Воалът на властта

Дванадесета глава

Пустинният град Изанзай се разпростираше върху едно неравно плато, което се издигаше високо над прашните равнини. Той представляваше истинска гора от тъмни кули, чиито елегантни върхове сякаш пронизваха бледото небе, а тумбестите им основи се гъчкаха една до друга до самия край на жълтеникавата скала. В южния му край имаше огромна рампа, която беше единственият вход и изход към селището; строителството й бе отнело дълги години и множество човешки животи.

От града се откриваше впечатляваща гледка към околния пейзаж. На юг и изток равнините постепенно биваха погълнати от пустинята и в далечината се виждаха гигантските дюни, осеяли централната част на Тчом Рин. На север и запад теренът бе още по-суров — скалистите каньони и плата се издигаха рязко нагоре, за да се впишат във внушителния масив на планините Тчамил, които се издигаха сиви и мрачни над околния пейзаж, а назъбените им върхове се губеха в нескончаеама градация отвъд пределите на човешкия взор.

В подножието им, долу в низините, сега се сражаваха и умираха хора.

Баракс Реки ту Танатсуа седеше на гърба на една манкстуа и наблюдаваше развоя на битката. Топлият вятър развяваше косата и дрехите му и диплеше гъстата козина на добичето му. Присвил очи, той изучаваше поведението на двете страни и обмисляше евентуални стратегии. Битката бе решена и пустинните сили бяха победители, ала младият благородник нямаше да я сметне за приключила, докато и последният от враговете му не паднеше мъртъв на земята. От двете му страни, също възседнали манкстуи, седяха една Сестра от Аления орден и Джикиел, неговият главен шпионин. Недалеч стояха стражите от личната му гвардия, готови да реагират и при най-малкия сигнал за опасност, въпреки че тук едва ли бяха застрашени от нещо.

Този път челюстниците бяха много повече от обикновено. Ако се бяха изправили само срещу семействата от Изанзай, щяха да ги смажат с лекота, но обединението на бараксите промени положението на везните и като се оставят настрана старите вражди, Реки имаше на разположение много по-голяма сила, с която да отбранява града. Изглежда съюзът между благородниците от Тчом Рин бе сключен точно навреме.

Победата обаче им струваше скъпо. Тези проклети Различни изчадия бяха изключително трудни за убиване и доста често завличаха по няколко души със себе си. За разлика от повечето хищни видове, които Чаросплетниците бяха развъдили досега, челюстниците се нуждаеха от съвсем малко храна и вода и сякаш бяха имунизирани срещу жегата. С еднаква лекота се справяха с каменист терен и плаващи пясъци, а естествената им броня превръщаше характерния за пустинните воини близък бой в самоубийствено начинание. Различните твари отнеха живота на доста мъже — огромните им усти, наподобяващи челюсти на ловни капани, бяха кошмарно оръжие — и всеки път, когато Реки се замисляше за тях, омразата му към вещерите се разгаряше с нова сила. Богове, кой би могъл да повярва, че Чаросплетниците бяха развъдили тези зверове с една-единствена цел — да завладеят пустинята?

Беше невъзможно, нали?

— Твоите хора в планината са открили неколцина Възли — заяви изведнъж Сестрата, предавайки информацията, която бе получила от посестримите си.

Реки измърмори някаква благодарност. Вече се бе досетил за това, защото част от зъбатите чудовища долу внезапно бяха обезумели — сигурен знак, че господарите им бяха избити. Свободни от контрола на Възлите, те отново се превръщаха в животни, а по принцип животните не реагират много добре, когато се озоват в разгара на жестока битка.

— Май този ден е наш — отбеляза Джикиел.

Бараксът го изгледа подозрително.

— Този ден да — рече той. — Но колко още такива дни ще имаме?

Шпионинът кимна мрачно. Беше стар, плешив и сбръчкан, с рядка черна брадица и мустаци, които висяха на три тънички снопчета над гърдите му. Бе облечен в бежова роба, а на колана му се поклащаше наката — извитата сабя, носена от бойците на Тчом Рин.

— Навярно трябва да предприемем действия срещу източника? — предложи той.

— И аз си мислех същото — каза благородникът. — Всеки път, когато прииждат, са повече на брой. Принуждават ни да се разпръснем, защото границите на планината са обширни. С обединението на бараксите постигнахме единствено временна отсрочка на поражението си — това е всичко. В крайна сметка те ще надделеят.

— Какви са вашите заповеди, мой бараксе?

