В стъклената къща

Шестнайсета глава

През лятото вечерните ни забавления добиха нови мащаби: прескачахме до баровете в Уиндзор и Детройт, не пропускахме купоните, за които Винс пръв научаваше, нито среднощните разпивки с другите му приятели сред опустелите странични пътища покрай плажа Сийклиф. Понякога организирахме среднощни надбягвания с коли по околоградското шосе. При тези безумни надпревари винаги ме обземаше страх, особено в първия миг, когато автомобилите като обезумели зверове се втурваха в гъстия мрак. Изобщо не изпадах във възторг от тези самоубийствени забавления, по-скоро сковаващата ме боязън пробуждаше у мен необясним подтик към насилие, който фокусираше цялото ми внимание в това внезапно устремяване в нощния мрак.

Към края на всяко от среднощните безумства чувствах едно и също отвращение, вцепеняване и недоволство от себе си; а на следващия ден ме очакваше сблъсък с неизказания гняв на баща ми заради прекалено късното ми прибиране. Ако доловеше признаци, че съм прекалил с пиенето, той още повече ме презираше. При един от редките си изблици на щедрост, която обикновено добре прикриваше — той купи нова кола, като остави старата на мен и на леля Тереза. Започнах да се възползвам дори и от най-малката възможност, за да се повозя — с колата отивах на училище. Пак с нея се отправях до някое уединено място, за да попуша на спокойствие. Усещах, че баща ми не е доволен както от това, че злоупотребявах с доверието му, така и от голямото количество бензин, което прахосвах. Но независимо от всичко аз не се подчинявах на изискванията му. Като че ли играех някаква тъпа игра, без цел и без край. Просто упорствах в опитите си във всичко да му се противопоставям. Винаги избирах най-спорната, най-оскърбителната за него позиция. А след това наказвах себе си, като се подлагах на мъчението да търпя безмълвния му гняв.

Понякога, към края на нощните ни скитания, спирахме при Даяна. Там работеше една келнерка, която ни посрещаше все по-дружелюбно. Отначало просто се преструваше, че не ни познава от предишните ни посещения, но всеки път се задържаше все по-дълго край нашата маса, докато ни обслужваше.

— И така, момчета, какво ви води насам всяка вечер и то все към един през нощта?

— О, нали знаеш. Пиене, търсене на жени.

— Е, мисля, че май още не сте приключили с търсенето. — След кратка пауза тя се засмя, сякаш някой бе споделил някаква шега с нея.

Тя някак си бе разбрала, че сме италианци и това й изглеждаше кой знае защо странно и дори екзотично.

— Точно така, красиви италиански момчета — каза Винс, докато я имитираше. — Ето, тези там са Виторио и Антонио, а пък аз съм Винченцо.

— Виторио? Звучи много мило — рече тя, като произнесе завалено името ми със своето носово английско произношение. — Помня, че съм те виждала в училище.

Но нейните закачки предизвикваха у мен необясним изблик на агресивност.

— Много смешно — рекох. — Защото аз пък не помня някога да съм те виждал.

Винс и Тони се засмяха.

— Ние се преместихме тук от Мичиган съвсем скоро, миналата пролет. — Всъщност тя говореше директно на мен. После, на тръгване от нашата маса, добави: — Името ми е Кристъл. Казвам го, макар никой да не ме попита.

— Здравей, Кристъл — провикна се Винс след нея. — Хубаво име.

— Само че е доста едра — скептично отбеляза Тони.

— Виктор, момчето ми — обърна се Винс към мен, — мисля, че тя си пада по теб.

— Да, прав си.

Случи се така, че цялата енергия, излъчвана от нея, ми подейства като код за задействане. Може би това, което тя успя да създаде у мен, да ми го внуши само за един миг, беше само лъжлив сигнал или грешно впечатление. Но при следващото ни посещение там щом ни видя да влизаме, лицето й действително грейна. Дойде до нашата маса и ни заговори с откровена фамилиарност, без никакво притеснение:

— Тъкмо се питах, момчета, кога пак ще се появите тук.

— Значи ти липсвахме, така ли?

— Не и ти.

— Тогава може би Виктор.

— Виктор? Кой е този Виктор?

— Моят добър приятел Виторио. Не го ли помниш?

Тя се засмя.

— Виктор не ми харесва. Много по-добре звучи Виторио.

Останах силно изненадан от това как нейният смях ме проряза, колко ме развълнува възможността тя да ме хареса. Винс изглеждаше уверен, че наистина бе така.

— Тя е тази, която ти трябва, Виктор, слушай какво ти казвам.

— Та тя дори не ме познава.

— И какво от това? В тъмното всички изглеждаме еднакви.

Кристъл се върна с нашите поръчки.

— Сигурно ти е омръзнало да работиш тук — подметна Винс.

— Както и да си говоря с такива като вас.

— А какво ще кажеш за Виктор? Явно го харесваш. Какво ще кажеш да излезете някой път?

Тони прихна да се смее. Длъжен бях да му направя забележка или да кажа нещо смешно и дръзко, или да му отправя някакъв упрек, но вместо това просто седях там, изчервен и потънал в мълчание.

— Трябва да тръгвам — каза накрая Кристъл.

Когато ни донесе сметката, се оказа, че на гърба на листа е написала телефонния си номер.

— Утре вечер не съм на смяна — рече ми тя, преди да се отдалечи от масата ни.

Навън както Винс, така и Тони като че ли се заразиха от моето въодушевление.

— Всичко е уредено, Виктор! — извика Тони, странно възбуден, след което бръкна с два пръста в устата си и изсвири силно и продължително насред безлюдната улица.

На следващия ден й позвъних по телефона от кабинета на баща ми. Сега всичко зависеше от мен, така че се поизплаших в началото, особено от това, че вечно ми се натякваше как за нищо не ме бива. Вече наближавах осемнадесет, но никога не бях излизал на среща с момиче, с никоя не се бях любил.

