В стъклената къща

Пета глава

През октомври, на втората година след преместването ми в Канада, от Италия дойдоха да живеят при нас чичо Умберто и семейството му. Къщата ни се сдоби с някаква по-различна миризма, след като толкова много хора се скупчиха в нея — миризма на застоялост и сънливост. Аз спях с братовчедите си Роко и Доменико на леглото в ъгъла на всекидневната; другите: баща ми и леля Тереза, чичо Умберто и жена му, леля Таормина, както и тригодишната им дъщеря Фиорина — за известно време си поделяха двете спални. Накрая се видяхме принудени да преградим верандата, за да се оформи там още една спалня, където се преместиха чичо Умберто и леля Таормина.

В Италия семейството на чичо ми живееше в околностите на Беладона, откъдето беше леля Таормина. Това беше малко селце, далеч от шосето, което се виеше в долината, отвъд Кастилучи. Според мен голямата отдалеченост от града ги бе белязала като с физически недъг. Винаги съм гледал на тях като на назадничави, дебелоглави и невъзприемчиви хора, затова приех преместването им при нас едва ли не с отвращение. Най-неприятна ми беше леля Таормина, със своето странно и овехтяло наречие. За мен тя приличаше на загадка или по-точно на празна страница, без форма и без съдържание. Нейните действия ми се струваха само имитация на това, което вършат реалните хора, заради което тя сякаш не можеше да въздейства върху околните в реалния свят. Все пак не мога да отрека, че се държеше любезно с мен, ала въпреки отзивчивостта й аз нито веднъж не се почувствах добре в нейно присъствие — така например тя ме почерпи със сладкишите, които измъкна от голямата бохча, която беше помъкнала със себе си чак от Италия, ала те се оказаха прекалено лепкави и пожълтели след дългото презокеанско пътуване, а на всичкото отгоре вътре имаше някакъв неприятен сладникав сироп. В къщата ни тя бързо се превърна в нещо като слугиня, годна единствено за черната къщна работа, която никой друг не желаеше да подхваща. Чичо Умберто я заговаряше само когато искаше да я обиди или да я засегне. Дори леля Тереза, макар да бе много по-млада от леля Таормина, още от началото възприе спрямо нея линията на едно доста безочливо и унизяващо я поведение. След първите няколко седмици леля Тереза ловко успя да прехвърли почти цялата грижа за домакинството върху плещите на леля Таормина, като заяви, че след като новата спалня на верандата стане годна за обитаване, леля Таормина трябва да се премести там заедно с бебето, понеже за нея било по-лесно да се грижи за две деца, отколкото само за едно. Но леля Таормина с нищо не показа, че се е засегнала от тези подмятания, а просто продължи да бъде все в добро настроение, сякаш не осъзнаваше, че я унижават. Всъщност именно тази слепота изглеждаше най-непростима и най-дразнеща у нея, независимо от спокойното й отношение към бебето, както и от начина, по който се грижеше за него със същото изнурително старание и майчинска грижовност, както за своята малка Фиорина, сякаш за нея въобще нямаше разлика между двете деца. Може би в нея просто бе заговорил слепият майчин инстинкт. Аз продължавах да я следя с намерението да я уловя в някакъв пропуск или недоглеждане, макар да се оказа, че единствено тя — леля Таормина — проявява загриженост към малката ми сестричка и не се държи така, сякаш сестричката ми не съществува на този свят.

