В стъклената къща

Тринайсета глава

След като завършихме новите оранжерии и засяхме лехите в тях, нашият живот окончателно възвърна обичайния си ритъм, толкова объркан след опустошението от пожара. Настъпи ранната пролет, изпълнена с нови обещания, земята ухаеше много приятно, а топлината започваше да прониква навред. Раззеленилите се лехи се простираха по цялата площ на тази огромна стъклена къща, прелестни в своята свежест, макар земята навън да бе скована още от студовете и да бе засипана със сняг. Идваше ред на неспирната работа, на безкрайното шумолене на човешките ръце сред тишината, стелеща се наоколо. С помощта на семейството на чичо ми като че ли най-сетне бе постигнато необходимото равновесие между работата в новите оранжерии и останалата дейност във фермата. Времето ни бе докрай запълнено с труд на открито, както беше и преди пожара. Имаше значение и това, че се бъхтехме без излишно размотаване и без никакви паузи. В продължение на много седмици, бях ангажиран с едни и същи спомагателни задачи, усвоих до съвършенство поредицата от монотонни движения, при които от цялото тяло ми се включваха най-активно изранените ми, целите в драскотини ръце, както и коленете ми, които също бяха доста изподраскани.

Работехме независимо един от друг, изгубени сред разсадите. Дългите лехи постепенно оформяха ниски прегради от зеленина, затрудняващи видимостта по-надалеч. Звуците в притихналата стъклена къща достигаха до ушите ни като в някоя джунгла. Долавяше се звукът от пукота и съскането на паропроводите и слабият, далечен музикален фон от тонколоните в колата на Роко, които той бе свързал към радиото в котелното. Леля Тереза и леля Таормина плевяха ненужните кълнове. Стараеха се да се движат заедно, сякаш присъствието на едната вдъхваше увереност на другата. През повечето време мълчаха — проговаряха само от дъжд на вятър, разменяйки си съвсем кратки, най-обикновени фрази. Гласът на леля Таормина звучеше колебливо и неутрално, докато този на леля Тереза — рязко и решително. Доменико и аз разстилахме сламата, после подрязвахме листата. Понякога към нас се присъединяваха Роко и чичо Умберто, който ни беше нещо като бригадир. Откъслечните разговори с двамата му сина достигаха до мен през редовете сякаш дочувах диалог между някакви непознати — до такава степен разговорът беше несвързан и неразбираем и все едно че нямаше нищо общо с мен.

Чичо Умберто изглеждаше доста угрижен заради новите си отговорности във фермата. Ние се вслушвахме внимателно в нарежданията му. Той на свой ред се консултираше с баща ми, като често се впускаше в ненужно многословни обяснения и разсъждения. Татко бързо внасяше своите поправки — или направо отричаше казаното от чичо Умберто, или просто се съгласяваше с него само с едно безразлично свиване на раменете. Но от друга страна чичо Умберто изглеждаше по-доволен и от себе си, и от всичко наоколо. Ако мога да кажа така, повече приличаше на себе си. Беше пак онзи енергичен мъж, който, заобиколен от всички нас, просто си върши работата, без да се стреми да налага волята си. Забелязваше се известна разлика, почти осезаема физически, в отношението му към двамата му сина, особено към Роко. Все още се усещаше спотаеното у него недоволство. Синовете му, бидейки верни на същността си, се стремяха да не предизвикват непростимата суровост, с която бе белязано миналото им. Те бяха компетентни, самоуверени, преживели бащиния гняв и обръгнали на него през всичките тези години, независимо че той и сега упорстваше, че са израснали и че вече могат да се справят и без неговия надзор.