— Не очаквах да се обадиш — призна ми Кристъл, обезоръжаващо откровена.

— Е, ето че се обадих.

Уговорихме си среща, след което трябваше да отидем на автокиното в Уиндзор. Но вече усещах как нещо в мен се сковава дотолкова, че дори не можех да подхвана елементарен разговор.

— Предлагам да се видим към осем — предложих й аз.

— Добре.

Тя живееше в покрайнините на града. Домът им бе част от дълга поредица къщи, разпръснати по двете страни на улицата покрай старото ни училище „Сейнт Майкъл“, преди да свърши градът и да започне полето. Къщата им имаше вид на стара фермерска постройка, която постепенно и с течение на годините се е вписала в обкръжаващата я градска среда. Беше си останала непроменена — тясна, но висока. Най-лошото бе, че изглеждаше твърде разнебитена, с разкъртени тухли по стените и с килната на една страна веранда. На покрива й имаше ветропоказател с олющена боя, а край външната врата се виждаше картонена фигура на пожарникар, обърнат към автомобилната алея, чиято физиономия изглеждаше странно радостна и развеселена на фона на паянтовата къща.

Заварих Кристъл да ме очаква на верандата, седнала на посивял от годините стол. Скочи от него веднага щом ме видя да приближавам с колата по алеята. Затича се към мен с неподправен момичешки ентусиазъм. Беше облечена с къса рокля без ръкави, която ми се стори неподходяща за широките й костеливи рамене и бедра, които сега се виждаха много по-ясно, отколкото в заведението, където работеше с униформа. Като сядаше в колата, ръката й инстинктивно се спусна надолу, за да придърпа роклята към коленете й.

— Здравей, Виктор.

— Мислех, че това име не ти харесва.

— О, това ли? Тогава просто се пошегувах.

Тя се засмя, но смехът й ми прозвуча като предателство спрямо привидно нежната й външност, като някакъв внезапно разтворен прозорец към душата й. Звънкият й смях ме накара да остана нащрек.

Докато минавахме през града, топлият вятър, нахлуващ през отворените прозорци, разроши косата на Кристъл. Във въздуха се носеше приятното ухание, което винаги се чувства, когато късното лято малко по малко се стопява след началото на август. Това внезапно ме изпълни с усещане за нещо обещаващо. Приличаше ми на приятното замайване от първата чаша алкохол или на просъницата, преди да заспиш дълбоко. Пътувахме известно време мълчаливо и двамата в това настроение. По едно време Кристъл измърмори нещо за стиховете на песента, която Боб Дилън пееше по радиото.

— Харесваш ли Дилън? — попитах я аз.

— О, той ли пее сега?

След като излязохме от града и поехме по магистралата, вятърът дотолкова се усили, че се принудихме да затворим прозорците. Сега светът изведнъж се отдръпна от нас, като ни остави събрани в тясната кола.

— Какво те накара да се преместиш от Мичиган тук?

Имах чувството, че с тези думи ще пропусна някаква благоприятна възможност, че моментът, когато този тон би бил най-подходящ, е безвъзвратно отминал.

— Не зная. Там живеят сестрите на майка ми. Но сега се развеждат и така нататък.

— О, съжалявам.

— Всичко е наред. Разбира се, нямаш никаква вина за това.

Тя се засмя, но аз май не бях способен да схвана нейния хумор.

— На мен поне ми се струва, че е доста трудно да се преместиш…

— Не зная. Зная само, че сега всичко е наред.

Тогава в мен започна да се надига паника, усещах тежест, защото долових в гласа й да се прокрадва скука.

Изминахме поне половината от пътя до Уиндзор, без никой да продума. Сред сгъстяващия се вечерен мрак тишината между нас заприлича на кладенец, в който с всеки миг от пътуването пропадаме все по-дълбоко. Представих си дългата вечер, която тепърва ни очакваше, докато още бяхме скътани в колата сред отровената от тишината близост. Потеглих на тази среща с леко сърце, изпълнен със самоувереност и с добронамереност, мислех си как уж случайно ще докосна раменете на Кристъл, а после ще я разцелувам и така ще я покоря. Но дали всичко, което очаквах, нямаше да се окаже невъзможно.

Щом се добрахме до автокиното, аз я попитах иска ли да взема пуканки, само и само защото отчаяно жадувах най-сетне да сложа край на тази мъчителна тишина.

— Разбира се.

Когато се върнах от касата, тя се беше преместила към средата на седалката. Не разбрах какво става и в моите представи нашата първа среща вече се очертаваше като провал, та не можех да си обясня как тя можеше да продължава тази игра.

— Да не би да си сърдит или нещо такова?

Въпросът ме сепна.

— Не. Така ли изглеждам? — Но тя имаше право: нещо в мен се бе вкоравило от гняв, а челюстите ми оставаха плътно сключени от напрежение.

— Не зная какво да мисля — предпазливо продължи Кристъл. — Преди малко изглеждаше толкова спокоен и така нататък.

Нейната прямота като че ли разкъса някакъв воал, невидимо спуснат между нас. Внезапно осъзнах присъствието й, осъзнах, че до мен седи реално човешко същество. Сякаш я виждах за пръв път.

— Само съм срамежлив. Това е всичко — опитах се да й обясня, макар че след тези думи усещах в устата вкус като от жлъч. — Обикновено съм тих човек.

— Да, и аз мисля така — съгласи се Кристъл. — Ето защо те забелязах още когато влезе в нашата зала и тръгна към моите маси. Защото изглеждаш толкова различен от другите.

И макар че нейният комплимент подчертаваше тъкмо това, което не харесвах у себе си, все пак се зарадвах, защото знаех как да се опазя от онази представа, която тя си бе изградила за мен.

