В стъклената къща

Двайсет и осма глава

Първото ми впечатление от Африка, след като се пробудих от следобедния си сън и надникнах през прозореца на самолета, не беше гледката на безкрайната джунгла, както бях очаквал, а панорамата на някакъв град, облян от слънчевите лъчи и заобиколен от напечената от жаркото африканско слънце кал по края на пустинята, с нейната ръждивокафява повърхност, която изглеждаше неравна като детска площадка с пясък. Следващото, много по-осезаемо впечатление, бяха талазите от силно нагорещен въздух, които ни връхлетяха още на слизане от самолета, както и разнебитеното летище — което представляваше всъщност само една окаяна барака от пенобетон, самотно изправена сред оголения пейзаж като последен пост на цивилизацията; а накрая, като за капак, дойде и пътуването с автобус до Капо — пътят до този град беше толкова претъпкан от потоци хора, че повече приличаше на масово изселване на бегълци: пешеходци, велосипедисти или провиращи със съвсем дребни мотопеди или мотоциклети, изпълваха пътя дотам, че нашият стар автобус трябваше непрекъснато да лавира, при това сред заслепяващата жега, лъхаща от пустинята и превръщаща целия този кошмар в някакъв мъчителен сън.

Според назначението си трябваше да бъдем настанени в един държавен колеж за обучение на местни преподаватели в покрайнините на града, така че ние, групата доброволци, да пребиваваме при условия, близки до тези в летните ваканционни лагери за ученици. Но от всички гръмки обещания, свързани с нашата дейност в помощ на развиващите се страни, на които се бяхме наслушали в Отава, сега нищо не бе останало: липсваха всякакви признаци за глобална перспектива, нашата функция се изчерпваше само до уреждане на дребни проблеми, основно обучение по английски, както и в самообучение как да боравим с керосинов хладилник, как да изберем пиле от пазара и как после да го заколим и изкормим. Помня още, че в Отава доста приказки се изприказваха за бойкотиране на компанията Нестле, обаче тук се оказа, че нейните продукти се използват в невъобразими количества, най-вече млякото на прах и бисквитите, та дори и нес кафето „Нестле“, което се внасяше от Белгия, макар че самата Африка бе сред водещите в света производители на кафе.

Неколцина от по-опитните доброволци, с по-дълъг стаж в Африка, ни разпределиха на няколко групи и ни поведоха на обиколки из града. Но изнурителната жега и оголеният окалян пейзаж създаваха у нас непрестанно натрапващо се тягостно усещане за безцелност на съществуването ни тук, както и впечатлението, че сме попаднали сред едно мъртвило, че тукашният свят все още очаква нещо да го пробуди за развитие. Такситата — до едно очукани сини Датсуни и тук-там някое бяло Пежо 504 — профучаваха през тесните улици като ракети от други планети, а тълпите преспокойно се разцепваха, за да им сторят път, след което моментално затваряха оскъдната пролука. Посетихме един бар с жълта мазилка, който приличаше повече на склад и чиято единствената забележителност бе прашният джубокс, зареден с последните хитове на Ролинг Стоунс. Вътре поне бе хладно, но бе достатъчно да се поразтъпчеш само за броени минути навън, сред лабиринта от криволичещи улички, с каквито изобилстваше този град, за да се увериш, че тук ходът на времето бе застинал отпреди хиляда години.

Сред полутъмните пасажи около стария градски пазар кипеше оживена дейност, а продавачите от тесните мръсни бараки подканваха купувачите да влязат при тях, за да се възползват от мистериозните тайно внесени стоки. Всичките търговци бяха високи мъже, с остри черти, държаха се с достойнство и с надменност дори, подвикваха ни „батуре“, което, както ми обясниха, означавало „бял мъж“ на езика на племето хауса29, но когато се приближавахме до сергиите им, се преструваха, че хич не ги вълнува дали ще купим, или не, нещо от тях. Щом дойдеше времето за молитва, всичко наоколо замираше върху трескаво разстланите сред прахоляка молитвени рогозки. Докато се молеха, местните хора въобще не ни обръщаха внимание, все едно че не съществувахме за тях. Но после веднага разгорещените пазарлъци се подновяваха, и то винаги от същата точка, докъдето бяха достигнали преди молитвата.

