Воалът на властта

Двадесет и първа глава

Кайку плъзна паравана зад себе си и влезе в стаята. Глъчката на празненствата внезапно утихна.

— Днес са в особено добро настроение — отбеляза Кайлин.

— Те са идиоти — каза ядосано тъмнокосата Сестра. — Досущ като овце, които вярват сляпо на пастирите си.

Здрачаваше се и нощните насекоми подемаха дисхармоничния си концерт в гъсталака, но бяха заглушени от подвикванията, наздравиците и фойерверките, прорязващи притъмнялото небе. Къщата на Аления орден изглеждаше неестествено тиха на фона на шумното веселие. Повечето Сестри бяха в селището и наблюдаваха тържествата, които хората вдигнаха при новината за завръщането на Лусия.

— Изглеждаш ми ядосана — рече Кайлин.

— Да — отвърна Кайку. Тя не носеше одеждите на Аления орден, защото след пристигането им бе дошла направо тук; щом видя, че членовете на Либера Драмач ги очакват, остави Лусия в техните ръце и побърза да се види с Кайлин.

— Заради тях ли? — попита високата жена и посочи към паравана.

— И заради това — отвърна тъмнокосата Сестра.

Предводителката на Аления орден стоеше права, а светлината на фенера хвърляше отблясъци по гримираното й лице. До едната стена имаше маса със сгънати рогозки под нея, ала високата жена нито извади някоя, нито предложи на Кайку да седне. От тъмнокосата Сестра струеше някаква враждебност, която не допадаше никак на Кайлин.

— Те си мислят, че това е победа! — извика Кайку. — Мислят си, че се завръщаме триумфално! От целия отряд останахме една шепа хора, а единственото, което ги интересува, е, че Лусия се е върнала и носи със себе си някакво… обещание. Това е всичко. Нищо не може да оправдае всичките тези смърти… смъртта на Фаека. Тя няма да им каже и дума за онова, което се случи в тази проклета гора, освен че духовете ще ни помогнат, когато му дойде времето.

— Тя им носи надежда — рече меко Кайлин. — А тях ги интересува само това. Те не искат да знаят каква е била цената — единственото, от което са се опасявали, е било смъртта на спасителката им. Може да са глупави, но не бива да забравяш, че са и отчаяни. Ако я бяхме изгубили, те щяха да се обезкуражат завинаги. — Тя изгледа подозрително събеседничката си. — Много съм ти благодарна, Кайку. За пореден път се представи страхотно. Успя да я върнеш жива.

— Не съм сигурна, че ме интересува твоята благодарност — отбеляза тъмнокосата Сестра.

Кайлин не отговори. Нека Кайку кажеше всичко, което искаше да каже. Нямаше никакво намерение да й вади думите от устата една по една.

— Не трябваше да изпращаш Фаека с нас — рече Кайку, но по тона й високата жена предположи, че не това е причината за гнева й.

— Не биваше да се съгласяваш да дойде с теб — отговори й предводителката на Аления орден. — Доколкото си спомням, ти не каза нищо, когато разбра, че тя ще дойде с теб.

— Тя беше прекалено чувствителна — измърмори Кайку. — Това я накара да полудее. Може би щеше да се възстанови, ако бе излязла от това проклето място. Кракът й изобщо не трябваше да стъпва там.

Кайлин замълча; нямаше какво да каже на Сестрата. Никой от тях нямаше и най-малка представа какво ги очаква в гората Ксу, преди Лусия и придружителите й да проникнат вътре. Бе напълно безсмислено да се обвиняват. Кайлин чувстваше загубата на Фаека също тъй остро, както и Кайку, макар и поради съвсем различни причини — тя скърбеше заради гибелта на една Сестра от драгоценния си Орден, а Кайку — задето бе изгубила приятелка.

— Ами Лусия? — попита тя. — Как е Лусия?

— Зле — въздъхна по-младата Сестра и закрачи нервно из помещението. — Хладна. Дистанцирана. Затворена в себе си. Ала след срещата с Ксхианг Ксхи поне съзнанието й се проясни. Вече не е замечтана и отнесена както преди. Ако се държи необщително, това е защото тя самата го е решила, а не поради някаква друга причина. Не зная коя от двете предпочитам — дали предишната или сегашната Лусия. И двете състояния са еднакво лоши.