Филмът започна. Беше някакъв страховит филм на ужасите, но Кристъл изглеждаше привлечена от ставащото на екрана, дори се вживя — прекалено според мен, като се забавляваше през цялата прожекция. Във филма се подвизаваше някакъв детектив, изискан и педантичен, но настроен скептично и отнасящ се към всички със студенина. Това накара Кристъл да настръхне от неприязън.

— Господи, какъв задник, какъв негодник!

През целия филм не помръднах от моя ъгъл в колата, така и не успях да дочакам подходящ момент, в който да се опитам да спечеля нейните ласки. На връщане Кристъл остана смълчана в средата на седалката, толкова близо до мен, че усещах осезателно топлината, излъчвана от тялото й. Щом спрях на алеята за автомобили пред нейната къща, тя внезапно се наведе към мен и залепи устни върху моите.

— Утре, също като днес, аз не съм на работа. Ако поискаш, обади се или нещо такова.

Започнахме редовно да се срещаме. След няколко седмици почти неусетно забравихме за неловкостта от първата ни среща, защото сега имахме нещо като навик — поредната среща просто водеше до следващата, докато накрая вече не можехме да си спомним кога отношенията ни се промениха. Всяка седмица прекарвах по две или три вечери в нейната къща. Гледах телевизия в комфортния ъгъл на всекидневната, заедно с майка й и сестрите й Роки и Кейт, които като че ли ме приемаха със снизхождение. Настанена до мен върху хлътналия от годините диван, Кристъл през цялото време не отпускаше ръката си, вкопчена в моята. Явно искаше да ме афишира пред сестрите си като последната печалба, която е изтеглила от лотарията.

— Този път Кристъл успя да закачи на въдицата си красив младеж — коментираше Кейт, по-голямата от двете й сестри. — Трябваше да видиш някой от онези, които влачеше у дома.

Добре беше да се чувстваш на почит — именно така се отнасяше към мен изтощената от ежедневието майка на Кристъл, докато палавата Роки се мотаеше наоколо, очаквайки момента, в който ще успее да се порадва на моето внимание. Така неусетно се озовах в нещо като задънена улица. В тази къща с три жени ми бе отредена ролята на мъжа в семейството, от когото те всички очакваха да се нагърби с ред отговорности.

Дори и сред този първоначален прилив на топлота в отношенията ни, когато бях толкова добре приет, съмненията не ме напускаха. Първо ме озадачи как толкова бързо се сближихме и защото бях приет така радушно, след като тъй малко разкривах от себе си. Онемявах от слисване при мисълта какво ще ме сполети, ако дръзна да противореча на образа, който те така бързо успяха да си изградят за мен. С течение на времето все повече се разкъсвах между задоволството, че всичко се уреди без никакви усилия от моя страна и от неудобството, че всички приемаха настоящото положение като даденост. Кристъл си въобразяваше, че това, което съществува между нас двамата, ще остане завинаги непроменено. С какъв ентусиазъм само ми говореше за нашето бъдеще, за това, което ще направим през следващата седмица, през следващия месец, през следващата година, очевидно самозабравила се в своето увлечение по мен. Дори не забелязваше промяната в моето настроение, моето все по-задълбочаващо се мълчание, прикриващо нефокусираното ми недоволство. От своя страна аз така и не търсех възможност за избор, а просто вдигах ръце пред нейното въодушевление сякаш бе грях да му се опълчвам. Обикновено приключвахме нашите вечери с натискане и целувки в колата или на дивана във всекидневната. Под повърхността на този контакт в мен напираше някаква мрачна припряност, която се опитваше да ме тласне към неразумни постъпки сякаш бях подвластен на нечия чужда воля. И колкото по-дълго продължаваше тази идилия, толкова повече усещах в себе си вътрешна съпротива, търсейки доказателства, че връзката ми с Кристъл е грешка. Това мъчително чувство се задълбочаваше именно когато се чувствахме най-близки. Когато търкахме дрехите си една о друга и аз ясно усещах под роклята опънатите мускули на бедрата й, бе необходимо да се стегна, изтерзан от желанието да побягна нанякъде. В такъв момент нещо в мен ме караше да се въздържам, ала не толкова от срам, колкото от недостиг на емоции. Тъкмо тези провали най-много ме притесняваха в усилията ми да прикривам какво всъщност се случва с мен.

Започна учебната година. Вече се виждахме по-рядко, защото всеки от нас обитаваше свой различен свят, имаше свои интереси, свои приятели. Включвах се в училищния живот отделно от Винс и групата му, само че Кристъл някак си не се вписваше в тази среда. Съвсем бавно започнахме да се раздалечаваме. Сякаш се отвръщах от нея — независимо от това, че тя се опитваше да ме запомни чрез различни мои образи в представите си. Отначало вярвах, че Кристъл не забелязва моето вътрешно напрежение, но тя постепенно започна да проумява, че след началото на учебната година нещата между нас някак си са се променили. Вече не ме чакаше пред гимназията след края на часовете. Престана също да идва при мен в салона, за да плъзне мълчаливо ръката си в моята. Не бях способен да я погледна в очите, без да изпитам смесено чувство на срам и на неуважение към себе си, заради това, което й причинявах, както и заради това, че тя ми позволяваше да се отдалечавам от нея. В началото лицето й грейваше още щом ме виждаше отдалеч, а сега започна инстинктивно да се отдръпва. Все пак продължавахме да се срещаме дори и при тези промени сякаш в тях нямаше нищо странно и неестествено, макар че извън училището, след края на поредната среща, всеки от нас бързаше да се върне към самия себе си.

През уикендите, в които Кристъл беше свободна, ние понякога излизахме заедно с Винс и Тони. Така нашата група заприличваше на зле разбиращо се семейство, което включва хора с несъвместими характери. Кристъл изглеждаше повече като част от света на Винс и Тони, отколкото на моя свят. Може би причина за това бе фактът, че винаги я водех със себе си при срещите си с тях, така че те тримата постепенно се отдалечаваха от живота, който водех аз. Моят истински живот все още се мержелееше. Беше неясен, условен и не водеше доникъде. Когато Винс не беше с нас, Кристъл говореше за него с презрение и това тайничко ме радваше, особено когато насмешливо имитираше перченето му и надутата му походка.