Чичо Умберто, доста по-едър и по-плещест от баща ми, с широко червендалесто лице, което му придаваше добродушен вид, всъщност използваше безогледно жена си, за да подчертае собствената си значимост. Обаче и в него не долавях непоколебима увереност и дълго време не бях сигурен кога се държи искрено с нас и кога — не. Отначало той много се стараеше да ни се хареса и да ни угоди, като за целта бе готов да демонстрира дори презрение към собствените си жена и синове, само и само да извлече някаква полза за себе си. Сякаш искаше да ни убеди, че е един от нас, по-близък с нас дори, отколкото със семейството си. С настъпването на зимата чичо Умберто ставаше все по-раздразнителен, беше вечно потиснат и като че ли изгуби интерес към нас. Пазеше доброто си настроение единствено за гостите. Започна да демонстрира към нас същото неуважение, каквото и към членовете на собственото си семейство. През пролетта, когато изостави работата си във фабриката, за да ни помага във фермата, зачестиха и споровете — отначало по-прикрити, с кратки изблици на гняв, насочен срещу леля Тереза. При тези кавги жена му, леля Таормина, също често си патеше. Но тъй като леля Тереза не му мълчеше, а винаги му отвръщаше подобаващо — пак така грубо и нападателно, както се държеше и с баща ми — това въздействаше върху чичо Умберто подобно на камък, запратен в някой спокоен вир. Не бе чудно, че към лятото споровете станаха още по-яростни и доста по-продължителни. Случваше се да се карат и да се дърлят по цели дни, та дори и по цели седмици, от което ние нямахме миг покой. Най-после всичко се уреди, когато — това стана две години след пристигането му от Италия — чичо Умберто, заедно със семейството си, се премести в друга къща.

Един от първите, с които чичо Умберто започна да се заяжда, беше португалец — името му беше Вито. Той беше нает от баща ми за цялото лято още преди беритбата на боба.

Вито беше ни помагал миналата година, преди да пристигне тук чичо Умберто и явно тогава е свършил много добра работа. Всяка сутрин той пристигаше във фермата със стария си велосипед. Още помня как краката му неуморно като бутала на машина, въртяха педалите. По цял ден работеше така всеотдайно, че вдъхновяваше за усилена работа всички около себе си. Една вечер, когато се бяхме събрали край трапезата, баща ми разказа как този Вито убил кучето на съседа — видял нещо да се движи в мрака през полето и веднага вдигнал пушката си, която била оставена зад седалката в пикапа на баща ми.

— Бум! — изгърмя пушката, преди някой да успее да го спре. Сигурно е уцелил горкото животно право в главата, защото ни обеща, че ще сготви вкусна вечеря. Кой знае какво си е мислел, че е прострелял. Но после, като видя, че е убил кучето на съседа си, два дни не можа да дойде на себе си и разбира се, не се яви на работа. Накрая аз му занесох към два килограма от месото, но той въобще не го хапна, защото ме упрекна, че съм го взел от кучето.

На тази история заедно с всички нас чичо Умберто се смя до прехласване, пушейки цигара в своя ъгъл край масата със самодоволна, отпусната физиономия, каквато често придобиваше след обилна вечеря.

— Хм, ние ще трябва да го задържим, докато не привършим с реколтата от боб — рече той накрая, като с това просто постави логичния край на тази история, — ама след това ще трябва да потърсим някой друг.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита го баща ми. — Никога няма да намерим толкова добър работник като него.

— Хайде, не виждаш ли какъв е той всъщност. Навсякъде е пълно с италианци, които търсят работа, така че не виждам защо трябва да наемаме чужденци.

— О, забрави ли, че италианците са най-лошите. Всичкото, което ще намериш, се ограничава до остарели жени, на които е отказана работа във фабриката. Те непрекъснато бръщолевят глупости, а пък ако се опиташ да ги смъмриш за нещо, цял ден ще те одумват.

Обаче стана ясно, че чичо Умберто няма намерение да го изслуша. Той като че ли стигаше до изводите си броени мигове, преди да ги сподели с нас, но после ги бранеше с невероятното упорство на воин, оттеглил се в непревзимаема крепост. Нищо не бе в състояние да разклати позицията му — нито чувство за вина, нито някакво съмнение — сякаш упоритостта му беше достатъчно оправдание. Често се случваше още към края на всеки ожесточен спор, той да размахва пред нас доводите си като някакъв трофей.

— Не е правилно — отсече той и в тона му прозвуча непоколебима увереност в правотата на думите му, сякаш единствената му цел бе да ни докаже, че си е намерил мястото, което заслужаваше и сега бе готов да го бетонира завинаги. — Нямам намерение да давам повод да ме упрекват, че даваме работа на чужденци, преди да сме потърсили работници сред нашите съотечественици.

