В стъклената къща

Петнайсета глава

След като прекратих редовните си посещения у семейство Амхърст, двамата с баща ми достигнахме онази точка, след която мълчанието между нас окончателно се възцари. Някакъв праг бе прекрачен — както понякога се случва между двама непознати. Стига се до момента, след който опитите за установяване на някаква близост вече са безсмислени. И колкото по-дълго се стелеше мълчанието между нас, толкова по-непреодолимо ни се струваше. Дните бавно се нижеха, ден след ден, седмица след седмица, без да си разменим дори и дума. Сякаш езикът на човешкото общуване беше изцеден от нас до последната сричка и ни бяха останали единствено животинските усещания за възприятие и настроение.

В училище се сприятелих с един сицилианец, Винс Лазала. Той бе пристигнал в Канада почти едновременно с мен. И също като мен в училището го върнали с една година назад. Отначало той наблягаше на тези прилики между нас, но не толкова за да се сближим, колкото да подчертае различието между нас. Накрая станахме приятели именно защото той все пак имаше желание да общува с мен, така че всеки от нас постепенно успя да вникне в навиците и предпочитанията на другия. Когато нашите отношения се задълбочиха, тази прекалено изтъквана италианщина започна да му служи като маска, която той при всеки удобен случай охотно нахлузваше. Доста често си позволяваше шеги за мафията, изпъстрени със звучни сицилиански фрази, но след това се мусеше презрително, когато хората около него ги запомняха и ги повтаряха при всеки удобен случай. Случваше се на връщане от училище към къщи с някоя своя недодялана или странна постъпка, той да ми припомни, че действително е сицилианец, но когато за пръв път видях тяхната къща, останах удивен. Оказа се много приятна и уютно подредена. Беше ниска, тухлена, с модерен вид, със застлани с килими стаи и с вътрешен двор отзад, подобна на дузината къщи наоколо в това тихо и тънещо в зеленина предградие, където винаги цареше ленива атмосфера, понеже тук хората не обитаваха ферми. Понякога се изтягах на дивана във всекидневната на Винс с чаша бира в ръка, ако бе станало прекалено късно да хванем училищния автобус, та трябваше да изчакаме бащата на Винс да се върне с колата си от рибния пазар. Не е чудно, че възприемах къщата на семейството на Винс като удобен комплект дрехи, особено като я сравнявах с нашата.

Уикендите прекарвахме заедно с приятеля на Винс — Тони Пералта. Очаквах в живота ми да настъпят някакви промени, нещо като внезапно, макар и позакъсняло начало на младостта ми; но нашите вечери много скоро станаха предсказуеми. Повтаряше се все едно и също: безкрайни обиколки из града, пушене на цигари, игри на флипер и вечеринки в италианския клуб. За пръв път Винс демонстрира някакво по-специално отношение към мен, което личеше от подчертаното уважение, с което ме представяше на приятелите си. В същото време все повече се налагаше впечатлението, че ние с Тони му служим просто като публика, предани свидетели на неговите дребни подвизи в игралната зала. Когато идваше неговият ред да играе, от нас двамата се искаше да се впечатляваме и да внушаваме увереност, като нито за миг не забравяме, че другите ни гледат. Винс очакваше също от мен и от Тони да си пием мълчаливо питиетата, докато той води своите дълги-предълги разговори с другите си приятели. Понякога се впускаше да танцува, макар и несръчно и сковано. Все пак се стараеше да запази достойнство, използвайки например отработения жест да не избързва, а бавно да притисне ръката си към гърба на момичето и уж случайно да го притегли към себе си. Опряла глава о рамото му, партньорката му се усмихваше на забележката, която той й прошепваше, докато бяха плътно притиснати. Тони и аз стърчахме в края на дансинга като негови покорни спътници, без да продумаме. Не можех да се начудя на Тони: защо той понася безропотно капризите на Винс? И защо продължава да мълчи невъзмутимо дори когато двамата оставахме сами? В училище Тони понякога се разминаваше с мен в коридорите само с бегло кимване и с изкривена, половинчата усмивка, сякаш бяхме някакви заговорници. Това бе единственият знак от негова страна след всички пропилени часове, които бяхме прекарали заедно като приятели на Винс.

