В стъклената къща

Двайсета глава

У дома през това лято не можех да се отърва от усещането, че трябва наново да се нагаждам към всичко тук, сякаш бях някакъв страничен посетител — ново бе отношението на другите към мен, като към човек, който не проумява работата във фермата. Единствено леля Тереза изглеждаше спокойна, държеше се с мен все тъй небрежно и свойски, бъбреше на своя трудноразбираем жаргонен английски и на всичкото отгоре вече ме наричаше Виктор вместо Виторио — нещо, което не помнех да бе правила в миналото.

Не мога да отрека, че се долавяше напрежение при това в няколко посоки. Изградихме още оранжерии, по-точно три, на юг от новото котелно близо до резервоара за напояване. Баща ми и чичо ми продължаваха да спорят все така ожесточено. Припомних си всички познати до болка фамилни обичаи, както и старите семейни неразбории: грубиянското държане на чичо Умберто спрямо жена му и синовете му, мълчанието на баща ми, усещането за близост, когато седяха един до друг, и двамата начумерени, със свъсени вежди, докато се помръдваха мълчаливо на столовете си. Доменико се бе издигнал, тъй като бе станал партньор в управлението на новите оранжерии. Заради новите отговорности бе станал още по-мрачен и още по-сериозен, макар че у него все още тлееше старото му непокорство. Беше си намерил приятелка от Детройт — веднъж я доведе на една от венчавките в града ни. Едра, червендалеста блондинка с широки бедра и с бледа кожа. Няма да забравя как Доменико и нейният баща през цялата вечер се мусеха сякаш бяха сърдити заради някакъв отдавна мъждукащ и все отказващ да затихне конфликт.

Нещо странно се случваше с леля Тереза, която отново бе под влияние на своите отколешни религиозни увлечения. Тя никога не говореше за тях, въпреки че бяха налице достатъчно доказателства: списанията, за които се бе абонирала, както и събиранията, които посещаваше всеки четвъртък. Ала зад всичко това се криеше още нещо. Или може би само така ми се струваше. За леля ми религията като че ли беше нещо като отличителен знак, чрез който да покаже на цялото ни семейство, пък и на останалите италианци в града, че тя не е като тях. Липсваше й самодоволната благосклонност, която бе характерна за повечето вярващи, останал бе само цинизъм, подплатен с усещане за морално превъзходство. Тя все още се държеше приятелски с хората, винаги бе готова да се засмее, да изтърси някоя шега, ала въпреки това заплахата си беше налице. В началото на лятото изпитвах силна привързаност към нея, защото тя ми се струваше единственият човек, с когото можех да бъда непринуден, да бъда този, който всъщност бях и същевременно да водя нормален разговор като между зрели хора. Но накрая стана ясно, че нейният цинизъм бе започнал да обсебва и мен, още повече че проявявях слабост да я подкрепям в повърхностния й поглед върху нещата.

Тази година баща ми бе избран за президент на италианския клуб в Мърси. Този факт никак не се връзваше с образа, който си бях изградил за него, понеже го възприемах като безнадеждно осакатен и някак си извън нещата. Ала ето че бе успял да се уреди, да си проправи пътя, може би защото външно поне показваше качествата на преуспял бизнесмен. Не само че бе създал просперираща ферма, но и бе одобрен за президент на италианския клуб през тази година. Новите оранжерии му донесоха още четири акра плодородна земя, скрита под стъкло. Една гигантска стъклена къща. Само неколцина от инглезите и холандците, както и четири или пет от най-старите италиански фамилии тук, имаха повече. На празненствата в клуба сега той бе този, при когото идваха хората, пред него се изреждаха семействата, за да го поздравят, преди да започне празничната вечеря. С него се поздравяваха и мъжете, промъкващи се към бара. Всички му бяха гласували доверие. Това, което досега в него изглеждаше като детинска намусеност, внезапно се превърна в знак за достойнство — тъкмо това най-много уважаваха хората у него, че той неизменно оставаше предан на своето нещастие, на своя срам, това будеше респект както почитането на мъртвите. Сякаш всичките му кости и мускули се бяха стопили от това напъване, след операцията по тялото му останаха само сухожилия и оскъдна мускулатура, като че ли някой скулптор бавно и упорито се бе старал да остави само най-необходимото. Нямаше нищо, с което да напомня за другите добре охранени италианци на неговата възраст в града.

