Воалът на властта

Тридесет и първа глава

Кайлин, Кайку и ткиуратците излязоха от полегатата шахта и се озоваха в подземията на Адерач.

Кайку се загледа в тъмния проход, който се простираше пред тях. Някога бе представлявал минна галерия, — това бе очевидно от грубите камъни, които се виждаха тук-там, — но сега повърхността му беше почти изцяло покрита от метал. Покрай стените бяха прокарани черни тръби, от които капеше някаква зловонна течност, а подът бе облицован с железни плочи. Над газените светилници се виеха тежки кълбета дим, а те самите бяха свързани посредством кабели, минаващи по тавана.

Ткиуратците нямаха търпение да приключат със задачата си колкото се може по-скоро. Те пристъпваха напред, а двете Сестри вървяха подире им. Кайку усещаше колко напрегнат е Тсата, въпреки че не го показваше, и положи длан върху китката му, когато никой не ги гледаше.

— Хтхре — прошепна тя, изричайки ткиуратския обет за взаимна закрила.

Изненадан, татуираният мъж й се усмихна топло.

— Хтхре — повтори той. Нямаше никакво значение, че тъмнокосата жена не го бе разбрала както трябва — че „хтхре“ винаги беше отговор и никога не се предлагаше. Важно беше чувството, което стоеше зад изричането на тази дума, и именно то му подейства изключително окуражаващо в това тъмно и ужасно място.

Те крачеха из мрачните тунели и следваха нарежданията на Кайлин. Кайку подозираше, че предводителката на Аления орден едва ли знаеше точно накъде ги води; въздействието на вещерския камък ставаше все по-силно и блокираше сестринските способности за ориентация. Това обаче беше и нож с две остриета, защото им даваше и ясно определена цел. Трябваше просто да се движат към епицентъра на това зловредно влияние и то щеше да ги отведе директно при вещерския камък.

От враговете им продължаваше да няма и следа. От двете страни на коридорите имаше малки помещения, подобни на килии, някои от които бяха пълни с разни причудливи механизми и приспособления, които бучаха и потракваха, а други стояха съвсем празни. Ала въпреки че надзъртаха във всяка стая, не спираха никъде, защото имаха други приоритети.

При следващото разклонение към тях се присъединиха още един отряд от ткиуратци и половин дузина Сестри. Поддържането на връзка в чаросплетието ставаше все по-трудно, защото вибрациите на вещерския камък заглушаваха всичко останало — все едно да се опитваш да надвикаш ураган. Златистите нишки се мятаха в безпорядък и на Кайку й оставаше само да се надява, че противното му пулсиране действа по същия начин и на чаросплетниците, макар че се съмняваше в това.

Сестрите и ткиуратците се спускаха все по-надолу и по-надолу из някогашната мина, подобно на армия от мравки, нахлуваща във вражеско гнездо. Вещерите обаче продължаваха да ги избягват.

Групата на Кайлин се движеше най-отпред. По едно време клаустрофобичните тунели ги отведоха до огромно помещение, по-голямо от която и да е зала в Сарамир. Имаше овална форма и плосък покрив и когато нашествениците нахълтаха вътре, застинаха поразени за момент при вида на гледката.

Атмосферата вътре беше необичайно гореща и потискаща. Навред се стелеха тежки изпарения и черен дим, а във въздуха се усещаше неприятен метален привкус. По стените на залата се виеха метални платформи на две нива, а на земята бяха разположени множество фурни, които бумтяха зловещо, излъчвайки демонично червено сияние. Странни съоръжения и уреди потракваха и ръмжаха, потънали в някаква трескава активност, чиято същност бе неведома за натрапниците.

В концентрични кръгове из залата бяха наредени метални люлки с различна големина, над които висяха някакви прозрачни, осеяни с изпъкнали вени органи, които заприличаха на Кайку на стомаси на едри животни. В самите люлки се виждаха тъмни форми, потопени в течност, която излъчваше слабо зеленикаво сияние.

Тъмнокосата Сестра се приближи до една от тях, потресена от чудовищните измерения на видяното, и надзърна вътре.

Това, което зърна, беше дете — на около три жътви, но с ужасно непропорционално тяло и издължени крайници. Малкият му гръден кош се издуваше и спадаше, докато вдишваше и издишваше от течността. Лежеше на едната си страна и лицето му бе обърнато към нея, а върху голата му главичка се открояваше ромбовидното тяло на женски плужек, впит в плътта му. Кайку виждаше подобните на пипалца филизи под тънката кожа на лицето — те сякаш се протягаха към очите, носа и устата, около които изпъкваха розови капиляри. Очите на положеното в люлката същество бяха отворени, ала погледът им не проследи Сестрата, когато тя се отдръпна отвратена назад. Бяха съвсем черни.

Млад Възел. Значи така ги развъждаха — в тези метални утроби.

Вцепенена, Кайку продължаваше да се взира в люлката, когато Кайлин се приближи до нея.

