Воалът на властта

Двадесета глава

Великият град Аксками тънеше в собственото си зловоние.

Изпаренията от конструкциите на Чаросплетниците притискаха с отровната си тежест столицата — те бяха много по-плътни и тежки от обикновения дим. Задушливият им покров бе разклащан от лекия бриз, но никой вятър не бе в състояние да го отмести от града. От него непрекъснато се стелеше мъгла, която бе обгърнала всички улици на величествения някога град. Освен това около Аксками неизменно се забелязваха и облаци — нещо доста необичайно за сезона на зимата, когато по принцип небесата бяха чисти, — и от време на време от тях се изливаше кафеникав дъжд, който вонеше на развалени яйца.

Императорският квартал бе като бледа сянка на предишното си величие. Градините бяха занемарени и обрасли с плевели, а водата във фонтаните бе мътна и застояла. Дърветата бяха останали без листа и гниеха бавно сред мръсните алеи и рушащите се алпинеуми. От самите къщи, където навремето живееха благородниците и аристократичните фамилии на Империята, сега бяха останали само стените. Лишени от скъпите си декорации, сега те служеха за приют на бездомните тълпи и дори дворовете им гъмжаха от спящи скитници.

Ала въпреки че бе изгубило душата си, това място все пак бе запазило някакви частички от миналото си. Някои дюкянчета и търговци на едро продължаваха да работят, едва свързвайки двата края с продажбата на различни стоки. Трябваше да си плащат на стражите, за да внасят неща отвън, както и за да не бъдат ограбени. Алтернативата беше да изоставят имуществото си и да напуснат града, ала малцина имаха парите или възможността да го сторят. Ето защо търговците понасяха стоически трудностите и се надяваха, че все някога ще настанат по-добри дни.

Едно подобно магазинче се стопанисваше от билкар, който навремето се радваше на репутацията на най-добрия в страната. Някога неговите баща и дядо снабдяваха с редки растения и билки лечителите на Императорското семейство, а сетне семейната традиция бе продължена от него. След като Чаросплетниците завзеха Аксками и вече нямаше Императорско семейство, билкарят не заряза призванието си, ала отказа, когато лечителят на Лорд Протектора и рода Коли му предложи да се премести в Императорската цитадела. Причините за това бяха две — едната се дължеше на обстоятелството, че потомственият знахар бе твърдо решен да запази магазинчето си, а другата произтичаше от отношението му към вещерите — той изобщо не ги обичаше и никога не им беше вярвал.

Поради това той си остана в Императорския квартал, а лечителят го навестяваше, когато се нуждаеше от нещо. Той винаги пристигаше с черна каляска, инкрустирана със злато, ескортиран от стражи с пушки, които заставаха на пост пред магазинчето, докато лекарят на Лорд Протектора пазаруваше.

Той се казваше Юкида и беше кльощав мъж с вечно сълзящи очи и провиснала бяла коса, сресана така, че да прикрива плешивината на темето му. Въпреки слабоватия си вид, той се движеше като мъж на половината от годините си, а ръцете и гласът му бяха стабилни и уверени. Робата му се полюшваше тромаво около мършавата му фигура, докато вървеше между редиците със стъкленици и платнени кесии със стрити на прах корени. Повечето полици пустееха. Фенерите, чиято функция беше да разпръсват сумрака, сякаш спомагаха за потискащата атмосфера — самият факт, че са запалени в час, когато не би трябвало да светят, бе достатъчно красноречив.

Той и билкарят — набит и закръглен мъж с тънки мустачки и енергични маниери — си размениха няколко приятелски думи, преди Юкида да му връчи списъка с онова, което му беше нужно. Собственикът на дюкянчето отиде в кабинета си, за да счука необходимите количества от различните билки, а лечителят зачака, потраквайки с пръсти по тезгяха.

— Господарю Юкида — каза някакъв глас. — Изглеждате добре.