Около баща ми винаги се усещаше някакъв пълзящ безпорядък. Може би с напредването на годините той бе знак на удобно безразличие или пък последната тайна на неговото по-истинско и не толкова амбициозно аз. Все пак това ме поразяваше и същевременно натъжаваше, възприемах го като срив на волята му, като заплаха срещу всичко друго, което бе придобил и запазил с толкова много усилия. Наскоро си бе купил нова кола — кобалтово син „Олдсмобил“, страхотно комфортен, с всичките му там хидравлики и модни усъвършенствания, което за него представляваше невероятно себеугаждане. Но той продължаваше да се отнася и към тази скъпа кола със същата смесица от сурова емигрантска предпазливост и пренебрежение, та да не бъде упрекван, че си е позволил толкова скъпа новост. С една от старите ни покривки за маса на цветя заметна предните седалки, под претекст да опази чиста тапицерията. Това обаче не му попречи да оставя по пода да се валят стари сметки, църковни програми и празни кутии от цигари. На всичкото отгоре вътре полазиха някакви дребни буболечки, пък и вечно оставаше кал от подметките на обувките ни. Баща ми сякаш упорстваше в това непрекъснато да поддържа вътрешното си напрежение, между стремежа да довърши започнатото, воден от смътната вяра в себе си, от една страна, и дребната, но всепроникваща апатия, която неумолимо го разяждаше отвътре. Например след първоначалното увлечение и момчешкия плам, с който започна градежа на новата ферма, той бе позволил дори и в новото котелно да се появят тук-там признаци за хаос, на занемареност и на безредие. Макар че понякога го обземаха спонтанни подтици, след които се залавяше да чисти, все пак бе оставил цялата ферма да се съсипва, та упадъкът постепенно започваше да наднича от ъглите, особено в разнебитения хамбар, от отрупаните с боклуци околности на водоема, от хаотично струпаните вехтории и от ръждясващи железа, изхвърлени покрай синорите на нивите зад фермата.

Къщата също отстъпваше постепенно пред вълната на запустение: мазилката по стените избледняваше, теракотата по пода се износваше и пожълтяваше, кухненският плот загниваше заради влагата, която се събираше около ръба на мивката. Разклатените дъски по стълбището и в преддверието бяха грубо заковани с гвоздеи; дупките по виниловата тапицерия на столовете в кухнята бяха залепени отгоре с изолирбанд или просто бяха оставени да зеят, като от тях стърчаха късове от пълнежа. Леля Тереза се захващаше да чисти само от време на време. По лицето й бе изписана умора като на майка, която току-що е изпратила децата си на училище. Баща ми непрестанно се оплакваше от нея, но и в сръдните му се долавяше умора и примирение. Сякаш нищо от войнствеността на леля Тереза не се бе сломило през годините, не бе притъпило нейния отказ да се впише в представата, споделяна от всички за ролята на стопанката на един дом.

— Само не си въобразявай, че ще се грижа за теб до края на живота ти.

И в заплахата й се долавяше непоколебимост, която я правеше да звучи напълно правдоподобна и ме караше да си мисля, че тя е успяла да прозре как целият й живот ще се окаже похабен, ако остане при нас, та затова мълком замисля бягството си.

В банята ме посрещна всепроникваща влага, която бе започнала да разваля дори хоросана около ръбовете на ваната. Парченца от него бяха изпопадали и оголваха металната мрежа отдолу и празното пространство зад нея. Докато се къпех, не преставах да си мисля за баща ми, за леля ми, макар да си седях гол и самотен. Пред погледа ми се изнизваха всички години, през които те също се бяха къпали тук, докато банята около тях бавно се е рушала. Веднъж не издържах и се разридах, бавно и безутешно, хлипанията се изтръгваха от корема и гърдите ми — като че ли над всичко се бе спуснал толкова гъст мрак, че нищо наоколо не се виждаше, а пък мъката ми край нямаше, тъй че никакви хлипания не можеха да я удавят. Може би за пръв път след края на учебната година аз си спомних за Марни и за всички онези неща, които й бях наговорил. Прииска ми се тя също да можеше да преживее това, което изпитвах в този миг: и неприятно хладката вода в банята, и ронещите се стени наоколо, и тази странна светлина, която се процеждаше тук, кехлибарена и нереална като есенен здрач след обилен дъжд.