— Той си мисли, че е голяма работа.

Но по-късно започнах да им завиждам за начина, по който те се представяха един пред друг, когато бяха заедно. Винс впечатляваше с енергията, с която се докарваше пред нея. Това кой знае защо ме подтикваше да я възприемам едновременно като силно желана и заедно с това като странно твърдоглава. Сигурно си личеше, че в нашата четворка, в която Винс беше лидерът, тя е станала член само по случайност.

— Момчета, разбирам, че всички вие се докарвате пред онова момиче, американката, как й беше името… — подметна ми веднъж един друг мой приятел, след като ме поразпита за нея сякаш тя бе някаква обща собственост, която си споделяме. — Миналата пролет и аз имах малко работа с нея. Ходихме на кино и да си призная, не беше зле.

Последва ледена пауза.

— Виктор излиза с нея само от няколко месеца — обади се Винс.

— О, за бога, човече, съжалявам за това. Не беше някаква голяма работа, нали, само се прегръщахме и това-онова, ама иначе нищо лошо.

Този инцидент остави в мен горчива утайка, все едно че пясък задра в гърлото ми. Никога не се бях замислял за Кристъл по този начин. Трябваше да напъна мозъка си, за да видя кратките и потайни свалки в тъмното като част от всеобщата тийнейджърска разпуснатост. Изпитвах желание да я закрилям, но имаше и още нещо, продиктувано от необходимостта да се противопоставя, доколкото мога, на тези клюки и да я държа настрани от тях.

— За какво толкова си се замислил?

— За нищо.

— Не може толкова да мислиш, без да има нещо. Мога да чуя как скърцат зъбните колела в мозъка ти.

Макар да ми беше пределно ясно, че аз бях този, на когото най-много държи, тя си оставаше за мен като нещо крехко и чупливо, на което бях заложил цялото си доверие. Все още обаче не можех да открия начин, за да потисна безмълвно надигащия се у мене яд, когато бях с нея.

Накрая се оказа, че не бях много по-различен от Винс и неговите приятели, нито по-добър. И аз исках само мен да слушат, когато разказвам моите истории, исках да се натискаме в киното, исках да се чувствам покорител, исках да освободя естественото си сексуално напрежение. А въздържанието ми не беше съзнателен избор, а по-скоро израз на сковаността и неумението ми да осъществя желанията си.

Щом се отпуснех във ваната у дома, понякога ми се привиждаше как Кристъл се появява гола пред мен. Странно изпъкваха всичките й несъвършенства — едрите бедра, белите й, все още недоразвити гърди. Всеки неин телесен недостатък беше оправдание на желанието ми да се отърва от нея. И когато се потапях във водата, за да се галя, си представях как затъвам в нейната течна топлина, докато свърша в нея с цялата сила на въображението си, макар да не можех да си представя нещо повече между нас, освен задоволяване на желанието ми, напълно лишено от любов.

През март се омъжи Кейт, по-голямата сестра на Кристъл. На мен, привикналия със старателно обмисляните италиански брачни церемонии, нейната сватба ми се стори зле и набързо подготвена, само с една шаферка и с един церемониалмайстор. Роклята на Кейт изглеждаше прекалено семпла, а на всичкото отгоре хич не й стоеше добре. Церемонията в църквата беше претупана без много-много разтакавания. После дойде ред на банкета в ресторанта на Голдсмит, по-точно в една от залите, която беше съвсем евтино украсена и беше тясна като всекидневна. Обядът, който ни поднесоха, се ограничаваше само със зеленчукова салата и ястие с месо, а на бара предлагаха единствено бира и безалкохолни. След обяда един млад дисководещ с червендалесто лице започна да пуска рокове и кънтрита от един грамофон, чиято игла непрекъснато дращеше дразнещо по плочите.

— Това парче сега е за младите. Хайде, всички, да ви видя как ще се пораздрусате.

Бащата на Кристъл пристигна от Мичиган. В църквата, докато я водеше по пътеката към олтара, той се извисяваше над Кейт с мрачната си фигура. Лицето му бе набраздено от умората и приличаше на статуя, издялана от камък. След като церемонията приключи, той леко се оживи особено когато се присъедини към малката група мъже на бара. Дори можеше да се каже, че скоро се превърна в душата на компанията. По едно време се приближи към нашата маса. Кристъл ни запозна и той енергично се здрависа с мен.

— Значи ти си младежът на Кристъл, така ли? — Говорът му беше чист като стъкло и по нищо не напомняше за провлечения изговор на Кристъл. — Тя сподели много хубави неща за теб. И доколкото мога да преценя, това е изключително добра препоръка за теб, понеже Кристъл винаги е била крайно недоволна от мъжете, с които е имала нещо общо.

— Мисля, че засега това му стига — рече Кристъл.

Тя изглеждаше толкова уязвима пред него, толкова смутена и в същото време го гледаше с поглед, преливащ от обожание. По-късно го видях да танцува с Кейт. Направи ми впечатление още, че Кейт имаше вид на отсъстваща, искам да кажа, изглеждаше прекалено хладна и независима. Баща й отново надяна мрачното си изражение, както преди това в църквата, което може би бе израз на неговото истинско аз. И тогава внезапно ми стана ясно, че именно Кейт бе дъщерята, на която той най-много държи. Тогава нещо в мен се пречупи при мисълта за невинните чувства на Кристъл.

Кристъл и аз станахме да танцуваме. През плата на роклята усещах как бедрата й потръпват, щом моите длани ги докоснеха. Макар и само за кратко останахме в центъра на всеобщото внимание, понеже сватбарите ни наобиколиха в кръг, докато ние се поклащахме в ритъма на музиката, но все пак по-бавно, отколкото трябваше, защото и двамата бяхме пили доста.

