В стъклената къща

Двайсет и трета глава

Срещнах се с Рита към края на май. Вече бе на шестнадесет години, станала бе още по-стройна и гъвкава, висока като фиданка. И най-важното: доста по-женствена, но с позапазената мекота на формите от късния си пубертет. Сините й очи грееха като два опала на фона на гарваночерната й коса. Между нас през последните години постепенно бе започнала да се издига бариера заради моите все по-редки посещения в дома на семейство Амхърст. Но имаше и още нещо, свързано с нейното донякъде преждевременно съзряване. Детското у нея, което някога изглеждаше като нейно съкровено притежание, както и дребнавите й претенции да поддържаме дистанция заради разликата в годините ни, все още отчасти се бяха запазили, но сега изглеждаха странно смесени с новите промени в нея. Благоприличието, характерно за нашето общуване, все повече навлизаше в нормално русло, както става при всички зрели хора, и въпреки това си оставаше потискащо за мен. Сякаш в мое присъствие Рита скриваше съществена част от себе си, като не се показваше така весела и общителна, каквато, ако поискаше, можеше да бъде, а се оттегляше зад възпитаното отношение към госта си.

— Африка ли? Толкова диво ми звучи! Да не би да става дума за някакво мисионерство или за нещо подобно…

— Не е точно това. Никаква религия не е замесена в това начинание.

— Но пак си звучи страхотно. Много ми се иска и аз да направя нещо подобно.

Ала накрая ми се стори, че дори и нейното искрено любопитство за плановете ми се поизпари, досущ като на всички останали от семейството. По-скоро ми се струваше, че тя се насилва да се държи любезно, може би като последица от строгите уроци по добро възпитание, които бе получила от г-жа Амхърст.

— И така, как са нещата при теб?

— Добре са, в общи линии.

Оказа се, че тя и Елена щели да прекарат лятото в Англия, заедно с г-жа Амхърст и нейното семейство.

— Това е само за да се запознаем със семейството й и така нататък — рече ми тя, като за разлика от мен не отдаваше голямо значение на това събитие. — Макар да очаквам да се окаже голяма скука.

— Не зная. На мен пък ми звучи страхотно.

Това посещение ме изпълни с познатото униние. Очакваха ме дълги дни и дори седмици далеч от Рита, в които дори нямаше да си спомням за нея, а това ме караше да се чувствам виновен, защото отделях твърде малко време за нея в иначе лишеното си от емоции ежедневие. Но всеки път, когато я виждах, в мен сякаш бе докосван някакъв оголен нерв, някаква стара и все още незараснала рана, сякаш мрачната сянка на Рита засенчваше всичко останало в съзнанието ми.

До нейното заминаване за Англия оставаха още няколко седмици. А когато тя се върнеше от там, аз пък вече щях да съм потеглил за Африка. Изтече една седмица, без да се видя с нея, макар че смътно се надявах, че тя може да ми позвъни поне веднъж. После се възмутих, защото тя — разбира се — не го стори. Въпреки че ясно осъзнавах, че непременно трябва да я видя, просто бях изпаднал в онова особено настроение, което ме обземаше, особено когато се чувствах отчасти външен и непознат за нея, понеже се появявах в нейния живот само от време на време, като дошъл незнайно откъде. Накрая й позвъних и тогава се уговорихме да се срещнем следващата неделя.

— Просто си помислих, че няма да има възможност да си поговорим, преди да заминеш.

— Разбира се. Звучи много мило.

Този път в гласа й по телефона се долавяше предпазливост. Но когато в неделя пристигнах да я взема, тя ми се стори искрено зарадвана да ме види.

— Здравей, пътешественико. Опасявах се, че вече си ни забравил.

Заварих я да ме очаква, облечена в къса плисирана пола, прикриваща не много от голите й крака. Над нея бе облякла широк пуловер, безформен, така че се получаваше някаква странна смесица от бледа, разголена плът и добре опакована под вълнения пуловер топлина.

