Воалът на властта

Тридесета глава

Окото на Нуку се издигна в небето и бледото му сияние озари чудовищната архитектурна конструкция, известна под названието Адерач.

Най-старият манастир на вещерите представляваше кошмарно свидетелство за безумието на своите създатели. Въпреки че и другите манастири бяха подчинени на лудостта и хаоса, никой от тях не можеше да се сравни с гигантското съоръжение, изникнало на мястото, където чаросплетниците бяха открили първия вещерски камък и където Арикарат ги бе подчинил на волята си.

Построен от пясъчножълт пясък, той се издигаше в подножието на връх Аон; невъобразимо съчетание от най-различни форми, споени заедно в една кошмарна цялост, подчинена на някакви извратени свои закони. Огромни минарета се издигаха под неестествени ъгли във въздуха редом със спираловидни остъровърхи кули, стените се извиваха хаотично като змии, сякаш този, който бе започнал да ги строи, изведнъж бе забравил за функцията им, а голяма част от коридорите и вратите не водеха до никъде. Гигантските статуи, разпръснати из безлюдните околности, бяха едновременно величествени и ужасяващи — те сякаш бдяха над зловещото въплъщение на лудостта, протегнало каменните си, пясъчножълти пипала във всички посоки. Половината от манастира бе абсолютно необитаема, както и голяма част от външните постройки; въпреки че изглеждаха като шедьоври на умопомрачението, родени от стотици безмозъчни прищевки и капризи, в доста от тях се откриваха гениални строителни решения, които не биха хрумнали и на най-добрите имперски архитекти.

Никой не знаеше откъде точно идваха идеите на чаросплетниците. Ала както Маските заграбваха частици от своите притежатели и ги запазваха в себе си, така и късовете вещерски камък съдържаха фрагменти от Арикарат. Тъмното знание, което се съдържаше в тях, се разкриваше чрез мечти, видения и моменти на проникновение, които чаросплетниците в никакъв случай не биха могли да постигнат сами. Пододбно на фенери в гъста мъгла, в съзнанието им проблясваха откровения, някои от които бяха толкова зловещи и чужди, че запращаха онези, които ги бяха съзрели, в бездната на лудостта, а други лежаха на ръба на разума — неразбираема математика, комбинации от данни, които водеха до странни резултати, причудливи логически връзки и всевъзможни налудничави идеи. Процесът на предаване на информация не беше особено ефективен — на всеки хиляда засечки се падаше по един миг на шокиращo проникновение, — ала именно тези мигове движеха чаросплетниците. Под привидната анархия в Адерач всъщност господстваше хладна и сурова целеустременост.

Ткиуратците нападнаха рано сутринта, веднага щом научиха за засадата, в която бяха попаднали силите на Реки. Татуираните мъже и жени се прокрадваха от вътрешната страна на невидимата преграда, а настъплението им беше прикрито от Сестрите. Когато първите гнусоврани се появиха в небето, Аленият орден ги отпрати надалеч, а когато един от вещерите започна да оглежда района, където се намираха, посестримите го заслепиха с ловките си умения. Засега всичко се развиваше добре — надеждите на Кайлин, че чаросплетниците няма да очакват атака от север, се бяха оправдавали.

Когато моментът настъпи, ткиуратците изоставиха прикритието си и се втурнаха напред, надавайки бойни викове. Кайку се намираше в ариергарда заедно с част от Сестрите. В околностите на Адерач имаше поне двеста Различни зверове, които изпълняваха ролите на стражи. Веднага щом забелязаха врага, те се опитаха да отрежат пътя му.

Двеста Различни хищници можеха да причинят големи щети дори на такива опитни бойци като ткиуратците, ала изчадията не координираха действията си и се нахвърлиха върху окхамбските жители, без да се ръководят от някаква тактика. Татуираните бойци ги насякоха на парчета.

При вида на Адерач Кайку почувства прилив на дива радост. Манастирът бе притаен в подножието на колосалния връх Аон, който се издигаше високо в бледото небе вдясно от тях. Близостта на целта им и вихрещата се битка пред тях я извадиха от сантименталния унес, в който бе изпаднала след свалянето на Маската предишната нощ. Богове, съзнанието й още тръпнеше от омерзителната наслада, с която я бе дарил проклетият предмет, и част от нея не спираше да я подтиква да я сложи отново, нашепвайки й колко страшна и респектираща ще бъде с нея. Ала младата жена вече носеше другата си маска — тази на Аления орден — и се опитваше да си внуши, че тя й бе напълно достатъчна. Кайку се усмихна горчиво на иронията на ситуацията — използваше едната маска, за да отблъсне изкушенията на другата.

