Воалът на властта

Тридесет и втора глава

Нито една от Сестрите не пророни и дума, докато странното съоръжение проскърцваше и тракаше. Усещането в стомасите им подсказваше, че се движат надолу, но металната клетка на асансьора не им позволяваше да видят нищо отвън. С всяка изминала секунда вибрациите, излъчвани от вещерския камък, ставаха все по-силни и интензивни. Кайлин не беше взела ткиуратците с тях, защото не вярваше, че ще оцелеят в подобна близост до прокълнатата субстанция, останала от Арикарат; Кайку се питаше дали самите Сестри щяха да издържат на пагубното му въздействие. Този вещерски камък бе по-древен от онзи, който бе унищожила в мината преди време, и по-стар дори от онзи, който чаросплетниците бяха разрушили собственоръчно в Утракса. Това беше самото сърце на лунния бог и навярно само видът му бе в състояние да ги погуби.

След, както им се стори, цяла вечност, асансьорът потрепери и спря. Настана напрегната тишина. После вратите се отвориха.

Въздействието на вещерския камък накара Сестрите да извикат от болка и да се сгърчат, а ръцете им се стрелнаха инстинктивно към лицата им, сякаш по този начин щяха да притъпят зловредните му вибрации. Дебелият метал на асансьорната клетка ги бе закрилял от отровното му влияние, но сега то се стовари като ураган върху тях.

Кайку залитна назад и падна върху студения под, но в последния момент успя да поеме удара с ръка. Чаросплетието се бе превърнало в бесен водовъртеж и нишките я шибаха с такава сила, че почти ги усещаше във физическия свят. Тя се опита да се издигне на гребена на бурните вълни, преди да бъде запратена в пустотата. Покварата на вещерския камък превръщаше изящните златисти нишки в съсухрени черни пипалца. Гневът на Арикарат бе толкова силен, че сякаш имаше физическа плътност, а омразата му бе достатъчна да ги лиши от разсъдък.

Ала незнайно как Кайку все още се държеше. Тя успя да съшие защитна обвивка около себе си, която да я предпази от най-лошите вибрации, и сега се носеше из водовъртежа като лодка, подмятана от бурните вълни. Тъмнокосата жена се опита да помогне на посестримите си, които не бяха успели да сторят това, и представителките на Аленият орден стабилизираха позициите си, но Кайку усещаше, че нейната кана е изтощена и едва ли щеше да издържи дълго.

Те излязоха от металната клетка и пристъпиха във владенията на вещерския камък.

Беше огромен — висок над тридесет метра и широк петнадесет, той изпълваше цялата подземна пещера. Отвратителна безформена буца, той представляваше едно гигантско парче скала, чиято повърхност бе осеяна с безброй подутини и корени, които сякаш растяха един през друг, подчинени на някакъв противен импулс за неудържим растеж. Също като другите вещерски камъни, и той бе впил пипалата си в стените на пещерата, но за разлика от тях, уродливите му израстъци бяха разположени толкова нагъсто, че бе невъзможно да се каже къде свършваше вещерският камък и къде започваше пещерата. Беше се слял напълно със заобикалящата го среда.

Зловещото му сияние оцвети в зеленикаво лицата на Сестрите, които пристъпиха изгърбени към него, Изглеждаха като джуджета на фона на гигантските корени, които стърчаха над главите им.

Кайлин се изправи с усилие. Обляното й от злокобната светлина лице изглеждаше още по-страховито от обикновено. Тя отвори уста и гласът й прогърмя из пещерата.

— Сестри! Да изчистим земята на Сарамир от тази мерзост!