Когато дойде време да си тръгваме — някъде около два след полунощ — бяхме изпаднали в приятна нега. Качихме се в нашия пикап — леля Тереза беше заминала някъде с колата на баща ми — Кристъл си напъха краката под лоста на скоростната кутия. Изкуствената материя на роклята й тихо прошумоля, след което тя се притисна към мен и горещият й дъх ми помогна да издържа дяволския студ в кабината. За пръв път тялото ми се оказа тъй близо до нейното. Започнах да я обсипвам с целувки, плътни и страстни, но без да избързвам, като предпазливо я опипвах с ръка по корема и бедрата, за да се спра накрая сред най-топлото й място онова там, между бедрата й.

— Така ми е много добре — рече тя, леко пияна, откровена и развеселена. Като че ли едва сега тя най-после бе склонна да признае, че това, което ние двамата с нея вършим, беше предназначено единствено да ни доставя взаимна наслада.

За миг желанието към нея ме изпълни изцяло. Опитах се да се успокоя, като се поразмърдах на седалката, но притиснат в тясната кабина, не можех да си намеря удобна поза. По магистралата отсреща се зададе някаква кола и силната светлина на фаровете й за секунда освети вътрешността на кабината, та се видя колко мръсно бе вътре, всичко тънеше в прах, навред бяха разпилени някакви хартийки, може би бяха квитанциите и фактурите, закрепени от баща ми към долния край на предното стъкло.

— Трябва да отидем на едно място — казах й аз, докато чаках от нея някакъв признак, че е съгласна с мен. Но тя само се отдръпна леко, без да отрони и дума, като се отмести от скоростната кутия, за да ми осигури място за маневриране.

Отбих от магистралата. Трескаво се мъчех да скалъпя някакъв безобидно изглеждащ, но неизбежен сценарий за края на вечерта, като отчитах дори най-дребните подробности. Но в процеса на обмисляне надигащото се в мен желание започна да ми се струва като нещо долнопробно и безвкусно.

Поехме по прекия път към Мърси. В последния момент включих на къси светлини и отбих по шосето, водещо до нашата къща.

— Къде отиваме? — попита Кристъл.

— Искам само да ти покажа нещо — отвърнах, като ми се искаше да прозвуча развеселено, но вместо това гласът ми беше скован и бездушен.

По пътя към нашата ферма загасих фаровете и продължих на първа, преди да завия по алеята. Стараех се да карам така, че да се вдигне по-малко шум. За моя радост се оказа, че в къщата лампите вече бяха угасени. Леля Тереза беше паркирала колата край пещта, но вратата на гаража заварих затворена. Не беше изключено баща ми още да не се е прибрал от клуба, но нямах нерви да спра и да проверя, затова продължих към котелното, а после се присвих, когато заскърца вратата, докато моторчето я издърпа и отвори. Чак сега ме обзе лека паника, защото си бях наумил да вкарам тук Кристъл. Не ми даваше мира усещането, че трябва да прекрача някакъв праг, за да се отърся от бремето, което тъй ми тежеше, вместо просто да обърна пикапа обратно и да отведа Кристъл в дома й.

Кристъл и аз скочихме от кабината на пикапа. В тъмнината пристройката към котелното едва се очертаваше с неясните си форми и приличаше повече на мрачна пещера. В мрака откъм тясното прозорче за наблюдение на котела се процеждаше тесен лъч оранжева светлина, ярък като котешко око.

— Къде сме сега? — шепнешком ме попита Кристъл.

Внезапно се досетих, че тя никога не бе виждала нашата ферма и не знаеше къде живея. Твърде малко знаеше за моето семейство и за целия ми предишен живот.

— Тук живея — сковано й обясних аз. Но тя се засмя:

— Е, хубаво местенце си имаш. И доста просторно.

Поведох я в тъмнината към вратата, която отвеждаше в оранжерията. Искаше ми се да грабна някое одеяло или поне кат стари дрехи от стаята на баща ми, за да ги постеля на земята, но навреме се досетих, че така ще издам намеренията си.

Вътре в оранжерията заради лунната светлина по стъблата и най-вече по листата на растенията имаше светли петна, те се белееха като при слана и приличаха на украса в някаква вълшебна стъклена къща.

— Ама това тук е ужасно диво място — прошепна Кристъл. — Нещо като в Африка.

Така се случи, че тя може би бе взела съвсем на сериозно това, което досега й бях наприказвал и си мислеше, че съм я довел само за да й покажа къде и как живея. Толкова зле бях подготвил всичко, като я бях довел тук съвършено ненадейно, че сега си блъсках главата как да прикрия намеренията си и в същото време да спечеля одобрението й. В този напрегнат момент ми се стори невъзможно отново да възстановя онази стопляща близост, която се бе установила между нас в кабината на пикапа. Това, че се подчиняваше тъй безпрекословно на желанието ми да я водя с мен, превръщаше Кристъл в някакво препятствие или по-скоро тежест. И все пак това се случваше въобще, без да си е загубила ума, тъй като тя живееше със своята собствена версия за ставащото, отказвайки просто да се остави на моята воля и да повярва в скалъпената версия, която пазех за този решаващ миг.

Поведох я в тъмнината в дъното на една от лехите, като си казах, че можем просто да се излегнем върху сламата. Но не успях да измисля как да я убедя, че най-добре ще е да се проснем връз мръсната, влажна и вдигаща пара сламена постеля с нашите най-хубави дрехи.

— Къде отиваме? — отново прошепна Кристъл, с интонация, издаваща, че й е забавно. Или пък просто беше напълно слисана.

Спряхме се сред растенията, които ни обграждаха като стена. Въздухът тегнеше от влага, а заради оборския тор и нахвърлената слама вонеше като в конюшня.

— Исках само да те доведа тук.

