Воалът на властта

Двадесет и седма глава

— Разрушете го! — изкрещя Юги. — Мостът трябва да бъде взривен!

Ала Сестрата, към която бе адресиран избликът му, не му обърна никакво внимание. И бездруго всичките й усилия бяха насочени към това. Въпреки че фитилите бяха изгаснали, посестримите от Аления орден можеха да взривят експлозивите и сами; всъщност бяха в състояние да разрушат моста и без никакви взривни вещества. Това беше резервният вариант, в случай че възникнеше нещо непредвидено.

Чаросплетниците обаче се бяха досетили колко важен бе мостът Сакурика за бойните планове на Империята, ето защо бяха дошли тук първи. Неколцина от тях се бяха промъкнали незабелязано през чаросплетието до моста и бяха открили експлозивите, прекъсвайки фитилите. Сестрите не бяха очаквали подобна изкусност от враговете си и сега си плащаха за това. Преди да могат да реагират, чаросплетниците изплетоха защитна мрежа около стратегическия обект, осуетявайки всички опити за неговото унищожение. Посестримите се мъчеха всячески да пробият защитата, ала усилията им не даваха никакъв резултат.

— Не можем — въздъхна Сестрата, която стоеше до Юги. — Не можем да го разрушим.

Предводителят на Либера Драмач изруга, докато наблюдаваше как Различните хищници прорязват кървави просеки през бойците на Империята. При близките схватки изчадията имаха преимуществото на колосалната си физическа сила и разковничето на победата се криеше в това да бъдат държани на разстояние, докато мортирите и топовете покосяват редиците им. Мъжът се обърна към хълма, където стоеше Лусия, ала вече бе станало прекалено тъмно, за да може да я види.

„Какво ли чака?“, помисли си ядно той. Ако тези речни духове бяха най-доброто, което престолонаследничката можеше да стори, значи бяха обречени.

— Батареите — каза Зан. — Опитват се да се доберат до батареите.

Предводителят на Либера Драмач се огледа наоколо и видя, че главнокомандващият беше прав. Изчадията си пробиваха път към един от хълмовете, където артилерийската батарея обстрелваше Различните твари на другия бряг на реката. Част от оръдията бяха насочени към моста, защото Сестрите бяха разпространили вестта за саботираните експлозиви, ала всички снаряди в тази посока биваха прехващани от вещерите и цопваха обезвредени в реката.

Юги и Зан се спогледаха с каменни изражения.

— Не позволявай да завземат батареите — рече водачът на Либера Драмач. — Аз ще се заема с моста. Трябва да ги изтикаме на северния бряг.

Главнокомандващият кимна.

— Нека Оча и Шинту бъдат благосклонни към теб — рече и пришпори коня си, последван от телохранителя си. Юги чу бойния му вик и видя как войниците се стичат към него, за да препречат достъпа на Различните твари до батареите.

Юги погледна през рамо към Номору.

— Ще можеш ли да възпламениш експлозивите с изстрел? — попита той.

— Скрити са под моста. Освен това е тъмно — рече тя. — Няма да е лесно. — Тя се смъкна от седлото зад него. — Но ще се опитам.

— Не забравяй вещерите. Могат да спрат куршума.

— Ще бъдем готови — обеща Сестрата. — Могат да спират снаряди, но куршумите са много по-малки и по-бързи. Ще се погрижим да стигне до целта си.

Погледът му пробяга по белезите на лицето й.

— Ще ти дам знак със сигнална ракета — каза Юги и се потупа по колана, където висеше неголям цилиндричен предмет. — Не се колебай.

— Няма — усмихна се разузнавачката.

Двамата постояха мълчаливо един до друг. Имаше още нещо, което трябваше да се каже, но никой не посмя да го изрече. После предводителят на Либера Драмач пришпори коня си към онази част от войските, където се развяваше знамето на организацията.

Докато препускаше натам, мъжът долови мириса на пот, на щавена кожа, оръжейна смазка и кръв, ала въпреки всичко това не можеше да се отърси от усещането, че сънува. Обстоятелството, че миналата вечер не бе пушил от любимия си амаксов корен, както и появата на речните духове бяха обгърнали всичко в някаква призрачна мъгла. Сякаш всички участваха в някаква игра, в която залозите бяха разни дреболии, а не човешки животи. Юги не можеше да каже колко души щяха да умрат тази нощ, нито пък колко бяха загинали досега. И преди бе навестяван от това усещане за нереалност, но никога досега не бе ръководел толкова мащабна операция. Войната беше прекалено голяма лъжица за неговата уста и единствената му защита бе да не мисли за нея.

