В стъклената къща

Седемнайсета глава

Пристроихме още две оранжерии, още две стъклени къщи към фермата, същите като онези, които имахме преди няколко години. Сега това езеро от стъкло се ширеше из цялото поле, чак до къщата на чичо Умберто. Всички оранжерии, взети заедно, заемаха доста пространство и представляваха внушителна гледка. С дългите си, предълги редици от подпори, подобни на колонади, с невероятно сложната плетеница от тръби, кабели и машинарии, с ослепителния блясък на стъкло и метал нашата ферма приличаше на модерна, подредена и ефективна фабрика. Това ни действаше главозамайващо, защото вече не бяхме такива, каквито се помнехме допреди няколко години, искам да кажа: някак бяхме надраснали всичките си дребни лични тревоги. Една вечер дойде адвокатът, г-н Нюланд, и донесе със себе си дебела папка, пълна с документи. Тръшна я на кухненската маса и зачака баща ми, чичо Умберто, Роко и леля Тереза да подпишат документите, докато през цялото време им говореше по своя донякъде странен, безцеремонен начин за данъци и дялове, а накрая ги удостои с титлите президент, вицепрезидент и ковчежник като в някоя детска игра.

— Ако бях на твое място, щях да държа Тереза под око — изрече той накрая. — Тя е тази, която притежава реална власт във фирмата, така че по този въпрос не бива да се заблуждавате.

След влизането в сила на всички документи, титли и печати се установи нов ред, който поне на първо време изглеждаше окончателен, но той тепърва трябваше да придобие реална форма и да ни обвърже, както става във филмите, едва ли не до края на света.

Моята конкретна роля се свеждаше до това, че бях изключен от цялата схема. Така че знаех твърде малко за промените и за плановете, преди да дойде ред да бъдат осъществени. Трябваше да изчака реда си и Доминик, който ме бе впечатлил с упоритостта си да следва своите лични, макар и скромни предпочитания — едва успя да завърши последния клас в гимназията, след което постъпи като дърводелец в държавния колеж в Уиндзор. Но скоро след това се завърна в семейното лоно и се залови да работи по цял ден във фермата. Беше все така навъсен, но сега се държеше по-сериозно, по-зряло, сякаш бе решил да подплати поведението си с всичко онова, което дотогава бе постигнал. Работата му се вписваше в естествения трудов ритъм, спазван от цялото семейство, с който лично аз бях изгубил допира си, защото всичко се свеждаше само до мълчалива, робска работа дори и най-дребните ежедневни задачи. За мен това беше все по-неприемливо. Наскоро купихме нов пикап. Познатият надпис на вратата на стария пикап — „Марио Иноченте и син“, с който толкова отдавна бях привикнал, че вече въобще не му обръщах внимание — сега бе заменен с дъговидни надписи над всяка врата. На тях се четеше „Иноченте Фармс Лимитид“, изписано със сенки около буквите, в зелено, бяло и червено.20 Порази ме това, че от първоначалния надпис бе останала само фамилията на двамата с баща ми, само че липсваше идеята, че бащата и синът непременно трябва да работят заедно.

Съзерцавах всички тези промени някак си от разстояние, при това значително. Баща ми, фермата, моят живот тук… Не можех да се отърся от усещането, че рано или късно ще ми се наложи да се разделя с тях, защото моята дистанцираност от всичко тук ще ме отведе към някакво ново, неизвестно и чисто бъдеще. Понякога се случваше да видя баща си да работи сам в оранжерията, която пристроихме към сградата на котелното, да се грижи за лозите и смокините, които бе посадил там; да коленичи като дете, за да ги загърля или казано другояче — да оформя малка предпазна купчина пръст около всеки корен, да насочва към тях водата, в която бяха разтворени торовете. В подобни мигове си го представях как постепенно ще остарява, но без сътресения и без кавги, за да се грижи за своите лози и овощни дръвчета като съвестен и опитен провинциален стопанин. Искаше ми се да го оставя така, уверен в малката територия на собствените си дела и начинания; спокоен, че всичко с всеки от нас, ще бъде наред; че нашите спорове и перипетии и всичко, което бяхме загубили, няма да ни лиши от шанса да спасим душите си.