— Бях доста зает във фермата и ангажиран с още много други работи — рекох аз.

Предложих й да се поразходим с колата. Исках най-после да остана сам с нея, само с нея, извън ролите, които явно ни бяха предопределени в подредения дом на семейство Амхърст.

— Вече всичко ли е готово за твоето пътешествие?

— Мисля, че да. Вчера отидохме да напазаруваме в Уиндзор, най-вече дрехи, но взехме и някои други неща.

— Може би ще успея да дойда да те изпратя на летището.

— Ще бъде чудесно.

Няколко минути от пътуването изтекоха в пълно мълчание. Седяща тъй близо до мен, Рита изглеждаше потънала в мислите си и не обръщаше капка внимание нито на мен, нито на тъй интимната и предразполагаща атмосфера в колата, нито на моето мълчаливо бдение над нея.

— Къде отиваме?

— Мислех си, че бихме могли да се отбием до Пойнт Чипеуа.

— Но нали там хората обикновено ходят само за тайните си любовни срещи.

— Хм, да, хм, и аз съм слушал за това. Но нали твоето майче няма да ни позволи да се срещаме до следващата година. Каква скука.

— Какво сега не е наред? — най-после ме попита Рита.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не зная. Просто ми прозвуча така, като че ли става дума за нещо много важно, когато каза, че искаш да ме видиш. Обикновено се отбиваш просто така.

— Исках да съм сигурен, че като дойда, ще те намеря в къщата. — Почувствах се неудобно, че съм толкова настоятелен да спечеля вниманието й. — Освен това може да се случи така, че цели две години да не можем да се видим. Та си казах, че трябва да имаме поне един шанс да си поговорим.

Рита ми отвърна със закачливо важен тон:

— Настана време — рекъл моржът, — да си поговорим за много неща.28

Останах искрено изненадан от тази внезапна проява на изискан литературен вкус.

— Това пък какво трябваше да означава?

— Не зная. Това е просто стих от някаква поема. Просто така ми хрумна.

— От кога си започнала да цитираш поезия?

В бързината не успях да го изрека така, че да прозвучи като комплимент, но все пак тя се изчерви от смущение, примесено с удоволствие.

— Е, може би ти не си единственият умник в нашата фамилия.

Неусетно стигнахме до входа на парка. От будката излезе служителят и аз, за моя изненада, познах в него един от моите съученици от гимназията. Тогава беше един от най-харесваните от момичетата младежи. Дори и сега от него се излъчваше същата веселост и с нищо неоправдана самоувереност. Инстинктивно ме обзе срам и набързо проверих мислено с какво може да ме компрометира, обаче той с нищо не издаде, че ме познава.

— Желая ви приятен ден, сър.

Напредвахме в пълна тишина сред огромния парк. Само двигателят на колата глухо боботеше под плътния покров от гъстите клони на дърветата, сплетени високо над главите ни. Прониза ме хладна тръпка, която навяваше униние — сред дърветата сякаш се смалявахме още повече, изгубени сред тънещия в полумрак хаос от буйна растителност и гниещи дънери. Стройният бук редом до ниската смрадлика, следвани от кленовете, всичките надвесени над нас сякаш ни принуждаваха да се възприемаме като загубили се сред гъсталака хлапета, заловени в плен от виещите се диви лози и изпопадалите сред пъновете или върху тях пречупените клони. Помня, че веднъж при една училищна екскурзия ние стигнахме до най-издадения навътре в езерото край на носа Пойнт Чипеуа, където сушата се врязваше толкова навътре в езерото, че създаваше илюзията за последния отрязък от континента. Тогава се замислих за първите пришълци, за първите европейски изследователи, довлекли се чак дотук и как преди толкова много столетия са се озовали пред тази стена от непроходими гори, за да се почувстват едва ли не като същества, дошли от друга планета.