Кайку напрегна силите си и насочи своята кана към гигантската скала пред себе си. Пулсиращата черна плетеница изпълни целия й свят и я погълна. Докосването й беше като киселина, ала тя не обръщаше внимание на парещата болка и се мъчеше с всички сили да разплете нишките на вещерския камък и да намери начин да проникне в сърцевината му. Лъчението му беше толкова ужасно, че дори чаросплетниците не бяха посмели да се приближат до него, за да поставят експлозиви, както бяха сторили в Утракса. Сестрите трябваше само да се промъкнат вътре в него, за да се озоват сред мрежата от вещерските камъни, посреством която можеха да се доберат до всяко находище на прокълнатата субстанция в Сарамир. Ала всяка секунда, която пропиляваха, ги приближаваше до момента, в който вещерите щяха да пробият защитите на металната врата в помещението над тях. Тогава ткиуратците щяха да умрат — Тсата щеше да умре, — а Сестрите щяха да последват участта им съвсем скоро. Вещерите щяха да им изпратят претъпкан с Различни твари асансьор, които да ги избият пред чудовищния монолит, от който бе започнало всичко.

Тъмнокосата Сестра стисна зъби и се нахвърли с нови сили върху черното кълбо, но усилията й не се увенчаха с никакъв резултат. Яростта и отчаянието я изпепеляваха отвътре. Не можеше да намери нито едно местенце, от където да проникне в сърцевината на камъка; външните му защити бяха изключително силни. Нито една Сестра не бе чаросплитала във вътрешността на вещерски камък и сега жените осъзнаха, че са подценили ужасно много трудността на проблема.

Кайлин им разпрати своите инструкции и посестримите обединиха силите си, сливайки се в остра игла, която се вряза с невиждана сила в плетеницата от черни фибри. Тя обаче издържа на удара им, а острието на иглата се притъпи, сякаш се бе сблъскало със стоманена броня. Жените нанесоха втори удар, но той имаше по-малък успех и от първия.

Обезверени, представителките на Аления орден започнаха да опитват всичко, за което се сещаха. Те разпръснаха съставните си нишки и се опитаха да проникнат като газ през порите на мембраната на вещерския камък; пробваха да го атакуват едновременно от множество различни ъгли; дори се помъчиха да обелят обвивката му слой по слой. Обаче всичко бе напразно. Чудовищната скала си оставаше неуязвима за атаките им.

Кайку бе изтощена. Напрежението от това да се намира в непосредствена близост до вещерския камък й идваше в повече, а чаросплитането изцеждаше допълнително силите й. Отгоре на всичко нейната кана бе заета да поправя и щетите, които бяха нанесени на физическото й тяло. Тъмнокосата Сестра усещаше как коварните лъчи на вещерския камък я променят, как пораждат миниатюрни изменения в тялото й, предизвикват появата на тумори и задействат неестествени процеси в организма й. Нейната кана се опитваше да предотврати всичко това и да изкорени покварата, преди да е последвала участта на Майсторите; в противен случай не след дълго щеше да се превърне в чудовищен изрод, деформиран до неузнаваемост.

Тя напусна чаросплетието и осъзна, че стои на колене върху неравния под на пещерата. Краката й вече не можеха да я държат. Тя дишаше тежко, а тялото й бе раздирано от ужасни болки.

„Духове, не. Не и когато сме толкова близо. Не бива да се провалим, след като успяхме да стигнем до тук. Оча, Императоре на боговете, помогни ни, ако можеш! Помогни ми да изпълня обета си. Покажи ми как да сложа край на това зло.“

И отговорът внезапно я осени. Този вариант бе толкова отвратителен, че изобщо не се бе замисляла за него, ала сега си даде сметка, че това бе единственият шанс, който имаха. Тя усещаше как другите Сестри атакуват безрезултатно вещерския камък и знаеше, че никой, дори и Кайлин, вече не бе в състояние да им помогне.

Кайку се замисли за всичко, което щеше да бъде изгубено, ако усилията на Аления орден претърпяха провал. Замисли се за красотата, която си спомняше от детството си — птиците ринджи над Керин, слънчевата светлина, процеждаща се през листата в гората Юна, успокояващите вълни и лазурната синева на залива Матакса. Всичко това щеше да остане само спомен, а споменът щеше да избледнее и да изчезне, Небесата щаха да помръкнат и след като Близкият свят загинеше, след като цялата им планета потънеше в блатото на отровните изпарения, както бе предсказал Ксхианг Ксхи, Арикарат щеше да се надигне и да си възвърне онова, което му бе отнето.