Отделиха петнадесетина от нас — всички доброволци от самолета бяха около осемдесет души — за изпращане в югозападна посока. На петия ден станахме преди изгрев-слънце, за да се натъпчем в един овехтял автобус с накован по пода шперплат, чиито задни седалки бяха отстранени, за да сторят място на един обемист метален цилиндър, пълен догоре с бензин, нафта или пък смазочно масло, така и не разбрах с какво точно. Изясни се само, че този цилиндър бил част от някаква частна сделка на шофьора на автобуса, нещо като контрабандна доставка. Обясни ни го отговорникът на групата Ричард Хармънд, който беше дошъл чак от Ибадан, за да ни придружи по пътя дотам. Тоти рус, червендалест мъж още от самото начало на пътуването се възпротиви на шофьора и поиска от него да смъкне металния цилиндър отзад и продължи да се кара с него и по-нататък по пътя, но цилиндърът си остана на мястото. Шосето бе осеяно с огромни дупки, истински кратери, някои с диаметър над метър и половина; нашият злочест шофьор никога не си позволи да вдигне по-висока скорост, а вместо това бе принуден непрекъснато да маневрира, да върти волана във всички възможни посоки, само и само за да избегне хлътването в поредната яма, макар че понякога се случваше след като тъкмо изскочим от едната дупка, вече да нагазим в следващата. Да не говорим, че при тези резки тласъци металният цилиндър в задната част на автобуса се мяташе във всички посоки и кънтеше оглушително.

С напредването ни пейзажът постепенно ставаше все по-зелен, като накрая пред нас се ширна безбрежната савана, в която само тук-там се виждаше по някое самотно дърво. Покрай шосето се редуваха окаяни селца и някакви махали, но по-нататък те започнаха да отстъпват пред градове с по-модерен вид, сградите бяха с напукана от слънцето мазилка, виждаха се и безчет покриви на бараки — цяло море от нагъната ламарина. Спряхме за малко в Кадуна, но само колкото да закусим, сред един паркинг за камиони. Той представляваше просторен прашен площад с магазинчета, бараки и закусвални по краищата и беше претъпкан с таксита, микробуси и каравани. Отдавна остарелите автобуси имаха вид на измъкнати от някое автомобилно гробище или от склад за вторични суровини. Всеки от тях се отличаваше от останалите с „украсата“ си, защото бяха боядисани във всевъзможни, но все ярки цветове, най-вече в жълто или в синьо, и бяха нашарени с неразбираеми слогани като „Нито едно условие не е вечно“, „Бог е Бог“, „Водата е за морето“.

Оттатък Кадуна пейзажът постепенно стана по-хълмист, а растителността — по-гъста; тук-там се виждаха изоставени камиони, прекатурени в крайпътните канавки като свирепи чудовища. Градчетата, през които минавахме, заспали и потънали в прах, ми напомняха за каубойските селища от филмите за Дивия запад, сякаш бяха тук временно, а сградите в тях бяха разположени под доста необичайни ъгли спрямо шосето.

Все по-начесто се натъквахме на пропускателни пунктове. В северната част на страната те бяха разположени само в предградията. Войниците се качваха в автобуса със строги, „официални“ изражения на лицата, но щом ни съзираха, очите им светваха и само с едно небрежно махване на ръка ни пускаха да продължим. Но тук, в централната част на страната, пропускателните пунктове изникваха като гъби след дъжд дори сред най-невзрачните храсталаци, при това без никакво предупреждение. Имаха доста окаян вид и изглеждаха като набързо струпани постройки — просто няколко греди, нахвърляни върху метални варели, колкото само да се блокира шосето и ниски бараки от гофрирана ламарина край канавката, в които дремеха двама-трима войници, лениво преметнали пушки през рамо. Случваше се те въобще да не си правят труда да се надигнат от пейките, а само се втренчваха вяло в нашите лица, очертаващи се през прозорците на автобуса, подвикваха, понякога с безразличие, друг път с пренебрежение на шофьора да слезе, за да прегледат документите му, без много да се вторачват в тях. Но невинаги се оказваха толкова лесно предсказуеми, защото понякога се качваха в автобуса.

— Оийнбт. — Тази дума, с ударение върху последната гласна, означаваше „бял мъж“ на езика на племето йоруба. Тъкмо с тази дума вместо пропуск ни пускаха да продължаваме на юг.

При едно от тези спирания един войник се качи в автобуса и лениво се затътри към задната му част, за да провери багажа ни. Като стигна до цилиндъра в дъното, го бутна с приклада на пушката си, а после чукна с пръста си отгоре.

— Шофьора! — Шофьорът веднага пристигна при него. Войникът набърже прелисти документите му, след което с предизвикателен жест ги напъха в джоба на ризата си.