— Това ли е мъдростта, която техният бог им е дал? — попита по-младата жена. — Та това е светотатство срещу самата Еню!

— Още не си видяла всичко — рече Кайлин и й даде знак да я последва.

Двете жени се запътиха към три от по-големите люлки. Там вече се бяха събрали неколцина ткиуратци, които си говореха шепнешком. Кайку долови една дума, която й беше позната — „маджкрийн“. Така наричаха съществата, създадени от Ваятелите на плът в тъмното сърце на Окхамба. Те променяха облика на бебетата в утробите на пленените си врагове, превръщайки ги в чудовищни убийци.

Когато се приближиха до люлките, Кайку разбра защо.

Беше трудно да се каже какви бяха съществата, които висяха в големите прозрачни утроби, нито пък в какво ли щяха да се превърнат. Те помръдваха спазматично, раздвижвайки някой от снабдените си с остри нокти крайници. Представляваха съвсем малки Различни — явно новородени — и бяха групирани по тройки. Тъмнокосата Сестра обаче забеляза, че всяко се различаваше от другите. На китките на едното бяха пораснали малки перки, на другото му никнеха огромни зъби, а третото представляваше неописуем двуглав изрод, в който се съчетаваха по невъобразим начин чертите на най-различни животни. Осеяните с кръвоносни съдове утроби излъчваха онова противно зеленикаво сияние, което Кайку асоциираше с вещерския камък.

Тя бе видяла със собствените си очи какво бе станало с Майсторите, които бяха прекарали твърде много време в близък конкакт с вещерския камък и знаеше как се променяха чаросплетниците под влияние на нищожните дози прах от вещерски камъни, втъкан в Маските им. Враговете им явно използваха отломките от Арикарат, за да предизвикват мутации в създанията, които най-вероятно бяха рожби на други мутирали същества. Също като Ваятелите на плът, те променяха облика на бойците си. Създаваха Различни изчадия посредством привнесена отвън мутация и селективно развъждане. Така ли бяха възникнали челюстнците и гибелюсперите? Ами плужеците, чрез които управляваха хищниците си? Ами голнерите?

Изведнъж всички външни шумове заглъхнаха и Кайку започна да чува само звука на собственото си дишане. Омразата в нея заглушаваше всичко останало. Искаше й се да развихри своята кана и да унищожи това място, да погуби всички чаросплетници и да изличи завинаги всяка следа от чудовищните им деяния от лицето на света, който някога бе обичала. В съзнанието й внезапно изникна споменът за Тейн — жреца на Еню, който бе пожертвал живота си, за да спаси Лусия. Той беше посветил живота си на това да опознае и разбере тайните на природата. Навярно тази кошмарна гледка щеше да го съсипе. През цялото това време, през тези два века и половина чаросплетниците бяха усвоявали тъмното изкуство да рушат законите и принципите на Еню, като използваха тези отвратителни приспособления, за да имитират естствените процеси и да ги изкривяват по чудовищен начин, използвайки ги за гнусните си цели.

Нечия ръка докосна рамото й.

— Трябва да тръгваме — рече Тсата. Ткиуратците зад него вече излизаха през далечната врата на залата, а Сестрите вървяха подире им. Кайку понечи да го последва, ала в последния момент се спря до железните люлки и се обърна към предводителката на Аления орден.

— Кайлин — извика й тя и Нейно превъзходителство завъртя глава към нея, хвърляйки й въпросителен поглед. Очите им се срещнаха, тя видя онова, което се таеше във взора на Кайку, и й кимна безмълвно.

Когато и последният от ткиуратците излезе от помещението, двете Сестри се спряха до вратата. Приличаха на отчуждени близнаци, обединени само от начина, по който изглеждаха. Единственото общо нещо между тях беше еднаквата им цел.

По-младата жена махна с ръка и прозрачните утроби се пръснаха сред струи зеленикава течност. Уродливите ембриони се изсипаха на земята, а металните люлки се прекатуриха, освобождавайки се от зловещия си товар. Околоплодната течност заля пода и стигна чак до вратата, намокряйки ботушите на двете Сестри.

— Бих искала да променя решението ти, Кайку — въздъхна накрая Кайлин. — Остани с нас. Имаме нужда от твоята сила. Освен това можеш да научиш още толкова много неща от мен.

Ала по-младата Сестра се обърна и пое по коридора след отдалечаващите се ткиуратци. Предводителката на Аления орден остана загледана в противните ембриони, гърчещи се по пода, след което се обърна и я последва.

Скоро след това бяха нападнати от вещерите.

Кайлин първа усети, че нещо ще се случи. Зловредното въздействие на вещерския камък явно не възпрепятстваше способностите й до такава степен, както се отразяваше на Кайку. Тъмнокосата Сестра усещаше как нейната кана е ограничена до зрителните й възприятия; самите стени сякаш бяха просмукани с вещерски камък и бе изключително трудно да се чаросплита през него. До този момент предводителката на Аления орден само бе намеквала за върховните си умения, ала Кайку все повече и повече се убеждаваше, че тя и някои от най-опитните Сестри владееха своята кана до съвършенство.

