В стъклената къща

Трийсет и първа глава

Реших да удължа договора си за работа в училището с още една година. Позволено ми бе едно безплатно пътуване до дома в Канада, обаче вместо това аз предпочетох да взема парите за него, като прекарах лятото, припичайки се на знойното екваториално слънце на един малък остров край кенийското крайбрежие — последната дестинация по прашния крайбрежен път на север от Малинди. Когато се върнах на работа в края на лятото, ме налегна тежка малария, сякаш страната бе станала някак си прекалено реална, след като бях избрал да остана тук за трета година. Сега ми изглеждаше още по-окаяна и неуредена, тъй че ми се струваше и по-трудна за понасяне. През същата есен имаше избори, някакъв преход към цивилно управление, макар че помпозните обещания бяха единственото, което се бе оказало ново в тази изостанала държава. Изборите дойдоха и отминаха, но се промени май само едно: войниците по пропускателните пунктове постепенно бяха заменяни с цивилна полиция. Моята малария в края на краищата не се оказа резултат от високата заболеваемост в страната, а по-скоро последица от непрестанните ми усилия да се изолирам от всички, да се потапям в усещането, че моето присъствие тук е плод на случайното ми пристигане в тази страна — грешка, която бях допуснал, без да се съобразявам с това, че доколко ще бъда доволен от престоя си тук, ще зависи от илюзията, която ще подхранвам в себе си; че тук водя някакъв реален живот, към който в бъдеще надали ще пожелая да се завърна. В началото на септември ме привлякоха да подпомагам една група от нови доброволци и те ми се сториха като хора от друга раса, с толкова свежи лица, преливащи от любопитство, честни и почтени, амбициозни, все още ухаещи на своя разумен и здравословен северняшки живот. Това, което ме порази в тях, бе фактът, че животът у дома продължаваше в мое отсъствие, че ме заплашваше вероятността след завръщането ми там да се окажа в ролята на чужденец.

В „Мейфлауър“ първите двама американци си тръгнаха, за да бъдат сменени от друг американец, който бавно, но неотменно ставаше все по-огорчен и по-трудно разбираем. После друг кандидат зае мястото му.

Така се случи, че започнах по-често да се срещам с англичанката Кейт Таунсенд, като чрез нея успях да навляза в света на белите емигранти тук. Тяхното общество можеше да ми послужи за компания до края на пребиваването ми, за сближаване, както при затворниците, споделящи килиите на един етаж в затвора. Кейт бе известна в училището със списъка на мъжете, с които бе имала връзка, предимно местни бизнесмени, но от по-богатите, като дори и сега се случваше някой от тях да паркира волвото или мерцедеса си дискретно, за няколко часа или дни, под дърветата, хвърлящи сянка край нейната къща. След това Кейт споделяше с нас какви подаръци е получила. От един от своите обожатели тя имаше син. Той бе кръглолик и мургав, но русата коса бе наследил от майка си, макар че тя бе толкова ситно къдрава, че момчето приличаше на херувим. Според признанията на Кейт баща му не бил стока, с месеци не се мяркал насам и на всичкото отгоре имал вредния навик да взима от нея пари назаем, които все забравял да върне. Но тя като че ли бе привикнала с този ред на нещата — такъв, че да й позволява да поддържа крайно гъвкави семейни ангажименти, които в този регион на света се възприемаха като нещо едва ли не общоприето. Тук действително често се срещаха жени без мъже в домовете си, които сами отглеждаха децата си, разчитайки само на своите доходи и устройващи си свой независим живот. В това като че ли се криеше едно от най-големите противоречия на нейния живот, едновременно екзотичен и все пак напълно земен. Белотата на кожата й често се оказваше от решаваща роля, само че тя експлоатираше това свое предимство, без да му отдава специално значение, без да се замисля в какво се корени неговото въздействие.

