Воалът на властта

Двадесет и девета глава

Кайку стоеше на предната палуба на кораба и се взираше мрачно в сивите върхове. Бе притиснала робата към гърдите си с едната си ръка заради студения бриз. Можеше да сгрее тялото си само с една-единствена мисъл, ала искаше да не й е комфортно. Самото настроение, в което беше, го изискваше.

Небосводът беше мрачен и по нищо не личеше, че е пролет. Десетината кораба се поклащаха лениво и котвените им въжета проскърцваха. Използваха малки гребни лодки, които периодично извършваха курсове до сушата и обратно, за да транспортират ткиуратците и Сестрите до каменистия бряг на Новоземие.

От дни плаваха покрай северната част на Сарамир и не се натъкваха на нищо друго, освен черни скали и отвесни каменни стени, които се издигаха на голяма височина над водата и не осигуряваха никакви условия за акостиране. Всяка сутрин Кайку излизаше на десния борд и наблюдаваше тънката струйка черен дим, която се виеше над вулканичното гърло, известно под названието връх Макара. Сравнително равнинният терен на залива, където бяха избрали да слязат на сушата, продължаваше няколко километра навътре, преди да се издигне отново в сурови планински масиви. Това бе мястото, от където седемстотин ткиуратци щяха да се отправят на югозапад към Адерач.

Поне до този момент пътуването им явно бе благословено от Асантуа. Теченията се носеха в тяхната посока, а ветровете бяха предимно попътни. И въпреки че бяха принудени да поемат по доста заобиколен маршрут — да минат покрай западната страна на Фо, за да избегнат тежко натоварения Камарански проток, и повече от веднъж им се наложи да предприемат обходни маневри, докато Сестрите прикриваха присъствието им от далечни плавателни съдове, — пристигнаха точно по план. Или поне така ги увери Кайлин. Кайку бе престанала да брои дните преди доста време.

Пътуването бе ужасно още преди Кайку да научи за пировата победа на Империята и смъртта на Лусия, а след това неудобството и отегчителното еднообразие, съпътстващи всеки подобен преход, бяха напълно изместени от скръбта й.

Кайку се чувстваше в капан на борда на кораба. Дори в каютата си не можеше да намери уединение, защото я делеше с други две Сестри; това всъщност си беше истински лукс в сравнение с претъпкания трюм, където бяха наблъскани ткиуратците. Почти през цялото време тя носеше грима и одеждите на Аления орден, защото тогава хората я оставяха на мира. Тъмнокосата Сестра често излизаше да се разхожда нощем по палубата като някакъв тъмен призрак и отначало моряците се плашеха от нея, ала после свикнаха и престанаха да й обръщат внимание. Въпреки че Кайлин не бе разгласила спора им в Арака Джо, другите Сестри й нямаха доверие и я гледаха с лошо око; презрението на Кайку към каузата им беше очевидно и посестримите усещаха това. Самата предводителка на Ордена се намираше на друг кораб и избягваше всякаква комуникация с тъмнокосата Сестра, което напълно я устройваше.

В по-тежките си моменти Кайку откриваше някакво мрачно задоволство в мисълта, че смъртта на Лусия е лишила Кайлин от нейната емблема, че Нейно превъзходителство сигурно е побесняла, когато е научила, че грижливо обмислените й планове за бъдещето на Ордена са провалени. Това обаче не беше кой знае каква утеха, защото в дълбините на душата си Кайку знаеше, че Кайлин щеше да превъзмогне това препятствие. Ако чаросплетниците изгубеха войната, заслугата за победата щеше да е на Сестрите и те щяха да се възкачат на тяхното място. Това обаче слабо я засягаше. Защо да се тревожи за свят, изпълнен с толкова много ужас и тъга, който сякаш съществуваше само за да разбива сърцето й отново и отново? Единственото, което я интересуваше, беше нейната печал, и тя се грижеше добре за нея.

Сега наблюдаваше как моряците откарват ткиуратците до брега. Те изгаряха от нетърпение да слязат на сушата — въпреки че бяха понесли пътуването, без да се оплакват, татуираните мъже и жени мразеха да бъдат затваряни за дълго, а и претъпканите кораби, с които бяха дошли дотук, бяха много по-малки от масивните плавателни съдове, докарали ги от Окхамба.