Няколко дни работих с баща ми по новите оранжерии — двамата монтирахме окачените стелажи към надлъжните подпокривни греди, докато Роко и Доменико напредваха след нас, заети с окончателното им закрепване. Имаше някаква колебливост в него, сякаш внезапно му се бе приискало да ме включи по-активно в цялата дейност. И тази колебливост висеше във въздуха помежду ни като мъчителен, но неизказан въпрос.

— Сега младите са по-различни, с тяхното учене и всичко останало. Но тук ти можеш да се научиш как е правилно да се върши всичко необходимо. — Неговият несъвършен английски го правеше да изглежда уязвим и недодялан. — През половината от времето ние просто се възползваме от шансовете, понеже не знаем какво може да повлияе на реколтата. Докато ти с всяка година ставаш все по-учен. Мислех си, че Роко и Доменико могат да изкарат някакви курсове, ама техният баща не ще и да чуе за това. Иска от тях само да му работят. Такъв бил, рече той, неговият бизнес.

Нарани ме да го видя толкова приказлив и едновременно с това засрамен от приказките си, може би търсеше начин да удовлетвори нуждата от разтоварване. Но аз не можех да му предложа нищо в замяна, исках само да бъда в добри отношения с него, но в същото време да се освободя от него, да очертая по-ясно линията, която ни разделя. В моята представа за бъдещето той нямаше място, а само задължението да остане на заден план.

Не се видях с Рита до края на юни, защото донякъде се надявах да получа покана, която така и не пристигна. Накрая една вечер, кипящ от негодувание, импулсивно се появих пред прага на семейство Амхърст. От там нататък моите посещения се възстановиха според старите правила. Още при първото ми посещение там обаче ме поразиха някои нови, характерни подробности в този дом: лепенките с изображения на крави и теленца по перваза под кухненския прозорец; изплетените на една кука покривчици, откривани дори в банята, и въобще всичките онези свидетелства за уют, на които досега не бях обръщал внимание, може би защото се засенчваха в паметта ми от образа на г-жа Амхърст. Но извън тези затрогващи впечатления не извлякох нищо приятно и нищо ново. Ако въобще в моите посещения се криеше някаква логика на учтивост, ако нещо ме тласкаше да упорствам с тях въпреки неловкостта, неудобството и тягостната скука, то бе единствено смътната вяра, че моята настойчивост все някак и все някога ще бъде възнаградена. Когато се завръщах у дома, ме обземаше чувство за вина, страхувах се, че татко може да прочете в очите ми спотаеното признание, че съм го предал. Рита бе всичко, което имах в Мърси, нямаше нищо друго, което да ме задържа тук, нито моето семейство, нито отдавна зарязаните приятели, нито самото място, което никога не се превърна в мой дом. Така че моите посещения представляваха може би един вид очакване, както и израз на някакво мое желание да имам роля в бъдещето на Рита.

Посещавах дома на г-н и г-жа Амхърст веднъж или два пъти седмично, като се стараех да се съобразявам с дневния режим не само на Рита, но и на Елена, с техните уроци по музика, със сбирките на девическия кръжок „Гърл Гайдс“, с часовете по плуване. В моите очи техният живот изглеждаше безкрайно приятен, ала те продължаваха да коментират заетостта си извън училище с неприкрито отегчение — явно бяха много по-щастливи само да си седят вкъщи и да гледат телевизия. Стаята с телевизора си оставаше тяхното неприкосновено свърталище, където като че ли водеха някакъв свой различен и потаен живот, недостъпен дори за неуморните претенции на г-жа Амхърст навред да налага своите порядки. Сега в този дом май че беше останала привилегията двете момичета да се държат като отегчени зрели хора, повече скучаещи и по-съзрели дори от мен, застинали в очакването на някаква промяна, която ще ги преобрази и с която двамата Амхърст явно се бяха примирили.