— Вземи толкова мъже, колкото ти трябват, и ги изпрати в планините — нареди Реки. — Искам да узная откъде идват тези твари.

— Ще бъде изпълнено.

Те продължиха да следят развоя на битката. Възлите намираха смъртта си, а заедно с тях погиваха и отрядите им — в редиците на хищниците настъпваше хаос и безредие, които позволяваше на воините от Тчом Рин да ги посичат с минимални загуби. Манкстуите пръхтяха и пристъпваха нервно напред-назад, а Сестрата докладваше какво се случва в планината.

Вниманието на Реки бе съсредоточено върху бойното поле, ала част от съзнанието му блуждаеше другаде — там, където винаги витаеха мислите му. При жена му. Вече отсъстваше повече от месец, но бремето на раздялата не бе олекнало ни най-малко. Младият благородник все още копнееше за нея; и все още го болеше от начина, по който го изостави — без никакви обяснения, с типичните за нея неясни намеци и емоционален шантаж. Реки беше бесен на себе си, задето я пусна да замине, без да изкопчи повече подробности. Чудеше се какво ли прави сега и каква ли беше тази важна работа, че да я отведе на повече от хиляда километра на запад. Откакто бе заминала, той се бе тормозил с безброй догадки и предположения, но кой би могъл да каже истината в крайна сметка? Какво всъщност знаеше за миналото на Асара? Та тя си остана същата мистерия за него, каквато бе при запознанството им.

Имаше ли всъщност основания да се тревожи? Имаше ли нещо, което не би й простил — нещо, което да го накара да спре да я обича? Въпросите бяха реторични. Въпреки всичко Реки не можеше да понася повече бремето на многобройните възможности, когато имаше начин да ги сведе до една безспорна истина.

— Джикиел? — измърмори той, извръщайки се така, че Сестрата да не го чуе.

— Да, мой бараксе?

— Научи повече за жена ми — рече младият благородник и замлъкна. Имаше чувството, че е извършил ужасно предателство. За миг се замисли дали да не отмени заповедта си, но бе длъжен да поеме този риск. Ако Асара не вярваше в любовта им, трябваше да поеме нещата в свои ръце. — Узнай всичко за нея.

В ъгълчето на устните на Джикиел заигра лукава усмивка.

— Мислех си, че никога не ще поискате това — рече той.

Асара дойде при Кайлин в малките часове на нощта. Предводителката на Аления орден се намираше в къщата на Сестрите в Арака Джо, пиеше горчив чай и наблюдаваше совите сред клоните на тъмните дървета.

— Асара — измърмори тя. — Знаех си, че ще се появиш рано или късно.

Посетителката вече бе влязла в стаята, плъзгайки се безшумно между тежките завеси.

— Защо според теб съм изминала целия този път, ако не за да те видя?

Кайлин остави настрана изящната каничка, от която пиеше, и се изправи, пристъпвайки към гостенката си.

— Навярно заради Кайку — предположи тя. — Никога не си можела да я изоставиш за дълго…

Асара обаче не се хвана на въдицата.

— Спасих живота на Кайку за теб — отбеляза спокойно тя. — И продължавам да плащам цената за това. Очаквам поне малко благодарност от теб.

— О, благодарност — усмихна се предводителката на Аления орден. — Защо трябва да ти дължа това, Асара? Ти направи онова, което ти казах. Ще получиш наградата си, когато уговорката ни бъде изпълнена.

Посетителката пристъпи напред. Беше тъмно; нямаше никаква светлина, освен сиянието на двете големи луни. Тя стоеше в сенките, вирнала предизвикателно брадичка. Носеше бяла рокля, закопчана с диамантена брошка, а ръцете и косата й бяха украсени със скъпи бижута. Всеки сантиметър от нея показваше, че е пустинна бараксиня.

— Нещата се промениха — каза Асара. — Вече не съм жената, която бях преди.

— Смяташ, че си се променила? — възкликна скептично Кайлин. — Можеш да се преобразяваш както и колкото си искаш, Асара, но вътре в теб цари същата онази празнота, която винаги те е изпълвала.

— Положението ми се промени — изтъкна съпругата на Реки с ядовит тон. — Както добре знаеш.

Двете жени се изгледаха втренчено една друга. Намираха се в същата стая, където Кайлин и Кайку бяха чаросплитали преди няколко нощи — на втория етаж на къщата на Аления орден. Сега обаче вазите бяха празни, мангалът бе студен, а гравюрите по облицованите с дървена ламперия стени сялаш пълзяха в тъмнината.