Все пак бе странно, че дори сега, когато безспорно преуспявахме, в паметта ми възкръсват най-вече спомените за пречките и трудностите, за постоянното и мъчително усещане, че сме на ръба на разорението. Не можех да се отърся от тягостните спомени за непрекъснатите караници между баща ми, чичо ми и леля ми. Може би не трябваше да забравяме как едвам сме се разминали с катастрофата, която за щастие отдавна вече сме загърбили. Дори и Роко се подаде на това увлечение. Неговото поведение се промени, постоянно се подлагаше на сурови ограничения, сякаш се опасяваше да не пропусне нещо важно. През цялото време бяхме постоянно заклещени в капана на напрежението заради избора, който трябваше непрекъснато да правим — между инициативността и отстъплението и който изискваше да бъдем най-дръзки и смели именно когато се случваше възможно най-лошото. Сякаш намирахме в злата си участ някакво своеобразно оправдание, след което се вкопчвахме в страховете си като в талисман. Живеехме живота си със същата неимоверно закоравяла пестеливост, със същото неясно усещане за заплаха като селяните в Италия, които всяка година се питат дали тази жътва няма да се окаже последната. Когато се замислех за това как преживявахме във фермата, винаги ме спохождаше чувството, че не сме напреднали много, а сме си останали все същите, завинаги приковани към един остров насред сушата, на който царуват неоспорима логика и правила за това кое е редно и кое — не и доколко свободни можем да бъдем.

Веднъж потеглихме на дълго пътуване с чичо Умберто и неговото семейство. Наблъскахме багажа в малките часове на нощта и в студеното октомврийско утро поехме по пътя към водопада Ниагара. Пътуването ни отне само един ден. Щом стигнахме там, разтоварихме съдовете, храната, бирата, сладкишите и пуканките, досущ като някой пътуващ цирк, като разположихме пикапите в някакъв парк, досами зоните за отбиване на камионите край шосето. После отново опаковахме багажа и се върнахме по обратния път, като нашата малка каравана, теглена от пикапа на баща ми, се заклатушка по тъмните и обезлюдени улици на Мърси чак след полунощ. В цялото това пътуване не видях нищо друго, освен пародия, най-вече в старанието ни да избягваме ресторантите и мотелите, за да не изхарчим много пари — та тъкмо затова накрая се оказахме с повече храна от необходимата. Пак заради това трябваше да се свираме в теснотията на караваните и кабините на пикапите като някакви жалки цигани-катунари. На всичкото отгоре предприехме това изнурително пътешествие в края на студения октомври, когато отдавна беше отминало времето за отпуски и ваканции и много крайпътни заведения вече бяха залостили кепенците си. Дори самият водопад ми се стори безнадеждно недостижим в своята есенна самота. Каквито си бяхме необщителни, светът като че ли преминаваше покрай нас, проблясвайки отдалеч като някаква чужда планета, като място, което ние понякога посещавахме, но не принадлежахме към него, за кратко заслепени от дневната светлина, докато нашият керван се оттегляше в мрака като сноп от метеори.

През лятото преди заминаването ми за университета отново започнах да посещавам семейство Амхърст. Случи се така, че включих тяхната улица в редовните маршрути на пътуванията си през уикендите, като инстинктивно намалявах скоростта, минавайки край къщата им. Сякаш ме глождеше някаква тайна. Тя приличаше на скритата зад семплите фасади на сградите светлина, която се процежда зад завесите на прозорците, в среднощното спокойствие, типично за този изолиран квартал. Накрая една вечер не издържах и се озовах пред външната врата. Вратата отвори г-жа Амхърст, която така се изненада, като ме видя, че сякаш веднага се затриха нейде трите години, изтекли от последната ми поява тук.

— Виктор, каква изненада! Влизай, влизай. Веднага ще повикам сестра ти да те види. Виж ти колко си пораснал, вече си почти зрял мъж.

Веднага пролича, че й беше неловко да ме види отново. Дори ми се стори, че нещо в нея като че ли искаше да ме прогони, дори и докато ме водеше навътре в къщата.