Започнах да мразя тези вечери, монотонното и безплодно очакване, пустотата, която ме обземаше, след като се приберях у дома и се усамотявах в леглото си. Бях изтощен от пиенето и пушенето, но най-вече ме измъчваше предчувствието, че няма да намеря нищо през целия си живот, което да противопоставя на тази пустота. Когато не можехме да вземем колите на бащите си или просто в дните, в които Винс не ми се обаждаше, знаех, че в идния понеделник отново ще трябва да слушам за поредните подвизи, извършени от него, Тони и другите им приятели. Това още повече ме караше да мисля, че реалният живот ми се изплъзва.

— Мислех да ти се обадя, ама в последната минута пак изскочи нещо неотложно.

От неговите оправдания ми ставаше пределно ясно, че е бил готов да излезе и в същото време не го е желаел. Нали неведнъж бях ставал свидетел на умението му така да преразказва вечерите, прекарани заедно, че те се превръщаха в нещо напълно непознато дори за мен, свидетеля на случката, тъй като той преувеличаваше и преиначаваше своето участие в събитията. Същевременно се дразнех, понеже се чувствах изолиран. Измъчваше ме и властта му над мен, защото бях вътрешно убеден, че го превъзхождам.

Обедните часове обикновено прекарвахме в игралната зала. По това време на деня тя бе почти празна. Освен нас двамата понякога се мяркаше и португалецът Джордж, за да позяпа как играем на машините, докато дъвчехме мазните хамбургери, изпечени от него на малкия грил, които заместваха обяда ни. Докато ги приготвяше, той крадешком поглеждаше към малкия телевизор, близо до касовия апарат.

— Вие, момчета, сте от добрите, защото никога не ми създавате главоболия.

Без други хора около себе си Винс изглеждаше някак си смален, както и всичките му приятели. Тъкмо тогава най-добре личеше колко скромни бяха възможностите му — демонстрирани пред мен и Тони. Нашето приятелство бих определил като споделена самота, която не обещаваше нищо повече от общи цигари, лаконични разговори и затъпяващи безкрайни игри на флипер. Все пак имаше някаква интимност в разходките ни през обедните почивки, когато крачехме мълчаливо по унилите странични улички, водещи към училището. Въздухът миришеше на нещо сладникаво и неприятно, може би от димящите ни в студа цигари. Не можех да се отърся от натрапчивата мисъл, че сякаш сме попили от спарения въздух, който се стелеше в игралната зала. Там, където ние всъщност се криехме от живота, нормално протичащ навън. Може би заради стремежа да докажем, че всеки един от нас превъзхожда останалите, нещо ни се губеше. Прегърбен, Джордж седеше пред своя малък телевизор в дъното на игралната зала и приличаше на наш мълчалив страж. Най-много се опасявах да не би случайно да разочаровам Винс. Не бях способен да проникна в неговия свят на непостижимо за мен душевно равновесие. Той винаги успяваше да намери ловък начин, да възкреси и преразкаже някоя отшумяла случка от съвместното ни пилеене на време, но така, че тъкмо той да се окаже в центъра на събитията. Успяваше да издигне себе си на пиедестал, представяйки случилото се леко изопачено. Кой знае, може би пък действително така възприемаше станалото, докато за мен то беше просто убиване на време.

През пролетта посещенията в игралната зала се удвояваха. Момчетата от гимназията притичваха тук на групи, за да поседнат на едно питие и да поведат лениви разговори за шумните си забавления. Отношенията ни с Винс поохладняха, защото той отново започна да се държи прекалено дистанцирано и да обръща по-голямо внимание на публиката си, използвайки своя подръчен арсенал от хватки, за да привлече всеобщото внимание към себе си. Очевидно се стараеше във всеки момент да изгражда за себе си онази представа, за която жадуваше. Да го възприемат такъв, какъвто той искаше да изглежда в техните очи. Неговата самоувереност му служеше като оръжие, а за мен бе отредено да оставам настрани, в сянката на събитията. За това успешно му служеха разказите му, очевидно пропити с неговите претенции. Те му помагаха да печели хората на своя страна, а пък аз му завиждах не заради оскъдната доза на истината в тях, а заради умението да поднася полуистините толкова ловко.