През пролетта Рита бе навършила тринадесет години и под блузите и роклите й вече се очертаваше сутиен, което й придаваше по-строг и същевременно леко комичен вид. У нея се усещаше мощен заряд от трудно потискана припряност. С движенията си, по детски импулсивни, сестра ми приличаше на някаква мъжкарана, ала все пак съумяваше в последния момент да ги озапти, сякаш най-неочаквано си бе припомнила, че около нея бе започнало да се налива ново, зряло тяло. Отново си пусна дълга коса, имаше навика да вдига двете си ръце, за да прибира назад кичурите си. Разтваряше ръцете си като сгънати криле на птица, само лактите й стърчаха напред, може би, за да се показва и брани едновременно. Също както младите момичета в Италия, които докато говореха с теб, се придържаха към обичая да прикриват с длан устата си, за да не се види червилото им. С нея израснахме в безкрайно неловка обстановка, избягвахме контактите, но телата ни си останаха заредени като полюсите на един магнит; сега понякога тя ме докосваше с косите си, докато минаваше покрай мен или най-изненадващо си позволяваше да се облегне на мен, докато седяхме на дивана в стаята с телевизора и сякаш някакво неизказано послание се предаваше между нас. Тя споделяше с Елена все същите напълно неразбираеми за околните шеги и така те двете пак се залостваха в средата на своя сбъркан пубертет. Аз все пак оставах с чувството, че никой от нас с Рита не забравя за съществуването на другия, защото щом се озовяхме в една стая, стаята моментално се зареждаше с излъчване от присъствието на другия, толкова мощно, че приличаше на пукота от статично електричество.

При едно от посещенията ми, случайно, разбира се, успях да надзърна в деколтето на една от роклите без ръкави на Рита. Видях коравата дантела на сутиена й, както и подобната на месец сърповидната извивка на бледата й кожа. След това, естествено, старателно избягвах да надзъртам в пазвата й и не след дълго дотолкова тренирах окото си, че задържах взора си върху фигурата й само за броени, мимолетно отлитащи секунди. При всяко подобно оглеждане тя ми се струваше все по-забранена. Накрая се запечата в съзнанието ми само като бегли очертания подобни на скиците във вестниците. Различните й образи мигновено прелитаха през съзнанието ми и въпреки че старателно потисках волята си, само след броени минути бе възможно отново да се вторача в извивката на раменете й, за да спусна очи до вдлъбнатината на шията й. С течение на времето, докато се опитвах да се вживея в ролята на вечно недоволния или поне безразличен съзрял мъж, ставах все по-дистанциран и в същото време все по-бащински настроен към нея. Между нас явно се бе срутил някакъв защитен екран — познавахме се прекалено добре, за да се стараем да зачеркнем годините на нашата раздяла и всички свързани с нея формалности, които ни налагаха бруталните забрани за интимна близост между толкова преки кръвни роднини. Сестра ми умееше много добре да имитира любовните сцени от телевизионните филми, като рецитираше иронично баналните диалози, дори се преструваше, че припада от силни чувства на дивана до мен. В нея се долавяше някакво смътно познание по тези интимни въпроси, от което аз целият настръхвах. Още нещо ме безпокоеше: сякаш показваше някакво презрение към мен или най-малкото осъзнаваше властта, която притежаваше над мен. Всеки опит за общуване между нас все повече заприличваше на премерване на силите, сблъсък между нейната воля и моята. В един миг Рита бе способна да ме привлича, а в следващия най-внезапно и безмилостно да ме пренебрегне, сякаш напълно е забравила за съществуването ми.

Така се случи, че ние тримата — Рита, Елена и аз — се бяхме строили пред телевизора точно в деня, в който президентът Никсън се оттегли от Белия дом; внезапно прекъснаха филма, който гледахме; на екрана се появи водещият на новинарската емисия, а след него и самият Никсън.