Това обаче беше прекалено много — отговорността бе прекалено голяма, за да се нагърби с нея. Ето защо младата жена се замисли само за Тсата. Щеше да спаси неговия живот, ако можеше. Дори и това да означаваше да го размени за своя. В името на техния паш.

Тъмнокосата Сестра извади озъбената червено-черна Маска и я сложи на главата си.

— Кайку! — изкрещя Кайлин, когато зърна какво се опитваше да направи. — Кайку, не!

Ала младата жена вече се бе гмурнала в чаросплетието.

Светът се сгърчи и вече нямаше нищо друго, освен безумие и болка. Бродерията на разума се разнищи, а логическите връзки се скъсаха. Вече нямаше Кайку, нито някакво аз — тя бе станала част от всичко. Беше се превърнала в незначителен порив на вятъра в чудовищния циклон на умопомрачението.

Ала в същото време тя усещаше как нещо я дърпа и я тегли към себе си. Не знаеше нито какво представляваше това, нито защо я привличаше, но тъй като беше единственото нещо, което й носеше утеха, тя се остави на течението. Разнищените фибри на разума й се сляха отново, обединявайки се около топлото, блажено кълбо от емоции, което ги бе притеглило към себе си.

Татко.

Това беше той. Или по-скоро онази част от него, която Маската бе заграбила преди толкова години — отпечатъка от мислите и чувствата му, който Кайку подсъзнателно разпознаваше и който я привличаше. Искаше й се да можеше да го запази и съхрани, но това бе само спомен, усещане за сигурност и упование, което бе изгубила преди много, много време.

Вещерите й го бяха отнели.

Тя се огледа из лудостта, която цареше около нея. В гърдите й се надигна гняв — гняв при мисълта как това светилище бе заграбено и осквернено от враговете й, как баща й бе толкова отчаян, че беше предпочел да отрови цялото си семейство пред това да остави близките си да попаднат в ръцете на чаросплетниците. Те бяха причинили това на него. Те!

Тя напрегна волята си до краен предел и съсредоточи разбърканото си съзнание, докато не се превърна отново в Кайку.

Беше вътре в Маската — сред фибрите, които изграждаха дървото и лака на проклетия предмет. Намираше се сред праха от вещерските камъни — сред миниатюрните частички на огромното същество, което бяха дошли да унищожат. Те деформираха по ужасен начин чаросплетието и я обгръщаха с покварата си. Тъмнокосата Сестра съзря лудостта, която предизвикваха, и почувства злотворното им, необяснимо и за самата нея влияние върху вселената на златистите нишки. Ето защо вещерите губеха разсъдъка си след по-продължителен досег с Маските си. Ето защо Сестрите никога не се осмеляваха да надзърнат в тайните на тези прокълнати творения. Само защото тази Маска бе изключително млада — и следователно слаба, — както и защото я бе носила и преди, Кайку не потъна в бездните на умопомрачението; този факт, съчетан с обстоятелството, че баща й също бе слагал демоничния предмет, я спаси.

Тя се остави да потъне сред тъмните нишки на вещерския прах. Той се състоеше от безмозъчни същества, които не притежаваха чудовищната омраза на Арикарат, но по някакъв начин бяха съумели да оцелеят. В тези миниатюрни частички живееха множество безкрайно малки оранизми, които бяха тъй дребни, че Сестрата бе неспособна да ги види — можеше само да долови присъствието им. В тях обаче живееше по нещо от техния родител и всяко притежаваше искрица енергия, която можеше да деформира растенията и плътта на животните и хората, създавайки нови форми. По отделно те не представляваха нищо, но когато бяха заедно, между тях възникваха връзки, които правеха цялостната структура по-значима от сумата на отделните елементи.