Като наблюдаваше езика на тялото й, Кайлин стигна до извода, че събеседничката й съвсем скоро ще изплюе камъчето, което я тормози, и просто отлага момента. Навярно се боеше да повдигне въпроса, ала доколкото познаваше Кайку, характерът й всеки момент щеше да изтласка онова, което я вълнува, на бял свят.

— Трябва да знам — рече внезапно по-младата Сестра. — Аления орден. Трябва да знам. — Тя застина на едно място и изгледа съсредоточено Кайлин. — Какво правим всъщност?

— Спасяваме Сарамир.

— Не! — извика Сестрата. — Искам да ми кажеш истината! Какво ще се случи след това?

Предводителката на Аления орден се смути за миг.

— Знаеш това, Кайку — рече меко тя.

— Кажи ми пак.

Високата жена остана загледана в нея за известно време, след което извърна поглед.

— Ще заемем мястото на чаросплетниците — каза тя. — Ще се превърнем в лепилото, което споява цялото ни общество. — Тя се обърна и очите й срещнаха тези на Кайку. — Но няма да има конфликт между нас. Ние не сме като вещерите. Няма да се избиваме по заповед на господарите си, нито пък ще използваме способностите си, за да убиваме съперниците им. Изобщо няма да имаме господари.

— Така ще държиш целия Сарамир в ръцете си — отбеляза Кайку.

Високата жена я изгледа учудено.

— Според теб това ли ще направим? — попита тя.

Кайку се изсмя нервно.

— Има ли някакво значение какво мисля аз? Благородниците ще си помислят точно това. Империята няма да може да бъде управлявана, когато властта лежи в ръцете на Аления орден. Нима аристократите ще повярват, че действията ни ще бъдат ръководени от милосърдие и благотворителност? Че ще посветим живота си на това да бъдем техни мундщуци и вестоносци? Ние не сме дали клетва за вярност никому и следователно можем да правим, каквото си поискаме. Според теб колко време ще изтърпят това?

— Няма да имат голям избор — каза Кайлин. — Ще им поставим условията си, но няма да искаме повече от това, което са получавали чаросплетниците. Освен това няма да имаме нужда от човешки животи като тях.

— Не, Кайлин — възрази по-младата Сестра. — Знаеш, че те са прекалено умни, за да се вържат на това. Вече видяха какво направиха вещерите. Накрая страхът им от нас ще ги накара да ни премахнат. И бих се обзаложила, че планът ти за бъдещето на Сестрите е насочен към това да се елиминира възможността за подобен развой на събитията. Дори и това да означава ние да ги премахнем от пътя си.

— Обвиненията ти започват да стават оскърбителни, Кайку — предупреди я Кайлин. — Помни с кого разговаряш.

По-младата жена поклати глава.

— Чувала съм те да казваш, че Сестрите са по-висши същества от хората. И за миг не се съмнявам, че си готова да станеш слуга на някого. Ти просто лъжеш, Кайлин. Планът ти е съвсем друг. — Тя отметна косата зад ухото си. — В противен случай нямаше да позволиш на чаросплетниците да завземат властта. Нямаше да позволиш Аксками да се превърне в димящи развалини. Нямаше да позволиш всички тези хора да умрат.

Черният силует на Кайлин се открояваше на фона на синкавото сияние на нощта, процеждащо се през хартиените паравани.

— Виждам, че си говорила с Асара — рече тя.

— Не — отрече Кайку. — Говоря с нея колкото е възможно по-малко. Размишлявах над това. Очевидно е, ако изходим от предпоставката, че ти — както всеки друг в този проклет свят — просто търсиш онова, което е най-изгодно за тебе.

— Ако бяхме оказали съпротива на чаросплетниците още от самото начало и бяхме предупредили благородниците, преминавайки на тяхна страна, навярно нещата нямаше да се развият по същия начин — отбеляза Кайлин. — Ала какво щяхме да спечелим тогава? Благородниците щяха да избегнат голямата опасност и след като научат урока си, никога вече нямаше да позволят на същества като чаросплетниците — на същества като нас — да получат дори минимална власт. Различните щяха да продължат да бъдат Различни — презирани, низвергнати и преследвани. Лусия щеше да бъде екзекутирана.