Рита съзерцаваше замислено дърветата през своя прозорец. Тя беше наполовина извърната на седалката си, така че се виждаше само бузата й и дългия небрежно спуснал се кичур от косата й. Ъгълът, под който я гледах, изведнъж ме накара да се почувствам напълно чужд.

— Мисля, че би трябвало по-често да идвам тук, след като хората толкова много говорят за това място — изрече тя. — Да се любувам на птиците или нещо такова.

— Можеш да идваш да плуваш в езерото.

— Да, наистина.

Отбих от главното шосе към чакълестия страничен път, водещ към западния бряг. Там заварихме една двойка да се пече на слънце, въпреки че този ден в началото на юни все още бе доста хладен за слънчеви бани. После попаднахме на едно семейство, разположило се за пикник върху една от широките дървени маси, сковани досами брега, изглеждаха блажено разпускащи, като че ли се намираха в някакво крайбрежно ресторантче. Задминах ги и спрях в най-отдалечения край на зоната за паркиране, с гръб към езерото. Отляво бреговата линия се виеше плавно и небрежно докъм дъсчената пътека, стигаща чак до плажа пред Мърси, но краят й се мержелееше неясно в далечината. Сега пред нас бе останало само притихналото езеро, разпростряло се в своята северняшка стоманено неподвижна синева, необятно като морето.

Измъкнах една цигара от пакета си.

— Може ли и една за мен?

Рита се бе извърнала на седалката си и подложила единия си крак под другия.

— Не бива да пушиш — припомних й аз, но все пак й подадох една от моите.

— Пуша само когато съм нервна.

— А сега нервна ли си?

— Не зная. — Погледна нататък към брега и изпусна тънка струйка дим. Там имаше някаква жена в торбести шорти и бандана около врата, която разпъваше плажната си кърпа. Като се наведе да я оправи върху пясъка, блузата й за миг се спусна надолу и разкри червеникавата цепнатина между гърдите й. — Мисля, че когато ми позвъни, се заредих с очакване, че ще поискаш да си говорим за нашата майка и за всичко останало.

Всичко друго бях очаквал, само не и това. Това хрумване ми се стори дотолкова невероятно, че в първия миг не знаех как да отвърна, скован от боязън да не реагирам прибързано и недообмислено. В първия миг аз си представих как ще започнем разговора по тази мъчителна тема, как ще се старая да спечеля доверието й. Но в следващия се почувствах безкрайно неудобно, всичко ми изглеждаше напълно загубено, съсипано от нейния тъй ненадеен порив към доверие.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не зная, само се опитвам да си го представя какво е било.

— Не знаеш ли вече всичко за нея? Искам да кажа за това, което се е случило?

— Да, мисля, че ми е известно. Искам да кажа, че поназнайвам все пак това — онова, ама все ми се струва, че ти знаеш повече.

Това, че тя знаеше нещо, май още повече влоши нещата и направи невъзможно говоренето на тази тема освен само с най-общи и мъгляви описания.

— Как стигна до този извод?

— Не зная, просто така стана, от това или онова насъбрах по нещо, макар да ми изглежда, че историята всъщност не е чак такава голяма тайна. Майка ми ми поразказа малко, не много обаче, а пък Елена винаги е обичала да разпитва хлапетата в училище, особено онези, италианците, та си мисля, че техните родители все са им споменавали по нещо. Пък и леля Тереза…

— Леля Тереза ли? Какво, да не е било още когато си била малка?

— Не, искам да кажа, че започна, откакто взе да ме посещава.

— И за какво толкова си говорихте?

Тя изведнъж стана много по-сдържана, явно изплашена, че неволно се бе издала.

— Мислех, че знаеш. Понякога тя се отбива при мен, говоря за последните две години. Е, не много често, май че всичко на всичко три или четири пъти. От известно време обаче не е идвала…

Кой знае защо това разкритие ме опари. Възприех като предателство това, че леля Тереза скришом е посещавала Рита, че го е вършела, докато аз нищо не съм знаел. Макар да бе точно в нейния стил да ги върши все такива, да се стреми всичко да поставя под своя контрол.