Обвиненията на чичо Умберто задушаваха баща ми като животно в кафез и го принуждаваха да губи контрол върху нервите си. А това даваше още по-голямо предимство на чичо ми в споровете, понеже добавяше и силата на възмущението към невероятното му упорито твърдоглавие. Най-много ме изненадваше тъкмо гневът му, който продължаваше да изригва сякаш нямаше край, с театралност, която се запазваше в него дълги дни след края на поредния спор. Жена му и синовете му бяха длъжни да понасят много страдания в течение на доста време след всяка подобна караница — дълго след като баща ми бе престанал да спори с чичо Умберто, за да се вглъби в себе си, както му беше навикът, макар всичко това в крайна сметка да се обръщаше срещу самия него. Накрая се оказа, че баща ми трябва да поеме цялата отговорност. След като бобът бе прибран, Вито трябваше да си тръгне, макар че през есента чичо Умберто вече и дума не спомена да наемем италианци за работници във фермата. Вместо тях ние с Роко и Доменико помагахме във фермата и се наложи да пропуснем първия месец от новата учебна година.

За мен бе много неприятно толкова късно да тръгна на училище. Още помня онези ужасни моменти, когато се качвах в училищния автобус, още повече че сега бях обременен с отговорността да надзиравам Роко и Доменико. Трябваше да ги заведа при учителите и да съобщя, че двамата ми братовчеди са дошли от Италия през октомври. Заварих в учителската стая сестра Бъртрам, бледа и изтощена след болестта си, да разговаря с отец Маккинън.

— Не виждам как можем да очакваме тези ученици някога да научат нещо от уроците, щом ги задържат да работят във фермата половината от учебната година.

Двамата ми братовчеди — Роко и Доменико — също бяха върнати с по два класа назад. Така Роко се озова в пети клас, а Доменико — в трети. През първите месеци в училището аз преживях немалко горчиви моменти, защото ми идеше да потъна в земята заради тях. Не понасях задължението да седя до тях на седалката в автобуса, затова винаги се стараех да влизам вътре след тях, за да мога да си избера някое по-отдалечено място. Дразнеха ме гласовете им и външността им, техните панталони от рипсено кадифе с прекалено широки крачоли и копчета за ръкавели с формата на пеперуди или пък това, че майка им ги подстригваше като овчарчета. На мен поне двамата ми братовчеди ми изглеждаха странно непропорционални — Роко беше мускулест и широкоплещест, но за нещастие бе наследил от майка си малката като на невестулка глава. За разлика от него Доменико имаше широко лице, същото като на баща си, но тялото му беше вретеновидно като на някой герой от кинокомедиите. Идеше ми да потъна в земята от срам, като улавях присмехулните погледи на съучениците си, с които ги посрещаха и изпращаха. Помня и смущението, изписано по лицата на италианските ми роднини, но те не се досещаха, че сами са си виновни, заради невероятното си твърдоглавие, заради флегматичността си и нежеланието да се отърсят от странностите си, сякаш никак не се досещаха какво впечатление създават.

През първите седмици Роко на няколко пъти изскачаше от училищния автобус, за да повръща в крайпътната канавка. Неговото повръщано беше гъсто като вкиснат качамак и вонеше адски непоносимо. Веднъж той не успя да изскочи от автобуса и оплиска пътеката между седалките. Повърнатото от него започна да се стича под седалките, та се наложи шофьорът Шулц да спре автобуса и да почисти изцапаното.

Но Роко като че ли не се притесняваше кой знае колко от това, че му прилошаваше. Често го възприемаше едва ли не като шега, започваше да отговаря на италиански на другите момчета, когато те го обиждаха, а накрая се засмиваше гърлено. Като че ли за него всичко беше повод за шега — продължаваше да си прави сандвичи от нашия домашен хляб, онзи с дебелата кора, вместо да пазарува хляб от хлебарницата, както аз правех по заръка на леля Тереза. Казваше, че домашният хляб му бил по-вкусен. В училищния автобус продължаваше да сяда, където му хрумне, без да се съобразява с неписаната йерархия и с обидните подмятания на учениците от по-горните класове. Когато семейство Масакис се премести на номер 12 и 13 на Сайдбоард стрийт и децата им започнаха да пътуват с нашия автобус, аз се стремях и тях да избягвам, като оставях моята кутия със сандвичи на съседната седалка, за да не седне някой досадник до мен. Но Роко много бързо се сприятели с тях, като им говореше на своя невъзможен диалект въпреки подигравките на по-големите момчета. Той, заедно с брат си Доменико, просто престана да им обръща внимание, след което те постепенно започнаха да общуват с него, отначало просто от любопитство, а после почти приятелски.