Когато Кайку се докосна до тях, пламъкът на прозрението веднага лумна в съзнанието й. Тя разбра как един от тези организми се свързваше с друг и как броят на връзките помежду им се увеличаваше и усложняваше с нарастването на числеността на организмите, а от един момент нататък в тях възникваше съзнание. Как този безкраен процес на умножаване достигаше такова ниво, в което интелигентността и способностите на новосформираното създание нарастваха до степен, която бе отвъд възможностите на човешкия разум. И как колкото по-голямо ставаше това същество, толкова по-голяма енергия излъчваше и толкова по-силно влияние оказваше върху околната среда, деформирайки всичко живо, което се намираше в близост до него.

Някога тези организми бяха владели луна, докато копието на Джурани не я беше разрушило. Тялото на бога бе разкъсано и отделните късове бяха паднали върху Сарамир. Миниатюрните обитатели на скалните отломки обаче бяха оцелели — безчувствени и глупави като новородени, но живи. Някои фрагменти, като този под Адерач, бяха достатъчно големи, за да оказват влияние върху слабите съзнания на хората, които се бяха натъкнали на тях. Те бяха открили кръвта, която липсваше на луната; бяха се научили да превръщат органичната й енергия в сила, да изграждат пътечки и да променят скалата, която ги приютяваше, за да разпространяват по-добре животворната матрица, която ги даряваше с всички необходими за растежа им хранителни вещества. Бяха взаимствали структурата от съществата, които ги бяха открили. Създадоха си сърца и вени и започнаха да ги използват.

„Вече добре ви познавам“, помисли си мрачно Кайку и се нахвърли върху вещерския камък.

Тя изригна от Маската и се стрелна из чаросплетието към черната сфера на враговете си. Кайку почувства потреса и ужаса на Сестрите, когато профуча покрай тях, след което се вряза в защитната мембрана на вещерския камък.

Този път вече бе различно. Тя бе открила миниатюрните нишки, които свързваха Маската с нейния първоизточник — по същия начин отделните вещерски камъни из Сарамир бяха свързани един с друг — и се понесе по тези фибри. Както и очакваше, те я отведоха във вътрешността на чудовищната скала.

Сигналът за тревога, който проехтя в същия момент, бе толкова мощен, че я зашемети. Вещерският камък знаеше за присъствието й. Кайку почувства как милиарди организми я обграждат и усети покварата, струяща от тях. Тук, в самото ядро на скалата, тя откри възелчето, от където се разклоняваха филизите към другите вещерски камъни, превръщайки ги в елементи на неведомото съзнание, което обитателите на Сарамир наричаха Арикарат.

Ала в този миг светът около Кайку започна да се изкривява. Нишките на чаросплетието започнаха да се изкривяват, сякаш някаква невидима сила ги обтягаше във всички посоки. Ужасена, тъмнокосата Сестра внезапно осъзна какво точно се случваше. Същото бе станало и с вещерския камък в Утракса. Той изобщо не беше унищожен от чаросплетниците. Когато бе осъзнал, че го застрашава опасност, се беше саморазрушил.

Не! Не! Не бе достатъчно тази кошмарна скала да изчезне от лицето на земята. Не бе достатъчно да победят днес. Всичко трябваше да приключи сега.

И докато вещерският камък се опитваше да се саморазруши, Кайку се втъка в него и положи всички усилия, за да му попречи.

Той за малко да разкъса съзнанието й на късчета. Агонията й беше неописуема. Тя усети как същността й бива обтегната до краен предел, сякаш във всички нейни фибри се бяха впили зловещи куки, които я дърпаха на всички страни. Единствено волята й попречи нишките на съзнанието й да бъдат разнищени във вихъра на безумието. Тя обаче не се отказваше. За нищо на света нямаше да позволи на вещерския камък да се самоунищожи. И въпреки че болката надхвърляше многократно онова, което можеше да понесе, а вътрешностите й пламтяха, чудовищната скала запази целостта си. Въпреки че пулсираше и се тресеше с такава сила, че повърхността й бе прорязана от пукнатини, въпреки че отломки от нея полетяха към Сестрите, тя не се разруши.