Тя мярна за миг Тсата, който се сражаваше ожесточено с Различните твари; чертите на лицето му бяха обтегнати, докато посичаше връхлитащата го група фурии. В следващия момент обаче татуираният мъж изчезна сред хаоса на битката, а преди Кайку да успее да го зърне отново, чаросплетниците ги нападнаха.

Силата на атаката им бе потресаваща — никоя от Сестрите не очакваше подобна ярост. Вещерите се спуснаха върху тях като орда побеснели демони, връхлитайки със страшна сила; Кайку никога преди не ги бе виждала толкова разярени. Враговете им бяха бесни, задето бяха измамени, но гневът им се увеличаваше още повече от обстоятелството, че жени бяха успели да проникнат в тази мъжка обител, появявайки се в такава близост до сърцето им. Под тази демонична ярост се таеше отчаян страх, защото знаеха, че са допуснали грешка и че съперниците им се намират достатъчно близо, за да достигнат до най-ценното им съкровище.

Първият сблъсък бе брутален и Сестрите за малко да рухнат под свирепата атака, защото не можеха да посветят цялото си внимание на схватката, докато не се абстрахират напълно от физическия свят. Притиснати от необходимостта да тичат към манастира, те се сражаваха в движение. Яростта на вещерите обаче им направи лоша услуга — освирепели от гняв, те не бяха достатъчно прецизни в ударите си и Сестрите успяха да отвърнат на атаката, изплитайки капани и защити около себе си.

Както всяка една от Сестрите, и Кайку бе охранявана от неколцина ткиуратци, и техните движения й подсказваха накъде да тича, докато се намираше в чаросплетието. Тя действаше в пълен синхрон с посестримите си и изпита чувство на задоволство, когато видя как вещерите попадат в капаните им или полагат огромни усилия, за да се измъкнат от тях. Тези, които бяха твърде бавни, бяха разкъсани на парчета от Сестрите или се изгубиха навеки в задънените лабиринти, оставяйки изгърбените си, лигавещи се тела в състояние на умопомрачение, тъй като бяха безсилни да се завърнат в тях.

По време на суровото им обучение Кайлин бе посветила Сестрите в тайните на най-различни бойни техники и сега Кайку усети как няколко нейни посестрими използват настъпилия хаос, за да напуснат незабелязано полесражението и да потърсят Възлите. Кайку ги бе научила как да проследяват връзките между Различните хищници и техните кукловоди — тя самата бе започнала да го прави интуитивно още в разлома Ксарана, но овладяването на този прийом се оказа доста трудно за повечето Сестри. В крайна сметка обаче те го усвоиха и се възползваха от наученото, а вещерите бяха прекалено погълнати от битката, за да им попречат. Щом откриха Възлите, те взривиха вътрешните им органи; лишени от контрол, тези от изчадията, които още не бяха намерили смъртта си в схватката с ткиуратците, веднага избягаха в дивата пустош.

По някое време Кайку забеляза един облак от разпръснати нишки, който чаросплетниците изстреляха на юг. Това бе зов за помощ, насочен към вещерите, устроили засада на Реки. Нещата се развиваха точно както бе предсказала Кайлин.

Изведнъж Сестрата вдясно от Кайку се преви на две и рухна на земята. Ткиуратците около нея веднага я хванаха и я изправиха, ала тъмнокосата жена знаеше, че е безполезно. Вещерите бяха успели да се доберат до нея. Същността й бе напълно унищожена и тялото й се бе превърнало в празна обвивка, която щеше да престане да функционира всеки момент.

В сражението сред златистите нишки участваха повече чаросплетници, отколкото Сестри; жените обаче бяха по-изкусни, въпреки новите трикове, които опонентите им явно научаваха след всеки сблъсък помежду им. Битката щеше да е сурова, но можеха да я спечелят. Поне докато не се намесеха другите вещери, които в момента се занимаваха с армията на Реки.