Неговото променено, по-почтително отношение към околните се разпростираше и върху мен, ала си оставаше по-различно, някак си по-резервирано. Може би понеже се основаваше именно върху това, което ме отличаваше от синовете му — моята дистанцираност от живота във фермата. Донякъде това бе така, тъй като всички бяха решили, че могат да възлагат на мен някакви други надежди, съзираха в мен други възможности. Аз разбирах това разграничаване, но не и неговата причина: дали бе свързано с това, което предизвикваше моята изолираност или бе просто някакъв симптом, съдейки по държанието им към мене, макар толкова малко да разкривах от себе си. Все пак аз не бях напълно непроницаем, но и не си позволявах да ги допускам прекалено близо до себе си, защото просто не бях способен да се прекърша. В крайна сметка, на останалите просто не им остана друг изход, освен да ми възлагат най-простата и най-незначителна работа, само колкото да свиквам с нея. Едновременно се успокоявах, че няма да си блъскам излишно главата, но в същото време негодувах, колебаейки се дали животът не може да бъде запълван с нещо повече. И какво се получаваше? За мен училището и домът ми се превърнаха в два затвора, между които бях длъжен непрестанно да циркулирам, като във всеки с нетърпение очаквах края на пребиваването си там, копнеейки за отварянето си към някакъв друг, истински живот.

Баща ми продължаваше да работи отделно, потънал в своите собствени, неясни на нас занимания, като особено се съсредоточаваше върху подготвителните периоди за всяка от тези дейности. Лошото бе, че хич не обичаше да споделя плановете си. Вместо това можеше да прекара по цяла седмица, изграждайки някакви ниши в някоя от стените в котелното и да ги надписва със своите загадъчни съкращения. После се зае да подреди старателно инструментите на един плот, монтиран вертикално зад тезгяха. Имаше нещо своеобразно и едновременно с това мащабно в неговите замисли. Те бяха плод на несъвършеното му възприемане на нещата, странна смесица от желание за приобщаване към северноамериканската модерност и стремеж към съвършенство, но в крайна сметка разкриваха само заместител на всичко това, плод на недозрялостта на един типичен емигрант. Първата му работа бе да обзаведе кабинета си с лъскаво бюро от неръждаема стомана и с масивен шкаф и — разбира се — с въртящо се кресло. Професионализъм лъхаше дори от металната табелка на вратата. Но после покри красивото кресло с едно поизносено одеяло, зациментира болтове в най-близката стена и монтира към тях ръчно изработени добре заострени телени куки, на които окачваше сметките и бележките с предстоящите задачи. Не след дълго стаята се лиши от първоначалното си излъчване на стегната деловитост и свежест, придобивайки все по-ясно доловимото усещане за безредие и за примитивна импровизация. За това особено допринасяха нишите за съхранение на какво ли не, с неграмотни, макар и грижливо залепени, надписи. Скоро кабинетът се превърна в място, където хаотично бяха нахвърляни сечива, части и въобще всичко, което можеше да потрябва за нещо. Дори и плотът, след като за кратко бе грабвал окото на посетителя с подредеността и чистота си, сега тънеше в безредие. Носачите и куките за закрепване на инструментите служеха само да напомнят, че отначало баща ми е имал похвалното намерение да въведе — и, най-важното, да поддържа — някакъв идеално строг ред.

Баща ми, заедно с Роко, се грижеше за снабдяването на оранжериите с вода и за поливането на посевите. Често пътуваше, най-вече за да отнесе нашата продукция до фирмата на Лонго. Още по-често обаче трябваше да се занимава с ремонтите по инсталациите. Когато се счупи една от помпите, Роко я разглоби до последния детайл, което си беше истинско чудо не само защото пустата му помпа взе, че пак проработи, ами и не дрънчеше така противно. Невероятна смелост бе да се оправи сред толкова хаотично разпилени наоколо дребни машинни детайли. Но баща ми приемаше, че Роко е кадърен едва ли не по рождение, та заради това толкова му се доверяваше. Съществуваше някакво невидимо равновесие в техните отношения, някаква безпристрастност, а това още повече усложняваше и обременяваше моето общуване с баща ми. Той като че ли очакваше от мен да работя хем повече, хем по-малко от другите. Способен бе за най-дребното да ме нахока или да прояви раздразнителност и нетърпение. Ала когато правех много по-сериозни нарушения — прекършвах стъблото на някое растение или погрешно затварях вентила към някой паропровод, той изведнъж проявяваше към мен странна, направо необяснима снизходителност, като потискаше надигналия се в гърдите му гняв, без нищо да ми рече. Между нас постоянно имаше напрежение, а след всяко скарване и двамата, и без това доста неразговорливи, упорито се стараехме да избягваме срещите си. Дори не се стигаше до спорове и разправии, защото цареше все това тягостно напрежение, без начало и без край. В мое присъствие баща ми инстинктивно ставаше още по-мрачен.