Всичко трябваше да приключи за по-малко от седмица. На стотина километра от тук — в пазвата на планините — се намираше първият манастир на чаросплетниците, а под него лежеше първият вещерски камък. Заради спецификата на терена не бяха в състояние да преценят кога точно щяха да стигнат до там, ала поддържаха връзка със Сестрите, които придружаваха силите на пустинните баракси, и координираха настъплението си. Активността им в чаросплетието бе старателно прикривана; при всеки опит за комуникация няколко Сестри се грижеха нищо да не издаде присъствието им. Участието на Аления орден в тази операция бе строго секретно.

Ако всичко се развиваше по план, бойните отряди на вещерите щяха да напуснат Адерач, за да посрещнат армията на Реки, която идваше от юг, без да очакват нападение от север — откъм морето. Кайку се съмняваше, че чаросплетниците ще възприемат дръзкото бягство на Сестрите от Лаляра като заплаха за първия си манастир; вещерите навярно си мислеха, че враговете им просто се опитват да спасят имперската флота и впоследствие са се насочили на юг към по-безопасни пристанища като Суана или Ейлаза. Освен това чаросплетниците не знаеха, че Мураки ту Коли бе издала плановете им; това беше очевидно от засадата, в която бяха попаднали при река Ко.

Перспективата да приключи веднъж завинаги с всичко това — по един или друг начин — бе успокояваща за Кайку. Тя не се интересуваше от сивите оттенъци между успеха и провала — или вещерите щяха да загинат, или тя. Младата жена къташе в сърцето си спомените за семейството си, за Тейн и за Лусия и ги използваше, за да подклажда омразата си. Ако смъртта й я откъснеше от жестокостта на този свят, нямаше да бъде толкова лоша.

Ала преди това трябваше да направи нещо. Когато достигнеха невидимата преграда, която чаросплетниците със сигурност бяха издигнали около манастира си, щеше да се наложи отново да прибегне до Маската.

Тя продължаваше да лежи в торбата й в каютата — най-отдолу, затрупана от куп дрехи. През нощта зловещото лице й шепнеше, изкушавайки я с обещания за баща й. По някакъв начин Маската бе заграбила част от същността на баща й, както бе заграбила и част от нея. Ако я сложеше, дали отново щеше да си възвърне тихия пристан на детството си, успокояващото присъствие на баща си и онази въображаема сигурност, която този проклет предмет й предлагаше? Не, нямаше да си позволи този лукс. Това беше опиат, който й предлагаше нещо, което Кайку искаше, ала в замяна на всичко онова, което беше тя. Ала всеки път, когато бе принудена да я сложи, ставаше все по-трудно да й устои, а и след толкова дълго време, прекарано в непосредствена близост до Маската, на няколко пъти й се прииска да подири утеха в топлите й обятия. Единствено непреодолимото й отвращение от чаросплетниците и техните изобретения я възпря да не стори това.

Нямаше никакъв избор — стигнеха ли до преградата, трябваше да сложи проклетата Маска. Въпреки че Сестрите можеха да преминат през нея без големи усилия, не биваше да пренебрегват вероятността чаросплетниците да узнаят за това, а в такъв случай щяха да изгубят предимството на изненадата. Единственият сигурен начин да преминат незабелязани бе да използват Маската.

Тази Маска, тази прокълната от боговете Маска, заради която бе изгубила цялото си семейство, продължаваше да бъде едно от най-важните оръжия, които имаха. Просто нямаше други — Маските, които Аленият орден бе отнел от мъртвите си врагове, бяха прекалено древни и могъщи и щяха да донесат гибел и поквара на всяка Сестра, която дръзнеше да ги сложи.

Ето защо тази тежка задача се падаше на Кайку. Именно тя трябваше да преведе седемстотин ткиуратци и почти петдесет Сестри през невидимата бариера. Това щеше да отнеме часове, а тя през цялото време щеше да носи тази ужасна Маска.

Тя погледна отново към планинските върхове и въздъхна. Най-накрая всичко това щеше да свърши. Всемогъщи богове, дано свършеше колкото се може по-скоро!

Тя почувства нечие присъствие до себе си, обърна се и видя Тсата. След известията за смъртта на Лусия ткиуратецът я избягваше, защото не бе сигурен дали Кайку имаше нужда от компанията му, или предпочиташе да остане сама. Напоследък той бе доста зает с дела, засягащи неговия паш, и двамата нямаха много възможности да си поговорят.

— Как са ткиуратците? — попита Сестрата, изненадана колко чужд и състарен й се стори собственият й глас.