Времето беше на страната на враговете им. Трябваше да открият и унищожат вещерския камък колкото се може по-бързо. В противен случай щяха да изгубят всичко.

Погълната от схватката, Кайку почти не обърна внимание на оглушителния рев на ткиуратците и тропота на стъпките им, докато се хвърляха в атака. Различните зверове вече не представляваха заплаха и тя се бе концентрирала над чаросплетниците. Ала с приближаването си до зловещия храм тя почувства и нещо друго. Вещерския камък. Струваше й се, че усеща противното му пулсиране директно в съзнанието си. В сравнение с находището под Адерач всички други вещерски камъни, на които се бе натъквала преди, изглеждаха незначителни — никога досега не се бе възправяла срещу подобно чудовищно присъствие. Щом усещаха силата му от такова разстояние, какво ли щеше да бъде да застанат пред него? За пръв път от началото на мисията Кайку почувства как червеят на съмнението започва да я гризе отвътре.

„Аз мога да те даря с успокоение“, прошепна Маската, скрита под робата й.

Тъмнокосата жена се поколеба за миг и изведнъж един от чаросплетниците се понесе към нея с бързината на стрела. Спаси я единствено намесата на Кайлин — тя омота носещото се към нея острие в множество нишки и го отблъсна настрани.

(( Кайку, концентрирай се! )), нареди й предводителката на Ордена. Кайку се подразни от наставническия й тон, но използва гнева си да прочисти съзнанието си от шепота на Маската. Омразата беше неин съюзник в тази ситуация, без значение към кого беше отправена.

Намираха се пред една от многобройните стени на Адерач — между две крила, които се виеха като ъгловати пипала от двете им страни. Самият зид бе съграден от неравни редици тухли и изглеждаше огънат навътре. Ткиуратците вече ги чакаха пред него.

(( Последвайте ме! )) гласеше заповедта на Кайлин и Кайку и неколцина от Сестрите отделиха фрагменти от съзнанията си, съсредоточени над битката в чаросплетието, и ги изпратиха след Нейно превъзходителство. Те се разположиха по протежението на стената, втъкавайки се в основата й, и тя се срути сред облак прах. Ткиуратците веднага се втурнаха напред, а Кайку ги последва, напускайки битката. Неколцина вещери бяха загинали и поне засега посестримите й не се нуждаеха от помощта й.

На фона на утринната светлина коридорът на манастира, по който поеха, изглеждаше още по-мрачен. Кайку забеляза, че стените му бяха построени под различни ъгли и в единия си край бяха по-високи от другия. Тук-там от двете страни на прохода се виждаха врати, ала размерите им бяха прекалено малки за всяко същество, по-голямо от куче. Изкривената перспектива й причини световъртеж и болки в главата.

В следващия момент Тсата изникна до нея и я хвана за ръката. Кайку се зарадва на появата му и двамата се затичаха заедно из осеяния с каменни отломки коридор. От време на време ткиуратците се натъкваха на Различни хищници, затворени в манастира, и се разиграваха краткотрайни схватки.

Вътрешността на Адерач беше не по-малко извратена от външността му. Коридорите се стесняваха, без да водят до никъде; зад вратите имаше стени; проходите бяха като лабиринти. Всяко следващо помещение криеше някакаква нова чудатост. Натъкнаха се на кристален многосвещник, който висеше над касапска маса, осеяна с късове кървава плът, както и на четириметрова статуя — едновременно отблъскваща и изящно изваяна, — която се извисяваше в загадъчно помещение без врати. (Откриха го, когато една от Сестрите проби дупка в стената.) Едва ли някой щеше да забрави и кръглата зала с черен кладенец в центъра, от където се чуваше кошмарен гладен вой. Малко от нещата, които видяха, имаха някакъв ясен смисъл, и поне до този момент не се бяха натъкнали на нещо като трапезарии или зали за съвещания. Непрекъснато се виждаха доказателства за светкавична евакуация — навсякъде се търкаляха остатъци от храна и най-различни отпадъци; в огнищата продължаваха да къкрят гърнета със задушено, а търкалящите се по земята факли продължаваха да горят. Кайку очакваше да види голнерите — дребните на ръст слуги на чаросплетниците, — ала въпреки че кухненските принадлежности и миниатюрните следи по прашния под свидетелстваха за присъствието им, не зърнаха нито един от тях.