— Туй тук не е надеждно обезопасено, нали?

Последва кратка размяна на реплики на езика на племето йоруба, след което войникът слезе от автобуса. Навън започна доста по-продължителен спор на смесица от йоруба и английски, като гласът на войника ставаше все по-твърд и безапелационен, а този на шофьора — все по-умоляващ. Сред дългите фрази на йоруба думите „надеждно обезопасено“ се повтаряха като израз с ключово значение. Накрая войникът се върна в бараката си, а шофьорът пак се качи на мястото си в автобуса, но както се оказа, само за да го изтегли отстрани на пътя. Войникът не му върна документите. През прозорците много ясно се виждаше как се подават от джоба на ризата му.

— Добре дошли в Нигерия — ехидно промърмори Ричард.

Шофьорът пак го удари на молба. Ала войникът май бе загубил всякакъв интерес към него, защото се зае с проверка на другите камиони и коли, след което просто се връщаше да си почива на пейката пред бараката, където бъбреше лениво с другите войници, без да обръща внимание на нашия шофьор. Неколцина от нас слязоха от автобуса за по една цигара. Ричард остана настрани, без да ни обясни нищо — той като че ли очакваше някаква неизбежна развръзка, макар че времето отминаваше и шофьорът ни явно не успяваше да спечели благосклонността на войника. Неговите молби сега приличаха по-скоро на някакъв местен ритуал, а той и войникът напомняха на герои от маскарад, в който шофьорът за пореден път разиграваше ролята на просител, а войникът също за пореден път демонстрираше своето безразличие.

— Остави ме на мира! — кресна му най-сетне войникът.

Шофьорът пристъпи към Ричард.

— Ога30, пусни му нещо в джоба.

— Няма начин — отказа му Ричард с леко самодоволен вид, като човек, успял да наложи авторитета си. — Този цилиндър е твой, така че проблемът е твой.

— Недей така, ога, те са виждали много бели мъже и си мислят, че те винаги вадят големи пари. Защо да не преговаряш с тях? Няма цяла нощ да висим тук.

Дейвид, един от по-старите доброволци, пристъпи към Ричард.

— Виж, защо не му дадеш подкуп? Ти беше този, който искаше пътуването да приключи за един ден.

Ричард сви рамене.

— Не сме изостанали чак толкова много от графика. — Но реши да обясни още нещо, за да заглуши гласа на опозицията. — Освен това ти самият не би искал да давам лош пример на новобранците.

— Много добре знаем и двамата, че тук само така се уреждат нещата — възрази му Дейвид. — И те могат по-късно да се възползват от това изпитано средство.

Ричард измъкна една банкнота от портфейла си и я подаде на шофьора.

— Ама после да не си посмял да ме обвиняваш, че съм покварил тези момчета.

И само след минута ние отново потеглихме.

До следващия град оставаха само няколко мили, когато се спука една от предните гуми. Автобусът се килна заплашително на една страна, но шофьорът успя да го изправи и с ловко движение веднага го спря. Очаквах още усложнения и още един ужасно дълъг принудителен престой. Обаче шофьорът веднага измъкна резервна гума някъде изпод автобуса и след малко ние отново излязохме на шосето. Спряхме на паркинга за камиони край близкия град за смяна на гумата. Но не заварихме автомонтьора в работилницата му. Изпратиха някого да го търси. Междувременно ние си купихме суя (някакви доста мазни сладкиши) от една сергия на хората от племето хауса, както и няколко бутилки фанта и кока-кола от едно босоного хлапе, което ги бе потопило в кофа с вода. Хлапето се присламчи към края на групата ни, докато пиехме, разтревожено дали ще успее да прибере от нас празните бутилки. Наоколо се скупчиха и други деца, но ни гледаха от разстояние. Само едно малко момиче се осмели да пристъпи към мен и да долепи ръка до кожата ми, за да докосне белотата й.

— Оийнбт.

Най-после автомонтьорът се появи и огледа повредата, но веднага след това се впусна в оживен спор с шофьора. Накрая монтьорът поправи всичко, при това доста чевръсто, като за целта домъкна сандъче с инструменти от работилницата. Накрая включи компресора си и той тъкмо зашумя, когато внезапно замлъкна.

— НВИЕ! — изруга той.

— НВИЕ — обясни Дейвид, — означава тук „Не Винаги Има Електричество“.

— Остави — уморено махна с ръка Ричард. — Ще спрем в следващия град.