Имаше и други като нея сред персонала, най-вече учители, които очевидно се бяха оставили изцяло на инерцията, задоволяваха се само с оскъдната заплата, отпускана от правителството, нямаха специални прерогативи или влияние, с изключение на това, че бяха дошли тук заради каприз на случайността или благодарение на това, че бяха бели. Те бяха представители на някаква перверзна категория от емигранти, потеглили натам, където да могат да се почувстват привилегировани, а не презирани заради своята различност и все пак бяха лишени от надежди още по-силно пак заради това, понеже бяха винаги извън живота на страната, понеже нямаха перспективи. Имаше и един канадец, за когото узнах, че дошъл преди доста години тук като доброволец и въобще няма намерение да си тръгва. От всичко, което разказваха тукашните хора за него, човек можеше да остане с впечатлението, че става дума за някакъв легендарен ексцентрик. Но когато най-после се запознах с него, останах доста изненадан, понеже човекът изглеждаше съвсем обикновен — толкова предвидими бяха преценките му, толкова дребнаво и лишено от драматизъм бе ежедневното му съществуване. Единствената разлика с общоприетите представи за канадците бе, че сега бе останал откъснат от своята нормална среда и бе лишен от цел в един свят, който не му предлагаше никакви ценности.

В известен смисъл бе по-лесно да се разберат другите бели, онези, които се държаха настрани. Те идваха тук единствено заради парите, поради което техните инстинкти изглеждаха по-първични, а мотивите им — много по-ясни. Имаше неколцина от тях, които работеха в циментовата фабрика в покрайнините на града и чиито къщи бяха затулени от шума и праха на пътя зад високите си остъклени стени; посещенията там ми напомняха за обиколките из някои от победните предградия в градовете на Северна Америка, със същите спретнати бунгала и грижливо подстригвани морави пред тях, с миризмите на нови постройки, до една снабдени с най-модерни климатици, с групирането на тези хора около идеите за възвръщането на колониализма, следите от който между впрочем се набиваха в очи навред из страната. На няколко пъти съпровождах Кейт до техния клуб, където разговорите често клоняха към агресивен расизъм и събеседниците ми държаха на всяка цена да узнаят каква е моята позиция, за да ме привлекат на своя страна. Това, което най-силно им въздействаше, изглежда бе страхът, постоянната нужда наново да утвърждават кои са те или какво си въобразяваха че са, така, както емигрантите се бранят ревностно срещу заплахите от някаква пълзяща асимилация. Когато си тръгвахме от клуба им, Кейт винаги бързаше да ги осъди, но в тяхно присъствие се държеше уклончиво, дори може би загрижено, за да запази оскъдните привилегии, които притежаваше за разлика от тях. Това, което най-много ме безпокоеше, бе как моята собствена съпротива спрямо тях като че ли отстрани изглеждаше като най-обикновена нацупеност и раздразнителност пред лицето на тяхната монолитна увереност.

Накрая ми остана само г-н Тсиката, ганаецът, който отговаряше за преподаването на английски език в училището, с когото успях поне донякъде да се сприятеля. Още от самото начало на престоя си тук бях привлечен от него, от усещането за някаква сложност, в която той искаше да ме въвлече. Тази първоначално инстинктивна привързаност премина през взаимното засвидетелстване на внимание, понякога допускахме и грешни стъпки сякаш сложни плетеници на неловка почтителност, около която кръжахме и двамата през първите месеци на познанството ни. Скоро след пристигането си трябваше да потърся къщата му заради някакъв свой проблем. Открих го в един окаяно изглеждащ жилищен блок, в нещо като гето за ганайците. Всъщност там имаше само стаи, подредени като бараки около един прашен вътрешен двор, с почерняло огнище в средата. Сварих г-н Тсиката облечен с избледняла туника, която му придаваше вид на селски старейшина от някакъв друг свят.

— А, Виктор, влизай, влизай, най-после успя да откриеш къде живея!

Долових зле прикритото му смущение, когато той ме въведе в апартамента си, долових безнадеждността му, докато безпомощно кършеше ръце, за да пооправи поне малко хаоса в тясната всекидневна. След няколко месеца пак ми се наложи да отида там, за да попитам за още нещо, вече не помня какво точно. Този път го изненадах по време на вечеря. Той се показа толкова зарадван и толкова трогнат, че допуснах грешката да проточа посещението си. Уговорихме се пак да се срещнем след края на поредния учебен ден, но той ми изпрати съобщение по един от своите ученици, че за съжаление му се налага да отложи посещението ми за следващата вечер. Може би разиграваше някакъв неясен за мен ритуал на гостоприемство, сякаш искаше да ми подскаже, че посещенията ми могат да продължават, но аз по някакъв начин съм го засрамил, предлагайки пръв да се срещаме по този начин.