— Знаеш ли какво означавало думата „уоп“9? — попита ме Роко, когато започна да поназнайва по малко английски. — Означавало готино италианско момче.

Оттогава нататък тази дума се превърна в нещо като дежурен повод за шеги между него и другите момчета; едно от тях, нещо като водач на групата, започна да нарича Роко свой най-добър приятел, като премяташе месестата си ръка през рамото му като негов предан защитник. Но Роко явно беше много доволен от новите си приятели, което само доказваше колко глупави бяха те.

В тази атмосфера аз останах без нищо, без никаква награда за това, че се опитвах да следвам линията на предпазливото и логично поведение. През първия месец в училище, след като Роко и Доменико започнаха да ме дразнят, страдах много. Всеки път ставаше така през междучасията, когато заварвах Доменико да ме чака до задната врата, смълчан, начумерен, смутен и изпълнен с неясни очаквания. Дотолкова не можех да го понасям, че просто го изтиквах насила до стената на училището, за да не ми се пречка по пътя, след което бързо го отминавах. За миг ми се приискваше да размахам ръце от радост, защото усещах как нещо дълго сдържано в мен подобно на животно в клетка, най-после се бе освободило. Преди той да се блъсне в стената на коридора, ми стигаше да хвърля само един поглед към болезнената гримаса, отпечатана като беззвучен крясък върху лицето му, която бе признак не толкова на болка, колкото на внезапно осъзнатата истина за нашите отношения. Чувствах се донякъде предаден, както в този миг, така и след това, защото другите хлапета заставаха на неговата страна, щом се появеше дежурният учител. Смятах се за изигран, защото досега в мислите ми той беше само едно нищо. Вярвах, че мога да излея на воля омразата си върху него, при това без никакви вредни за мен последствия. По-късно, когато той си намери други приятели и започна да ме избягва, всеки негов успех дори и най-скромният, възприемах като обвинение срещу моята неприязън към него. През пролетта Доменико придоби известност като майстор в играта на топчета, дори се зае да организира по-сложни игри с кутии за обувки и кутии за бира от бяло тенеке. Събираше всякакви видове топчета, за да ги разменя срещу шоколад или чипс, които носеше у дома за сестра си и за себе си. Веднъж дори спечели една малка препарирана птичка и после я показа на сестра си, за да й докаже колко умело се справя с всичко.

У дома ние работехме заедно в оранжерията след учебните часове, като събирахме марулите през есента и доматите през зимата; но после, през лятото, аз пак бях оставен у дома да наглеждам Фиорина и бебето, докато другите се трудеха на полето. Когато оставахме само ние тримата, къщата сякаш се вцепеняваше, като че ли времето беше спряло хода си. Всеки час ми се струваше безкрайно дълъг. Мислех си, че няма как да преценя кое е нормално и кое — не, защото вечно ще се люшкам между отегчителното си детство, като едновременно с това ще съжалявам за отминалите години, недоволен, че ми възлагаха да стоя в къщата и да върша момичешка работа, опасявайки се, че ще се случи някаква беля. Понякога бебето ме объркваше с необяснимата си безучастност и смълчаност, сякаш бе усетило безразличието, с което другите се отнасяха към него. Сега вече сестричката ми не беше съвсем малко и безпомощно бебе, понеже можеше да пълзи и да изговаря няколко думи, но продължаваха да не я зачитат, както си беше още от нейното раждане. Ако се опитах да я заговоря, тя имитираше думите, които аз упорито й повтарях, като ги разместваше, сякаш водеше съвсем друг разговор със съвсем друг човек. Започнах да я наричам Рита — единствените две срички от името й, които тя можеше да произнася. Шепнех й ги напевно, за да ги запомни по-лесно. Но тя често изпадаше в някакво необяснимо лениво и отпуснато състояние подобно на транс. Отдаваше се единствено на своите непонятни за мен игри с играчките, куклата и възглавницата, която леля Таормина избродира с маниста за нея. Всичките ми опити да привлека вниманието й се оказваха обречени на пълен провал.