Когато Кайлин почувства промяната в чаросплетието, тя веднага уведоми посестримите си за надвисналата заплаха. Самата битка беше кратка. Образите, които им изпрати, бяха свързани последователно с изненада, болка и сражение; след това съобщението й внезапно прекъсна, за да възвести последната картина — смърт. Вещерите бяха победили.

Когато претърсиха още десетина празни помещения, чаросплетниците ги нападнаха отново.

Този път Различните хищници нападнаха по-голяма група Сестри и ткиуратци и мисловната картина беше далеч по-ясна. Чаросплетниците знаеха, че имаха най-голям шанс, когато посестримите бяха разпръснати, ето защо се възползваха от обстоятелството, че нашествениците трябваше да се разделят, докато претърсваха пустите помещения. Именно поради тази причина ги бяха подмамили в подземията на Адерач.

Това обаче не беше обичайна за вещерите тактика, помисли си Кайку. Ако имаха безспорно числено превъзходство, щяха да ги атакуват директно. Сегашните им действия говореха само за едно — чаросплетниците се опитваха да печелят време и да отлагат сблъсъка до пристигането на подкрепленията им.

Прогнозата на Кайлин се бе сбъднала. Силите на Реки бяха отклонили вниманието им и вещерите бяха изпратили по-голямата част от отрядите си на юг, поради което сега не разполагаха с нужния брой Различни зверове, за да се защитят.

Втората група Сестри не се даде толкова лесно. Ткиуратците оказаха яростна съпротива и битката още бушуваше, когато Кайку и Кайлин им се притекоха на помощ.

Различните хищници сякаш извираха от един страничен коридор и се нахвърляха ожесточено върху татуираните бойци. Атаката бе светкавична; чаросплетниците бяха успели да скрият присъствието на изчадията си от Сестрите, ала ефектът на изненадата бе разрушен от чуруликането на острилиите и воините от Окхамба успяха да отвърнат на нападението със закривените си куки. Коридорът бе достатъчно широк, за да могат седем-осем души да се сражават рамо до рамо, но освирепелите Различни, водени от неистово желание да се докопат до задните редици, се хвърлиха във въздуха, опитвайки се да прескочат ткиуратците, биещи се най-отпред. Това доведе до изкормването на много изчадия, понеже изложи уязвимите части на телата им под ударите на окхамбските остриета, ала покоси и доста от хората, които бяха премазани от чудовищата. Ткиуратците обаче погубваха враговете си с по-голяма бързина, отколкото самите те загиваха. Във всяка ръка имаше по една кнтха, която разрязваше сухожилия и мускули, пробиваше Различна плът и отбиваше удари. Татуираните мъже и жени се биеха с изключителна грация и движенията им бяха подчинени на някаква възхитителна хармония, която не позволяваше на ударите им да се засичат един друг дори и в тясното пространство на подземния проход.

Чаросплетниците бяха допуснали една голяма грешка. Ткиуратците бяха родени за близък бой. Оръжията им бяха специално пригодени за това и бойните им техники се бяха усъвършенствали в съответствие с тези изисквания. Животът в джунглите бе направил ударите им къси, бързи и пъргави, защото в противен случай закривените им куки за изкормване щяха да се заплетат в гъстата растителност наоколо, а светкавичните им реакции бяха шлифовани до съвършенство от столетията, които техният народ бе прекарал в едно от най-враждебните места на Близкия свят. Тук, сред клаустрофобичния затвор на подземните коридори, те лесно победиха Различните твари, които бяха свикнали с откритите пространства на планините.

Докато татуираните бойци посичаха противниците си, оплискани в кръв от главата до петите, Кайку и Сестрите избиваха чаросплетниците. Те бяха само четирима, което даваше числено превъзходство на Аления орден в отношение две към едно (и то само от посестримите в групата на Кайку). Онова, което последва, не беше битка, а клане. Жените ги връхлетяха сред невъобразим хаос от нишки и защитите на вещерите просто не издържаха. Сестрите се врязаха сред фибрите, изграждащи телата на чаросплетниците, и за по-малко от секунда ги превърнаха в огнени стълбове.

Следващият им ход бе да строшат вратовете на трите Възела, които контролираха Различните хищници, и зверовете се разбягаха панически, а някои дори се нахвърлиха един върху друг. Ткиуратците ги довършиха без никакви усилия.

Кайку потърси с поглед Тсата. Той дишаше тежко, целият плувнал в кръв, а бледозелените му очи горяха с онзи пламък, който тя съзираше само в моментите на ожесточена схватка. Тих и интровертен човек, в разгара на боя Тсата се превръщаше в безмилостен убиец. Тя се зачуди доколко тази жестокост беше част от него и дали някой ден щеше да се насочи към нея, ако останеше с него. Кой обаче можеше да каже? До каква степен го познаваше — ако го познаваше изобщо?