— Трябва да ти изкажа поздравленията си — каза Кайлин по някое време. — Съблазняването на бъдещия баракс се оказа изключително предвидлив ход. Колко ли си тъгувала, когато и сестра му, и баща му загинаха, разчиствайки пътя пред него, за да може той да стане баракс и глава на фамилията…

— Сестра му бе неспособна да стане глава на фамилията поради простата причина, че бе омъжена за Императора — отвърна Асара. — Кончината й облагодетелства повече теб, отколкото мен. Ти искаше заговорът на Чаросплетниците да успее, ти искаше да завземат тази страна. И желанието ти се сбъдна.

— Значи ти нямаш нищо общо със смъртта й, така ли?

— Може би да, а може би не — отвърна съпругата на Реки. — Ако е второто, това би бил поредният пример за това как съм сторила толкова много неща за теб, а не съм получила нищо в замяна.

— Такова е естеството на уговорката ни, Асара — разпери ръце Кайлин. — Ще бъдеш възнаградена, когато му дойде времето.

— Тогава променям уговорката ни.

Предводителката на Аления орден повдигна вежда.

— Нима? Колко забавно.

— Вече съм жена на баракс, Кайлин — отбеляза сухо красавицата. — Държа най-могъщия мъж в пустинята в ръката си. Не можеш да ме игнорираш с лека ръка, както си правила преди.

Изрисуваните в черно и червено устни на Кайлин се изкривиха в подигравателна гримаса.

— Виждам. И ти си мислиш, че само защото си излъгала някакво хлапе да се ожени за тебе, можеш да го използваш като оръдие срещу мен? Имах по-добро мнение за теб, Асара.

— Повече от десет години бях твой слуга, Кайлин! — извика гостенката, поддала се на внезапно лумналия гняв. — Дръж си обещанията! Ти узна какво исках — боговете знаят как; твоите мръсни кана-игрички, без съмнение — и оттогава ме експлоатираш както си искаш! А през цялото това време аз преследвам една мечта, като дори не съм сигурна, че можеш да я осъществиш! Сега притежавам мощта на пустинята и мога да обърна целия Тчом Рин срещу теб и себеподобните ти. Зная какво желаеш и мога да направя постигането му много по-трудно за теб, ако не ми дадеш онова, което искам, сега!

— Достатъчно! — отсече предводителката на Аления орден. — Какво са десет години, двадесет или петдесет за създания като нас? Ние не стареем като другите хора. Къде е търпението ти?

— Бях търпелива — гласеше отговорът. — Ала между търпението и глупостта си има граница. Трябва ли да бъда твой слуга още десет години… или двадесет, докато благоволиш да ме освободиш? А ти ще можеш ли изобщо да ми дадеш това, което искам? Което ми обеща? Ще можеш ли? Струва ми се доста тежко бреме за думата на една жена. А и откакто те познавам, ти не си еталон за честност и почтеност!

Кайлин се изсмя.

— Горката Асара! — възкликна престорено тя. — Горката убийца Асара! — В следващия миг обаче смехът й внезапно утихна и гласът й стана леденостуден. — Търсиш съчувствие? Нямам. Каузата на Аления орден е колкото в наш, толкова и в твой интерес и….

— Съмнявам се — прекъсна я красавицата.

— … и дори и да не го осъзнаваш, когато се бориш на наша страна, ти се бориш за себе си. Ще създадем свят, където Различните да могат да живеят без страх. И ти ще ни помогнеш в това, без значение дали го искаш, или не.

— Бягаш от темата — каза Асара и пристъпи още по-близо. — Дай ми това, което искам.

— И да те освободя от споразумението ни? В никакъв случай. Въпреки недостатъците си, ти всъщност си извънредно полезен съюзник.

— Дай ми това, което искам! — изкрещя Асара.

— Или какво? — извика й Кайлин. — Какво ще направиш, Асара? Въобразяваш си, че можеш да обърнеш пустинята срещу нас? Въобразяваш си, че можеш да ни спреш? В най-добрия случай усилията ти ще бъдат като ухапване от комар за Аления орден. Ще те убием хиляди пъти, преди да успееш дори да се върнеш при любимия си баракс. И дори Реки няма да се окаже такъв глупак, че да пренебрегне силите, които ще му предложим, при положение че вещерите дори сега се опитват да нахлуят в Тчом Рин. Просто блъфираш, Асара… и само ме изморяваш напразно.