Прозвучаването на собственото му име го сепна; той си мислеше, че магазинчето е празно. Лечителят се огледа наоколо и видя човека, който бе нарушил безмълвието. Тя стоеше до входа към задната част на дюкянчето и когато пристъпи бавно към него, очите му се разшириха от изумление.

— Дълго ви чаках — рече тя. — Цели три дни.

— Господарке Мишани — възкликна Укида, толкова смаян, че съвсем забрави, че трябва да се поклони. — Какво правите тук?

— Дойдох да ви помоля за една услуга — отвърна жената. Лицето й изглеждаше болнаво на сумрачната светлина и тя не бе облечена в обичайните за нея елегантни дрехи. Робата й бе раздърпана и мръсна, от тези, които се използваха за продължителни пътувания, а косата й бе вързана на непретенциозна конска опашка и бе втъкната под качулката на дрехата й, за да се прикрие издайническата й дължина. Никой не би могъл да каже, че тази обикновена девойка е благородничка.

— Ще те убият, ако разберат, че си тук — рече Укида, след което добави: — Могат да убият и мен, само защото съм говорил с теб. — Той се озърна притеснено, търсейки с поглед билкаря.

— Той знае — уведоми го младата жена. — Помни времето на Империята и е останал предан на аристокрацията. Предположих, че по някое време ще дойдеш тук, ето защо го помолих да те изчакам тук. — Тя се усмихна горчиво. — Зная, че това е единственото място, откъдето попълваш запасите си. Винаги си настоявал пред баща ми, че се задоволяваш само с най-доброто.

— Паметта ви е добра, господарке Мишани, но се боя, че не мога да кажа същото за преценката ви. С идването си в Аксками сте се подложили на голяма опасност. Сама ли вървяхте по улиците? Това е истинско безумие!

— Зная по-добре от теб рисковете, които съм поела, Юкида — рече невъзмутимо. — Искам да предадеш това писмо на майка ми.

Лечителят поклати уплашено глава.

— Господарке Мишани, така ще изложите живота ми на голям риск!

— Няма никакъв риск. Можеш да го прочетеш, ако искаш. — Тя извади писмото от пояса на робата си и му го подаде. Нямаше печат.

Юкида го изгледа подозрително. Мишани беше сигурна, че в момента мъжът се чудеше към кого трябваше да бъде по-лоялен. От една страна, той бе обвързан с клетва за вярност към семейството й, което включваше и нея, защото тя продължаваше да бъде официално част от рода Коли. От друга страна обаче, всички прислужници знаеха, че Мишани вече не е добре дошла в това семейство и че баща й най-вероятно щеше да я екзекутира, ако я спипаше. Най-малкото щеше да я затвори някъде и да я подложи на разпит. Участието й в заговора по отвличането на Лусия вече бе широко известно, макар и да не бе получило официално потвърждение, както и участието й в бунта в Зила преди няколко години. Чаросплетниците нямаше да проявят никаква милост, ако им паднеше в ръцете, и щяха да се отнесат по същия начин към всеки, който й помогнеше.

— Вземи го — настоя жената. Тя си спомни как Юкида я беше лекувал като малка и как се бе грижил за драскотините и ожулванията й. Нямаше да я предаде; бе абсолютно сигурна в това. Въпросът беше дали щеше да й помогне.

Най-накрая лечителят все писмото и го разгъна. Никъде не пишеше получател или подател — целият текст се състоеше от дузина вертикални колонки с пиктограми от Висшия сарамирски.

— Това е стихотворение — каза той. „При това не много добро“, добави на ум.

— Да — кимна Мишани. — Моля те да го предадеш на майка ми. Няма нужда дори да споменаваш, че е от мен. Никой няма да разбере.

— Чаросплетниците ще разберат — изтъкна лечителят. — Нищо не може да остане скрито за тях.

— Наистина ли вярваш в това? — попита жената. — Не смятах, че се поддаваш на евтиното им всяване на страх.