Юги се протегна и грабна знамето. Погледите на всички наоколо бяха приковани в него и надеждата грееше по лицата, облени от зеленикавото сияние. Струваше му се по-лесно да стори онова, което трябваше да направи, отколкото да продължи да мисли за него. Той вдигна меча си и изкрещя:

— Либера Драмач! Да си възвърнем моста!

Одобрителният рев, който нададоха бойците му, за малко да го оглуши. Сетивата му бяха изострени до краен предел, кръвта туптеше в слепоочията му, а мъглата бе изчезнала. Изведнъж всичко наоколо придоби кристална яснота. Вятърът фучеше около него, а краищата на завързаната на челото му кърпа плющяха около лицето му като вимпели.

— Напред!

Войниците се втурнаха към моста като опияняваща вълна, която го понесе на гребена си. Редиците пред тях се разтвориха, за да ги пропуснат, а мнозина от поддръжниците на Империята се присъединиха към тях. Последвалият сблъсък между Либера Драмач и Различните зверове бе титаничен.

Юги бе един от малцината, които яздеха; конниците се движеха малко по-назад и използваха предимството на по-високата си позиция, за да стрелят по Различните от близко разстояние. Предводителят на Либера Драмач стреляше, презареждаше, пак стреляше и пак презареждаше, изтегляйки затвора на пушката си всеки път със завидна лекота, като контролираше коня единствено с коленете си. Куршумите му поразяваха мишените със завидна точност сред фонтани тъмна кръв; един гаурег се сгромоляса на земята с дупка в масивния си врат; гибелюспер рухна бездиханен с пробит череп, а една фурия получи три изстрела в гърбицата си, докато жизненоважните й органи престанат да функционират и тя се строполи сред гъмжилото от мъртъвци. Единственото, за което мислеше мъжът, бе прицелване, натискане на спусъка и презареждане; този цикъл бе прекъснат едва когато барутът в оръжието му свърши и той трябваше да отвори барутната камера, за да я напълни.

Беше зает точно с това, когато страничните редици внезапно се понесоха към него и конят му залитна и изцвили уплашено, преди да връхлети върху група мъже. Пушката на Юги падна от ръката му, докато се опитваше да запази равновесие; в крайна сметка успя да се задържи на седлото, ала в следващия миг гаурегът, който бе причината за настаналия смут, сграбчи главата на коня в масивните си лапи и строши врата му със светкавично движение.

Различният колос обаче бе направил лош избор. Мечът на предводителя на Либера Драмач изхвръкна от ножницата и бе стоварен с цялата сила на собственика си върху рунтавия звяр. Предните крайници на гаурега бяха отсечени от лактите и гигантът отстъпи назад, надавайки кански ревове от болка, докато някой не заби кинжала си в слузестия черен плужек, впит в основата на тила му.

Юги обаче не видя кончината на своя противник. Конят му се строполи на земята и той едва успя да отскочи навреме, за да се освободи от стремената; приземи се точно пред един от войниците, който го подхвана и му помогна да се изправи.

— Добре ли си? — попита го непознатият и когато Юги кимна, го потупа по рамото. — Хайде, че имаме мост да превземаме!

Окуражен и трогнат от бойния дух на войника, мъжът с кърпата на главата се усмихна и пое напред редом с непознатия боец. Там, където враждуващите страни се сблъскваха една с друга, бойните редици изглеждаха като каша от човешки и Различни тела, а вонята на пот и кръв бе всепроникваща. Юги обаче бе преизпълнен с адреналин, за да обръща внимание на това.

Той видя как мъжът пред него пада и в следващия миг на негово място изникна хрущялник — гигантски четирикрак паяк с увенчана с извити рога глава и дълги, клюноподобни челюсти, пълни с множество малки зъби. Предводителят на Либера Драмач замахна с меча си, ала Различната твар бе ужасно бърза — снабдените й с хрущялни остриета предни крайници се стрелнаха напред и се забиха в кожената броня на гърдите му. За щастие не успяха да засегнат тялото му, макар че почти пробиха здравите доспехи; в същия миг обаче мечът на Юги отсече единия крак на създанието и то се отдръпна инстинктивно назад. Мъжът се възползва от ситуацията и му нанесе коварен страничен удар, с който разпори туловището на Различния хищник и вътрешните му органи се изсипаха на земята сред димяща пяна. Хрущялникът потрепери, сгърчи се и умря.