— Тогава всичко свършва тук! — извика някогашната прислужница на Кайку. — Ако не ми докажеш, че наистина можеш да ми дадеш това, което ми обеща, аз ще…

В този момент Кайлин преряза гърлото й.

Движението на ръката й бе светкавично — пренебрежително махване с пръсти, мигновен проблясък на лунната светлина и… край. Тя не докосна другата жена — все пак не бяха толкова близо, — но в шията на Асара зейна ужасяващ кървав разрез, толкова чист и прецизен, сякаш Кайлин бе използвала меч.

Красавицата отстъпи, олюлявайки се, назад — очите й бяха широко отворени от изумление, а в гърдите й се надигаха клокочещи звуци. Кръвта рукна от грозния разрез и започна да напоява роклята й, обагряйки я в искрящо черно на лунната светлина. Предводителката на Аления орден я наблюдаваше безстрастно с пламналите си в червено ириси.

Асара се опитваше да издаде някакъв звук, но безрезултатно. Опитваше се да си поеме дъх, но нито глътка кислород не можеше да мине през разкъсаната й трахея. Паниката я заля като всепомитаща вълна и жената се сблъска с ужас, какъвто не бе изпитвала никога преди — тя умираше, умираше, без да е осъществила мечтите си, и когато напуснеше този свят, нямаше да остави нищо след себе си, все едно никога не е съществувала. Краката й омекнаха, а мускулите й се вкочаниха. Тя падна на колене, прилепила едната си длан към зеещата рана на гърлото си, а с другата се подпря на хлъзгавия от кръвта й под. Главата й се замайваше все повече и повече. Колко кръв, колко много кръв, а тя не можеше да стори нищо, за да я спре.

„Не по този начин“, беше последната мисъл, родена от гаснещото й съзнание. „Не така.“

Кайлин махна небрежно с ръка и широката рана на Асара тутакси се затвори, а плътта и тъканите се съединиха отново, без да оставят и следа от кървавия разрез. Тя си пое дълбоко въздух и сърцето й разпрати живителната сила на кислорода по цялото й тяло. Божественото облекчение, което изпита, бе несравнимо; същото важеше и за омразата, която пламтеше в гърдите й — никога през дългия си живот не бе чувствала по-силна и изпепеляваща ненавист към някого. Все още приведена на пода, с омазана с кръв рокля и трескаво повдигащ се гръден кош, Асара надигна глава и хвърли преливащ от злост поглед към жената, която бе дръзнала да я нарани по този начин.

Предводителката на Аления орден я изгледа с хладна надменност.

— Доволна ли си? — попита тя и излезе от стаята, оставяйки Асара да коленичи в локвата от собствената си кръв.

На около час път пеша в североизточна посока от Арака Джо, дълбоко сред обраслите с дървета пазви на

планините, се намираше полянката на един ипи.

Тук витаеше почти свръхестествена тишина и покой — свещена обител с купол от преплетени клонки и листа, през които зимното слънце протягаше своите снопове от светлина. Сред хълмчетата и могилките се гушеха кристални езерца, чиято повърхност беше застинала и прозрачна като стъкло, обрамчени от гладки, бели като кости скали. В средата на полянката стоеше самият ипи — колосално дърво с черна като въглен кора, набръчкана от старост. Най-високите му клони се преплитаха с балдахина от листа, докато по-ниските се протягаха над полянката, подобни на уродливи, възлести ръце, чиито чворести пръсти бяха обрасли с борови иглички.

Лусия стоеше на колене до основата на дървото с приведена глава. Беше облечена с тъмнозелена роба, пристегната с колан на кръста й. Девойката медитираше, общувайки с духа на полянката. Напоследък не й беше никак трудно да разговаря с ипи. Силите й нарастваха със стряскаща бързина от мига, в който излезе от светилището на Алскайн Мар в разлома Ксарана и почти всички древни духове вече бяха достъпни за нея. Обаче с всяка крачка, която правеше в света на духовете, Лусия се отдръпваше от света на хората и все повече заприличваше на прастарите създания, с които общуваше.

Кайку я наблюдаваше от края на полянката. Някъде между дърветата, скрити от поглед, се намираха стражите на Либера Драмач. На това място обаче, в излъчващото покой и хармония присъствие на ипи, Лусия се чувстваше съвсем сама и откъсната от целия свят. И това беше вярно, в известен смисъл, защото никой не можеше да си представи какво бе усещането да имаш достъп и до двата свята и същевременно да не принадлежиш към нито един от тях.