Започнах да я целувам така, както стояхме прави, а ръцете ми плахо шареха по тялото й, докато се опитвах да възвърна предишната си възбуда, само че сега исках единствено този миг да бе отминал, да е извън мен, за да мога спокойно да се прибера в дома си и да се скрия в леглото си. В този момент дочух далечен шум и внезапно си представих лицето на баща ми, отварящ вратата на оранжерията, как включва лампите и се отправя направо към края на лехата, където сега се спотайвахме двамата с Кристъл. Но след това всичко се случи много бързо. В мрака аз някак успях да смъкна пликчетата на Кристъл до коленете й, след което дойде ред и на моите гащи. И тогава, сред плетеницата от ръце и плът аз отчаяно се опитах да проникна в нея и успях да го сторя почти веднага, без да съм сигурен дали успях да се оттегля навреме, преди първия тласък, когато свърших. Не, всъщност въобще не бях уверен, че съм проникнал в нея.

И тогава отново ме налегна до болка познатото ми усещане за провал. Бях безкрайно несръчен, докато трескаво оправях дрехите си. Дума не посмях да отроня. Чувствах само как безнадеждно се стопяват бляновете от сънищата ми.

— Какво ти е?

Звукът на гласа й в мрака, ме накара да се отвърна и предизвика желанието ми да залича спомена за нея.

— Добре съм. — Последва пауза сред мъртвешка тишина. — Ами ти?

— Да, също. Но ми се струва, че не бях очаквала това.

Не си проговорихме отново, докато не я оставих с пикапа пред къщата й.

— Съжалявам — рекох.

— Всичко е наред.

Тя се наведе към мен, за да ме целуне, ала устните ни се докоснаха съвсем сковано.

— Утре ще ми се обадиш ли?

— Да.

На следващия ден се събудих със същата празнота в гърдите, понеже това, което се случи снощи, се беше загнездило в мислите ми като съсирек от кръвоизлив. От леглото дочувах смътните шумове, които вдигаше баща ми, докато се приготвяше за неделната литургия, и дрънкането на съдовете в кухнята, където леля Тереза приготвяше сутрешното кафе.

— Къде е Виторио? — въпросът му прозвуча като обвинение тежко като олово.

— Не знам. Сигурно е в леглото. Иди да го вдигнеш.

— Ще видим ние докога ще продължава така. Докога ще се прибира в три часа през нощта?

Но като се върна от неделната служба в църквата, той нищо не ми каза.

Към един на обяд Кристъл ми позвъни.

— Здравей, страннико.

Странно, но сега наистина звучеше съвсем бодро и приветливо. Нима разполагаше с версия за изминалата нощ, напълно различна от моята?

— Според мен Кейт си е легнала да спи горе-долу по същото време, по което и ние. — подметна тя и се засмя.

— Да — казах аз.

— Днес си особено разговорлив.

— Съжалявам. Мисля, че съм махмурлия или нещо такова.

— Да не си пил още снощи?

След поредната пауза тя изведнъж заговори с по-глухо:

— Беше ми за пръв път.

Усетих как сърцето ми спря. Знаех, че тя казваше истината, макар да подозирах, че преди мен е имало и други.

— На мен също.

— Да, правилно — засмя се тя. — Зная, че си много наблюдателен.

Последва още една пауза.

— Не съм много сигурен — казах аз.

Гласът на Кристъл продължаваше да звучи незаинтересовано.

— Мисля, че всичко е наред.

— От къде знаеш.

— О, момичетата ги знаят тези работи. Това е всичко.

Тя отново се засмя. Възприемах нейното настроение като на плод присъщото й безгрижие, което ми действаше като магия. Страхувах се да я попитам за каквото и да било, за да не изчезне изведнъж обаянието, което й служеше като защита. Но първата ми мисъл все пак бе за това, че сега се чувствам свободен да скъсам с нея.

— Защо да не се поразходим с колата или нещо такова? — предложи ми тя. — Приятно ще ми е пак да се видим.

Когато отидох да я взема, Кристъл се премести възможно най-близо до мен на седалката, за да ме целуне и да хване ръката ми, самодоволна и настроена собственически като младоженка, докато цялото ми тяло изтръпна от допира й.

— Днес те чувствам толкова близък.

Потеглих към пристанището. Навън беше студено, а пристанището и пристанът до него се оказаха необикновено безлюдни. Ледът по езерото бе започнал да намалява, струпвайки се на големи назъбени камари от замръзнали, вледенени вълни сякаш хаотично нахвърлени край брега от ръката на невидим гигант, а отвъд вълнолома се синееше незамръзнала вода.

Не можех да измисля как да наруша тишината, тегнеща между нас.

— Нещо не е наред ли? — попита ме Кристъл.

— Не зная.

— Какво има? Такъв си един притихнал, мълчалив.

Но тя не подозираше, че мислите пращяха в главата ми като искри от статично електричество.

— Не зная. Но ми се струва, че се чувствам доста странно. Това е всичко.

— За какво?

— Не зная. Предполагам, че заради нас.

Последва неловка тишина.

— Какво се опитваш да ми кажеш всъщност? — Сега вече в гласа й се появи някаква дрезгавина. Може би сигнал за отстъпление. Моят ум се напрегна до крайност, докато дирех кой ще е най-уместният отговор, ала не успях да измисля удобен начин за заобикаляне на истината.

— Мисля, че не се чувствам добре заради това между нас.

— Какво искаш да ми кажеш с това? — Интонацията й сякаш прескочи някакъв праг и сега стана още по-твърда. — Какво искаш да ми кажеш с това, че не се чувстваш добре?

— Не зная какво съм искал да кажа. Това е само едно чувство и нищо повече.

Между нас повя хлад като между непознати. Отвън езерото и белите скали край вълнолома, както и купчините сняг по брега изглеждаха успокояващо реални и свирепи в бездушието си, виждаха се удивително ясно и контрастно, ярко огрени от слънцето. На техния фон ние двамата пък приличахме на аномалии, на аморфни форми, които са се озовали на ръба, преди да се стопят в безформеността, към която се бяха устремили.