Но и следващият град ни посрещна с НВИЕ. Добре поне, че намерихме един механик с ръчна помпа. Отне му няколко минути усилено помпане, като шофьорът го сменяше. Свечери се, докато ние още чакахме да свърши помпането. На здрачаване градът като че ли придоби странна, френетична енергия. Таксиметровите шофьори привикваха последните си пътници, сергиите около паркинга вече затваряха, а после почти веднага падна нощта. Мракът обви като одеяло всичко наоколо, плътно и изцяло, само тук-там заблещукаха керосинови фенери — съвсем слаби светлинки, проблясващи из целия град като светулки. Над главите ни блещукаха милиони звезди, защото се случи безлунна нощ. Никога не бях виждал такава гледка, такова нощно небе, толкова черно и с толкова много светлинки.

В мрака прекосихме река Нигер, която ми се стори като много голяма мастилено черна ивица, притисната между брегове, обрасли в гъсти и застрашително надвиснали като атакуващи фантоми храсти. Гледката бе донякъде дрипава и разпокъсана и не ме впечатли особено, защото не подхождаше на панорамата, която бях очаквал. Нигер ми се стори само като голяма река, забутана в сърцето на континента. Имах чувството дори, че някога съм я прекосявал, че и преди това съм бил тук. Веднага отвъд реката се простираше още един град, по-голям, но също като предишните вече бе готов да заспи за през нощта. Само няколко таксита все още се виждаха по улиците, надуваха клаксоните си в безкрайно стакато като барабани и присветваха за поздрав с фарове при разминаване.

След град Илорин стигнахме до още един пропускателен пункт, но този поне имаше по-официален вид. Един войник се качи в автобуса и ни заповяда да слезем.

— Сега ще се настаните тук — добави той, очевидно в добро настроение. — Оийнбт ще спи тук тази нощ.

Около дузина автомобили и камиони спряха до пункта. Техните пътници се разпръснаха край банкета на пътя, а войниците започнаха да претърсват багажниците под тесните лъчи на фенерчетата. Като ни видя скупчени сред опашката, един висок, мускулест мъж в униформа в цвят каки, може би командир на войниците, излезе от пропускателния пункт и тръгна към нас.

— На къде пътувате? — попита той.

— Към Ибадан — отвърна му Ричард.

— Невъзможно е. — Но все пак в тона му се долавяше нещо успокояващо, някаква неочаквана смиреност. — Върнете се обратно, върнете се в Илорин, защото пътищата не са сигурни през нощта.

— Трябва на всяка цена да стигнем до Ибадан — повтори Ричард. — Всички тези хора ги чакат ангажименти, с които трябва да се заемат там.

Като че ли в настояването му се усещаше заядлива нотка. Имах чувството, че той е готов, ако се наложи да прекоси цялата страна, само и само за да спази графика и да се върне при това, което го очакваше в Ибадан. Командирът на войниците май че се позамисли върху това, което Ричард му обясни, защото накрая се обърна и се върна в пропускателния пункт.

— Олешегун!

Дадоха ни за придружител един войник, който щеше да пътува с нас до Ибадан. Той седна най-отпред и нехайно остави пушката си на пода. При всяко друсване на автобуса с трепет очаквах тя да изгърми, но войникът въобще не се трогна от тази опасност, а само зяпаше мълчаливо осветената от фаровете ивица пред автобуса. По някое време двамата с шофьора започнаха да разговарят на смесица от езика на племето йоруба и разваления английски, който се говореше в тази страна и който всички наричаха „пиджин“. Натъртваха всяка сричка, може би, за да придават повече значение на казаното от тях. Първоначалното впечатление за войнственост на войника, което се създаваше от униформата му, скоро се стопи — та той още беше момче, всъщност беше може би на осемнадесет години или някъде там, и сега с готовност забрави за служебните си навици, за да се върне към своето човешко аз.

Някъде отвъд Огбомошо автобусът се повреди. Двигателят се задави, за кратко се оправи, но после пак се задави и заглъхна. Шофьорът измъкна фенерчето от кутията си с инструменти, слезе и вдигна капака.

— Има май някаква повреда в мотора — провикна се той.

— Без майтап, Шерлок Холмс — промърмори някой.

Шофьорът продължи да ровичка под капака, докато войникът му държеше фенерчето. Те двамата си размениха няколко фрази, сред които английските думи се долавяха като внезапни просветления: бензинопровода, карбуратора, капачката на разпределителя. Ние, останалите, се разтъпквахме безмълвно покрай шосето, и без това вече предостатъчно уморени от пътуването, от честите престои, от друсането в автобуса.