Оставиха ме да изчакам Рита във всекидневната. Тя се появи почти веднага от коридора с дъговидна извивка под тавана. Да си призная, в първия миг не я познах, толкова много се бе извисила. С издължената си, въздълга и слаба снага изглеждаше като героиня от комиксите, а гърдите й бяха напъпили и оформяха два малки конуса под роклята й. Косата й бе късо подрязана като на момче, по-скоро като на паж, което придаваше на лицето й високомерен и изпит вид, също като лицето на някой модел. Но много скоро след лекото, детинско потръпване и след скования си поздрав тя изведнъж възвърна образа си от миналото и аз усетих прилив от чувства. Бях изненадан донякъде от нейната външност, сякаш тя бе личност, в чието съществуване бях престанал да вярвам.

— Здравей, Рита.

Долових празнотата, която зейна между нас. Може би, за да смекча хладината или защото хранех някаква смътна надежда, в следващия миг мислено я виждах такава, каквато я помнех. Но това усещане се стопи още докато произнасях името й.

— Здравей.

Госпожа Амхърст ми донесе чаша с кока-кола и после ни остави насаме. Рита се настани на фотьойла срещу мен. Нагласи краката си точно както изискваше благоприличието, след което кръстоса ръцете си в скута. В нея имаше нещо детинско и нещо зряло, но сковаността си оставаше. Всеки неин жест бе подчинен на тези две противоречиви условия, сякаш някаква малка и много по-позната на мен Рита бе уловена като в капан в тялото на тази застанала нащрек непозната на мен, съвсем млада дама.

— Как си сега?

— Добре, бих казала.

— А как върви училището?

— Всичко е наред.

Поговорихме си все така сковано в продължение на няколко минути, като Рита се въртеше във фотьойла, лениво потропвайки с чехъла си по пода. В един миг в пълен разрез с етикета тя започна да си гризе ноктите, но след това рязко се изпъна, за да възстанови безкрайно сериозната си поза, издаваща завидно самообладание.

Разделихме се несръчно, като за малко останахме в коридора разделени от триметрова дистанция.

— Как е Елена?

— И тя е добре. В момента е на горния етаж. Сега сме като сестри. — Макар че при споменаването на Елена очите й за миг се насочиха към мен, с прямота, без всякаква следа от хитрост. — Но мисля, че вече знаеш това.

— Какво да зная?

— Знаеш за какво говоря. Искам да кажа, че имаме еднакви фамилни имена и прочее. Мама и татко ходиха при адвокат и всичко уредиха.

— Може би пак ще намина.

— Добре.

До края на лятото се отбих там още пет или може би шест пъти, обикновено вечер, като се стараех да избягвам напомнянията за неделните обеди преди няколко години. Семейство Амхърст явно се чувстваше задължено да ни оставя сами при тези срещи, като двамата неизменно се стараеха да останат в сянка, сякаш са склонни да ми отстъпят правото на нощуване с Рита. Г-н Амхърст през половината от времето киснеше в гаража си, зает с работа върху някакъв проект, за това свидетелстваха светлината от лампата над тезгяха му, която се процеждаше през прозорчето над вратата на гаража, глухите шумове от стъргането с шкурка и предпазливото почукване на малкото чукче. Г-жа Амхърст се бе нагърбила с ролята на иконом — посрещаше ме на външната врата, а в края на посещението ми ме изпращаше, преливаща от енергия и гостоприемство, както винаги. Но иначе присъствието й в къщата едва се забелязваше. Все пак можех да чуя как приглушеният й глас долита от кухнята, докато ние с Рита гледахме телевизия. Или дочувах възглухият й говор по телефона на горния етаж. Но без нейните предишни ритуали моите визити се превърнаха в нещо безформено, защото по време на тези мъртвешки, безцелно пропилени часове, в които Рита, Елена и аз гледахме телевизия, и в които рядко някой от нас проговаряше, всъщност само поставяхме скобите, предварително зададени от госпожа Амхърст.

— Всичко е наред, момичета, така че можете да се прибирате в стаята си.