Тсата почувства погледа й и се обърна към нея. Изведнъж тъмнокосата жена изпита чувство за вина, сякаш ткиуратецът можеше да разбере за какво си мисли. В следващия момент обаче той отвърна безизразното си лице и групата продължи надолу по тъмния коридор.

Чаросплетниците ги нападнаха още три пъти в рамките на следващия един час. Другите групи Сестри, които претърсваха съседните участъци от подземията, също бяха нападани от различни по големина формации. Някои бяха поголовно избити, но други успяваха да отблъснат нападателите си. Отрядът на Кайлин, в който имаше осем жени от Аления орден, бе със сравнително големи шансове за победа срещу вещерите, но някои от другите групички нямаха този късмет.

Кайку усещаше как настроението на Кайлин става все по-мрачно. Вещерският план, колкото и скъпо да излизаше на враговете им, вършеше работа. Броят на нашествениците прогресивно намаляваше, а те все още не бяха успели да открият път, който да ги отведе до вещерския камък под тях. Можеха да се лутат още часове из тези безкрайни катакомби, докато силите им постепенно се топят, а накрая щяха да бъдат довършени от вещерските подкрепления, които можеха да пристигнат всеки момент. Въпреки това никой не си и помисляше да се върнат на повърхността, защото не изпълнеха ли тази мисия, войната бе изгубена завинаги.

Другите Сестри също им съобщиха за зали, подобни на унищожената от Кайку. Една от групите бе открила зловещи работилници с огнища, ковачници и стругове, където се изработваха Маските на чаросплетниците; не се виждаха обаче никакви Майстори. Навярно вещерите ги бяха евакуирали на същото място, където бяха откарали и голнерите. Недалеч от тях имаше и внушителен цех за топене на метали с чудовищно голяма пещ, изпълнен с огромни съдове и леярски матрици, където откриха новоизработени тръби, зъбчати колела и други компоненти на устройствата на чаросплетниците. Учудващо, но из подземията на Адерач не се забелязваха следи от лудостта на вещерите — нямаше нито претъпкани с трупове ями, нито безумни драсканици по стените, нито странни скулптури. Явно Арикарат държеше изкъсо своите марионетки, което само потвърждаваше огромното значение, което отдаваше Кайлин на първото находище на вещерски камък.

Дали поради волята на Шинту или заради водачеството на Кайлин, но тъкмо групата на Кайку откри пътя към дълбините на мината. И той бе препречен.

Намираха се точно над вещерския камък; Кайку усещаше противното му присъствие под дебелата скала под краката им. Бяха стигнали до някаква метална стена, препречваща коридора; когато я разгледаха по-отблизо, установиха, че тя всъщност представлява някаква странна врата. Кайлин долепи длан до металната повърхност и затвори очи; след секунда се чу някакво изхрущяване и предводителката на Аления орден отстъпи назад; в същия миг стената започна да се разделя по средата и двете й половини се плъзнаха в издълбаните в скалата ниши от двете й страни.

Помещението, което се разкри пред очите им, бе слабо осветено въпреки многобройните газени светилници, разположени по стените, защото беше прекалено голямо, за да може сумракът му да бъде разпръснат. Беше овално, също като залата с ембрионите, а стените му бяха облицовани с метални плочи, по които бяха прокарани кабели и дебели тръби, от които на определени интервали излизаше пара с приглушено съскане; Кайку не можеше да се откъсне от натрапчивото усещане, че мината дишаше. В центъра на помещението се издигаше масивна желязна кула, от която стърчаха всевъзможни вериги, зъбчати колела и тръби, а в подножието й се виждаше метална врата.

Сестрите и ткиуратците пристъпиха в обширната зала и се огледаха наоколо.

— Най-накрая — рече Кайлин. — Ето как ще стигнем до вещерския камък.

Тсата пристъпи напред, но Кайку го хвана за ръката, за да го задържи.

— Изглежда ми прекалено лесно — прошепна тя.

Внезапно нещо голямо се размърда в сумрака зад кулата. Имаше и по-дребни фигури, които незнайно защо бяха странно неразличими дори за адаптираните към тъмнината очи на Кайку.

— Измама! — изсъска Кайлин и махна с ръка. В същия миг сенките се разсеяха и пелената, която замъгляваше зрението им, се свлече от очите им.

Кайку пребледня. Двадесет чаросплетници, десетина Възли и поне петдесет Различни изчадия изникнаха пред погледа й, обгърнати от бледожълтото сияние на газените светилници. А зад тях се виждаше нещо още по-страшно.