Кайку се натъжи, щом я видя тъй усамотена. Посещението на Мишани й напомни за срещата им с Юги, когато я бе обвинил, че е забравила напълно за приятелите си покрай обучението си в Аления орден. Навремето Лусия й беше като по-малка сестричка, ала сега Кайку не бе много сигурна дали девойката продължава да изпитва същата нежна привързаност към нея.

Най-накрая Лусия вдигна глава и се изправи. Тя доприпка боса до мястото, където бе оставила обувките си, вдигна ги и се втурна към Кайку.

— Благоден! — каза момичето, придружавайки поздрава си с красива усмивка, след което прегърна Сестрата. Приятно изненадана, Кайку я притисна силно до себе си.

— Богове, станала си висока колкото мен! — възкликна тя.

— Раста много бързо — засмя се Лусия. — Доста време мина, откакто се видяхме за последен път, Кайку.

— Зная — промълви тъмнокосата жена. — Зная.

Лусия нахлузи обувките си и двете поеха бавно и спокойно към Арака Джо. Кайку нареди на стражите да минат напред; повереницата им щеше да е в много по-голяма безопасност с нея, отколкото с двадесет въоръжени мъже, а и те веднага я разпознаха, въпреки че не носеше грима и одеждите на Аления орден. Лусия явно беше в доста приповдигнато настроение, защото разказваше оживено за периода, през който двете не се бяха виждали; Сестрата с удивление забеляза, че нямаше и следа от предишната й замечтана отнесеност.

— Покварата се отдръпва — подхвърли неочаквано девойката, докато най-невинно обясняваше на Кайку как бе преминал денят й.

— Наистина ли?

— Ипи може да го усети. Откакто вещерският камък под Утракса бе унищожен. Земята се възстановява, малко по малко. — Тя се загледа в една птичка, която летеше над дърветата. — Заразата не е поразила природата до такава степен, че да направи нещата необратими.

— Но това е чудесна новина! — зарадва се Кайку, а Лусия се усмихна. — Нищо чудно, че си в такова добро настроение!

— Да, наистина е чудесно — съгласи се девойката. — Чувам, че и ти ми носиш новини.

Сестрата кимна.

— Само дето не съм толкова сигурна дали новините са хубави или лоши — въздъхна тя и разказа на Лусия за срещата с левиатана. Чаросплетния кит, както го бе нарекла Кайлин.

— Страх ме е от тях — призна Кайку. — Прекалено дълго пренебрегвахме присъствието им, както и те нашето, защото предполагахме, че ще останат вечно недостижими за нас. Но си мисля, че по някакъв начин сме привлекли вниманието им. Вече забелязаха онова, което бяха пропуснали. Намесата ни в Чаросплетието привлече такива същества, в сравнение с които деструктивните сили на вещерите бледнеят.

— Но какво представляват те? — попита Лусия.

— Навярно са богове — гласеше отговорът.

Девойката не каза нищо, но въодушевлението й сякаш се изпари. Двете повървяха известно време в тишина под шарената сянка на гората. Над главите им прехвърчаше едър гарван.

— Лусия, наистина съжалявам — въздъхна Кайку накрая. — Напоследък не ми оставаше много време за теб. Бях дотолкова погълната от овладяването на това, което имам, че напълно забравих… това, което имах.

Дъщерята на покойната Императрица Анаис ту Еринима я хвана за ръката. Това бе жест, характерен за предишната Лусия — за детето, което вече се бе превърнало в млада жена.

— Всичко това е заради войната — рече тя. — Недей да съжаляваш, Кайку. Ти си едно оръжие — също като мен. А каква полза има от оръжието, ако не е добре наточено?

Сестрата бе потресена от обречеността, която струеше от това изказване.

— Не, Лусия! Не сме просто някакви си оръжия. Дори да не си научила нищо друго от мен, поне това запомни!

— Значи вярваш, че имаме избор? Че можем да обърнем гръб на всичко, което се случва, и да се оттеглим някъде? — на устните й разцъфна тъжна усмивка и тя пусна ръката на събеседничката си. — Защото аз не мога. И не мисля, че и ти можеш да го сториш.

— Ти имаш този избор, Лусия! — изтъкна Кайку.

— Наистина ли? — засмя се горчиво девойката. — Ако исках да излъжа очакванията на света към мен, трябваше да го направя още преди доста време. Преди Либера Драмач да се преустрои и определено преди битката за Лоното. Прекалено много хора вече загинаха заради мен. Не мога да постъпя така. Времето, когато можех, безвъзвратно изтече. — Тя замлъкна, заслушвайки се в шумоленето на гората. — Превърнах се в това, което хората искаха от мен. Превърнах се в техния мост към света на духовете, каквато и да е ползата от това. Аз съм оръжие, а оръжието е безполезно, ако не се използва. И аз няма да остана безполезна още дълго време.