Юги въздъхна облекчено, ала вниманието му внезапно бе привлечено от фурията, което се носеше към него откъм дясната му страна. Той се обърна тъкмо навреме, за да посрещне атаката от мускули и бивни, но бе изпреварен от войника до себе си, който нанесе такъв удар на звяра, че го разсече почти на две. Инерцията запрати фурията в краката на водача на Либера Драмач, а мечът на непознатия продължаваше да стърчи от гърба й. Юги измъкна оръжието и го подаде на спасителя си, който му благодари, преди да изчезне сред хаоса на битката.

След това мъжът с кърпата на челото изгуби представа за времето. Бъдещето и миналото се сляха в един-единствен миг, през който беше все още жив, болката в тялото му бе далечна и притъпена, а мускулите и съзнанието му бяха просто придатъци към меча му. Той сечеше и кълцаше, воден не само от съзнателното желание да убива, но и от необходимостта да остане жив. Водачът на Либера Драмач се движеше сред редиците с изумителна пъргавина, шлифована от дългогодишния му разбойнически опит, като нанасяше и парираше удари без изобщо да се замисли, воден от безпогрешния си инстинкт. Ако се замислеше колко ли пъти се бе озовавал на косъм от смъртта от началото на тази битка, сигурно щеше да рухне психически. По някое време Юги започна да си дава сметка за многобройните си рани, които бе получил и които пренебрегваше като миниатюрни драскотини, но в следващия миг отново престана да ги забелязва. Имаше още работа за вършене.

В следващия миг внезапно зейналата празнина в обляната от зеленикавото лунно сияние жива стена от кошмари му позволи да зърне моста, който се намираше на броени метри от него.

Тази гледка го накара да се спре. От колко време се сражаваше? Докъде бяха успели да стигнат? Чуваше виковете и крясъците на мъжете около себе си и имаше чувството, че звучат доста по-ентусиазирано. Отпорът им бе подкрепен и от други отряди и примерът се бе оказал заразителен — все повече мъже се присъединяваха към каузата им и надъхваха останалите. С наближаването на моста Различните зверове бяха откъснати от подкрепленията си и бойците на Империята се впуснаха с нова жар да изтикат изчадията от южния бряг, изтласквайки ги било обратно по моста, било в гъмжащите от духове води на Ко. Водени от неистова ярост, призрачните създания удавяха всяко живо същество, до което можеха да се докопат. Внезапно Юги долови вкуса на студена, влажна пръст по устните си. Въздухът се обтягаше все повече и повече, сякаш искаше да ги сграбчи и да ги издигне в небето. Тези признаци означаваха само едно — лунната буря щеше да се разрази съвсем скоро.

Предводителят на Либера Драмач искаше този мост. С боен вик, който напомняше по-скоро на демоничен рев, той се хвърли с нови сили в битката, а братята му по оръжие последваха примера му.

Номору се бе снишила сред тъмната гора от войници на южния бряг, като гледаше да стои зад редиците на бойците с пушки, които обстрелваха Различните пълчища от другата страна на Ко. Зад нея бушуваше битката на един от хълмовете, където Зан се опитваше да попречи на вещерските отряди да стигнат до батареите. След като Юги бе предприел настъпление към моста Сакурика, изчадията бяха останали изолирани и бойците на Зан ги покосяваха бавно, но неумолимо от всички страни. Номору не виждаше какво става, ала докладите на Сестрите се разпространяаха от уста на уста сред войниците и не я оставяха в неведение.