Тъмнокосата Сестра бе виждала гигантски Различни и преди; за малко да бъде убита от една такава твар във Фо преди десетина години, а оттогава бе чувала доста известия за подобни същества, забелязани в планините. Това, което виждаше в момента обаче, бе по-ужасяващо от всичко, за което й бяха разказвали. Чудовището бе високо над шест метра в рамената, а черната му, лъскава кожа бе осеяна с изпъкнали вени и сухожилия. Движеше се на четирите си крайника — масивни и дебели, те наподобяваха огромни колони, — за да може да крепи тежкото си туловище над земята. Уродливата му глава бе снабдена с гигантски челюсти и дълги закривени зъби, които бяха толкова големи, че не позволяваха на кошмарната му паст да се затвори; ужасяващата му муцуна бе цялата в белези поради този факт. От устата му капеше гнусна смес от слуз и кръв, а асиметричните му черти засилваха гротескния му облик — едното му око бе разположено доста по-ниско от другото, а от черепа му под най-различни ъгли стърчаха всевъзможни рога, бивни и глиги. Гърбът му бе осеян с шипове, както и опашката му, която изглеждаше странно увиснала и навярно бе счупена. Всички тези телесни израстъци говореха за някакъв необуздан растеж, сякаш скелетът му се опитваше да се разпростре във всички посоки, дори и това да означаваше да пробие плътта му На врата му, досущ като някаква влажна кръпка, Кайку забеляза слузест плужек.

Подобен звяр навярно бе плод на поколения Различни чудовища, развъждани в подземията на Адерач, където покваряващото въздействие на вещерския камък бе създало ужаси отвъд най-кошмарните представи. Въпреки че мината бе запечатана от съображения за безопасност на самите чаросплетници и дори за тях бе самоубийствено да пристъпват в дълбините й, по някакъв начин те бяха успели да създадат подобен колос и да го използват като страж на прокълнатата си обител. Той обитаваше залата под тази, където цареше воня на мускус и тор, а подът бе осеян с оглозгани кости.

Вещерите спряха на границата на мъждукащата светлина. Различните последваха примера им, а чудовищният великан зад тях нададе гърлен вой. В продължение на един дълъг миг двете страни се гледаха една друга, след което, обладана от някакво чувство, което не бе в състояние да назове — смесица от отчаяние, гняв и дъбока омраза, — Кайку пристъпи напред. Косата й закриваше едното й изрисувано око, ала другото хвърли изпепеляващ поглед на вещерите пред тях.

— Стоите на пътя ни — рече тя.

Думите й послужиха като искра, възпламеняваща буре с барут. Враговете изреваха и се хвърлиха един срещу друг.

Кайку се гмурна в чаросплетието и светът около нея изведнъж забави ход. Изплетените от златисти нишки фигури на ткиуратците и Различните станаха прозрачни и тя зърна как се свиват и мърдат мускулите им, как въздухът нахлува в дробовете им през здраво стиснатите им зъби и как нишките на въздуха се раздвижват при всяка стъпка и движение на телата им. Вещерите също се хвърлиха в чаросплетието и тъмнокосата Сестра веднага разпозна тактиката им. Бяха се разделили — половината пазеха Възлите и грамадния звяр, а останалите се сражаваха. Кайлин и другите Сестри нанасяха точни и съгласувани до съвършенство удари по враговете си, а комуникацията между тях течеше по-бързо от мисъл. Кайку се понесе с мълниеносна скорост към двамината чаросплетници, които се намираха най-близо до нея; последвалият сблъсък бе толкова силен, че тримата се оказаха впримчени в омотано кълбо, което щеше да се разплете само при гибелта на една от бясно сражаващите се страни.

Тсата отскочи, за да избегне удара на закривените нокти на острилията, и я подсече със своята кнтха, срязвайки дълбоко сухожилията на единия от предните й крайници. Той остави люспестия хищник на другарите си и насочи вниманието си към гаурега, който го връхлиташе точно в този момент. В моменти като този се чувстваше странно спокоен и постигаше такова ниво на съсредоточеност, каквото нито една друга дейност не би могла да му даде. Докато тялото му се носеше във вихрения танц на битката, той имаше чувството, че плявата на съществуването се свлича от него, подобно на есенни листа, отронващи се от дърветата. Също като своите окхамбски прадеди, Тсата беше ловец и хищник и схватките пробуждаха древната му кръв. Не съществуваше такова нещо като страх от смъртта — смъртта беше просто невъзможна.

Гаурегът връхлетя отгоре му; ткиуратецът се наведе светкавично под лакътя му и заби своята кнтха до дръжката под мишницата му, насочвайки я към сърцето му. Рефлексите на рунтавия звяр го накараха да замахне с могъщия си преден крайник към човека, ала Тсата бе предвидил това и избегна удара му; в същия миг се оттласна с крак от ребрата му и изтръгна своята кука за изкормване от плътта на гаурега. От раната бликна мощна струя кръв и Различният хищник рухна мъртъв на земята.

