е в гените ни. При този случай ми се наложи да преплета толкова лъжи с истина, че понякога се обърквах. Мак, ако ще ходим в Едгертън, направо им се навираме в ръцете.

— Да ти призная — не допускам да предприемат нещо в Едгертън, особено след като Асайлъм Тарчър ни е хазяин и всички знаят, че те пазя. Няма по-добро прикритие.

— Могат да ни застрелят на Пето Авеню. Не би било по-дръзко от опита да ни убият на магистралата. Това не е твоя задача, Мак.

— Да, права си, то е повече от задача. Става въпрос за сестра ми. Хайде, откажи се, Лора. Имаш нужда от мен, разбери го. Не забравяй, че съм от ФБР. Ще се обадя на двама приятели във Вашингтон — Савидж и Шерлок, агенти на ФБР.

Наложи се да позвъня за тяхна сметка, защото нямах достатъчно дребни за телефона. Бяха си вкъщи, слава Богу! За петнадесет минути им разказах всичко.

Върнах се при масата и се усмихнах на Лора.

— Скоро редиците ни ще се удвоят. Шерлок и Савидж пристигат.

В покрайнините на Едгертън отбелязах:

— Налага се да се отбием при Тарчър за ключа от „Къщурката на гларусите“. Няма да го закачам засега. Но той знае, Лора. Няма начин. Не съм в състояние да си представя, че Молинас го е държал в неведение досега. — Отново беше започнало да вали. Лора потрепери и аз пуснах парното. — След няколко минути се надявам да стане по-топло.

— Добре съм.

Наведе се и погали Гръбстър по главата. Не беше го прибрала в кошницата. Той лежеше изтегнат в цял ръст на задната седалка.

Сред поройния дъжд дори великолепната къща на семейство Тарчър изглеждаше самотна. Втурнах се от колата към предната веранда. Обърнах се и направих знак на Лора да не мърда; тя се подчини.

Веднага съобразих, че сама ще е много уязвима. Втурнах се обратно под дъжда към колата, отворих вратата, извадих своя ЗИГ и й го подадох.

— Дръж го — посъветвах я аз и отново хлопнах вратата.

Прислужница, облечена в джинси и пуловер, ме въведе в голямото фоайе и ме помоли да изчакам. Беше за предпочитане дъждовните капки да се стичат от мен по мраморния под, отколкото по идеално лъснатия дъбов под на всекидневната.

Котър Тарчър идваше от кухнята, подсвирквайки си. Когато ме видя, замръзна на място.

— Какво става? Намери ли Джили?

— Не. Дойдох да взема ключа за „Къщурката на гларусите“ от баща ти. С Лора Скот ще отседнем там известно време.

— Защо? — попита той, докато гледаше как на пода около мен се образува локва.

Носеше анцуг и маратонки. Беше съвсем сух. Не му отговорих, но попитах:

— Двамата с баща ти вкъщи ли работите?

— През по-голямата част от времето. Обикновено спирам към пет, за да отида до гимнастическия салон. Къде е Лора Скот?

— В колата. Познава ли Джили?

— О, да, много добре познава Джили.

Асайлъм Тарчър се появи на стълбището вдясно от мен. Изглеждаше арогантен и интелигентен, а в момента очите му бяха по-свирепи дори от тези на сина му. Стори ми се някак по-висок, отколкото предишната вечер.

— Агент Макдугъл — поздрави той и стисна ръката ми. — Ето ключа за къщата. Наредих да я почистят и да включат телефона. Като имам предвид какво е времето, казах да включат и отоплението. Тази Лора Скот с теб ли е?

— Да. Чака ме в колата. Понеже някой се опита да я убие, й оставих пистолета си.

Сигурно беше излишно да спомена Гръбстър и Нолан, но човек никога не знае какви са хазяите му, а не желаех домашните любимци да му послужат за извинение да не ни позволи да използваме собствеността му. Благодарих и понечих да тръгна.

— Агент Макдугъл, обади ми се, ако има някакъв проблем. Какъвто и да е.

— Точно така. Баща ми сдъвква проблемите и изплюва решението.

Асайлъм Тарчър се засмя и шеговито удари сина си по рамото.

— Кой е, Али?

Айлин Тарчър не изчака отговора, а слезе тичешком по стълбището. Също като сина си носеше анцуг и маратонки и не изглеждаше много по-възрастна от Кал. Дадох си сметка, че не съм се сещал за Кал от… от доста време.

— Госпожо Тарчър — поздравих аз. — Не се приближавайте, мокър съм до кости.

— Виждам. Чухме за проблема ви с опиата. Добре ли сте?

— Да, да, чудесно. Господин Тарчър каза ли ви, че заедно с Лора Скот ще отседнем за известно време в „Къщурката на гларусите“?

— Да, спомена го. Съобщи ми също, че някой се опитва да убие госпожица Скот. Не сме свикнали на подобни неща, агент Макдугъл. Вие като че ли донесохте доста беди със себе си. Никога не сме харесвали насилието и много рядко сме го виждали тук, в Едгертън. До смъртта на горкия Чарли Дък всъщност. Чухте ли нещо за Джили?

Отговорих отрицателно и след три минути излязох; отново притичах до колата под студения дъжд — сега сякаш валеше още по-силно; продължих да треперя въпреки включеното парно. Лора бе сложила върху счупения прозорец едно от саката си. Спираше дъжда, но не и студа.

Спрях и при къщата на Пол. С облекчение открих, че го няма. Не бях готов да застана лице в лице с него. За нищо на света не желаех да го подплаша и да го накарам да избяга или да изчезне като Джили.

Взех си дрехите; оставих му бележка къде съм, но се въздържах от обяснения.

Отбихме се в малка бакалница да купим продукти. И в двата случая Лора остана в колата с моя ЗИГ в скута.

Пристигнахме в „Къщурката на гларусите“ по тъмно. Намираше се на не повече от двадесет метра от скалите и вероятно предлагаше страхотен изглед към крайбрежието на Орегон. Но не и тази вечер. Сега дъждът покриваше всичко като пелена, а океанът изглеждаше черен и плосък. Стори ми се странно, че не духа вятър. Дъждът се сипеше отвесно и падаше тежко по земята.

Отключих вратата, проверих вътре и дадох знак на Лора да влезе.