— Добре — отвърна татуираният мъж. — Те знаят, че вече всичко виси на косъм след битката при река Ко. Ще дадат всичко от себе си. Преходът през планините ще повдигне духа им след цялото това време, което прекараха затворени на корабите.

Тъмнокосата жена отметна косата от лицето си.

— Какво ще правиш… после? — попита тя, взирайки се в лицето му. — Когато всичко това свърши?

Няколко секунди Тсата я гледаше безмълвно, преди да отговори.

— Зависи от това как ще се развият нещата, когато се доберем до Адерач — рече той. — Няма да кажа, че не съм се замислял над това, но има твърде много неизвестни фактори.

Кайку кимна разбиращо — това не беше опит за измъкване от темата, а самата истина. Ала колкото и откровен да беше, Тсата бе придобил навика да се държи по сарамирски, когато разговаряше със сарамирци, и неизреченият му намек бе пределно ясен. Това, от което зависеше решението му, беше Кайку.

А какво искаше да направи тя самата? Нямаше отговор на този въпрос. Единственият й близък човек освен Тсата беше Мишани, но кой можеше да каже как щяха да се стекат житейските им пътища? Най-вероятно ткиуратският й приятел щеше да се върне в Окхамба заедно със сънародниците си, а Мишани щеше да се заеме с разни дипломатически мисии и през цялото време щеше да пътува насам-натам. Кайку я чакаше единствено самота — празнота, която щеше да зейне след като осъществи обета си за отмъщение. В някои безметежни времена навярно щеше да бъде доволна от безграничната свобода, която й се предоставяше, ала сега възприемаше тази перспектива като плашеща липса на житейска цел.

Тъмнокосата жена внезапно се почувства засегната. Откъде накъде изборът му трябваше да зависи от нея? Защо решенията й бяха толкова важни за другите? Е, щом светът бе твърдо решен да я нарани, защо просто не й позволеше да си отиде от него?

Кайку осъзна, че отново се поддава на самосъжалението си и се взе в ръце. Не, нямаше да поеме по тази пътека. Мъжът до нея я обичаше и беше човек, който заслужаваше да получи нейната любов; вината, че тя не му я даваше, беше само нейна и на никой друг. Искаше да му каже толкова много неща — неща, които се бяха загнездили тъй дълбоко в нея, че тя не знаеше дали изобщо бе способна да ги изрече. Обещания, клетви, обети. Думи, които бяха истински и които можеха да я върнат към света на светлината и смеха. Сега обаче всичко й се струваше толкова крехко и ефимерно. Искаше й се да му каже тези неща, в случай че някой от тях загинеше в предстоящия конфликт, за да може Тсата да узнае истината, но в същото време си даваше сметка, че ако никой от двамата не умреше, щеше да се наложи да живее под бремето на признанието, което беше направила, а усещаше, че още не бе готова за това.

Ала сега не искаше да мисли за тези неща. Решението беше прекалено важно, за да го вземе на момента. И бездруго им предстояха съдбоносни събития; щеше да се занимава с интимните си отношения едва когато приключеха с мисията си. Засега единственото, за което можеше да мисли, беше отмъщението. Напоследък светът се бе преситил на кръв, но нямаше да му стане нищо, ако поемеше още малко.

— Готова ли си? — попита Тсата. — Скоро ще дойде и моят ред. Бих се радвал да се качим в една лодка.

— Само да взема багажа си от каютата — рече Кайку. „И Маската си“, добави на ум, усещайки натрапчивия й шепот дори през стената.

— Тогава ще те изчакам — каза ткиуратецът и тъмнокосата Сестра се запъти към каютата си, но изведнъж се спря и се обърна към него.

— Наистина ли ще ме чакаш? — попита Кайку и по интонацията й си личеше, че въпросът й не се отнася за слизането на брега. — Колко време ще ме чакаш?

— Докато е жива надеждата ми — отвърна Тсата, без изобщо да се смути. — Докато времето, прекарано с теб, започне да ми причинява повече болка от времето, прекарано без теб.

Кайку усети как в гърдите й се надигна болезнена буца при тези думи. Тя си даде сметка, че не може да го погледне в очите и че ако остане още малко време под натиска на бледозеления му взор, ще започне да плаче. Чувстваше се толкова крехка и уязвима, че чак се мразеше за това.