Зад него гръмнаха пушки и татуираният мъж видя как черепът на някаква твар, която не можа да определи, се пръска на парчета. Извън угнетяващите пространства на тесните коридори, сънародниците му вече можеха да използват и далекобойните си оръжия, без да се притесняват, че ще наранят някой от своите. Част от тях стреляха по Различните хищници от разстояние, а други се целеха във Възлите, които се криеха в сенките. Така вниманието на чаросплетниците, които отговаряха за безопасността на облечените в черно кукловоди, бе непрекъснато ангажирано.

Кайку не видя нищо от това; светът й се бе смалил до ожесточената битка в кълбото, където се бе вкопчила в смъртна схватка с двамата вещери. Те я атакуваха свирепо, окуражени от численото си превъзходство, и Сестрата едва отбиваше ударите им. Тя си изплете стегната защитна сфера в центъра на кълбото, която да я предпази от свирепите й врагове, ала те непрекъснато се опитваха да разчепкат фибрите й и да се докопат до сърцевината й. Кайку си изгради втора защитна стена вътре в сферата си — този пасивен ход на самоотбрана настърви чаросплетниците още повече и те обединиха силите си, врязвайки се като нож в кълбото. Дори Кайку не можеше да устои на подобна съгласувана атака и сферата й се разпадна сред облак от разпръснати нишки.

Вътре ги очакваше истински лабиринт — неописуема плетеница от нишки без начало и край. Вещерите попаднаха точно в центъра му, изгубвайки се завинаги сред неизбродимите му дебри.

Тъмнокосата Сестра остана там, колкото да се убеди, че никога няма да се измъкнат навън, след което отново насочи вниманието си към сражението. Една от Сестрите бе убита, ала четирима чаросплетници също бяха извадени от строя. Кайку остави омразата и гневът да й вдъхнат нови сили и се впусна в нова схватка. Не можеха да си позволят да изгубят тази битка; от изхода й зависеше не само животът им, но и съдбата на целия континент.

Междувременно гигантският Различен звяр тъпчеше и разкъсваше ткиуратците, а металният под потреперваше при всяка негова стъпка. Татуираните мъже правеха всичко възможно да го повалят, ала той беше прекалено голям. Бе успял да отнеме живота на десетина души и челюстите му бяха плувнали в кръв. Сестрите също се опитваха да го повалят, да спрат сърцето му или да го ослепят, но вещерите бяха насочили фокуса на защитата си към него, а Аленият орден не разполагаше с достатъчно бойци, за да елиминира този проблем.

Тсата беше сред тези, които атакуваха чудовището, ала усилията му бяха безплодни. Той се шмугна под корема му и се опита да среже едно от сухожилията на великана, но единственото, което успя да постигне, бе да му направи повърхностна драскотина. Друг ткиуратец вляво от него направи усилие да се добере до черния плужек, благодарение на който чаросплетниците управляваха създанието, ала страховитият колос завъртя рязко глава и го захапа, след което го подхвърли във въздуха и строши костите му в кошмарните си челюсти.

С периферното си зрение Тсата забеляза как една фурия се носи към него и отскочи в последния момент. Подобната на глиган Различна твар се стрелна покрай него и бе посечена от острието на друг негов сънародник. Силата на инерцията й изтръгна куката за изкормване от ръката на убиеца й и фурията се прекатури на земята, а от очите й бликнаха кървави вадички.

Тсата погледна към мъжа, който я бе убил. Беше Хет — косата му бе мокра от пот, а татуираното му лице лъщеше. Той изгледа мрачно приятеля си и кимна към чудовищния колос, който сееше смърт сред сънародниците им.

— Аз ще отвлека вниманието му — рече, — а ти убий тази твар.

Тсата вирна брадичка към него, съзнавайки, че Хет навярно щеше да заплати с живота си за това. Никой от двамата обаче не се поколеба дори за миг. Ставаше въпрос за техния паш.

Кайку усети сигнала за тревога въпреки заглушаващия ефект на вещерския камък и разбра какво означаваше това още преди Кайлин да го усили и да го разпрати до всички Сестри. Беше изпратен от една от посестримите в друга част на прокълнатата обител и смисълът му беше прост и ясен.

Армията на чаросплетниците се бе завърнала и вече влизаше в манастира.

Тъмнокосата Сестра почувства как страхът я сковава в ледените си обятия. Не, не смъртта я притесняваше; изобщо не се боеше от смъртта, а част от нея дори я желаеше. Тревожеше я мисълта, че можеха да се провалят; че нямаше да изпълни обета, който бе дала пред Оча, и семейството й щеше да остане неотмъстено. Тя удвои яростта на атаките си, но положението беше безнадеждно; вещерите се бяха вкопали добре в позициите си и хвърляха всичките си сили в отбрана, защото знаеха това, което бяха научили Сестрите. Трябваше само да издържат още няколко минути на атаките им и подкрепленията щяха да са тук.

„Няма да позволя това да се случи“, зарече се Кайку, ала прекрасно знаеше, че това бе лишена от съдържание мисъл. Не можеше да стори нищо, за да предотврати неизбежния крах на мисията им.