„Идиот“, помисли си тя. „Прави всичко възможно да го убият.“

Мислеше си за Юги. Никога не го бе смятала за човек, способен на героични постъпки — всъщност подозираше, че историите, които бе чула, бяха поразкрасени, за да повдигнат бойния дух на войниците, — ала въпреки това чутото я тревожеше. Докато се промъкваше към речния бряг, тя внезапно се зачуди как ли би се почувствала, ако водачът на Либера Драмач загинеше. Ако трябваше да бъде честна към себе си, нямаше да й липсва много. Да, авантюрата им беше приятна, но между тях нямаше нищо повече. Номору бе жена, израснала сред разврата и пошлостта на Бедняшкия квартал, и сърцето й отрано бе загрубяло. Освен това смъртта не я разстройваше. Разузнавачката просто не си позволяваше да обикне когото и да било и изкореняваше чувствата си в зародиш. Това не бе съзнателно решение — просто бе станала такава, — и никога не бе изследвала тази своя страна, нито пък се бе опитвала да я промени. Емоционалното й състояние бе неизменно и не се смущаваше нито от изблици на щастие, нито от пристъпи на скръб. Тя беше човек, чиято цел беше да оцелее, а това се постигаше най-добре без излишния лукс на емоциите.

С наближаването на речния бряг Номору прогони тези мисли от главата си и се съсредоточи над реалността. Експлозивите бяха скрити внимателно под моста, което означаваше, че са изключително трудни мишени. Водена от безупречния си инстинкт на стрелец, разузнавачката бе взела под внимание къде точно се намираше целта й и сега се опитваше да си намери такава позиция, която да й осигури възможно най-добър ъгъл за стрелба.

Е, това не беше съвсем вярно; най-добрият ъгъл за стрелба беше до самия мост, но беше просто невъзможно да стреля от там. Тя запълзя надолу по каменистия бряг и се спря на около половин метър от водата. Повърхността на Ко бе тиха и спокойна, макар и накъдряна от време на време от непредсказуемия вятър. Жената я изгледа подозрително. Речните духове продължаваха да са там долу и тя имаше чувството, че само чакат да докосне водата, за да я завлекат на тинестото дъно.

Разузнавачката пропъди тези мисли и се опита да се успокои. Тя престана да обръща внимание на безконечната канонада, която ехтеше над главата й, на потискащата атмосфера на предстоящата лунна буря, на оглушителния тътен на артилерийските батареи и на рева на Различните хищници. Дишането й стана бавно и равномерно, сърдечният й ритъм се забави и тя подпря приклада на пушката в рамото си.

Богове, колко тъмно беше! Зеленикавото, металическо сияние на трите луни бе крайно недостатъчно, за да се прицели добре, ала започнеше ли лунната буря, положението щеше да стане още по-лошо. Тогава нямаше да има никаква надежда. Номору отново прецени разположението на експлозивите, прицелвайки се в далечния свод, където бяха скрити, след което отмести мерника си към друга точка на моста. Да, там бяха — трябваше да са там. Този ъгъл й позволяваше стрелба само към две от местата, където имаше заложени взривове; останалите бяха скрити от архитектурата на моста.

Повечето хора биха казали, че това е невъзможна задача. Номору обаче обичаше предизвикателствата.

Сблъсъкът между чаросплетниците и Сестрите около моста бе тъй ожесточен, че Юги имаше чувството, че го долавя в атмосферата. Вече приличаше на някакъв голем, направен от пръст, а не на човек — целият оплескан с кръв и кал, а мускулите му бяха задвижвани единствено от животинска ярост. Бе преминал границата на умората и изобщо не изпитваше болка. Ударите, които нанасяше, бяха станали по-неточни и несръчни в сравнение с преди, но пък бяха пропити с такава злост и свирепост, на каквато той не мислеше, че е способен. В ушите му кънтяха виковете на братята му по оръжие и той усещаше бойния им плам и победната им ярост. С едно от рационалните кътчета на съзнанието си водачът на Либера Драмач съзнаваше, че са вдъхновени от него, но не му бе особено ясно защо. Юги знаеше само, че се сражаваше начело на голяма колона войници, които си пробиваха бавно път през морето от Различна плът на южния бряг, и че по едно време, когато ботушът му се провря през хлъзгавите трупове, кракът му стъпи на дърво, а не на камък, което означаваше, че се е добрал до проклетия мост.

Осъзнаването на този факт пробуди нещо, за което напълно бе забравил. Номору.

Юги се пресегна за сигналната ракета, която висеше на колана му, ала в момента, в който отклони вниманието си от битката, за малко да изгуби ръката си в зъбите на някакво същество с опашка като камшик; спаси го единствено светкавичната намеса на един от мъжете, които се сражаваха редом с него.