— Могат да зърнат вината в съзнанието на човека — каза Юкида.

— Само ако имат основание да я търсят там — отвърна Мишани. — Повярвай ми, господарю Юкида. Живяла съм дълго време с хора от Аления орден и съм наясно с много неща. Зная какво могат и какво не могат вещерите. Има риск, но той изобщо не е голям. Ти си единствената ми надежда.

Юкида я изгледа преценяващо, сетне сгъна писмото и й се поклони.

— Ще изпълня молбата ви — обеща той.

— Имаш най-дълбоката ми благодарност — кимна Мишани и отвърна на поклона му по начин, който не подхождаше на високия й ранг. Това бе съвсем преднамерено — тя познаваше добре лечителя и знаеше, че арогантността няма да доведе до нищо, въпреки че мъжът все още беше неин слуга. Това го смути и същевременно го накара да се почувства леко засрамен.

Мишани се шмугна обратно във входа, водещ към задната част на магазинчето, и в същия миг билкарят се върна от кабинета си. Юкида плати за болките и си тръгна, скрил писмото до Мураки ту Коли под робата си.

Съпругата на Лорд Протектора седеше зад писалището си в малката си стая, а перото й драскаше по пергамента под светлината на фенерите. Липсата на прозорци издаваше, че за нея няма голямо значение дали навън е ден или нощ, а и бездруго Мураки нямаше никакво желание да вижда забуленото в зловонни изпарения око на Нуки. Като се изключат редките случаи, когато вечеряше със съпруга си, тя почти не напускаше тази стая. Тъкмо привършваше новия си роман за приключенията на Нида Джан и бе погълната изцяло от света, който сама си беше създала, понесена на крилете на развъзката. Част от нея не бе особено доволна от бързината, с която напоследък завършваше книгите си, защото тя се гордееше изключително много с работата си, ала въпреки че последните й истории не бяха брилянтно изпипани като старите, те в никакъв случай не можеха да бъдат наречени слаби.

Тя не чу как Юкида извести със звън появата си, нито пък обърна внимание на обстоятелството, че влиза непоканен. Подчинените й отдавна се бяха научили да не чакат отговора й, защото тя никога не ги забелязваше. Ето защо лечителят влезе, поклони се и остави някакво писмо на края на писалището й. Докато правеше това, мъжът й хвърли бърз поглед, забелязвайки, че лицето й има блед и болнав вид. Лош въздух и лоши хранителни навици, съчетани с липса на физически упражнения и слънчева светлина. Юкида си помисли, че ако продължеше в същия дух, Мураки съвсем скоро щеше да се разболее. Беше я предупредил за това и бе дръзнал да каже и на Авун, но нито един от двамата не обърна внимание на думите му. Той се поклони почтително и излезе тихомълком от стаята.

Мураки продължи да пише. Минаха няколко часа, преди да спре, за да си починат малко ръцете й, и точно тогава забеляза писмото. Писателката се зачуди как ли бе попаднало тук и в следващия миг си спомни, че Юкида го беше донесъл. Тя го взе, разгъна го и започна да го чете. Щом привърши, дъхът й секна от изумление, а тялото й сякаш се вцепени. След малко Мураки го прочете отново, зачеркна някои от йероглифите, пак го прочете и го изгори във фенера. После седна зад писалището си и се вторачи в страницата, която пишеше.

След един час тя се изправи и отиде да търси Юкида, а меките й обувки шептяха по покритите с лач коридори на Императорската цитадела.

Авун ту Коли влезе в кабинета си с уморени стъпки. Вътре беше сумрачно и хладно, защото облицованият с лач под поглъщаше всичката топлина в помещението. Мебелировката бе оскъдна — голямо мраморно писалище, разположено пред редица стреловидни прозорци, и няколко скрина за съхранение на книжата и документите. Той поддържаше личното си пространство подредено и строго — като живота, който водеше.