— Няма да се бавя — каза младата жена и продължи към каютата си; ала дори тя не знаеше дали думите й се отнасяха за слизането на брега или представляваха отговор на признанието на Тсата.

Трябваха им шест дни, докато стигнат до невидимата преграда на чаросплетниците. Шест дни, преди Кайку да сложи отново Маската — шест дни, през които тя се чувстваше щастлива за пръв път от цяла вечност.

Копитата на манкстуата на Реки хрущяха по каменистата настилка на прохода. Бараксът наблюдаваше гнусовраните, които се рееха в утринното небе, а очите му бяха изпълнени с подозрение. Въздухът беше застинал неподвижно, сякаш бе замръзнал.

Благородникът яздеше с ръка до дръжката на своя меч наката. Косата му бе завързана на къса опашка, за да не влиза в очите му по време на битката, при което белегът му ставаше още по-очевиден. Бежовата кожа на доспехите му проскърцваше леко при движенията му, а лицето му бе мрачно и съсредоточено.

Реки поддържаше връзка с ткиуратците, откакто бяха слезли на брега, но през това време напрежението сред войниците му бе достигнало критичната си точка. Различните зверове бяха изчезнали, с изключение на гнусовраните, които се рееха на недостижима за оръжията им височина. Ако изчисленията на Сестрите бяха точни, щяха да достигнат вещерската бариера след по-малко от час. Ткиуратците вече бяха успели да я преминат под прикритието на нощта и бяха заели позиции от вътрешната й страна. На пътя на пустинните воини обаче не се изпречваха никакви врагове и именно това притесняваше Реки.

Беше прекалено лесно. Самият проход бе доста опасен — плитка долина, застлана с глинести шисти и гранитни плочи, от двете страни на която се издигаха високи върхове. След изнурителния преход из враждебната пустош на стръмните върхове трябваше да е доволен, че най-накрая ги чакаха няколко километра равен терен. Хората му бяха останали без сили от тежкото пътуване и имаха нужда от почивка, ала оскъдното време, с което разполагаха, просто не го позволяваше. С напредването на деня шансовете да бъдат забелязани от реещите се гнусоврани нарастваха и тайната им операция щеше да бъде разкрита.

И ето че сега трябваше да преминат през този необичайно спокоен проход.

Реки бе разпратил всички разузнавачи, с които разполагаше, да претърсят околните райони, но никой не откри и следа от врага. Младият баракс помоли Сестрите, които ги придружаваха, да сторят същото, но и техните усилия не доведоха до никакъв резултат. Навярно вещерите събираха силите си около Адерач, а може би ги разполагаха вътре в самия манастир. Това усложняваше значително ситуацията. Така щеше да е много по-трудно да подмамят чаросплетниците извън стените на убежището им, да не говорим и че щяха да разполагат с много повече време, за да унищожат вещерския си камък, ако се стигнеше до там. А това щеше да е катастрофално за Империята.

Асара яздеше до него, заобиколена от пустинните бойци, които се точеха из тесния проход. Копитата на манкстуата й потракваха по гранитната плоча, а тя самата се опитваше да събере в едно образа на мъжа до себе си с този на момчето, което бе съблазнила преди толкова време в Императорската цитадела. Невъзможна задача. Реки не беше голям воин — силата му беше в тактиката и той никога не се сражаваше в предните редици като някои баракси, — но сега определено изглеждаше като такъв. Някога стеснителен и плах, сега братът на Лараня беше самоуверен и решителен и бойците му бяха готови да дадат живота си за него.

Асара бе наблюдавала отблизо тази промяна, която едва ли щеше да се осъществи без нейна помощ. Обстоятелството, че има такава необикновена красавица за любовница, а после и за жена, направи чудеса със самочувствието на неуверения баракс. Тя му бе останала вярна и предана, винаги го подкрепяше в начинанията му и го насочваше в правилната посока, а Реки я слушаше и следваше съветите й. Когато беше с нея, той вярваше, че може да постигне всичко, и тъй тази вяра се превърна в реалност. Последните четири години бяха отлетели неусетно за Асара — на нейната възраст времето течеше ужасно бързо. Тя имаше тялото и лицето на богиня на двадесет жътви, но душата й беше на деветдесетгодишна старица.