Очаквах нещо повече от Рита и Елена, а не тази незряла онемялост и инерция. Не можех да се отърся от усещането, че съм просто един възрастен, попаднал сред деца. Елена винаги се стараеше да поддържа своята мълчалива съпротива срещу мен, мрачна и готова да направи веднага укорителна физиономия. Тя зорко следеше какво става и беше слаба и източена също като Рита. Трудно ми беше да я заговоря, защото имах чувството, че тя винаги ще намери в какво да ме упрекне.

— Предполагам, че ти и Рита сте прекарали добре лятото, излизали сте навън и сте гледали телевизия. — Въпреки желанието ми в интонацията ми се прокрадна твърда нотка, примесена с равнодушие.

— Ходим на уроци по плуване. А ако ти не се появиш тук, обикновено не гледаме телевизия.

Бях убеден, че ако при моите посещения успея да откъсна Рита от Елена, сянката, паднала между нас, поне отчасти ще изчезне, изведнъж ще се сближим, ще бъдем доста по-откровени и най-важното: много по-естествени. Ала когато се случваше да остана насаме с нея, между нас увисваше куха неловкост, която граничеше с пълна скука. Вниманието на Рита постоянно се отклоняваше от мен, все едно че бях мъгла, върху която тя просто нямаше как да задържи погледа си, дори и да го желаеше. Каквато и да бе разделителната линия, простираща се между нас, винаги бе потребна намесата на други хора, за да бъде преодолявана, както се случваше понякога при нейните прекалено шумни и детински реакции спрямо Елена, съпроводени от театралничене. Това бяха жестове, които издаваха презрението на Рита към мен. Тя подчертаваше колко силно държи на Елена и не пропускаше сгоден случай, за да изтъкне, че ме възприема като външен човек, не толкова близък колкото Елена. Отначало си мислех, че Рита демонстрира това толкова неприятно за мен отношение само защото се бе променила до неузнаваемост, защото гледа по-уверено на света, сякаш може да го контролира или ако не успява, поне може да избегне най-неприятното. При по-внимателно вглеждане започнах да проумявам, че Елена се старае да й угажда, с намерението да я използва после, за да увеличи своето влияние. Г-жа Амхърст пък често й говореше с тон, издаващ, че е достигнала предела на своето търпение:

— Рита, нали знаеш, че не бива да ходиш с обувки в къщата.

Случи се да се появя там, малко след като беше отшумял някакъв техен спор. В къщата още витаеше напрегнатост, а най-очевидно беше смущението, изписано по лицето на г-жа Амхърст. Но имаше и още нещо: може тя да чувстваше необходимост да подчертае, при това в мое присъствие, къде е мястото на Рита в тази къща, сякаш за да й напомни откъде беше дошла.

— Щом брат ти си тръгне, веднага ще се прибереш в стаята си.

Двамата с Елена останахме пред телевизора, потънали в мрачно мълчание. Рита седеше на пода с кръстосани крака и се взираше в телевизора, без да ни обръща внимание.

— Защо майка ти е толкова гневна?

— Не зная. Май защото Рита е прекършила някакво цвете или нещо подобно.

— Винаги ли толкова много се сърди?

— Не зная. Всъщност не толкова. Само понякога.

Рита увеличи звука от телевизора. Останахме мълчаливи на фона на този шум. Гърбът на Рита закриваше екрана.

— Много е силно — обади се Елена. — Мама пак ще се разсърди.

Но Рита с нищо не показа, че я чува. Само продължи да зяпа втренчено в екрана, сякаш ние не бяхме там. Това продължи дълго, а накрая тя дори ни се развика да я оставим сама с телевизора. Няколко минути останахме като сковани по местата си, само Рита се помръдна съвсем леко. Изглеждаше ми опасно това нейно затваряне в себе си, то издаваше прикритата й озлобеност, както често се случва сред осиновените деца.

— Мисля, че е по-добре да си тръгна — рекох накрая.

Г-жа Амхърст ме видя на излизане. Тя беше все още напрегната заради необходимостта да прикрива следите от скарването, още повече че аз бях разбрал за него.

— Господин Амхърст току-що поля с пръскачката моравата, така че ще трябва да изчакаш, преди да излезеш навън.