Около нас мракът се стелеше като стена, толкова непрогледен, сякаш физически осезаем и нарушаван само от слабата светлинка на фенерчето под капака на двигателя. И все пак се чувствахме донякъде защитени, но не толкова от войника, колкото от цялата нелогичност на ситуацията, от нашите бели кожи. Липсваше усещане за криза: шофьорът и войникът се суетяха около мотора, погълнати от работата си; дори и Ричард, който се бе оттеглил в автобуса, изглеждаше изтощен, очаквайки някакво разрешение на всичките ни трудности. Във всеки миг тази странна пасивност избиваше изпод повърхността на неговата непреклонност. Замислих се дали това не бе неговата най-сериозна слабост, но веднага си казах, че е най-обикновена човешка умора, отстъпчивост пред господстващия тук ред, който бе прекалено здраво установен, за да може сам човек да му се противопостави. През целия ден се налагаше някакъв естествен ритъм, а ние просто трябваше да му се подчиняваме и да се носим по течението.

Времето едва се влачеше. Покрай нас профуча едно такси, после и един микробус, но явно никой не даваше пет пари за нас. Накрая шофьорът се опита да запали двигателя. И той забоботи. Провикнахме се радостно и спонтанно, обзети от незапомнено облекчение и от приповдигнато настроение. За пръв път през този тъй дълъг и тежък ден шофьорът стана един от нас.

— Филтърът за горивото се беше задръстил — обясни ни той. — Нали още от началото точно туй си рекох? Ако не е той, к’во друго ще е?

Чак към единадесет вечерта се добрахме до Ибадан. Въпреки всички трудности все пак успяхме да се доберем до крайната цел. Оставихме войника на пропускателния пункт на околовръстното шосе и продължихме навътре в града. В мрака градът ми се стори като едно обширно село, безкрайно повтарящо себе си, с прашни сгради и мръсни улици, с неясни отражения на светлините по прозорците, с безчет сергии и будки от двете страни на всяка улица. В светлината на фаровете за миг зърнах един мъж, със сплетена на възли коса, изправен чисто гол върху камара от боклук, но съвършено спокоен и дори гордо изправен като някой смълчан страж на града.

Настаниха ни в зоната, охранявана от правителствената гвардия. Тук улиците се оказаха много по-чисти, почти напомняха за улиците в канадските предградия, а къщите приличаха на спретнати вили, отдръпнати зад подканващо осветените веранди и гъстата растителност по моравите зад оградите. Щом стигнахме до сградата за нашето настаняване, пред входа се появи един пазач, за да ни отвори вратата. След няколко минути ние се заехме с разтоварването на багажа, внезапно оживени от това, че най-после пристигнахме. Вътре цареше атмосфера на приятна лятна резиденция, още повече че сградата беше кацнала на върха на малък хълм, заобиколен от палми, хибискуси и бананови дървета. Видя ни се като остров на нормалността, като царство на спокойствието, като декор от някаква приказна измислица, предназначена може би само за да скрива от нас реалния живот в тази страна.

Ричард остана с шофьора, който трябваше да се прибере у дома си, след като се настаним. Част от нас се поразходиха за кратко из вътрешния двор, а градът със стотиците си светлини, изглеждащи отдалеч дребни като глави на карфици, продължаваше да блещука в далечината като фон на гледката. По-старите доброволци с ужас споделяха разни страховити истории за трудни пътувания, за мъките с местната бюрокрация, за трудните условия в тукашните училища.

— В тази страна всеки обича да мрази — каза ми един от тях. — Моите приятели си мислят, че съм решил да се самоубия или нещо подобно, понеже писмата ми навяват толкова дълбок негативизъм. Но аз чудесно си прекарвам тук.

По едно време светлините угаснаха, всичко около нас и въобще в целия град почерня, което за миг изглеждаше като отстъпление пред нощта. Ние запалихме керосиновите лампи и някои от нас се скупчиха по-близо до тях, както са правели прадедите ни около лагерните огньове. Внезапно се смалихме в този мрак. За пръв път имах чувството, че цяла една страна се простира около мен, ведно с всичките си чудесии. Навън, в мрачината, като далечни поздрави започнаха да припламват малки светлинки; за миг се създаде впечатление, че земята отразява небето с неговите безбройни звезди, за да се присъедини към него в един общ саван, със същото редуване на абсолютна чернота и светлини, със същата бавна поява от нищото като началото на всичко в този свят.