Винаги когато посещавах занятията по изучаването на Библията, чичо Умберто ми позволяваше да спра работа още в средата на следобеда, та да мога по-рано да си тръгна. Кимваше ми с такава сериозност, че не оставаше място за съмнения, че одобрява избора ми. Баща ми обаче, макар и безмълвно, още от самото начало даде да се разбере, че не одобрява моето увлечение. Наистина нито веднъж не посмя напълно открито да се противопостави, ала си остана изпълнен с подозрения.

— Къде ходиш? Все на тези занимания ли? — полюбопитства той накрая.

— Посещавам една църковна група.

Помислих си, че ще остане доволен, но останах изненадан от гневната му реакция.

— Каква църковна група? Какво означава това?

— Това е библейска паралелка. Изучаваме Библията.

— Да, пак ти и твоята леля и целият този боклук, който чете, а сега е решила да промие и твоя мозък…

Макар това да го подразни, гневният му изблик започна да заглъхва, понеже отдавна подозираше, че съществува заговор между мен и леля ми, с нейните списания и телевизионни програми. За баща ми това представляваше сложно, трудноразбираемо предизвикателство към житейския ред. Когато тръгвах за занятията за изучаване на библейските текстове, често долавях възмущението, което кипи в него, макар и добре прикривано. По лицето му личеше, че се дразни от подобно предизвикателство, ала не смееше да ме обвинява повече. Знаеше, че колкото по-малко му е известно за моите занимания, толкова по-лесно бих могъл да изпрося от него разрешение да ги посещавам. Двамата с него бихме могли да продължаваме все така в продължение на много седмици — той със своя недоизказан гняв, аз — неохотно незачитащ волята му. Сякаш единственият начин да общуваме, бе, като оставяме да тлее този смъртоносен конфликт между нас без цел и без източник, които да го подклаждат.

Когато всяка неделя го придружавах за службата в църквата, не можех да се отърся от притеснението, че той присъства до мен като сянка. Понякога дори имах чувството, че ни разделят не толкова гневът или омразата, колкото мълчанието. Лично аз не можех да се насиля да произнеса дори няколко най-прости фрази или да подема най-елементарен разговор с него. Това май бе и основната причина, заради която не съумявах да доловя и незначителните промени в отношението му към мен. Но все пак поне бях наясно, че в него тлее някаква страст, за която аз не преставах да мисля, още повече че не можех да понасям напрежението на неделните разходки до църквата и обратно, обкръжен само от безутешна тишина. Ако можех да открия някакъв начин да променя всичко това, ние вероятно щяхме да успеем да изясним отношенията си, да станем като всички други бащи и синове и да се вживеем в естествените си роли. Ала вместо това се получаваше тъй сякаш той беше детето, а аз — родителят, който трябваше да ограничава капризите му, за да продължи той да се занимава с дребните си дейности във фермата. Трябваше да внимавам, за да не се разделя с доброто си настроение — както веднъж се случи на едно сватбено празненство — тогава той се прегърна с няколко мъже на бара и подхвана една песен с тях и те извисиха баритоните си в полупразната зала, поклащайки се като пияни войници.