(( Сестри )) обърна се внезапно Кайлин към всички свои послушнички. (( Времето ни изтече ))

Това съобщение бе последвано от ярки инструкции. Кайку дори за миг не се усъмни в ефективността им; нямаха никаква друга алтернатива. Сестрите прекратиха едновременно атаките си и започнаха да се движат с бясна скорост, изпращайки фалшиви резонанси и създавайки заблуждаващ противника параван. С тази част от съзнанието си, която наблюдаваше случващото се във физическия свят, Кайку забеляза как Кайлин изважда тънък меч изпод робата си. Тъмнокосата Сестра имаше на разположение миниатюрна частица от секундата, за да се запита какво ли възнамеряваше да прави предводителката на Аления орден с това оръжие, след което високата жена просто изчезна.

Кайку никога преди не бе виждала нещо подобно. Дори демонстрацията, която Кайлин й бе направила в Арака Джо, когато присъствието й във физическия свят бе избледняло почти до степента на невидимост, не можеше да се сравнява с това. Сега Нейно превъзходителство изчезна напълно както от света на хората, така и от владенията на златистите нишки — същността й се разпадна на съставните си фибри и полетя из чаросплетието с такава скорост, която не позволяваше на влакната, които я изграждаха, да се съберат. Отново, отново и отново, тя се носеше незрима из незримата вселена, докато най-накрая не се завърна на първоначалната си позиция и обликът й отново придоби плътност.

За частица от секундата Кайлин бе успяла да се появи иззад неколцина от вещерите — в такава светкавична последователност, че сякаш се бе материализирала едновременно зад всички — и да ги промуши с меча си. Всичко това се бе случило толкова бързо, че мозъкът го възприемаше като халюцинация. В същия миг обаче в далечния край на залата, сред прикритието на сенките, осем чаросплетници рухнаха мъртви на земята, пронизани на едно и също място — в основата на врата.

Кайку бе смаяна. Никога не си беше представяла, че предводителката на Аления орден е способна на подобно нещо; нищо чудно, че и самите вещери бяха абсолютно неподготвени за това. За миг пред нея се откриха неподозираните дълбини на собствените й способности и младата жена се зачуди колко ли още тайни щеше да научи, ако приемеше предложението на Кайлин и останеше в лоното й.

Сега обаче не му беше времето за подобни размишления. Чаросплетниците бяха потресени от внезапната гибел на събратята си и Сестрите се хвърлиха ожесточено в атака, предвкусвайки победата.

Гигантското чудовище завъртя страховитата си муцуна, щом чу вика на Хет. Въпреки огромната разлика в размерите им звярът веднага го възприе като предизвикателство. Погледът на асиметричните му очи се стрелна към пъргавата фигура в краката му. Дребосъкът започваше да го дразни; вече на два пъти се изплъзваше от челюстите му. Разярено, страшилището се хвърли след него.

Хет се отдръпна назад тъкмо навреме, за да избегне страховитите челюсти, които щракнаха на сантиметри от главата му. Когато уродливият колос наведе глава, Тсата го издебна отстрани и се опита да забие своята кнтха в слузестата плът на плужека, но оръжието му се удари в един от многобройните шипове по черепа на великана и татуираният мъж трябваше да отскочи назад, за да не бъде разкъсан от плувналата в кръв паст.

Хет вече се местеше, за да заеме нова позиция, и Тсата го последва, като внимаваше да не бъде нападнат от другите Различни хищници, които се биеха със сънародниците му. Той потърси с поглед Кайку, но тя бе неразличима сред другите Сестри. Мъжът нямаше представа как се развиваше битката в чаросплетието, но бе сигурен, че Аленият орден дава максимума от себе си. Неговата цел беше да убие огромния звяр и при всеки следващ неуспех приятелят му се излагаше на все по-голяма опасност. Тежката броня на страшилището затрудняваше още повече задачата му.

Кокалчетата на юмруците му, които стискаха окхамбските куки за изкормване, бяха побелели от усилието. Този път нямаше да се провали.

Чудовищното създание вече се интересуваше само от Хет и не обръщаше никакво внимание на другите ткиуратци, които нанасяха безсмислени удари по дебелата кожа на крайниците и опашката му. Самоотверженият ткиуратец се озърна за Тсата, за да се увери, че е наблизо, ала в секундата, когато отклони вниманието си, хищният гигант се стрелна в атака.

Внезапно изписалата се тревога на лицето на Тсата му подсказа какво всъщност се случваше, но макар и светкавична, реакцията му се оказа закъсняла. Той отскочи мълниеносно настрани, но ръката му попадна между страховитото менгеме на гигантските челюсти. Те се затвориха с ужасен хрущящ звук и между огромните закривени зъби на уродливата твар шурна алена кръв. Хет изкрещя и в следващия миг огромното страшилище откъсна ръката му.