На следващата вечер, когато пристигнах в дома му, заварих край него една жена и едно малко момче — оказаха се съпругата му и синът му, дошли му на гости от Гана, макар че той досега нито дума не бе отронил пред мен за предстоящото им пристигане, вероятно смущавайки се от това да го видя в неговата среда. През цялата вечер жена му седеше мълчаливо зад него и почти не се намесваше в разговора ни, освен да попита накратко мъжа си за нещо. Едва към края на вечерята аз се досетих, че той й бе превеждал, но силно съкратено, това, за което си бяхме говорили. Накрая, когато й направих комплимент за сготвената от нея вечеря и той й преведе думите ми, сякаш слънчев лъч озари лицето й.

— Тя каза, че гостенинът прави ястието добро — преведе ми той нейните думи, — а не готвачът.

След известно време г-н Тсиката и аз станахме още по-близки, като действахме все заедно в разнообразните извънкласни занимания в училището. Първоначалната ни учтивост отстъпи пред по-дълбоко и по-инстинктивно приятелство, като всеки от нас се стараеше да възприема другия като някакъв ментор — аз уважавах неговата компетентност и скромност, а той — познанията, които той си бе въобразил, че носех от света, от който идвах. Той започна да идва при мен с различни частни проекти и схеми, до една по момчешки наивни, като например установяването на кореспонденция с някаква школа в Англия за задочно обучение по творческо писане или осъществяването на контакти с един от университетите в Щатите, щедро раздаващ научни степени.

— Не зная, тези неща обикновено не са много престижни.

— Аха.

И тогава той ми се усмихваше притеснено, някак си смален от вероятността още една от надеждите му да угасне.

През лятото, след края на втората ми учебна година тук, той се върна в Гана с надеждата, че изборите там могат да му осигурят възможност да остане в родината си. Разменихме си адресите, обещахме често да си пишем и уговорихме бъдещи посещения. Но след няколко дни той неочаквано се завърна, само няколко дни преди началото на есенния срок. Случи се точно когато пристигна неговият автобус, по някакво случайно стечение на обстоятелствата да съм насред паркинга за камиони в Икорита. Видях го отдалече, докато той слизаше от автобуса с омачканите си дрехи за из път, с износения си куфар в ръка, с доста потни петна по ризата си. Внезапно ми се стори ужасно самотен и застарял като изтормозен от пътувания амбулантен търговец. Изглеждаше смазан от перспективата отново да се завърне към живота си сред здрача в тази чужда нему страна. Казах си, че трябва да избягна срещата с него, ала той ме видя и може би за пръв път забрави за всичките си останали притеснения.

— Значи разбра, че все пак се връщам тук, а ти си мислеше само как да се отървеш от мен!

И когато се доближих до него, той ме прегърна през рамо в спонтанен изблик на привързаност, без да крие колко се радва, че отново ме вижда. Аз пък усетих как околните извърнаха глави и се поусмихнаха, така че за миг поне паркингът за камиони ми се стори като фокус на един странен момент на разчувстване, споходил ни, като че ли за да потвърди искреността на нашата взаимна симпатия.

Писмата от баща ми накрая започнаха да оредяват. На всичкото отгоре пощата беше ужасно нередовна, та се случваше да изтекат месеци между поставянето на канадските марки върху пликовете и доставянето им на моя тукашен адрес. Стана още по-трудно да се поддържа някаква непрекъснатост на кореспонденцията от едно писмо до следващото, да се постигне натрупване на обменяните мнения по една и съща тема, да се изработи единна формула за поздравления или оплаквания. Беше се скарал за нещо с чичо Умберто, ала не поясни за какво; писа ми, че обмислял да продаде своя дял от фермата на Роко и Доменико; после постъпил в болница заради някаква болка в гърдите, но и сега не ми обясни от какво е била причинена. По някое време, беше през втората година от престоя ми в Африка, той ми написа по-дълго писмо, в което разказваше за някакъв обилен сняг, който причинил доста щети на оранжериите.