— Ти си такъв задник — отсече тя накрая и вече изглеждаше съвсем преобразена. Чувствах я съвсем отдалечена от мен като мой враг. — Въобразяваш си, че си много по-добър от другите, нали? Направо ме убива, като гледам как всеки си мисли, че си толкова готин. Но ти хич не си такъв, защото си просто един задник.

Не можах да се насиля и да й отговоря. Нейната омраза ми изглеждаше толкова непоколебима и корава. Усещах се съсипан, виждайки промяната в нея, защото тя бе свързана с простите истини, които бе прозряла за мен.

Очите на Кристъл блеснаха от сълзите в тях, но тя не се подаде на напора им.

— Такъв шибан задник си.

Останахме безмълвни за няколко минути. Толкова малко ли й бе нужно, за да се отърси от грешното впечатление, което си бе изградила за мен? Не можех да си представя сега как сме изтраяли толкова дълго, какво я бе задържало при мен, с какво я привличах? Искаше ми се да можех да й предложа нещо като компенсация, като възмездие може би, исках и двамата да можем да задържим тази яснота в отношенията ни, но не знаех как да направя нещата между нас по-добри.

— Съжалявам — изрекох.

— За какво?

— Мисля, че за всичко.

Тишина.

— Да разбирам ли, че съжаляваш, задето се забърка с мен? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Под горчивия сарказъм в гласа й се прокрадваше подкана към мен да й противореча, да я оборя. Сякаш тя още ми се предлагаше, макар че не прозираше изход за връщане назад, тъй като истината за нас двамата бе лъснала безпощадно.

— Не е това. — Вече започнах да се чувствам като след сигнал за отстъпление. — Исках само да ти обясня, че съжалявам, ако съм те наранил или нещо такова.

Ала Кристъл не ми отговори.

— Мисля още, че просто съм изнервен, да, това е всичко, от последната нощ и от всичко останало. Не мога да се отърся от усещането, че всичко стана прекалено прибързано, това е всичко.

— Ами че идеята беше твоя — припомни ми тя.

— Зная.

Тя се помръдна, макар и все още с каменна физиономия, но за миг бе ободрена, че е спечелила по точки рунда срещу мен.

— Може би допуснах грешка — рекох. — Може би трябва за известно време да го даваме по-полека.

Аз редувах машинално думите си и бях изненадан, че Кристъл реагираше на тях сякаш те действително имаха някакво значение.

— Ако наистина искаш това, за което си мисля, то тогава не ми остава никакъв избор, нали?

Потеглихме обратно към дома на Кристъл и двамата застинали в ледено мълчание.

— Мога ли да ти се обадя? Или ще е прекалено прибързано за теб?

Прибрах се у дома със замаяна глава, неуверен какво бъдеще ни чака. Редуваха се моменти на спотаен ужас с моменти на ободряване. Споменът за това, което се бе случило между нас, изкристализираше много по-ясно в паметта ми, но накрая всичко избледняваше в представите ми, за да остане само тягостно чувство, от което никой нямаше полза.

Но на следващия ден Кристъл се появи пред мен в коридора с вид, сякаш нищо особено не се бе случило.

— Здравей, страннико.

И ми се усмихна тъй непринудено, че неудобството ми от вчерашния ден изведнъж се стопи.

— Сигурно си изкарал тежък уикенд. Имаш вид на махмурлия — засмя се тя.

За няколко седмици всичко ми се струваше тъй, сякаш се бяхме върнали назад във времето към първите срамежливи срещи, когато бяхме толкова внимателни един към друг, любезни и изпълнени с очаквания. Само че нашето първо скарване вече хвърляше сянка върху отношенията ни, която не можехме да преодолеем с наближаването на поредната среща. Между нас все по-ясно се очертаваше някаква граница, зад която и двамата се опитвахме постепенно да се оттеглим — всеки в своя живот, макар да поддържахме претенцията, че уж нищо не се бе променило. Едва сега я виждах напълно ясно, отделена от мен и от нашите взаимоотношения, докато паметта ми си оставаше обременена със съвместните ни преживявания, със спомените дори за най-незначителните й, до болка познати жестове, с впечатленията ми от нейния дом там, на края на града. От прозореца на нашата класна стая в сградата на гимназията веднъж я видях как след часовете излезе от предната врата на училището и се запъти надолу към центъра на града. Беше сама, но странно защо крачеше толкова жизнерадостно. Може би просто скучаеше, а може би бе изпаднала в някаква момичешка еуфория, поклащайки рамене и останала насаме с мислите си. Само чрез този бегъл поглед усетих колко ми е близка там, навън, самичка без мен. Сякаш бях докоснал някаква дремеща в мрака ниша на дъното на душата си.

Наближаваше краят на учебната година. По всичко личеше, че някаква фаза в живота ми бе приключила, въпреки че ми оставаше още цяла една година в гимназията. Неизказаните ми решения бяха взети и двамата с Кристъл се бяхме устремили точно към тях, за да си отговорим на въпросите кои сме ние, какво може да се случи между нас. Продължавах да излизам през уикендите с Винс и Тони, но връзката ми с тях изглеждаше позамряла и не бях сигурен дали ще я поддържам и занапред. И колкото по-малко Кристъл се включваше в нашите вечерни забавления, толкова по-далечни чувствах Винс и Тони. Накрая започнах да присъствам на забавленията им само като наблюдател или гост.

— И така, какво става между теб и Кристъл? Още ли сте гаджета?

— Струва ми се, че всичко е просто така, временно. Няма да се учудя, ако скоро се стигне до раздяла.

— Просто така, временно — повтори Тони и се засмя многозначително, но аз нищо повече не споделих с тях.

— Хей, тузар, отдавна не сме се виждали с теб — рече Кристъл и разроши косата на Винс, щом се настани между нас двамата на предната седалка на колата на Винс.