Кайку я наблюдаваше с присвити очи.

— Но ако нещата стояха по различен начин? — продължи предводителката на Аления орден. — Ами ако вещерите разтърсеха Империята по такъв начин, че всичко да бъде за предпочитане пред тях? Ами ако единственият начин Империята да бъде спасена е чрез Различна императрица и Аления орден? Как тогава биха могли да ни откажат да бъдем част от техния свят? Всички вече са приели, че Лусия ще бъде Императрица, ако спечелим тази война; а твоето приятелство с нея и уважението, което тя храни към нас, ще въздигне и Аления орден заедно с нея. Даже си мисля, че позициите ни в момента са много високи и ще се въздигнем и без нея. Ти изигра много добре козовете си.

Кайку я изгледа мрачно.

— Значи чаросплетниците трябваше да премажат хората, за да могат те да ни приемат? — попита тя. — И ние стояхме отстрани и гледахме как това се случва, без да се намесим. Може би дори помогнахме да стане точно така.

Кайлин махна презрително с ръка.

— Естествено, че помогнахме — рече тя. — Да не би да си мислиш, че Либера Драмач щеше да устои на чаросплетниците? Дори и с Лусия на наша страна, щяхме да последваме съдбата на Айс Маракса — в момента, в който се покажем на бял свят, щяха да ни направят на пух и прах. Благородните семейства трябва да бъдат обединени срещу вещерите, а единственият начин да се постигне това е като се изправят пред лицето на истинска и сериозна заплаха. Ето защо искахме чаросплетниците да завземат властта, без значение колко кръв ще бъде пролята. Това бе единственият начин да привлечем аристократите на наша страна и да ги накараме да видят кое е добро за тях. Такива са законите на политиката и резултатът не се измерва с това колко души са загинали, а с това кой пише историческите съчинения.

— Значи ги манипулираме също като вещерите — рече Кайку и наклони глава. — Ние сме по-малката от двете злини, Кайлин. Но все пак сме злина.

Кайлин се изсмя.

— Злина! Какво изобщо знаеш за злините? — Смехът й секна и лицето й придоби ненавистно изражение. — Злина е когато цялото село пребие с камъни дете на седем жътви и го остави да умре в канавката. Злина е да останеш съвсем сама и да те е страх дори да заспиш, защото не знаеш дали няма да възпламениш всичко насън; да се скиташ от град на град и да си робиня, а после курва, защото нямаш дом и всеки път, когато дойде огънят, трябва да бягаш и да се криеш в пустошта, където да се храниш с корени и да умираш от глад, треперейки дали мъжете с ножовете няма да те убият! Злината се чете в погледа на всички тези копелета, които живеят в тази страна и те презират, задето си Различна! — Гласът й се бе извисил до вик, ала сега изведнъж се понижи, макар че омразата не го напусна. — Те могат да ме презират, Кайку. Но отсега нататък вече ще се страхуват от мен.

По-младата жена мълчеше. Известно време двете се гледаха безмълвно.

— Ще ти помогна да унищожиш чаросплетниците — каза накрая Кайку. — Но след това вече не искам да бъда част от твоя Орден, Кайлин. Виждам, че ти не си онова, което съм търсела през цялото това време.

Тя приплъзна единия параван и излезе, затваряйки го след себе си. Кайлин остана сама и се заслуша в празненството, което продължаваше да кипи отвън.

Баракс Зан ту Икати откри дъщеря си да стои на покрива на храма.

Покривът беше плосък и бе съграден от вездесъщия за Арака Джо бял камък. Като се изключат порутените статуи, които се издигаха във всеки от ъглите му, бе лишен от декорация. Лусия бе седнала на сантиметри от ръба му и съзерцаваше нощното небе, обгърнала нозете си с ръце и опряла брадичка в коленете си.

Когато Зан завари дъщеря си в това състояние, изведнъж изпита чувството, че каквото и да кажеше, щеше да прозвучи не на място. В крайна сметка обаче преодоля смущението си и рече:

— Стражите долу ми казаха, че мога да те намеря тук.

Тя се обърна и щом го видя, на лицето й разцъфна усмивка.

— Татко! — възкликна девойката. — Поседни до мен.