От тона му останах с впечатлението, че фермата е била на ръба на фалита; в следващото си писмо обаче не споменаваше какво се е случило, понеже ме занимаваше със съвсем други въпроси, с други свои оплаквания. Тези отклонения ме подтикнаха да си мисля, че неговите проблеми не са били свързани с реалността, освен в първите мигове, когато му е хрумвало да ги опише в писмата си и може би тогава е било оправдано да набляга върху тях, с настояването да подчертае значението им чрез изписване върху хартията, но после постепенно те са се разсейвали сред всичко, което изпълва живота му.

Това, което оставаше неизменно, бе само неговият тон, с постоянното предусещане за някакъв катаклизъм, с криещата се зад него подбуда да търси вината за всичко у себе си — често ми се струваше, че именно това бе най-важното, а не покълването на някаква искреност между нас. Може би всичко се свеждаше до друга, по-забулена форма на обвинение. Веднъж той се отклони от обичайния си маниер и ми сподели, че е ходил да се изповяда. „Намерих своя покой“, казваше ми той, „но има някои неща, които свещеникът не ги знае. Знае ги само Бог.“ Цялата тази мелодрама изглеждаше някак си заплашителна и потайна, като намек, че той се е озовал на ръба на някакво саморазпадане — а това бе единственото, което бе способно да пробуди загрижеността ми, макар че той винаги, през целия си живот, бе носил това усещане за криза у себе си, но вероятно сега бе избрал да сподели с мен само онова, което подхожда на недоизказаните му терзания и болки.

След това — беше през последните месеци от третата ми година в африканското училище — получих писмо от него, което наистина ме обезпокои. Той бе започнал писмото по обичайния си начин, с поздравите и новините от семейството, ала след това се задълбочаваше в някакъв конфликт с Управителния съвет на италианския клуб. Все пак зад написаното се долавяше някаква странна, необяснима възбуда в тона му, нещо като кръжене, но отдалеч, край нещата от живота, сякаш той по някакъв начин отсъстваше от всичко това. Настръхнах, обезпокоен от това крещящо несъответствие, от това прескачане на мислите му, което не можех да проследя и което ми се струваше като мигновено гмуркане в нещо мрачно. Той бе отделил почти цяла страница на този проклет проблем с клуба, без да успея да схвана за какво всъщност бе целият негов спор с другите от съвета, може би защото всичките му намеци си оставаха потайни и хлъзгави като момчешко нашепване за „онези хора“, „за другите“, което ми се струваше като устремяване към някакъв неясен финал, който така и ще си остане недостигнат. Накрая писмото му приключваше без формалното сбогуване, нещо тъй нетипично за баща ми, като последното му изречение завършваше само с празен интервал, без една най-обикновена точка.

Тогава именно ме връхлетя предчувствието за смъртта му. Нима за това той се опитваше да ме подготви, а после бе решил да омаловажи тази идея, като нещо, което не беше истина, защото аз само си бях въобразил нещо по този повод или просто бе свързано с рефлекторното ми привличане към всичко, което бе свързано със смъртта, с моя отколешен обичай винаги да се устремявам към това най-просто, но и най-ужасяващо решение на всеки проблем. Облада ме усещането, че той така или иначе вече отсъства от живота ми; чувството, че личността, написала предишните писма, по някакъв нов начин се отдалечава от мен. Започнах писмото на чист английски, но понеже се опасявах от неразбиране, скъсах листа и се залових да го пиша отново, но този път само на италиански. Сега се получи по-съкратено, с най-общи фрази — нали поначало трудно разговарях с баща си. Винаги думите ни звучаха насилено, особено сега, в писмата, като някакъв компромис между моя опростен английски и неговия предпазлив италиански. И точно когато започна да ми се струва, че вече е прекалено късно, че може би аз през цялото време не съм го разбирал, че съм пропуснал да уловя нещо ключово, нещо критично важно, допуснах грешката да приема за хленчене неговите оплаквания, което от моя страна бе просто липса на умение да го разбирам дори в толкова дребни неща като това нелеко за него описание на емоциите, които го разтърсват — също както затруднява някой неразбираем идиом в език, който иначе е приблизително разбираем.

