В стъклената къща

Двайсет и пета глава

В края на лятото усещах умерено въодушевление, защото вече наближаваше краят на моята работа по проекта. Проверих записите си от интервютата, останах доволен както от свършеното, така и от всичко останало наоколо: Мърси още бе залят от лятното слънце и изглеждаше кротък и спокоен като кадър от идиличен телевизионен филм. Имах усещането, че сам съм съчинил историите, съхранени в паметта на този край: какъв е бил някога градът, както и какъв ще бъде без моето присъствие тук — блажено място, лишено от болки и страдания, унижения или заплахи.

Едно от последните ми интервюта беше с един старец от Кастилучи, който живееше със сина си край брега на езерото. Къщата му беше настрани от пътя, по подобие на вилите в Кампания или поне претендираше да изглежда като такава със стройните колони от двете страни на главния вход и с извита балюстрада. Вече се бях нагледал поне на стотина варианта на този архитектурен шаблон при обиколките си през изминалото лято. Чрез тази пъстра смесица обитателите показваха едновременно признаци на процъфтяване и се стремяха тя някак си да им напомня за Италия, макар че те нямаха нищо общо с предишните собственици на този масивен каменен дом. Зад къщата се простираха дългите редове на оранжериите, които достигаха чак до езерото и препречваха гледката към водите му, отразяващи бездънната синева на небето, докато бризът накъдряше повърхността на езерото и като че ли нашепваше позабравени думи.

На вратата излезе да ме посрещне малко момче, къдрокосо и красиво като герой от приказките, но със сериозно изражение на личицето си. То се вглеждаше изпитателно в мен, докато се чудеше дали заслужавам одобрението му.

— Кой е, Кармен? — провикна се някой отвътре. Гласът ми се стори като на възрастен, леко потреперващ, докато се мъчеше да нагоди името на детето според трудните звуци на английския. — Кой е?

— Един човек.

Преценката, излязла от устата на толкова малкото дете, прозвуча изненадващо сериозно и изчерпателно.

Не след дълго на вратата се показа и старецът.

— Хайде, влез, влез, ти сигурно си онзи за книгата, нали? С когото разговарях по телефона? О, да, сега си спомних, та ти си синът на Марио, да, онзи, дето го пъдех на времето от нашите лозя в Долината на свинете.

Вътре въздухът бе застинал в приятна хладина. Преминахме през просторна фамилна всекидневна, обзаведена с изненадващо добър вкус и подканваща да заседнеш в нея, но старецът ме поведе направо към кухнята, в която се влизаше през вратата в дъното. Момченцето ме последва, все още ме гледаше подозрително, като явно се опитваше да ме намести сред своя ред на нещата, който в един миг бе нарушен от ненадейната ми поява.

— Вашият внук ли е?

— Моят правнук! Довеждат ми го понякога, за да ми прави компания. Добре се погаждаме — с моите пет думи от английския и неговите пет от италианския никога не можем да се скараме.

Покани ме да седна.

— И така, какво да ти предложа? Бира? Чаша вино?

— Не, нищо, моля. Благодаря.

— Е, тогава аз ще си сипя една чаша.

Отиде до хладилника и с треперещите си пръсти измъкна отвътре една бутилка с вино, после пак с доста треперене успя да напълни чашата си.

— Младите и старите — заговори той, — винаги трябва да се поддържат, макар единият още да не е излязъл от яслата, а другият да се е запътил към ковчега. Синът ми вече ми е платил гроба, там горе край магистралата, за да имам оттам поглед към езерото. Точно до гроба на жена ми е. Тя се спомина преди пет години. Може би помниш погребението й. Баща ти беше дошъл да я изпрати.

Облечен бе с дрехи, каквито би подбрал и дядо ми за ежедневното си отбиване до кръчмата на Ди Лучи. Панталони от рипсено кадифе, пристегнати в кръста от колана му. И бяла риза, чиито ръкави бяха прибрани чрез сребърни щипки за ръкави. Цялото му тяло бе превито и сковано от възрастта, но беше запазило в себе си нещо от старото си достойнство. Сред блестящите модерни уреди от неръждаема стомана в кухнята старецът се явяваше като някакъв анахронизъм и изглеждаше донякъде чудато, понеже с нищо тук не си съответстваше. Малкият Кармен, който междувременно се бе оттеглил в коридора към предната врата, се разположи направо върху мраморния под, сред изобилие от играчки. Той отново се почувства като у дома си и изглеждаше доволен, но никога нямаше да може да разбере този престарял мъж, който може би ще се появява в мислите му като бавно вехнещ спомен, защото, живеейки сред изобилие, ще приема този свят, тази къща, този лукс като дар от съдбата.

Заех да нагласявам касетофона.

— Имате ли нещо против, ако използвам това?

— Както желаете. Истината си е истина, независимо дали я записвате или не, така че няма никаква разлика.

Оказа се, че той и единият от синовете му през тридесетте години за кратко живели в Абисиния, като се заселили там скоро след нашествието на италианските войски.

— Не че много ми се искаше да се забивам в онези храсталаци, в онази дива пустош. Разбира се, че исках като всички останали да замина за Америка. Но в онези дни не можеше дори едно шосе да прекосиш без разрешението на властите. Та заради това им заявих, че ще отида, където ме пратят. После обаче се оказа, че земята, която ни предоставиха, беше по-лоша дори от тази, която бяхме оставили в селото си.

Споменах му, че ми предстои да замина за Африка.