Още не бях излязъл на улицата, когато отвътре заглъхна звукът от телевизора на долния етаж. Броени секунди след това сянката на Рита се мярна по стъпалата — беше се запътила към стаята си на горния етаж, след малко вратата се тръшна и накрая остана само тишината.

В края на лятото, когато панаирът дойде в града ни, аз предложих на Рита и Елена да излезем заедно за Деня на детето. Когато дойдох да ги взема, заварих и двете облечени в сини джинси и тениски с надпис, посветен на състава „Би Джийс“ — стояха им като униформи и изглеждаха пак като незрели момичета, прекомерно загрижени за това как ще бъдат възприети от публиката.

— Това е всичко, което им се позволява — обясни ми г-жа Амхърст, докато ми подаваше две петдоларови банкноти. — Не им разрешавай да измъкнат още пари от теб.

Но веднага щом се качихме в колата, Рита претършува джобовете си и измъкна сума ти монети по десет и двадесет и пет цента, както и няколко смачкани банкноти по един долар. Зае се старателно да ги сортира.

— От къде задигна тези пари?

— Заделени са от месечната ми издръжка.

Но отговорът и ми прозвуча уклончиво и неубедително.

— Хм, нали не ти позволяват да ги харчиш?

Тя продължи с мълчаливото си броене, после внимателно сгъна банкнотите и все така грижливо ги скъта в джоба си.

Щом стигнахме до панаира, на мен много скоро ми дотегнаха шумът, жегата и суетнята, като най-досадни ми се видяха орляците от деца. Но нямаше как — трябваше да изчакам Рита и Елена да привършат с обиколката си. Не можех да се отърся от усещането, че съм задължен да играя ролята на надзорник или на родител, макар всъщност да не бях нищо повече от един почти забравен придружител, чието място очевидно не беше сред тези възбуждащи сетивата павилиони, подиуми и шатри. Като дете всяка година очаквах с нетърпение местния панаир, както и останалите традиционни празници, чествани в цяла Италия. Още помнех глъчката и суматохата, идващи от полето зад последните къщи на градчето. На фона на назъбените очертания на хълмовете в далечината, светлините като че ли бяха превърнали останалата му част в сиви и безлични предградия на бляскавия панаир. Но с течение на годините той все повече се смаляваше в моите представи, ставаше все по-евтин и все по-безвкусен, като накрая се сви до жалък остров подобно на завинаги прекършена илюзия, чиито предели си осъзнал. Сега ми бе трудно да съпреживявам разпалеността на децата и да не се дразня от шума, който вдигаха до небето. Останал сам, нямаше какво да правя, освен да се поразтъпча до оборите отвъд шосето, където държаха в готовност животните, определени за състезанията. Невъобразимата бляскава светлина и оглушителната глъч, които ни заливаха по централната алея, тук отстъпваха пред полумрака на клетките в оборите и шумоленето на преживящите добичета. Именно този образ на панаира се запечата най-дълбоко в паметта ми, сякаш наново бях открил спомените си за един доста по-отколешен и доста по-истински селски панаир.

На връщане Рита и Елена се разминаха с няколко групи от свои приятели, та трябваше да се спираме, докато разговарят с тях.

— Хей, знаете ли? На всяка цена трябва да опитате въртележката. Диво е! След малко отново ще се върнем там.

— Не знам, но мисля, че все пак си струва да се изстреляме нагоре или нещо подобно, макар да изглежда страшничко.

В тези думи се съдържаше косвено одобрение на това предложение и така те поеха към въртележката, за да се повозят на нея двете заедно, а след това и поотделно. Рита като че ли искаше да впечатли всички около себе си, но след първоначалната си самохвална закана изведнъж изгуби интерес и се отдръпна от въртележката, смълчана и замислена.

— Все пак ми се струва, че ще е по-добре да си вървим.

Към три часа следобед ние се присъединихме към тълпата, насъбрала се пред големия подиум за шоуто. Един хеликоптер се появи над по-отдалечения край на панаира и ни разсея. Вече го бях виждал да кръжи над града по време на откриването на панаира.

— Татко каза, че може да ни разреши да се качим на него в събота вечерта — каза Рита.

Обаче като видях как Елена крадешком я изгледа укорително, се досетих, че тази лъжа си я е изсмукала от пръстите.