Ала Тсата вече беше до него. Муцуната на великана бе приведена ниско над земята и татуираният мъж се хвърли с всички сили към целта си. Изведнъж бе прорязан от изгаряща болка — уродливата твар бе завъртяла леко глава и един от шиповете се бе забил в ребрата на ткиуратеца, — но вече нищо не можеше да спре титаничния му устрем. Той замахна с вярната си кнтха и я заби с всичка сила в меката, лигава плът на черния плужек, след което завъртя рязко острието. Чудовището нададе кански рев и потръпна спазматично, запращайки Тсата във въздуха. Мъжът прелетя няколко метра, преди да се приземи върху труповете на няколко фурии, което омекоти удара върху металния под.

Страховитият колос бе победен. Той се олюля тежко и се сгромоляса с оглушителен трясък на земята, премазвайки неколцина ткиуратци и Различни хищници под планината от плът. Смъртта на плужека, който бе тясно преплетен с мозъка и нервната му система, предизвика едновременно мозъчна смърт и сърдечен удар; гигантското чудовище потръпна още един-два пъти, от зловещата му паст избликна кръв, примесена с някаква млечножълта течност, и масивното му туловище застина навеки.

Вещерите бяха поразени от гибелта на събратята си. Те обединиха усилията си, насочвайки всичките си ресурси към отбраната, но не можаха да устоят на ожесточената атака на Сестрите. Шестте представителки на Аления орден раздраха защитите им и ги взривиха отвътре сред дъжд от пламтящи кости и обгорена плът.

След това настана истинска касапница. Жените се заеха с Възлите и облечените в черни роби същества лумнаха като факли. Те загинаха, без да издадат и звук — просто се свлякоха на земята в горящи купчинки. Лишени от напътствията на своите кукловоди, по-голямата част от Различните хищници се разбягаха, но някои бяха освирепели до такава степен от схватката, че продължиха да се бият. Сестрите и окхамбските жители ги довършиха без особени усилия и на бойното поле изведнъж се възцари тишина. Бавно и постепенно, сякаш се пробуждаше от дълбок сън, Кайку осъзна, че битката бе приключила.

Ала тази тишина не продължи дълго. Тропотът на приближаващата се орда Различни зверове ставаше все по-силен и отчетлив, а свирепият рев на изчадията отекваше със страховита сила от другата страна на металната врата, откъдето бяха влезли. Подкрепленията на чаросплетниците бяха пристигнали.

— Запечатайте тази врата! — извика Кайлин и Сестрите веднага откликнаха на призива й. Механизмите, които задвижваха двете крила, се пробудиха и железните плоскости започнаха да пълзят бавно една към друга. Ревът на прииждащите пълчища ставаше бе станал оглушителен и Кайку си помисли, че чудовищата всеки момент щяха да се нахвърлят върху тях, ала в този момент се чу металическо изщракване и проходът се затвори.

Тъмнокосата Сестра се озърна за Тсата и го зърна да коленичи на пода, хванал лявата си ръка с другата. Тя се втурна към него и когато се приближи, забеляза, че панталоните му бяха почернели от кръвта, покрила пода около него. В средата на кървавата локва лежеше Хет. Жълтеникавата му кожа бе побеляла, а татуировките му изглеждаха избледнели. Едната му ръка бе откъсната от рамото, разкривайки грозна рана, от където стърчеше назъбена кост. Без съмнение беше мъртъв.

— Тсата…. — промълви тъмнокосата Сестра, след което осъзна, че нямаше какво да каже. Ткиуратецът дори не погледна към нея. Тя забеляза, че лявата му китка бе изкривена под неестествен ъгъл и той я притискаше до гърдите си. — Нека да видя с какво мога да му помогна… започна младата жена, но в същия момент Кайлин изникна до нея.

— Кайку, трябва да дойдеш веднага с мен — изрече тя с властен тон, след което хвърли бърз поглед към Тсата. — На чаросплетниците няма да им трябва много време, за да минат през тази врата. Имаме нужда от всяка секунда, която можете да ни спечелите.

— Ще имаш всеки проклет миг, който животът ни може да ти осигури — каза тихо татуираният мъж, без да вдига глава.

Предводителката на Аления орден се обърна и закрачи енергично към вратата в металната кула, където вече се бяха събрали другите Сестри. Кайку постоя известно време до Тсата, опитвайки се да измисли какво да каже — нещо подходящо за сбогуване, — но нямаше думи, които да могат да изразят скръбта й и да облекчат болката му. В крайна сметка тя го остави и се запъти безмълвна към посестримите си. Беше последната, която мина през вратата, и в същия миг Кайлин използва своята кана, за да дешифрира и активира механизма. Желязната плоскост изскърца и се затвори, а погледът на Кайку остана вперен в Тсата, докато ткиуратецът не изчезна от погледа й.

Асансьорът се разклати и започна да се спуска надолу, надолу, надолу, приближавайки ги до вещерския камък.