Докато с Фиорина бе съвсем друго: Рита бе много по-сговорчива пред нея, може би защото за нея Фиорина играеше ролята на майка, като я люлееше на ръце, сресваше й косата, играеше някакви игри, които понякога предизвикваха разцъфтяването на усмивка върху лицето на Рита. И все пак във всичко това имаше нещо престорено от страна на Фиорина, нещо неискрено и претенциозно. Веднъж успях да издебна Фиорина как зашлеви сестричката ми, не толкова от силен гняв, а по-скоро заради опасението, че малката никога няма да се научи да й се подчинява напълно. Може би Фиорина се изживяваше като непоколебимо уверена в правотата си да раздава присъди, сякаш бе овластена да определя наказания. И макар че на мен самия неведнъж ми бе идвало до гуша и също ми се искаше да ударя Рита, та да млъкне най-сетне, сега се почувствах остро засегнат и разгневен — все пак всичко това касаеше не за кого да е, а единствената ми сестра, нали? Забелязах как с течение на времето Фиорина ставаше все по-самоуверена и коварна, сякаш вече бе напълно осъзнала разликата между Рита и себе си. Ала Рита продължаваше да реагира на поведението на Фиорина така, както никога не се държеше с мен, което създаваше едно странно и трудно за поддържане равновесие. Аз вече не можех да контролирам двете момичета — когато се заиграваха, те сякаш забравяха за моето съществуване. Тогава поне в къщата се възцаряваше спокойствие, както беше, когато всички спяха. Но после у Фиорина се надигаше внезапен пристъп на сприхавост, от което това крехко равновесие отиваше по дяволите и всичко свършваше с това, че Рита се заливаше от плач, толкова неутешим, че чак ме плашеше.

От онези така тягостни за мене дни успях да се отърва, като избрах изолацията. Отдръпвах се в беззвучния мрак, смущаван понякога само от завръщането на другите от полето — те внасяха със себе си в къщата всички типични за своя свят, обичайни звуци. Ден след ден отчуждението между тях двете и мен се задълбочаваше, защото те явно споделяха общи предпочитания, които ми бяха съвършено чужди. Те ме отделяха от останалите така категорично, както ако произлизахме от различни държави или говорехме на различни езици. Те ме подтикваха да си спомням как в Италия бях възприемал хората от Кастилучи като безкрайно назадничави, като особняци, дори чертите им сякаш носеха отпечатъка на тяхната странност, че даже и походката им беше една такава… никаква, искам да кажа: тромава и нескопосна, лицата им бяха — твърде блудкави и съвсем безинтересни, а приглушените звуци, които издаваха, подтикваха хората да си мислят, че гърлата им са задръстени от прекалено много слуз. Не бях сигурен в избора си — дали да се разгранича още по-категорично от тях, дали действително желаех да се дистанцирам или просто беше най-добре да се отдам на течението на инерцията. Така се заредиха много вечери, в които не разменях нито дума дори с някой от тях. И колкото повече продължаваше моето мълчание, толкова по-невъзможно ставаше да променя нещо, да направя най-простичкия жест или поне да си позволя някой съвсем обичаен звук като въздишка например, без да усетя празнотата около себе си. Искаше ми се да се окопая зад своето различие от околните и да го превърна в убежище, което да ме защитава. Жадувах да ги накарам да изживеят някакво наказание заради начина, по който показваха колко са противни, да осъзнаят най-после какво окаяно семейство е нашето. Понякога те самите се показваха по-различни, живеещи в разбирателство със себе си, небрежни и разпуснати заради ежедневната си умора, но все пак добродушни, солидни и здраво стъпили на земята, и то така, както аз никога нямаше да бъда. Всеки от тях умееше инстинктивно да си намира мястото дори и при най-неочаквани промени в обстановката или по време на разговорите и. Аз очевидно никога нямаше да мога да противопоставя нещо, с което да покажа, че съм по-добър от тях, че нещо вътре в мен е истинско — дори стаената омраза, която вътрешно таях към всички тях.