— Мостът! Мостът! — извика някой и редиците на поддръжниците на Империята бяха огласени от триумфален рев. Окрилени, бойците се втурнаха напред и Юги почувства как бива изтласкан под напора на въодушевлението им.

— Не! Не! Спрете тук! — изкрещя той, но призивът му се изгуби сред тържествуващите възгласи и какофонията на битката. Различните зверове на моста бяха пометени от силата на атаката. Юги се опита да възпре воините си, но това бе свръх усилията му; единственото, което можеше да стори, бе да яхне гребена на вълната.

Той обезглави един гаурег с мощен удар, при който бе сграбчил меча си с двете си ръце, след което разби челюстта на един скрендел с ефеса на оръжието си. Обзет отново от свирепа бойна ярост, водачът на Либера Драмач съвсем забрави за сигналната ракета; нямаше време за нищо друго, освен за битката. Впримчен в кървавия и жесток свят на хаос и безумие, Юги съзнаваше само това, че настъпва напред и сее смърт сред хищниците на чаросплетниците; по някое време обаче си даде сметка, че са завзели една трета от моста и че Различните твари отстъпват пред бойците на Империята, които се биеха самоотвержено и храбро, вдъхновени от собствения си героизъм.

Къде ли щеше да свърши това? Дали измамното чувство за непобедимост щеше да ги накара да се врежат в Различните пълчища на другия бряг, където ги очакваше сигурна смърт? Предводителят на Либера Драмач не знаеше, а и не би могъл да стори нищо, за да възпре настъпващите войници. Ситуацията просто бе излязла извън контрола му.

Тук обаче ги очакваше и друг враг — враг, за който изобщо не бе помислил. Осъзна го, когато видя как мъжът вляво от него внезапно се преви на две и се загърчи, а от устата и носа му рукнаха потоци кръв. Същото се случи и с боеца, който се опита да му помогне.

Вещери.

Юги почувства как мускулите му внезапно се схващат и вцепеняват. Беше изпитвал тази агония и преди, когато бе принуден да гледа безпомощно как неговият приятел и водач Заелис се застрелва, ала сега беше още по-лошо. Тялото му не просто се беше парализирало; мъжът усети как започва да трепери в гърчовете на кошмарен пристъп. Съвсем скоро налягането в организма му щеше да се засили до такава степен, че да пръсне органите му или да строши костите му. Той се строполи върху бездиханните трупове на враговете си, а очите му се въртяха бясно из орбитите си.

Изведнъж чудовищните контракции престанаха и мускулите му се отпуснаха. Навсякъде около него отекваше тропотът на тичащи нозе. От устните и носа му капеше кръв, ала бе все още жив. Може би поради някакъв внезапен обрат на битката в незримия свят чаросплетникът, който щеше да го убие, бе принуден да насочи вниманието си другаде. Юги обаче чуваше предсмъртните писъци на хората около себе си и виждаше как бойците на Империята рухват на земята, а между стиснатите им зъби се процежда кървава пяна.

Нямаше нужда да мисли. Всичко, всичко бе по-добро от докосването на вещер. Предводителят на Либера Драмач изскубна сигналната ракета от колана си откъсна капака на цилиндъра. На върха му имаше ивица грапава хартия, която трябваше да се отърка в друга ивица в долния му край. Юги направи точно това.

От цилиндъра се посипа дъжд от искри. Проснат върху купчина трупове сред островче от ослепително бяла светлина, обграден от умиращите си бойни другари, Юги протегна треперещата си ръка към небето.

В секундата, в която барутът се възпламени, ракетата полетя с писък над моста Сакурика, изгаряйки пръстите на мъжа, който я беше изстрелял. Той обаче не усети никаква болка.

Номору наблюдаваше как бойците на Империята си възвръщат постепенно моста, изтласквайки Различните назад. Когато видя ракетата, тя забеляза, че бе изстреляна от първите редици на отряда на Либера Драмач, което означаваше, че бе възпламенена от Юги.

Без да губи нито секунда, разузнавачката стреля четири пъти един след друг, презареждайки бързо между всеки от изстрелите. Първите два куршума бяха изстреляни във втората й цел и служеха за отвличане на вниманието, а другите два — в най-големия пакет експлозиви, който самият Юги искаше да взривят в началото.