— Това е ужасно отегчително — веднага отсече Рита.

Погледахме кадрите в продължение на още няколко минути, след което Рита се надигна и отиде да смени канала.

— Остави го — рекох аз.

Но тя започна да превключва поред всички канали. На всеки от тях показваха само Никсън, тя обаче продължи да търси нещо друго.

— Казах ти да го оставиш.

Накрая превключи на УКВ диапазона и най-после попадна на някакъв канал, където даваха филм. Едва тогава се върна на стола.

Побеснях. За миг се поколебах дали да не я зашлевя, но оставих гневният ми пристъп да отмине като спазъм. От стола си Елена ме удостои с един бегъл многозначителен поглед, а после тримата останахме така само споглеждайки се сред напрегнатата тишина.

След няколко минути не издържах и станах, без да отроня дума. Веднага напуснах къщата. За малко останах неподвижен в колата, за да изчакам кръвта ми да престане да бушува. Едва тогава дадох на задна скорост по алеята за автомобили до къщата на семейство Амхърст, но чух свирепо изскърцване на спирачки и моментално натиснах педала за моите. На улицата една непозната кола се бе заковала на метри от моята. После се извъртя рязко и шофьорът злобно ме изруга:

— Задник!

Спрях чак на паркинга до стария път Талбът. Ръцете ми още трепереха. Усетих как очите ми се наливат със сълзи. Не ми се искаше да ги сподавя, но и не можех да си позволя да се разридая. Внезапно ме налегна незапомнена слабост и за миг си помислих, че съм напипал истинската същност на Рита, което ме покърти по-дълбоко от всички останали неразбории в отношенията ни, повече дори от собствената ми ярост срещу нея, повече от нуждата ми да продължавам да се виждам с нея; не желаех да оставам заслепен от този болезнен миг, когато всичко в мен моментално се обърна срещу нея.

До края лятото посетих дома на семейство Амхърст само два пъти. Първият път останах да гледам някакъв филм по телевизията, бях потънал в мрачно мълчание, а Рита ми демонстрираше способността си да имитира пълно безразличие, но все пак като че ли се опитваше да кръжи около причината за нашия разрив. Може би бе необходимо много малко, за да се оправят още тогава отношенията ни, може би само един дребен жест на великодушие и добронамереност. Жест, разумен и всеопрощаващ, жест от онези, каквито е редно да се очакват от по-голям и по-зрял брат, какъвто исках да бъда за нея, весел, безгрижен, съзрял и щедър, способен да намира изход дори от най-трудната и деликатна ситуация. Но вместо това аз можех да й предложа единствено моята нацупеност, която все пак бе по-поносима от разяреността. Пък и беше нещо като основа за общуване и може би бе по-приемлива от типичната за мен неловка свитост, която оставаше единствената алтернатива за поведение. После, към края на посещението ми, дойде моментът, в който двете с Елена отново започнаха да си разменят неясните си за мен шеги и подмятания и аз вече се оказах напълно забравен. За миг се опитах да се видя в онази светлина, в която Рита ме виждаше, да разбера нейното по детски объркано възприемане на околните, очакванията й за това какво биха могли да поискат от нея. Прозрях как тя инстинктивно се отвръща от мен, като от въпрос, чийто отговор не можеше да налучка.

Последното ми посещение бе в самия край на лятото. Поканиха ме на вечеря у семейство Амхърст. През цялата вечер цареше атмосфера, която недвусмислено подсказваше за окончателното приключване на съответния период, както и за неизказаното, но лесно доловимо облекчение при мисълта за предстоящото ми заминаване за университета. Странно бе отново да се съберем в стария, добре познат състав, като спазваме всички предишни формалности, но особено необичайно бе да се видят Рита и Елена да съблюдават етикета и да пазят тишина и благоприличие. Сякаш изведнъж отново се бяха смалили. В първите минути имах чувството, че те са по-чужди от мен на света на двамата Амхърст, по-зле от мен го разбираха; нещо в тяхната сдържаност ме подтикна внезапно да проумея колко чужди са те на атмосферата, царяща в този дом. Може би не ставаше въпрос само за дистанцията, която разделя децата от възрастните, а за нещо повече — толкова необяснимо бе тяхното присъствие в един дом, на който те не принадлежаха.