Начело с Рита ние се запровирахме сред гъстата тълпа към откритата площадка за състезанията. Във въздуха витаеше напрежение, атмосферата бе заредена с тръпнещо нетърпение и с предусещане за някакво насилие. Усещаше се и огромно количество аморфна енергия, натрупана в насъбралите се дечурлига. Насред централната алея бе издигнат обширен подиум с екран в дъното, на който се виждаше път, застлан с жълтеникави плочи, виещ се към мержелеещия се в далечината Изумруден град. Най-удивително бе, че този приказен град чудесно се сливаше с естествения фон на полето с жълтееща се царевица, простиращо се далеч отвъд панаирната площадка. Като се настанихме на седалките, Рита се наведе към Елена и произнесе прекалено театрално:

— Няма друго място като родния дом, няма друго място като родния дом.21

Една млада жена с две малки деца седеше до нас. Изящните й голи колена се подаваха изпод подгъва на роклята й. Тя ми се усмихна съчувствено както един родител на друг родител.

Представлението беше имитация на „Магьосникът от Оз“ и започваше с кратка увертюра, изпълнена от малобройния духов оркестър. После на подиума, използван като сцена, се появи мустакат магьосник с дълги поли и висока шапка. Представи се като професор по чудесата и повика една артистка с плътно прилепнали като втора кожа дрехи и с обувки с високи токчета, която обяви, че името й било Доти — очевидно съкращение от Дороти. Но моето внимание бе привлечено повече от тълпата и най-вече от белите колене на жената до нас. Кой знае защо денят започна да ми се струва провален заради усмивката на тази жена и защото тя най-добронамерено приемаше Рита като моя дъщеря или някаква друга роднина. През целия ден Рита само ме дразнеше с преструвките си, макар че ми беше не по-малко трудно да се откажа от това да я придружавам. Може би през цялото време се бях вглеждал, за да уловя в нея някакви признаци на непокорство, но когато действително се стигна до този момент, аз вече предпочитах тя да се поуспокои, не исках да възприемам остатъците от чувството си за отговорност като неизказан упрек за поведението ми. Нали само след няколко дни заминавах за университета, така че сега изцяло бях съсредоточил вниманието си единствено върху тази възможност за бягство от досегашния си живот тук, гледах на нея като на последната отчаяна надежда за спасение; пък и от всичките години в Мърси ми бяха останали единствено горчивината и чувството, че нищо, което се бе случило тук с мен, не е било цялостно или пък неопетнено.

От няколко години ние посещавахме панаира семейно. Заедно гледахме представленията — сврени сред гъстата тълпа, която не преставаше дразнещо да бъбри в полумрака. След това се разхождахме по централната алея, спирайки се понякога пред някоя сергия или павилион, най-често пред шатрата, където един удивително широкоплещест уличен търговец предизвикваше минаващите зяпачи да рискуват с опасни залози. Веднъж баща ми дръзна да приеме предложението на панаирджията да му плати петдесет и пет долара, ако баща ми заложи петдесет долара. Помня как баща ми се засмя прекалено силно, навярно за да прикрие смущението си.

— Ето, сега аз ще взема твоята петдесетдоларова банкнота — рече панаирджията и пъхна банкнотата в шапката си с широк показен жест, типичен за фокусниците, — след което ще ти дам в замяна моите петдесет и пет долара.

И той наистина спази думата си, като измъкна от пачката в ръката си петдесет и пет долара.

— Този фокус съм го виждал на панаира в Тривенто — сподели баща ми, когато отминахме павилиона. Явно знаеше повече за този номер, отколкото издаваше смехът му. — Целият номер е да прилъжат повече публика и да накарат хората да развържат кесиите си, а след това могат всичко да им продадат.

Така си го представих в онзи ден — във времето, когато е бил още млад, необременен и предпазлив, когато животът още е бил пред него, да се скита из панаирите в градовете около Кастилучи в онзи негов живот, когато аз още не съм бил роден. Сякаш тогава за пръв път изпитах някаква завист към него, заради скритото в него далечно минало, заради спомените му от свободата, на която тогава се е радвал.