— Лусия… — започна Кайку, но беше прекъсната.

— Мислиш, че не зная за фейа-корите? Че нямаме никаква защита срещу тях, нито пък можем да отвърнем на удара? Колко време трябва да мине, докато се обърнете към мен? Към последната си надежда? — Бяха спрели да вървят и на лицето на Лусия се бе изписало жестоко изражение. — Знаеш ли как се чувствам, Кайку? Знаеш ли какво е да прекараш целия си живот с мисълта, че възможностите ти за избор намаляват с всеки изминал ден и че трябва да спазиш обещание, което никога не си давала! Те ме гледат като техен спасител, ала аз не зная как да спася никого!

— Не си длъжна да правиш това — каза й Кайку. — Чуй ме — не си длъжна.

Лусия извърна глава настрани. Думите на приятелката й не помръднаха и на милиметър убежденията й.

— В живота си съм срещала много хора, които са били толкова егоистични, че са били готови да пожертват всяко нещо и всеки човек, стига това да донесе полза за тях — продължи тъмнокосата жена и сложи ръка на рамото на девойката. — Обаче познавам и един толкова самоотвержен мъж, който е готов да отдаде живота си за благото на другите. Според мен верният път лежи някъде по средата. Казвала съм ти го и преди, Лусия — трябва да започнеш да разсъждаваш малко по-егоистично. Поне веднъж помисли за себе си.

— Дори и това да е за сметка на Сарамир и всички хора, които живеят тук? — попита тя.

— Дори тогава — бе категорична Кайку. — Защото, независимо какво си мислиш, съдбата на света не зависи от твоите действия.

Лусия избягваше да срещне погледа й.

— Страх ме е, Кайку — прошепна тя.

— Зная.

— Не, не знаеш — въздъхна девойката и под изражението й изведнъж се мярна нещо тъмно и дълбоко, което изплаши Кайку. — Аз се променям.

— Променяш се? Как?

Лусия вдигна поглед към гората и Сестрата зърна назъбения белег от изгарянето, жигосал горната част на врата й. Чувството за вина, което я прониза за пореден път при вида му, явно никога нямаше да изчезне.

— Осъзнах, че понякога съм доста отнесена… всъщност през по-голямата част от времето — сподели тя. — Осъзнах колко трудно е да се общува с мен. Изобщо не те обвинявам, че не си идвала да ме видиш толкова често. — Тя вдигна ръка, за да възпре възражението на тъмнокосата жена. — Така е, Кайку. Вече ми е трудно да обръщам внимание на каквото и да било. Където и да ида, чувам гласове. Дъхът на вятъра, мърморенето на земята, гласовете на птиците, на дърветата, на камъните… Забравих какво е тишина. — Тя обърна глава и се загледа над рамото на Кайку, а по бузата й се търкулна искряща сълза. — Не мога да ги спра — прошепна тя.

В гърлото на Сестрата се надигна горчива буца.

— Все повече заприличвам на тях — промълви дъщерята на баракс Зан ту Икати с треперещ глас. — Забравям. Забравям да обичам. Мисля си за Заелис и за Флен, за майка ми… и не усещам нищо. Те умряха заради мен, а понякога дори не мога да си спомня лицата им. — Устните й потрепериха, лицето й се сбръчка и тя се хвърли в обятията на Кайку, като я прегърна толкова силно, че чак я заболя. — Толкова съм самотна — пророни тя и избухна в ридания.

Стомахът и сърцето на Сестрата се бяха свили от мъка и в собствените й очи също проблеснаха сълзи. Искаше да успокои Лусия, да направи нещо, с което да подобри нещата, ала се чувстваше безпомощна като всички други. Единственото, което можеше да стори, беше да бъде до нея — да бъде до нея през всичките тези години, когато по една или друга причина се налагаше да отсъства — и тя усети как болката от безвъзвратно изгубените дни пронизва душата й.

И, както си стояха прегърнати на тясната горска пътечка, изведнъж листата на дърветата започнаха да падат. Първо едно, после две, после цяла дузина и така нататък — ронеха се от вечнозелените дървета, посипваха раменете и главите им и се стелеха по земята. Лусия ридаеше, а дърветата й съчувстваха.