— Какво, да не би тя да се опитва да те върне отново в семейното лоно или нещо от този сорт? Да те кръсти в правата вяра?

— Не. И защо? В какво да ме кръсти?

— Тогава какво точно ти разказа тя?

— Само за това, което се е случило и така нататък.

— И как се стигна до всичко това? Ти ли започна да я разпитваш?

— Не мисля, че стана така. Искам да кажа, че всъщност не си спомням точно как беше. Май че тя бе тази, която поде темата. Предполагам, че не е искала да ме остави да си мисля, че майка ни е била някаква грешница или нещо такова, както я одумват хората.

За кратко и двамата останахме мълчаливи. Рита се помръдна и изпъна крака си, като инстинктивно придърпа полата към коленете си.

— Да не се разсърди нещо?

— Защо да се сърдя?

— Не зная, но изглеждаш така… не зная как да го кажа.

Неудобството се настани съвсем отчетливо между нас.

Не бях очаквал да дойде момент като този и въобще не бях подготвен за него. Направо онемях, защото така и не успях да измисля версия за въпросните събития, която поне донякъде да звучи правдоподобно и да е годна за представяне пред Рита.

— А ти как сега се чувстваш след всичко това?

— Доста странно, бих казала. Отначало за мен беше като някаква игра да откривам все нови и нови събития, за мен поне нови де, ала сега наистина не зная какво да мисля. Все едно, че няма нищо общо с мен. Искам да кажа, че вече не е както по-рано, когато нищо не знаех. Не е ли странно?

— Не, не е странно. Дори е съвсем нормално, бих казал.

Сякаш между нас зейна някаква неприятна празнота.

— Все пак, ако някога поискаш да си поговорим отново за това…

— Разбира се.

И двамата ни споходи такова облекчение заради взаимния ни отказ да разнищваме тези отдавна отминали събития — след едно толкова осезаемо отдръпване от парещата тема — че ни се струваше напълно невероятно отново да я подемем някога.

Поразтъпкахме се покрай брега. Още не бяха изчезнали следите от буйните пролетни ветрове и дъждове, тук-там се натъквахме на дървени отломки и на други отпадъци, довлечени от бурите, което придаваше на брега изоставен вид, независимо от всичките любители на пикници и слънчеви бани.

— Странно е, да, наистина е странно как се случват нещата — поде Рита. Докато бяхме потънали в собствената си тишина, аз я чувствах безнадеждно изгубена за мен, та сега тя ме изненада с този плах опит за близост. — Имам предвид как ми се наложи да свикна да живея със семейство Амхърст и всичко останало, макар сега да ми изглеждаше толкова нереално.

— Във всеки случай накрая май всичко се уреди.

— Да, и аз мисля така. Все пак всичко е наред, не зная всъщност, но поне ми се струва, че понякога в мен има двама души или нещо такова, толкова е различно всичко.

Почувствах в себе си някакво охладняване към нея, може би просто защото се съпротивлявах срещу тази интимност, въпреки че съвсем доскоро именно за това бях жадувал.

— Добре ли помниш всичко, което си преживяла? Искам да кажа, откогато започна да живееш с нас?

— Не зная. Пък и нали тогава съм била много малка. Но поне името й помня: леля Таормина. Тя беше добра. Дори по едно време вярвах, че ми е майка или нещо от този род. А после помня и леля Тереза, разбира се, още откакто пристигна в стъклената къща. Много добре си спомням как тя постепенно свикна да ми чете приказки и това-онова, макар че първия път, като пристигна да ме види, едвам я разпознах.

Обаче нейните спомени, за разлика от моите, не се оказаха заразени с тревога. Тя бе в състояние да си припомня някакво свое спокойно дори приятно детство, когато е живяла леко и нищо лошо не се е случвало.