Кайку, едновременно Сестра и чаросплетник, я крепеше цяла. С последното зрънце енергия, което й бе останало, тя проби дупка в защитната му мембрана изотвътре — проход, през който посестримите й да могат да влязат. Те се шмугнаха вътре, профучавайки покрай нея, понесени към възелчето в ядрото на вещерския камък; от там се разпръснаха навън, като проследиха връзките между всички вещерски камъни на територията на Сарамир, и започнаха да ги завладяват един по един. Да ги заразяват.

Да ги унищожават.

Първата вълна, възвестяваща смъртта на един от тях, отекна с чудовищна сила из чаросплетието, стоварвайки се връз Кайку като цунами. Ала тъмнокосата Сестра продължи да се държи, без да пуска фибрите на паразитната скала. Нямаше да ги освободи, докато не се увереше, че и последният вещерски камък е разрушен. Страданието й беше неизмеримо и ако имаше глас, щеше да надава неистови писъци; тя обаче не спираше да крепи целостта на този злокобен първоизточник на покварата, поразила земята й, обладана от сила, за чието притежание дори не подозираше. Маската се бе обърнала срещу господаря си и Кайку беше отнела силата й, използвайки я за своите цели. Светът около нея трескаво се мъчеше да се разпадне на късчета, обтягайки същността й по такъв начин, че тя имаше чувството, че всеки момент ще се пръсне.

И въпреки всичко продължаваше да се държи. Това беше единственото, което й бе останало. Беше престанала да мисли за всичко друго.

Връхлетя я друга гигантска вълна. И още една, и още една. Арикарат се гърчеше в предсмъртни конвулсии, които отекваха из вселената на чаросплетието — отчаяни, ужасни и разтърсващи. В гърдите на Кайку припламна демонично, горчиво удовлетворение.

„Умри“, помисли си тя. „Умри заради онова, което ми причини.“

Изведнъж чаросплетието се сгърчи пред нея, а неизброимите нишки се нагъчкаха, сякаш цялата вселена внезапно се бе смалила. Миг преди да се разшири отново, Кайку осъзна какво щеше да последва и се приготви за появата на чаросплетния кит.

Той изригна пред нея, а необятната му същност взриви възприятията й. Тя висеше в чаросплетието, в центъра на паяжина от милиони опънати до краен предел нишки, всяка от които обтягаше болезнено същността й, все едно бе разпъната за мъчения; а ето че трябваше да понесе и гибелния взор на един от чудовищните левиатани, които обитаваха вселената на златистите нишки. Младата жена отдавна бе преминала отвъд границите на болката; съзнанието й потрепваше на ръба на скъсването, неспособно да оцелее в тези кошмарни условия. Неописуемото мъчение бе заличило миналото, настоящето и бъдещето, превръщайки се във вечна преизподня, и единственото, което беше останало от Кайку, бе тази тъничка нишка на волята, която й нашепваше да устои и която противно на всякаква логика отказваше да се скъса.

Вещерските камъни умираха. Един подир друг те се разпадаха, унищожавани отвътре от Сестрите.

Велената на неизброимите нишки продължи да се сгърчва и разширява — появяваха се още чаросплетни китове. Кайку изобщо не осъзнаваше това. Бе прекрачила отвъд селенията на разума и възприятията. От нея бе останал само един неистов стремеж, захранван от силата на волята й, който отдавна беше изчерпал ресурсите на тялото и съзнанието й.

Посестримите й се завръщаха. Тя усети как минават покрай нея и сребристата искрица на проникновението проблесна в опустошеното й съзнание. Вещерските камъни бяха унищожени — всички, с изключение на този, който тя продължаваше отчаяно да крепи. Въпреки че надеждите да спаси останалата част от мрежата отдавна бяха загинали, скалата първоизточник не прекратяваше титаничните си усилия да се самоунищожи.

„Всичко свърши“, помисли си Кайку и пусна нишките, които държеше.