Учуден от реакцията й, която бе доста различна от очакванията му — тези, които бяха разговаряли с нея напоследък, бяха останали с коренно различни впечатления, — Зан пристъпи напред и седна на края на покрива, провесвайки крака отвъд ръба.

— Тази вечер всички са щастливи — рече тя. Фенерите долу хвърляха златисти отблясъци и озаряваха бледосините й очи. Хората се разхождаха по напуканите алеи, разговаряха оживено, пиеха и се смееха, а музиката на някакъв незнаен оркестър изпълваше нощта.

Понеже не знаеше какво да каже, Зан вдигна глава и се загледа в луните. Белият диск на Аурус бе увиснал в северната част на небосвода, а Иридима надничаше боязливо зад него.

— Радвам се да видя, че си се възстановил — каза дъщеря му. — Липсваше ми.

Богове, колко бе красива, каза си благородникът. И толкова много приличаше на майка си. Мисълта, че е негово дете, го изпълни с гордост.

— Твоите роднини трябва да се постараят повече, за да ме откъснат от теб — усмихна се мъжът.

— Говорих с Ойо — каза Лусия. — Това няма да се повтори.

Зан примигна.

— Какво си направила?

Девойката го дари с възможно най-невинния си поглед.

— Но ти дори не знаеш дали е била тя! — възкликна той. — Дори аз не съм сигурен!

— Напротив — рече спокойно тя. — Бе повече от очевидно.

— И си я обвинила? Та ти се върна преди броени часове!

— Не съм я обвинявала за нищо — уточни Лусия и също провеси крака над покрива. — Само й казах, че ако занапред те сполети някакъв инцидент, който го сметна за подозрителен, ще се отрека от рода Еринима.

Няколко секунди Зан остана със зяпнала уста, след което се разсмя сърдечно и поклати невярващо глава. Никога досега Лусия не се бе държала по такъв начин.

— Всемогъщи богове, ти наистина си като майка си! — възкликна аристократът. — Каквото и да се е случило в тази гора, то явно е запалило огъня в теб!

— Да — промълви тихо Лусия и погледът й се насочи на север, където отвъд планините се простираше гората Ксу. — Точно така стана.

Късно тази нощ Асара отново посети Кайку. Тъмнокосата Сестра очакваше това и я чакаше.

— Седни, Асара — покани я тя и посочи към рогозките, постлани в средата на стаята. До тях имаше маса с горчив чай, вино и други напитки, както и различни закуски. Добро посрещане на гости; изненадващо за Кайку, която рядко си правеше труда за подобни неща, и още по-изненадващо за съпругата на Реки, която не я бе предупредила за посещението си. Особено като се имаше предвид омразата, която според Асара Кайку хранеше към нея.

Известно време гостенката не помръдна от прага, сякаш се боеше да не попадне в капан, след което пристъпи вътре и коленичи на една от рогозките. Беше се изкъпала, преоблякла и дори си бе сложила сенки за очи, докато домакинята бе облечена в семпла черна копринена роба, а косата й беше мокра и несресана. Изглеждаше толкова неглиже, че някой страничен наблюдател би си помислил, че Асара е нейна сестра, която се е отбила за малко да обменят най-пресните клюки.

Когато Кайку й предложи чай, гостенката отказа и поиска вино. Тъмнокосата Сестра реши да й прави компания с питието и седна с кръстосани крака на срещуположната рогозка.

— Какво е всичко това? — попита подозрително някогашната й прислужница.

Кайку вдигна рамене.

— Нищо — рече. — Просто съм в такова настроение.

Тези думи обаче не бяха достатъчни, за да разсеят безпокойството й.

— Знаеш ли — започна Сестрата, — понякога ти завиждам, Асара. Завиждам ти за начина, по който можеш да се променяш. Как винаги можеш да започваш отначало. Сигурно е невероятно.

— Подиграваш ли ми се? — намръщи се съпругата на Реки.

— Не — поклати глава Кайку. — Наистина го мисля.

— Тогава няма за какво да ми завиждаш — рече гостенката. — Ние не се учим от грешките си. Възрастта не води до натрупване на мъдрост, а само убива ентусиазма за вършене на глупости. Може да се преобразиш хиляда пъти и пак ще изкопаеш същите дупки, в които да затънеш.

Кайку сведе поглед към чашата си.

— Боях се, че ще кажеш точно това — рече тя и отпи от виното си.