По едно време в игралната зала се появи Джони Елиас, моят отколешен душманин от училището „Сейнт Майкъл“. Той играеше с приятелите си билярд в дъното на залата. Залагаха по четири долара на игра. Джони винаги ходеше с едни и същи възтесни дънки и боти, с ужасно високи десетсантиметрови токове. Косата му беше много пораснала като на някой афроамериканец и увенчаваше кльощавото му длъгнесто тяло като екзотичен храсталак.

— Вик-торе, синко, как е хавата днес?

Явно не възнамеряваше да хаби прекалено много енергия за моята скромна личност, а само ми демонстрира обичайното си нагло безразличие.

Той цъфна при нас, след като завърши играта. Двамата с Винс играехме флипер, но просто така, за да мине времето и да се поразсеем. Джони опря билярдната си щека до автомата и се зазяпа в играта ни.

— Вик-торе, синко, това топче трябва да го тласкаш с повече английски маниер. — Прозвуча ми почти приятелски. Едва ли не бащински. В същото време се зае, нехайно, разбира се, да клати автомата, и то тъкмо когато се опитвах отчаяно да накарам топчето да се изкатери до най-високата дупка върху наклонената дъска.

— Хайде, Вик, набутай го там.

Ала топчето се сурна право надолу и изпадна от играта.

— Е, добре де, приятел, не беше чак толкова зле — промърмори Винс.

Автоматът изчисти брояча и топчето отново се върна в играта. Джони отново се залови да друса корпуса на автомата.

— Остави ме на мира — рекох му аз.

— Хайде, приятелче, тъкмо започна да става интересно.

За миг ми се стори, че трябва да продължа да играя спокойно, независимо какво ще се случи, стига да не бъда прекалено унижаван.

— Казах ти да ме оставиш на мира.

Трябваше да направя своя избор. Джони за последен път блъсна машината, но този път толкова силно, че тя се прекатури.

— Много зле, синко. Край на играта.

Винс още стоеше до мен. Очаквах някакъв знак от него обаче той изглеждаше съвсем неутрален, с непроницаема физиономия.

— Шибан задник! — извиках задъхан.

— Ей, приятелче? — Джони яко ме цапардоса през лицето с опакото на ръката си. — Каза ли нещо?

Сега ме хвана в капана си. Искаше ми се някак по-лесно да се измъкна от унижението. За няколко секунди трескаво се замислих как да се върна към нормалния живот, ала нямаше връщане назад.

— Я повтори какво рече, приятелче, че нещо не го чух добре.

— Задник — повторих аз.

Силно ме тласна към ъгъла на автомата. Гърбът ми яко се блъсна в металния ръб. Но тъкмо в този миг с крайчеца на окото си зърнах билярдната му щека. Рязко посегнах към нея и я улових здраво, с двете си ръце. В следващия миг коравата щека вече летеше със замах към главата му, за да се стовари с глух тътен върху косата му, която приличаше на разпердушинена възглавница. Той се опита да избегне удара, но аз усетих как в мен се надига невероятно мощен импулс, как гневът ми се разразява докрай, все едно че бях пиян до безсъзнание. Билярдната щека се стовари върху черепа му и в същия миг цялото ми желание да се бия се изпари, сякаш някой ми го бе задигнал. Ала най-изненадващото бе как Джони се надигна, след като политна назад, все още преливащ от желание да потърси разправа. Бях му дал удобен повод да се нахвърли върху мен. В следващия миг кракът му се впи силно в слабините ми. От сърцераздирателната болка направо останах без дъх. Бавното й проникване в мозъка ми подейства като експлозия. Паднах, сигурно съм изкрещял, причерня ми пред очите, но това ми помогна да изтрезнея, за да стоваря следващия си удар в лицето му. И тогава чух яростното скарване между Винс и Джони, както и оглушителните викове на Джордж:

— Безделници! Махайте се от тук, всичките. Като животни сте!