Нещата обаче не се развиваха както трябва. Над взаимоотношенията им бе надвиснал облак, който ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Съпругът й все по-често я разпитваше за миналото й; любовта му към нея го отравяше. Въображението му рисуваше десетки ужасни сценарии, които той й разказваше, за да провери реакцията й, и непрекъснато правеше отчаяни предположения за детството й, дебнейки всеки неин жест, който би могъл да потвърди хипотезата му. Това се бе превърнало в истинска мания; в обсебеност, чийто червей го разяждаше отвътре и се хранеше с любовта му към нея. Ако Асара не бе завъртяла главата му до такава степен, това едва ли щеше да се случи и навярно Реки нямаше да недоволства от неведението си, но тя имаше достатъчно голям опит с представителите на силния пол и знаеше, че съпругът й или щеше да намери отговорите на въпросите, които го тормозеха, или щеше да извърши нещо безумно. Познаваше мъже, които бяха погубвали партньорките си при подобни случаи, а други се хвърляха от високите крайморски скали, избирайки смъртта пред терзанията.

Изглежда скоро щеше да се наложи да го изостави.

Целият й живот представляваше един низ от временни епизоди, прекъсвани от моментите, когато истината за същността й излизаше на бял свят и тя трябваше да замине надалеч. По някое време хората започваха да забелязват, че тя не остарява, че раните й зарастват с необикновена бързина или пък в района на местонахождението й започват да се появяват множество смъртни случаи. През последните две-три седмици Спящата смърт покоси няколко души от армията на Реки и хората започнаха да говорят за чума. Това не бе особено мъдро от нейна страна, ала Асара бе гладна. Всъщност, никога през живота си не се бе чувствала по-гладна и тайнствената красавица прекрасно знаеше причината за това — разбра го преди седмица, когато внезапно се събуди посред нощ до съпруга си.

Беше бременна с детето на Реки.

Никой не биваше да узнава за това — дори Либера Драмач, където нейните редки дарби се приемаха и бяха известни на неколцина души. Трябваше да спечели възможно най-много време. Естествено, в крайна сметка Кайлин щеше да научи, че Кайку е изпълнила нейната част от сделката, сключена между предводителката на Аления орден и Асара преди толкова много години, и това едва ли щеше да й хареса. Съпругата на Реки вече не й беше задължена за нищо — най-накрая бе получила онова, към което се стремеше от толкова време.

Асара бе твърдо убедена, че в мига, в който Кайлин научи истината, ще направи всичко възможно, за да я убие. И нея, и децата й. Предводителката на Аления орден се боеше, че красавицата ще постави началото на нова раса, чиито представители ще могат да променят облика си според желанията си, и възприемаше това като сериозна заплаха за организацията си. Ето защо Асара нямаше никога вече да се върне в Арака Джо, нито пък да има нещо общо с Либера Драмач или Аления орден.

„Тогава защо не тръгнеш още сега?“, каза онзи глас в съзнанието й, който поставяше детето й на първо място пред всичко друго. „Получи онова, което искаше от него. Вземеш ли участие в предстоящата битка, може да загинеш, а това, което носиш в утробата си, е прекалено ценно, за да си позволиш да го изгубиш. Отсега нататък най-важната ти задача е да оцелееш.“

Ала въпреки че беше убедена в това, Асара не можеше да тръгне. Преди това трябваше да свърши едно нещо.

Внезапният вик, който проехтя наблизо, я извади от унеса й и насочи вниманието й към заобикалящата ги обстановка. Тя видя, че погледите на всички войници са насочени нагоре, и когато вдигна глава, видя, че стръмните склонове буквално гъмжат от Различни хищници, които се спускаха към тях като буйни реки от нокти, козина, люспи и зъби. Изчадията прииждаха и зад тях, отрязвайки пътя им за отстъпление.

Бяха в капан.

— Как така не ги видяхме? — извика Реки, докато изваждаше меча си от ножницата. Разгневеният му взор изпепеляваше Сестрата, която яздеше наблизо. — Как така не разбрахте?

Изражението на жената беше мрачно, ала невъзмутимо — тя не изглеждаше нито изненадана, нито ужасена.

— Изглежда са се научили да се прикриват добре — гласеше безстрастният й отговор.

Реки я изгледа отвратено и отвърна лице от нея, изсумтявайки презрително. Пушките на пустинните воини вече гърмяха, но само боговете знаеха дали изобщо имаха някакъв шанс срещу прииждащите пълчища. Различните зверове сякаш извираха от планинските недра.

— Остани до мен, Асара — промълви Реки, след което отправи кратка молитва към Суран и в същия миг първият от Различните хищници се нахвърли отгоре им.