Застанал на прага, той огледа нервно помещението и след като се увери, че е пусто, пристъпи вътре и остави завесата да се спусне зад гърба му.

— Добре дошъл, Авун — изхриптя Какре и Лорд Протекторът така се стресна, че подскочи и изруга.

Върховният Чаросплетник седеше зад писалището му, но поради някаква необяснима причина Авун не го беше видял. Той погледна към натрапника, чудейки се дали вещерът не бе използвал някакъв трик, за да остане незабелязан.

— Изглеждаш ми малко нервен днес — отбеляза Какре. — И имаш всички основания за това.

— Не постъпвайте прибързано, Какре — предупреди го Лорд Протекторът, но гласът му не прозвуча никак убедително. — Действията на Фарек нямат нищо общо с мен.

— Колко удобно — процеди Върховният Чаросплетник, плъзгайки се покрай писалището. — Какъв перфектно избран момент — точно след като ти направи всичко възможно, за да изтощиш силите ми. — Вещерът килна глава настрани, при което Маската му от мъртвешка кожа придоби гротескно любопитен вид. — Къде се изгуби, мой скъпи Лорд Протекторе?

Авун си наложи да се успокои и възвърна самообладанието си. Също като дъщеря си, той ценеше високо способността си да контролира емоциите си и обстоятелството, че Върховният Чаросплетник беше усетил страха му, само доказваше колко изплашен беше в действителност.

— Отидох до Ренм за да обсъдим изграждането на нова димна яма — отвърна той.

— Не можа ли да възложиш това на някой от подчинените си? — попита лукаво вещерът.

— Исках да присъствам лично там — рече Авун и пристъпи напред, за да покаже, че не се бои и няма никакви основания да се бои от каквото и да било. — Според мен една ръководна фигура трябва да се занимава както със значимите дела, така и с по-маловажните, за да не изгуби досега с реалността.

— Ето ти малко реалност! — изсъска Какре и протегна едната си възлеста ръка към събеседника си. Лорд Протекторът се сгърчи от ужасната болка — имаше чувството, че Чаросплетникът е впил сгърчените си пръсти във вътрешностите му и ги усуква така, че всеки миг ще се скъсат. Агонията го накара да се олюлее, ала мъжът стисна зъби и не изкрещя, въпреки че изгаряше от желание да го стори.

— Мислеше си, че гневът ми ще се уталожи, ако изчезнеш от погледа ми за няколко дни, така ли? — прохриптя вещерът. — А може би си мислеше, че сигурно ще забравя, нали? Че изкуфялата ми глава няма да си спомни какво си направил, когато се завърнеш? И ти като Фарек страшно си ме подценил. — Пръстите му се свиха в юмрук и този път Лорд Протекторът извика и падна на колене. По олисялото му теме избиха капки пот, а лицето му се изкриви от болка.

— Знаех си… че ще си направиш… грешни изводи… — изпъшка Авун.

— Мисля, че те познавам достатъчно добре, Авун, за да съм сигурен, че си заговорничил с Фарек да ме премахнете — изграчи Върховният Чаросплетник. — Предателството ти е втора природа. Този път обаче избра грешната страна.

— Аз… не беше… аз… — мъжът едва можеше да си поеме дъх. Какре увеличаваше болката и Лорд Протекторът я усещаше в стомаха си като нажежени ножове, които бавно се въртяха сред червата му.

— Продължаваш да отричаш? Ако предпочиташ, мога да претърся мислите ти, за да открия истината — предложи вещерът. — Само че напоследък нещо не съм толкова прецизен както преди. Последствията могат да бъдат… много неблагоприятни.

— Не можеш да ме убиеш — изхъхри Авун. От ъгълчето на устата му се бе проточила пурпурна слюнка.

— Искаш ли да опитам по-силно? — попита изгърбеният старец.

Лорд Протекторът бе стиснал зъбите си толкова силно, че трябваше да положи неимоверни усилия, за да отвори уста.