Имаше обаче мъртви Възли. Издължените им, извънредно мършави тела, облечени в черни роби, бяха сгърчени в предсмъртна агония, а от очните прорези на белите им маски продължаваше да се процеждат алени струйки кръв. Стомахът на Кайку се сви, когато си спомни какво се криеше под тези маски. Тсата, който също знаеше отговора на този въпрос, я стисна окуражително за ръката и тя сплете пръсти с неговите.

По всяка вероятност това бяха Възлите, които управляваха Различните хищници, избити от ткиуратците. Кайку се намръщи. Всичко изглеждаше прекалено лесно, а и самите Възли бяха твърде малко за нуждите на манастир като Адерач.

Придружена от Тсата и още неколцина ткиуратци, тъмнокосата Сестра обикаляше от зала в зала. Вещерската архитектура често ги заблуждаваше и ги връщаше отново там, откъдето вече бяха минали веднъж, но в подобни случаи Кайку пробиваше отвори в стените, като все пак внимаваше да не срути тавана върху тях. Другите Сестри се носеха по коридорите над тях, устремени нагоре към кулите.

По едно време Кайку за малко да се сблъска с Кайлин, която влезе в същото помещение, където се намираше и тя, но през друга врата. От стените, пода и тавана на стаята стърчаха полукръгли метални дискове, гравирани с непознати за Кайку йероглифи.

— Това не ми харесва, Кайлин — рече тъмнокосата Сестра.

— И на мен — сподели тревогата си предводителката на Аления орден. — Къде са всички? Защо не ни оказват съпротива? Поне разбрахме, че не са по горните етажи.

Кайку тропна с крак по каменния под.

— Долу са — каза тя. — Изтеглили са се в подземията и ни чакат да дойдем.

Двете жени се спогледаха и веднага си пролича, че по-възрастната е на същото мнение. Сблъсъкът в чаросплетието продължаваше да се вихри, гъделичкайки сетивата им. От време на време Кайку проверяваше как се развиват нещата, но поне засега Сестрите нямаха нужда от помощ.

— Усещаш ли го? — попита по-младата жена. — Вещерския камък. Вече възпрепятства чаросплитането ми — не мога да видя структурата на това проклето място, нито пък да открия някакъв път, който да ни отведе долу.

— Има много пътища, по които да се спуснем там — рече й предводителката на Аления орден. — На мен не ми въздейства както на теб, но вероятно това ще се промени, когато го наближим. — Кайлин разпрати информацията, с която разполагаше, на посестримите си, и Кайку видя всички пътища, водещи към подземията на Адерач. Отговорите последваха незабавно — всяка от Сестрите знаеше мястото си, независимо дали щеше да продъжи да се сражава с чаросплетниците, да проверява горните етажи на манастира, да поддържа връзка с онези от тях, които придружаваха Реки, или да се насочи надолу — към онова, което ги очакваше под зловещия храм.

Битката в чаросплетието внезапно приключи. Вещерите отстъпиха като един и се завърнаха в телата си. Озадачени, Сестрите тъкмо се чудеха дали да ги последват, когато Кайлин им забрани това.

(( Не се оставяйте да ви примамят в капан. Ще се спуснем долу и ще ги довършим там. ))

Адерач беше измамно тих. Никъде не се водеха битки — нито във физическия, нито в незримия свят. Манастирът изглеждаше неестествено спокоен, като се изключи пулсирането на вещерския камък под краката им.

— Хайде — каза предводителката на Аления орден и закрачи напред. Кайку, Тсата и сънародниците му я последваха. Единственото, което знаеше тъмнокосата Сестра, беше, че се намираха близо до централната част на Адерач. Другите Сестри поеха по други пътища. Останалите ткиуратци също се присъединиха към тях, оставяйки околностите на манастира неохранявани. Ако не успееха да постигнат целта си, единственият им шанс за оцеляване се състоеше в това да се махнат от тук, преди армията от Различни хищници, сражаваща се с бойците на Реки, да се е притекла на помощ на чаросплетниците.

В противен случай щяха да се окажат в капан.

Асара натисна спусъка, презареди и стреля отново. Трябваха й още два изстрела, за да пробие масивния череп на челюстника, но най-накрая успя да порази мозъка му. Звярът се строполи на земята, а дългите му бодли потрепериха, докато животът го напускаше.