— Ще е добре, като завършиш образованието си, да владееш някаква професия — каза ми г-н Амхърст. — Това беше голямата грешка в живота ми и тя ме принуди да се заема с този бизнес. Не мога да се оплача, с всичко се справям добре, но не мога да вложа душата си в работата. Накрая се оказва, че всичко се свежда само до печеленето на пари.

— Не говори глупости, Дейвид. Ти винаги вършеше точно това, което мислеше, че е правилно. Сега е различно. Хлапетата имат много повече шансове.

— Да, да, но винаги е все едно и също.

Изненадващо бе за мен да го чуя да говори толкова откровено за себе си, да доловя в тона му нотка на разочарование и на горчива прямота.

Преди да сервира кафето, г-жа Амхърст изпрати Рита и Елена на горния етаж, за да се заловят с домашните си. Преди да се качи в стаята, Рита се сбогува с мен.

— Предполагам, че скоро ще се върнеш към ученето и така нататък.

— Да, в понеделник.

— Е, мисля, че ще се видим по Коледа или нещо такова.

— Не зная, може би ще се върна преди това.

Целунахме се по бузите. Долових полъха на горещия й, ухаещ на мляко дъх.

— Е, добре, довиждане тогава.

Имаше нещо различно в нея, някаква срамежливост или може би капитулация, докато се завръщахме отново в ролите си на по-младата сестра и на по-големия брат.

След това се поотпуснах. Г-жа Амхърст ми поднесе във всекидневната чашка шери, донесе и пепелник — явен признак, че ми се позволява да изпуша една цигара. В тази атмосфера на зрялост двамата Амхърст ми се сториха преобразени, някак си не толкова съвършени, по-човечни може би. Г-жа Амхърст напълни чашата си, после пак си доля, докато неусетно, но определено, се напи и лицето й придоби вид на нереална, кожена маска, а бърборенето й звучеше истерично, докато преминаваше от своя заучен канадски английски към британското си бръщолевене. Изведнъж си я представих нагледно как седи около някаква кухненска маса в Англия, заедно със семейството си или с приятелите си, защото си личеше, че английската жилка в нея не беше някаква абстракция, а е дълбоко присъща.

— Ела си пак по-скоро — рече ми тя на вратата, като дори ме прегърна — нещо немислимо дотогава. — Ти на практика си част от семейството.

Сега вече изглеждаше напълно пияна. Г-н Амхърст стоеше до нея, зачервен от притеснение.

— Може би за Деня на благодарността — отвърнах аз.

Докато се връщах у дома още бях под впечатлението за нейната прегръдка. Радвах се, че ще се прибера в университета, защото поне през следващите няколко месеца ще ми бъде спестена неловкостта, която неизменно щеше да тегне между нас заради нейното напиване.

На следващия ден, докато се ровех в сандъка в мазето, за да си опаковам вещите, попаднах на роклята от рипсено кадифе, която бях купил на Рита преди години, сгъната под купчина стари ленени дрехи. Засрамих се, като я видях: сега ми се стори много овехтяла, макар че Рита я бе носила само няколко месеца, преди да й стане тясна. Спомних си още как я бях скрил тук, по детски обзет от собственическо чувство, за да не я запрати леля Тереза в купа с парцалите, защото исках сестра ми да я носи и да се чувства доволна от подаръка ми. Притиснах я до гърдите си, очарован от това колко бе малка. Не можех да си представя, че Рита е била първата, която е носила тази рокля. Не можех още да забравя и начина, по който тя се двоумеше как да реагира на подаръка ми. За пръв път се почувствах изоставен от сестра си, ненужен в нейния друг живот, макар че в нея може би все още имаше запазени остатъци от детинския инстинкт за вина. Накрая внимателно сгънах роклята, за да я оставя на мястото й.