— Сигурно сме ти липсвали.

— Да, така е.

И тогава Винс се отби при мен на връщане към дома си. Каза, че за по-напряко свил по някакви черни пътища и така се случило, че излязъл на магистрала 76 точно до отбивката към шосето, водещо към нашата къща.

— Но можех и да ти позвъня първо, за да те питам дали всичко е наред.

— Разбира се.

Не можех да се отърся от тревожното чувство за някакво предателство, когато той се отби при мен. Наслаждавах се като праведник на мисълта, че само аз съм останал морално неопетнен. На следващия ден, когато Винс ми описа като действителна случка точно това, което се съдържаше в моята фантазия, останах зашеметен, все едно че някой бе забил юмрука си в лицето ми.

— Тя започна да търка бедрото ми и оная ми работа, но си казах, че вие сигурно сте скъсали и че не е кой знае какво, ако се позанимавам с нея.

Не успявах да проумея смисъла на тази история, нито какво се е случило или какво ми разказваше Винс, с обичайния си самохвален тон сякаш нямаше нищо общо с мен. Защо той се проявяваше като такъв глупак и сам ми даваше повод да се озлобя срещу него? Само че точно тогава той започна да се досеща.

— Не искам да те засегна, хм, само искам да ти кажа, че не беше нещо кой знае какво. Ама ако знаех, че още сте заедно, нямаше да се занимавам с нея.

— Не се чувствам засегнат — изрекох аз, но гласът ми прозвуча глухо и със зле прикрита обвинителна нотка.

На следващия ден Кристъл ми позвъни.

— Какво ще кажеш да излезем довечера или нещо такова?

— Защо?

— Не зная. Трябва ли да измисля някаква причина?

Щом паркирах на алеята за автомобили в предния им двор, изключих двигателя и зачаках тя да излезе от къщата. Все още се чувствах неуверен, чудех се дали да използвам това, което бях научил за нея, измъчваше ме глождещото чувство, че ме е предала.

— Здравейте, господин Виктор.

За кратко останахме смълчани в колата.

— Нещо не е наред ли?

— Трябва ли да не е наред? — попитах аз.

Можех да продължа, можех и да не продължа да задълбавам, но не можах да се сдържа и да оставя въпроса неразрешен, въпреки че сам долавях фалша в интонацията си.

— Какво искаш да кажеш с това?

Отново мълчание.

— Какво се е случило в петък, когато Винс те е докарал?

— За какво говориш? Нищо не се е случило. — Обаче нещо продращи в гласа й, макар и след първоначалното моментно колебание.

— Винс не ми го описа така.

— Какво ти каза той?

— Не зная. Ти ми кажи.

— Какво ти е казал той? Не мога да повярвам, че ме разпитваш за това. Какво ти разказа той? Той е шибан лъжец.

— Наистина ли?

— Какво ти каза той?

— Каза ми, че си му се натискала.

— И ти го повярва? — изкрещя тя. — И ти му повярва, така ли?

— Не зная на какво да вярвам.

— Той е пълен боклук.

— Той е мой приятел.

— Какъв ти приятел, той е само един шибан лъжец. Наистина ли му повярва?

— Не зная.

— И ти си същият задник като него. Пет пари не давам на какво вярваш.

И тя изскочи от колата. Затръшна вратата след себе си, а после и вратата на къщата.

Нещо се бе случило между тях, е, може би не точно така, както ми го описа Винс. Но все пак то бе достатъчно истинско в моите очи, за да престана да съм сигурен в нея, при това, без да знам кое да избера като приемливо решение. В дъното на душата си аз отказвах да приема, че тя ме е мамила по такъв начин, че нашата кавга е била нещо повече от оправдание, за да скъсам с нея. За миг ми се прищя да се затичам след нея и да се опитаме да намерим изход в цялата тази бъркотия, да я утеша и прилаская, да й покажа колко държа на нея. Но не виждах начин да избягам от истината за нашите отношения, не можех да се насиля и да преодолея обидата от несправедливостта и от огорчението, което ми бе причинила тя.

Същото се повтори и по отношение на Винс. През остатъка от лятото все по-рядко се виждахме. Използвах случилото се между него и Кристъл като клин, който вбивах между себе си и него. Накрая и двамата стигнахме до признанието, че още от самото начало нашето приятелство е било грешка. През есента той се премести в държавния колеж в Уиндзор и престанахме да излизаме заедно. Само понякога се срещахме в града и то по случайност. Разбира се, всеки път се заричахме единият да се обади на другия, ала никога не спазвахме тези уговорки. След още няколко месеца при следващите ни срещи той започна да се отнася към мен със същото специално уважение, което бе демонстрирал през първите колебливи периоди на нашето приятелство. Трудно бе да се повярва, че ние, които сега толкова силно се презирахме, някога сме били така близки.

След като се скарахме, не си говорихме с Кристъл в продължение на няколко седмици. Но една вечер тя ми се обади по телефона:

— Здравей, страннико.

Сърцето ми изтръпна при звука на нейния глас, при мисълта, че всичко, което преживях с нея, може би отново ще се повтори.

— Не се плаши, нямам намерение да предприемам никакви ходове спрямо теб. — Исках само да проверя как си.

Каза ми още, че е зарязала работата си при Даяна и сега работи на пълен работен ден във Фотомат, като решила тази есен да не се връща в училището.

— Толкова е ограничено всичко. И всеки там се оказа непоносим задник. Но поне печеля добре.

Повече нито веднъж не се обади. Но като минавах през града и то покрай нейната малка будка с надпис „Фотомат“, пред търговския център „Ери“, успявах понякога да я зърна. Изглеждаше добре, беше уверена и зряла в своята униформа, с притеглената си назад коса и все още приветливата си усмивка, която разцъфваше на лицето й всеки път, когато ме виждаше. Махаше ми с ръка и викаше нещо, а аз продължавах напред, все едно че никога нищо не е имало между нас двамата.