— Какво има, Кайку? Да не се е случило нещо? — попита Асара. Не можеше да повярва, че тези думи бяха излезли от устата й, но в държанието на събеседничката й имаше нещо, което я трогна.

Сестрата вдигна очи към нея и гостенката й забеляза сълзичките, които се търкулнаха по двете й страни. Някогашната й прислужница за малко да се протегне, за да я погали успокояващо по ръката, ала се спря.

— Всичко се разпада, Асара — прошепна Кайку със свито гърло. — Не издържам вече. Просто не мога.

Съпругата на Реки беше толкова потресена, че не знаеше какво да й каже.

— Гледам как приятелите ми умират и не мога да сторя нищо, за да предотвратя гибелта им — сподели тя. — Участвам в тази война вече почти десет години и какво получих насреща? Нищо. Какво изобщо ще ми донесе победата? Ще ме лиши от единствената причина, поради която продължих да живея след смъртта на семейството ми. Унищожим ли чаросплетниците, животът ми ще изгуби смисъла си. Няма никой, на когото да се доверя, и нищо, в което да мога да повярвам. Накрая всеки ме предава и всеки идеал се оказва фалшив. Аз не се бия, за да направя живота си по-добър — сражавам се, за да му попреча да стане по-лош.

— Не бива да говориш така — каза накрая Асара. — Ти си много по-силна, Кайку.

— Нима? — извика Сестрата. — Колко още се очаква да понеса, преди да свърша като Фаека?

Някогашната й прислужница не каза нищо. Не беше сигурна дали събеседничката й не я обвинява за смъртта на приятелката си.

Кайку избърса очите си с ръкава на робата си.

— Ох, защо изобщо ти говоря това? — измърмори тя по-скоро на себе си. — Не мога да очаквам точно ти да ми съчувстваш.

— Но аз… допринесох за тъгата ти — каза Асара и кръстоса ръце в скута си. — Прости ми.

Сестрата се изправи и се приближи до гостенката си, след което коленичи до нея и я прегърна. Развълнувана от настроението на Кайку, някогашната й прислужница отговори на прегръдката й. От безпокойството й не беше останала и следа.

— Не мога да храня лоши чувства към теб, Асара — рече Кайку. — Ти ми беше приятелка… по свой собствен начин.

Съпругата на Реки въздъхна и притисна Сестрата още по-силно към себе си, опитвайки се да овладее изблика на чувствата си.

— Никога вече няма да те нараня — промълви след малко. — Обещавам ти. Аз съм себична и жестока — повече, отколкото предполагаш, — но няма да те нараня отново.

Тя чу как Кайку се разплака, заровила лице в косата й. Когато се отдръпнаха една от друга, Асара забеляза, че очите на приятелката й са червени и това едва ли се дължеше само на плача.

— Готово — рече тя.

Сърцето на Асара подскочи. Тя се вторачи в събеседничката си, страхувайки се да й повярва.

— Съвсем дребно нещо — продължи Сестрата. — Някакъв процес, който не работеше както трябва. Промених това. — Лицето й внезапно помръкна. — В този свят имаше достатъчно смърт. Възползвах се от възможността да внеса живот. Това е всичко, което мога да сторя.

Гостенката й обаче продължаваше да седи неподвижна като статуя. Кайку се засмя и избърса сълзите си.

— Недей да стоиш със зяпнала уста. Вече си способна да забременееш. Връщай се при съпруга си.

Асара си пое разтреперано дъх и в същия миг от очите й бликнаха сълзи.

— Обещай ми — прошепна тя. — Обещай ми, че няма да кажеш на никого за това. За това, което стори.

— Обещавам ти.

— Никога не ще забравя това, Кайку — промълви гостенката й. — В цялата пустота на този свят ти винаги ще имаш мен, каквото и да означавам за теб.

— Означаваш страшно много — рече Сестрата и я погали по бузата. — Никога не съм те виждала да плачеш.

Асара улови ръката й и я притисна до лицето си, затваряйки очи. После се изправи на крака и отиде до вратата. Отвори я, погледна назад и изчезна в мрака, затваряйки вратата зад себе си.

Час по-късно вече бе откраднала един кон и препускаше на изток към планините Тчамил и пустинята отвъд тях.