— Вещерите… ще умрат с мен…

Изведнъж ужасният натиск върху органите му намаля. Не много, но достатъчно, че да му позволи отново да диша от безценния въздух. Авун изпълни дробовете си до краен предел, наслаждавайки се на усещането. Стоеше на четири крака, а кръвта капеше от устата му върху облицования с лач под.

— Интересно — рече Върховният Чаросплетник с равен глас. — Какво искаш да кажеш с това, Лорд Протекторе?

Авун забави отговора си за миг, за да подбере внимателно думите си. Те трябваше да прокарат границата между живота и смъртта. Той избърса устата си с опакото на дланта си и се вгледа в прегърбената фигура, която стоеше над него.

— Няма кой друг да води армиите ви — каза Лорд Протекторът.

— Това ли било? — подхвърли вещерът. — Само това ли можа да измислиш? Жалък си. Има толкова много подчинени — пълководци и генерали от Черната стража, — които с радост ще заемат мястото ти.

— А кой избираше тези генерали? — попита многозначително Авун. — Аз. И именно аз систематично отстранявах добрите от високите постове. Правя това от години.

Какре мълчеше. Мъжът се надигна неуверено, държейки се за плоския стомах с една ръка.

— Провери биографиите им, ако искаш — рече Авун. — Никой от тях няма опит в истинска военна кампания. Те са пазители на мира, мъже, чиято задача е била да поддържат реда в градовете ни. Старите пълководци станаха безполезни, след като започнахме да използваме Различните и Възлите, ето защо ги премахнах. Ти не обърна никакво внимание на това, Какре. Добре е да се

занимаваш както със значимите дела — той се усмихна, показвайки окървавените си зъби, — така и с по-маловажните.

Върховният Чаросплетник продължаваше да мълчи и се взираше в него през тъмните очни прорези на Маската си. Авун се добра до писалището си и се подпря на него, дишайки учестено. Имаше чувството, че се е нагълтал с натрошено стъкло.

— Помниш ли първите месеци на войната? Помниш ли как армиите ви бяха разгромявани на пух и прах от военачалниците на старата Империя? Това ще се повтори, ако ме убиеш. Няма никой, който да заеме мястото ми.

— Все ще намерим някого — изхриптя Какре, ала гласът му звучеше неуверено.

— Сигурен ли си? Знаеш ли какво точно да търсиш у един лидер? — Лорд Протекторът поклати глава. — Няма да стане. Знаеш ли колко време само ще им трябва да се запознаят с вашите сили и да групират армиите? Вие не разполагате с това време. Вашите развъдници не могат да ви снабдяват с достатъчно Различни хищници, за да охранявате територията си и да завладявате нови земи. А колкото повече хищници произведете, толкова по-бързо войските ви ще измрат от глад. Трябват ви Южните префектури, и то преди Жътвената седмица. Тази цел и сега е трудна за постигане, а ако се отървеш от мен, снижаваш шансовете си до нула. Тогава ще започне падението на силите ви и Империята постепенно ще ви разкъса, без значение дали имате фейа-кори или не. С вашите демони на покварата можете да нахлуете в един град, но не можете да го окупирате. За тази цел са ви необходими армии. Необходим съм ви аз!

Лорд Протекторът се изправи гордо пред вещера, без да позволява на болката да си проличи на лицето му, и го изгледа с безчувствения си, змийски поглед.

— Новите димни ями вече функционират. Фейа-корите също са в готовност да бъдат призовани. Трябва да си сътрудничим, иначе безценните ви манастири ще последват участта на Утракса.

С тези думи Авун излезе гордо от кабинета си. Няколкото крачки, които го деляха от завесата на входа, му се сториха най-дългите през живота му — очакваше всеки момент да бъде повален на земята и да бъде измъчван до смърт. Гневът и злобата на Какре сякаш имаха физически измерения и прогаряха дупки в гърба му. Щом излезе в коридора обаче, той вече знаеше, че е спечелил този рунд.