— Сигурно съм била голяма пакостница — каза тя.

— Не. Ти наистина беше много тиха.

— Хм, звучи смешно, защото аз не го помня така. Винаги съм мислела за себе си, че съм доста шумна или нещо от този сорт, просто не зная как да ти го опиша.

Върнахме се в колата. Предложих й цигара и за няколко минути пушихме мълчаливо. Рита остана загледана навън към езерото, изпаднала в някакво необяснимо за мен непоклатимо спокойствие.

— Господи — промълви тя накрая, — спомних си времето, когато директорът на училището, господин Пиърсън, те повика в кабинета си. Тогава бях уверена, че ти ще ме изобличиш в лъжа пред него. Тогава май на всичко съм гледала по-различно от сега. — Размаха пръст във въздуха, имитирайки господин Пиърсън. — Повече никакво размотаване из коридорите, момичета! Марш по стаите! Веднага!

Опитах се да изровя от паметта си спомените от онзи ден, но си спомних единствено досадното бръмчене в главата ми от стърженето на нокти по черната дъска.

— За какво си излъгала тогава?

— Ами за белезите ми и за други такива работи по тялото ми.

Усетих как се изчервих.

— Тогава нищо не казах за това. А ти какво си очаквала да кажа?

Но тя не ме разбра.

— Не зная, но си мисля, че тогава съм очаквала ти да му кажеш истината, че съм си играла и така нататък.

— Какво искаш да кажеш?

— Искаш да кажеш, че не си знаел? За всички онези белези и останалото — е, не за първите, защото тогава това тъкмо започваше. Но след това ние свикнахме да разказваме на г-н и г-жа Амхърст, че съм ги получила от баща ти. Това бе хрумване на Елена, защото тогава тя все си мислеше, че за да мога да остана с нея при семейство Амхърст… А пък аз си мислех, че знаеш.

В мен започна да се надига бясна ярост.

— От къде бих могъл да зная?

— Ами, аз просто си мислех, че ти също би могъл да си го измислиш.

Тя ми представи цялата история толкова невинно, като някаква безобидна постъпка, в която сме забъркани и на която бихме могли дружно да се посмеем.

— Да не би да се разсърди сега? Та тогава съм била съвсем малко дете.

— Не, не съм сърдит, но просто нямах представа, че някой може да измисли нещо толкова чудовищно. Че баща ми е бил чак такъв звяр…

За миг останахме замрели сред напрегнатата, неловка тишина. Сега всичко пред мен се срути. Само допреди миг ми се струваше, че най-после сме започнали да се разбираме, но сега вече всичките ми надежди пропаднаха.

— Виж, много съжалявам — рекох накрая, — но поне очаквам всичко това да е било за добро.

Потеглихме назад към дома на семейство Амхърст, без да разменим повече и дума. Гневът ми постепенно се стопи, за да остане само неудобството от мълчанието, което ни бе погълнало. Всеки момент ми се струваше, че повече никакво помирение между нас не е възможно. Когато спрях колата пред дома на семейство Амхърст, Рита първа заговори:

— Значи да очаквам, че когато се върна от Англия, ти ще си заминал за Африка? — Говореше колебливо. Като че ли очакваше да я поканя да ме изпрати на летището, но аз се престорих, че не се досещам и дори че съм си помислил точно обратното: че тя самата предпочита да не идва на изпращането ми.

— Аз пък се надявам да пътуваш добре и всичко останало — рекох.

— И ти. Може би ще си пишем писма или нещо такова.

— Ще бъде прекрасно.

Тя смутено се наведе към мен и докосна бузата ми с устните си.

— Е, довиждане тогава.

И макар че през следващите дни стотици пъти ми се искаше — до болка чак — да й се обадя, дните отминаваха все тъй смълчани, докато накрая денят на нейното заминаване дойде и отмина.