Сестрите удържаха на думата си и бяха готови при сигнала; но въпреки помощта им чаросплетниците успяха да прехванат първите два куршума и ги спряха във въздуха, преди да са достигнали до целта си.

Това обаче не бе достатъчно.

Мостът Сакурика избухна сред оглушителна експлозия, а по цялата му дължина изригнаха пламъци и дим. На всички страни се разхвърчаха горящи дървени късове и каменни отломки, които се посипаха като дъжд от шрапнели върху двете воюващи страни. Всички, които се намираха на моста по време на взрива, загинаха на мига, а обгорените и осакатените жертви бяха десетки. Тътенът от експлозията отекна из близките долини и хълмове и накрая се изгуби в нощта.

Първопричината за това опустошение отпусна пушката си и погледна към стърчащите дървени остатъци, които продължаваха да горят. Тя се замисли за миг дали да изрече няколко думи в памет на мъжа, когото току-що бе убила, но после си каза, че няма никакъв смисъл и остана безмълвна. В продължение на няколко секунди Номору наблюдаваше пламтящия дървен скелет, след което се изкатери нагоре по хълма и се изгуби сред войниците.

Зан тъкмо довършваше последния от Различните хищници, които се опитваха да се докопат до батареята, когато реката изригна в пламъци. Зад него отекваха гърмежите на мортирите и топовете, а катапултите им пригласяха със скърцането си. Вече бяха в безопасност — мостът най-накрая беше разрушен и врагът бе приклещен на северния бряг на Ко. Единствената алтернатива пред чаросплетниците беше да отстъпят и да потърсят заобиколен маршрут — пътешествие на стотици километри, защото на запад се простираше гората Ксу, а на изток — езерото Азлея — или да изчакат под безмилостните артилерийски залпове на врага, за да видят дали речните духове нямаше да се оттеглят по някое време.

В следващия миг обаче чу вика на мъжете около себе си и разбра, че чаросплетниците са пуснали в ход най-страшното си оръжие.

Те изникнаха иззад хребета на далечния хълм — черни сенки, по-тъмни от нощта, — но нажежените им очи светеха тъй ярко, че се виждаха от километри. Те пристъпваха бавно напред, а силуетите им ставаха все по-големи и заплашителни, докато не заприличаха на огромни обсадни кули.

Фека-корите. Шест на брой.

Мишани и Лусия стояха заедно на билото на хълма. Ръмеше слаб дъждец и студените капчици се плъзгаха по кожата им и се просмукваха в дрехите им.

— Юги е мъртъв — рече престолонаследничката. Очите й бяха затворени, а главата — наведена. Мишани погледна въпросително към Сестрата, която й кимна утвърдително. Известията за това, което се случваше, сякаш отскачаха от нея. Просто отбелязваше даден факт и толкова. Щеше да потъгува, когато можеше, ала Юги и бездруго не й беше кой знае какъв приятел.

— Фейа-корите идват насам — каза Мишани и вятърът мигом поде думите й и ги отнесе надалеч. Тя вдигна поглед към небето, където луните се приближаваха застрашително една към друга. Големи перести облаци се носеха стремително към точката, където нощните светила щяха да се срещнат, сякаш засмукани от невидима сила. Мишани почувства как сетивата й сякаш се огъват и се обтягат до краен предел — лунната буря щеше да се разрази всеки момент.

— Зная — отвърна Лусия.

Дъждът се усили, а вятърът зафуча още по-бясно. Скръбните стенания на фейа-корите ставаха все по-отчетливи с всяка изминала минута.

— Лусия… — прошепна Мишани.

— Не още — каза девойката.

— Вече са съвсем близо, Лусия.

— Не още.

Изведнъж въздухът бе раздран от чудовищен писък и Мишани потрепери; в следващия миг назъбеното копие на пурпурна светкавица озари нощта, а небето избухна от титаничен грохот. Вятърът нададе пронизителен вой, а дъждовните капки ги зашибаха болезнено. Лусия вирна брадичка нагоре, за да почувства цялата мощ на пороя, а високо над главите им луните оформиха неравен триъгълник, около който бясно танцуваха опърпани облаци.

Очите на престолонаследничката внезапно се отвориха.

— Сега — каза тя.