Тсата и оцелелите ткиуратци чакаха в залата с металната кула, без да смеят да помръднат. Бояха се да не би всичко това да се окаже някакъв номер. Масивните железни крила на вратата се бяха плъзнали бавно встрани, задействани от мисълта на чаросплетниците, но сцената, която разкриха, нямаше нищо общо с очакванията на татуираните бойци.

Пред погледите им лежаха около тридесетина вещери и всички бяха мъртви. Зад тях няколко десетки Различни изчадия се биеха ожесточено помежду си, а други тичаха по коридора. Десетина Възли стояха съвършено неподвижно с отпуснати рамене, но въпреки белите маски, които скриваха лицата им, бе очевидно, че нещо вътре в тях бе угаснало завинаги. Тсата гледаше невярващо как един от тях бе повален от острилия, която започна да го разкъсва със свирепи движения. Въезлът дори не помръдна, докато звярът ръфаше плътта му.

— Огън! — извика един от ткиуратците и пукотът на пушките процепи просторното помещение. Градушката от куршуми покосяваше и Възли, и Различни хищници. Тези изчадия, които не бяха убити, избягаха с вой, а някогашните им кукловоди се строполиха на земята, където останаха да лежат неподвижно.

Притиснал счупената си ръка към гърдите си, Тсата наблюдаваше подозрително сцената, стискайки зъби от болка. Изведнъж сънародниците му нададоха радостен вик. Бяха се досетили преди него какво всъщност се беше случило. Вещерските камъни бяха унищожени.

Навсякъде из Сарамир последиците бяха същите. Чаросплетниците умираха, строполявайки се като марионетки, чиито конци са били отрязани. Останалите без инструкции възли застиваха неподвижно и не помръдваха отново. Съзнанията им бяха пусти, изпразнени напълно от съдържание, и повечето оставаха на местата си, докато не погинеха от глад или не бяха убити от Различните хищници или отмъстителното население. На обитателите на Сарамир им трябваше доста време, докато разберат какво точно се бе случило в секундата, когато лунният бог беше издъхнал, но щом осъзнаеха това, избухваха в дива радост; цели градове се отдаваха на бурно веселие и хората не можеха да повярват, че светът им отново беше станал техен.

Тсата обаче се интересуваше само от едно. Сложният механизъм, който бе отвел Сестрите при вещерския камък, отново проскърцваше и потракваше, за да ги върне обратно. За да върне Кайку отново при него. Татуираният мъж се приближи до вратата в металната кула, издигаща се в центъра на залата. Сънародниците му се събраха около него, изпълнени с очакване. Най-накрая вещерското съоръжение замлъкна и вратата се отвори.

Вътре се виждаха пет Сестри, приведени над шестата, която лежеше в ръцете на Кайлин. На пода на металната клетка имаше Маска, сцепена на две. Маската на Кайку.

Предводителката на Ордена погледна към Тсата и аленият й взор му каза всичко, което трябваше да знае. Тялото му изведнъж се вцепени, заглушавайки дори болката в счупената му ръка. Татуираният мъж направи няколко крачки напред и застана на колене пред падналата Сестра. Отначало не бе могъл да я разпознае, но сега успя.

Кестенявата й коса бе станала бяла като сняг, а ирисите на отворените й очи бяха пурпурни, но нямаше никакво съмнение, че това бе тя. Неговата Кайку. Това беше тя и в същото време не беше. Все още дишаше, ала погледът й бе пуст и безизразен, защото онази искра, която му вдъхваше живот, я нямаше. Любимата му просто не беше тук.

— Тя даде прекалено много от себе си — промълви Кайлин и в гласа й наистина се усещаше мъка. — Никой не може да използва вещерска Маска по този начин и да се надява, че ще остане невредим.

— Къде е тя? — прошепна Тсата, а очите му се изпълниха с парещи сълзи. — Какво е станало с нея?

— Тя се изгуби в чаросплетието, Тсата — отвърна високата жена. — Кайку изгуби разсъдъка си в чаросплетието.