Накрая дописах писмото си с моя обичаен тон, внимателен и любезен, стараейки се да измисля нещо, което да го закрепи, като се докосна до темите, за които той ми бе споменал като за неща, в чиято святост вярвам; ала изпратих писмото си без упование, че ще има някакъв ефект. Замислих се дали да не пиша и на леля Тереза, но съобразих, че това няма смисъл, тъй като и без това скоро щях да се върна у дома, че ако нещо се случи, така или иначе ще го науча, макар че в дъното на душата ми се спотайваше смътното опасение, че няма да е добре това мое писмо да попадне в ръцете на баща ми. Същевременно се утешавах със странната илюзия, че най-добре би било въобще да не бях писал писмото. Да изложа всичко, което изпитвах, с думи, бе своеобразно обвинение срещу него, свидетелство, че всичко сме можели да предвидим, но нищо не сме сторили.

Следващата вест, която получих за баща ми, бе съобщението за неговата смърт. Прибрах се от училището в квартирата си и заварих Ричард Хармънд да ме чака на верандата, толкова прозрачен в своето напрегнато и неловко смущение, че веднага си казах, че не бива да се доверявам на първото си предчувствие, че сигурно греша, че лошите вести все ни застигат в толкова очевидна форма.

— Касае се за баща ти. — Не можа да се насили и да довърши фразата, а остави да увисне само тягостното мълчание между нас. — Казаха, че ще се опитат да отложат погребението до твоето пристигане.

После ме обзе странно чувство, но не облекчение или усещане за неизбежност, както бях очаквал, а някаква дезориентация, пълно объркване, което приличаше на прилошаване, като при всяка среща с нещо неестествено или зло. Ричард остана за около час при мен в квартирата ми, трогателно загрижен за мен, доброволно споделящ с мен всичко, което знаеше, макар че аз нищо не исках да слушам, може би защото не бях уверен какво ми бе разрешено да върша, какво при дадените обстоятелства би могло да бъде възприето като нормално.

— Мисля, че разговарях с леля ти. Прехвърлиха разговора през Отава. Всъщност не казаха много какво точно се е случило.

— Аха.

— Да не би да е бил нещо болен или има друга подобна причина, за която да си знаел?

— Не зная. Помня само, че се оплакваше от някакви болки в гърдите.

— Е, може да е от това.

На следващата сутрин имаше полет през Лондон. Ричард вече бе уредил всичко за пътуването ми. От мен се искаше само да си приготвя багажа, като взема само най-необходимото и да оставя всичко останало на него, за да ми го изпрати после у дома. Той ми предложи да остане още при мен, за да ми помогне за багажа, а после да ме отведе със себе си до Ибадан, за да пренощувам там.

— Там можеш да ползваш телефона, ако искаш да позвъниш у дома си в Канада.

Чудех се, доколко е разумно да отклоня това предложение, понеже подозирах, че тогава той ще се почувства донякъде облекчен.

— Предполагам, че вероятно искаш само да останеш за малко сам.

— Да, точно така.

— Не съм сигурен дали няма да поискаш да говориш с някого в училището. Ако желаеш, мога да изчакам, след като заминеш.

— Добре.

Прекарах вечерта в самота. Трябваше да обиколя познатите си тук, за да се сбогувам с тях, да свърша всичко, което зрелите хора вършат при подобни обстоятелства или поне да поговоря с г-н Тсиката; обаче единственото, което се насилих да свърша, бе да не си позволя да притеснявам когото и да било, понеже исках около мен да остане само скованата тишина, докато успея да измисля какво после да предприема.

На сутринта Ричард дойде още преди разсъмване. Учениците вече започваха да се събуждат и да се надигат от леглата си; чувах далечните утринни звуци от спалните, сънените им гласове, глухото тътрене на толкова много нозе, докато излизаха да се окопитят навън пред сградата. Звездите на небето едва бяха започнали да избледняват сред утринния здрач; май трябваше да си тръгна тъй, както дойдох, от мрак в мрак, прокрадващ се като някакво морско създание под неспокойната повърхност на зараждащия се ден.