— Е, може би за млад човек като теб това си е в реда на нещата. Но тогава аз вече бях с единия крак в гроба, щото още от самото начало ме преследваше само лош късмет. Поработихме за кратко като фермери това-онова, дори се опитахме да изпращаме по малко пари у дома; но после започна войната, онази, голямата война, и моят син бе убит. Можех да го разбера, защото той бе войник. Но не можах да приема онова, което сполетя другия ми син, най-малкия ми. Когато се върнах в Италия, преживях незапомнено тежки дни. Всичко започнало с дреболия — няколко момчета попаднали на останките от свален самолет и се заиграли с картечницата. Един от куршумите го пронизал. Не вярвах, че мога да го преживея. Но тогава за всички ни беше трудно време.

Очите му се насълзиха; бръкна в задния си джоб и извади носната си кърпа, за да ги избърше. През това лято се бях наслушал на толкова много истории като тази, но всеки път застивах в неловко мълчание — сякаш не съществуваше подходяща реакция при споделянето на такива трагедии, нямаше как да се утеши болката, толкова често срещана сред хората. Но този старец удивително бързо възстанови самообладанието си, както се случва и с други хора — изглежда, те притежават този божи дар да се окопитват тъкмо когато страданията им стигнат до дъното на поносимостта.

— Уф, не биваше да идваш тук, за да гледаш как един старец ще се разреве.

Останалата част от интервюто протече по-предсказуемо: неговият живот в Канада в сравнение с миналото му изглеждаше като ваканция в някаква приказна страна, толкова бе уреден и спокоен. Канада сега е моят дом, сподели той с мен, и добави, че само тук се чувствал добре.

— На два пъти се връщах в Италия, но се заканих повече да не го правя. Останах при дъщеря си в Рим и тя не ми говореше с нашето наречие. Дори ми рече, че съм звучал като някой селянин. А пък селото ни си е все така зле. Все пак всичко се попроменило там — Италия прогресира, обаче тук продължаваме да си мислим, че те там са с двайсет години назад.

Попитах го дали пази някакви стари фотографии или документи, които биха били от полза за книгата. По-възрастните често откликваха с подчертана неохота на подобно предложение, съзирайки някаква прикрита опасност за себе си, ако снимките им бъдат копирани и отпечатани. Обаче този старец само кимна леко да го изчакам за малко, преди да се оттегли в някоя от съседните стаи и не след дълго се появи с доволен вид, стискайки в ръце една пожълтяла кутия за обувки, превързана с канап. Нахлузи си очилата и започна едно по едно да ми показва съдържанието на кутията. Всичко проверяваше най-грижливо, като с присвити очи оглеждаше притежанията си от разстояние заради далекогледството си, след което ми ги подаваше. Първо извади стария си италиански паспорт, после личната си карта от времето на фашистите; три или четири пакета със стари снимки; медала на сина си от Абисинската война. Но погледът ми бе най-силно привлечен от нещо сребърно, проблеснало на дъното на кутията — някаква монета, да, стара монета от една лира. Веднага я познах. Същата като онази, която на времето ми подари Лучано, приятелят на майка ми. Дори от същата 1927 година и което бе най-невероятното: с абсолютно същото дребно вдлъбване върху крилото на орела, за което той ми бе разказал, че това било спомен от войната, когато монетата спасила живота му, защото един куршум летял право към сърцето му, но бил спрян от нея. За миг ми се стори, че монетата се завъртя пред изумените ми очи.

— Някога и аз имах такава монета.

— Хм, че те тогава бяха в масова употреба, преди войната де, когато една лира все още струваше нещо.

— Не, не, искам да кажа, че имах точно такава, сечена през същата година, със същото врязване отстрани.

— О, да, разбира се, това е нещо, което и друг път се е случвало. Една година пък всичките монети бяха изсечени без едното ухо на краля. Не можеш да разчиташ такава монета да те спаси, още повече, че хората говореха, че носела лош късмет. Но с тази беше различно, тя беше добра — хората разправяха за нея какви ли не истории, че Мусолини заповядал да я секат, за да го брани от папата и разни все такива неща, знаеш какви небивалици са способни да бръщолевят хората. Никога не съм вярвал на подобни глупости. Пазя я просто така, за спомен. Но вече не ми трябва, така че можеш да я вземеш. Ако я дам на Кармен, ще я запилее някъде, преди да е изтекъл и половин час.

Претеглих монетата в дланта си. В мен се пробуди детинската вяра в магията на притежанието на талисмани.

— Не възразявате ли?

— Никак, моля те, вземи я. Може би ще ти донесе повече късмет, отколкото на мен.

Но щом я пъхнах в джоба си, се почувствах обременен, като че ли нещо дотогава химерично и мимолетно изведнъж бе станало осезаемо и реално. Каквото и значение да придавах на тази монета, това бе просто една заблуда, една глезотия.

Кармен ни последва до вратата, като се пъхна покрай стареца, за да ме изгледа с бдителен вид, явно все още неубеден в добротата ми. Представих си го как би реагирал, ако бе видял как пъхнах в джоба си монетата от кутията на прадядо му, как би ме следвал чак до пътя, изпълнен с мълчаливо негодувание. Не подозираше, че всъщност му бях задигнал една история, независимо каква измислица би му поднесъл старецът, ако му хрумнеше да го занимава с чудните свойства на монетата. Но сред вълнението от раздялата с мен Кармен забрави за намерението си и махна за довиждане, когато аз дадох на заден ход, за да изляза на пътя.

— Пожелавам ти много щастие в Африка! — провикна се старецът, докато стискаше малката ръчичка на Кармен в своята, трепереща като стрък на цвете.