Окопитих се чак в тесния клозет на игралната зала. Мозъкът ми още беше замаян от болката. Винс притискаше към носа ми една окървавена книжна кърпичка. Капещата от там топла кръв, незнайно защо, ми подейства успокояващо.

— Много ли те боли?

Нужен ми бе един миг, за да си възвърна способността да говоря.

— Разбира се, че ме боли.

— Мисля, че трябва да се махаме от тук.

Взех кърпичката от него и за кратко останахме, все така смълчани и нащрек, притиснати в тясната тоалетна.

— Шибан задник — изруга накрая Винс. — Но и ти добре го подреди с първия си удар.

В този ден пропуснахме следобедните занятия в училище, защото поскитахме из огрения от пролетното слънце град. Накрая се спуснахме по тънещите в зеленина малки улички, водещи надолу към езерото. Странно ми беше това, което се случи, както и ролята, която разиграх, още повече, че главата ми беше изпразнена като след боледуване от треска. Исках само едно — да остана безчувствен, никой с нищо да не ме занимава, да не страдам повече нито от рани, нито от неправди, но се задоволявах и с мълчаливата, насърчителна загриженост на Винс.

— В Италия водата по това време на годината е достатъчно топла за къпане — рече той. За пръв път между нас се заговори за Италия, внезапно придобила физическо присъствие и форма във въображението ни. — Нашето място там е точно на брега на морето и затова на местните жители до гуша им е дошло от туристи. Моят старец досега да се е гътнал, ако бяхме останали там.

Аз си имах своя представа за неговото село в Сицилия, с рибарски лодки и с тесни улички, с каменни къщи, спускащи се чак до морето. Мислех си, че ако той бе останал там, сега щеше да е съвсем друга личност, едно от превъплъщенията на местните селяни, загорели от жаркото южно слънце.

— Тук е много по-различно — добави той за моя изненада. — Всеки всекиго познава. И вечно се делят на малки групички.

Закрачихме покрай брега, докато си бъбрехме за останките от потънали кораби тук, за тръстиките и за дървените отломки, влачени от вълните, за мъртвата риба. Макар и само за кратко, ние бяхме толкова единодушни, както може би никога нито преди, нито след този ден.

— Мисля, че ще е по-добре да се прибираме — каза ми Винс накрая.

Едва тогава започнах да съжалявам за сбиването край флипера и осъзнах колко ми костваше то. Замислих се за нашето приятелство — май не се оказа достатъчно устойчиво, за да заличи горчивината, която ще остане като утайка в нашите отношения дори след такива моменти на близост. Просто Винс беше самотен и уязвим също като мен и се опитваше да проправи своя път в живота.

Странно, но изживяхме заедно времето в измамно преследване на нашето възмъжаване. Беше ми приятно да отдъхвам в неговата къща след часовете или ако ме поканеха да вляза вътре, когато идвах, за да го изведа вечерта и трябваше да го изчакам да се облече. Беше ми приятно просто да седя с него, заобиколен от умилителната задушевност на тяхната всекидневна. Тогава още по-добре проличаваше дистанцията между нас, както и какви бяха нашите задължения и какво уважение си дължахме един на друг. Чувствах се добре у тях, защото ме посрещаха като очакван гост. Неговите родители и братя бяха много внимателни към мен и сякаш цялата им къща ми предлагаше уют и убежище. Пред мен се разкри една друга личност, скрита досега във Винс. Приел присърце ролята си на първороден син, той имаше невероятен авторитет сред братята си — дори си беше извоювал право свободно да пуши в стаята си. Имаше прилика с възрастните джентълмени от филмите, които канят в домовете си хора, които са им симпатични, повтаряйки им на прага: „Влез, влез, тук всичко ще бъде на твое разположение“. Но това, което можеше да съсипе нашето приятелство, беше околният свят и нашата нужда да намерим мястото си в него. Защото още не бяхме съвсем наясно какво точно търсим и какво пропускаме в процеса на търсенето. Не бяхме наясно какви можем да бъдем един за друг, ако ни позволяваха да разкрием постепенно това, което външно изглежда като изчакване в тези изолирани и малобройни моменти на пълна откровеност, когато ни спохождаше невероятно спокойствие.