Плувнала в пот и прах, тя се озърна и потърси с поглед Реки. Съпругът й бе заобиколен от верните си стражи, и макар че беше извадил своя меч наката, по острието не се виждаше и капка кръв; поне досега бойците му го пазеха добре. В момента отблъскваха други два челюстника — масивни чудовища с огромни зъбати муцуни и смъртоносни бодли. Те имаха само по един чифт крайници, които завършваха с три остри, закривени нокътя, а късата им опашка им служеше най-вече за да пазят равновесие. Въпреки че не бяха особено пъргави, бяха доста бързи при фронтални нападения, а бодливата им броня ги правеше изключително опасни при близък бой.

Асара се огледа наоколо. Проходът се бе превърнал в истинска кланица, ала ядрото на пустинната армия все още се държеше, като навярно заслуга за това имаше обстоятелството, че по-голямата част от Различните твари бяха напуснали полесражението. Отначало вещерските пълчища бяха отнели живота на мнозина от войниците, но пълководците на Реки мъдро бяха възприели отбранителна тактика. По някое време обаче нападателите им внезапно се изтеглиха и се насочиха на север, най-вероятно под въздействието на някакъв незнаен сигнал, оставяйки достатъчно голям брой Различните зверове, ето защо сражението продължи. Сега силите на Реки взимаха надмощие, ала ситуацията далеч не беше задоволителна.

Младият баракс също се оглеждаше за съпругата си и когато очите им се срещнаха, в душата му се разля неизразимо облекчение. Внезапно започналата битка ги бе разделила, но ето че сега Асара преметна пушката си през рамо, извади кинжала си и започна да си пробива път към мъжа си.

Челюстниците най-накрая рухнаха на земята, след като бяха успели да повалят трима от бойците на Реки, и хората му тъкмо се прегрупираха, когато съпругата му стигна до тях. Стражите мигом й направиха път и младият благородник се хвърли към нея. Той я прегърна толкова силно, че чак й изкара въздуха, ала в следващия миг внезапно изохка и се отдръпна от жена си, поглеждайки изненадано към ръката си.

Асара улови дланта му, а на лицето й се изписа загриженост. Там, където кинжалът й го бе порязал, се виждаше дълбока драскотина, която тъкмо започваше да се изпълва с кръв.

— Внимавай, мой бараксе — прошепна му тя. — Ще се нараниш. — Тя обърна ръката му и го погледна с усмивка. — Моля се това да е най-лошата рана, която да получиш днес.

— Тези мъже ще се погрижат за това — засмя се в отговор съпругът й. — На моменти ми се приисква и аз да се включа в битката, но те не искат и да чуят за това.

Асара извади превръзки от джобовете на пътническите си дрехи и внимателно превърза ръката му. Реки сви пръстите си в юмрук и откри, че бинтът не пречи по никакъв начин на движенията му.

— Къде се научи да правиш това? — попита той.

— Няма значение — махна с ръка Асара, очите й се присвиха за миг и моментът на нежност между тях вече бе безвъзвратно отминал.

Реки понечи да каже нещо, но в последния момент се отказа и погледна настрани. Сега не му беше времето. Щеше да изкопчи отговорите от нея, каквото и да му струваше това; само че по-късно.

Внезапно проехтя изплашен вик и той се обърна тъкмо навреме, за да види как пет гаурега си пробиват път към него, помитайки войниците му като сламени куклички.

— Назад! — извика Реки и избута Асара зад гърба си. Стражите му веднага се приготвиха да посрещнат заплахата. Едно от чудовищата вече бе простреляно в главата и се строполи бездиханно на земята, ала другите четири се врязаха в хората му, надавайки ужасен рев.

Бойците от личната гвардия на Реки бяха най-добрите воини, с които разполагаше родът Танатсуа, но дори за тях не бе лесна задача да убият гаурег. Младият баракс залитна и падна, когато хората му отстъпиха под силата на удара, а когато се изправи, Асара не се виждаше никаква. Мечовете запяха своята песен и едното от Различните създания изгуби пръстите си, а кракът на друго бе отсечен от глезена и то се строполи тежко в прахта; в същия миг в муцуната му бе забит мечът на най-близкия страж. Реки внезапно осъзна колко нелепо бе желанието му да се сражава — той не беше воин и в момента повече от всичко на света му се искаше да се махне по-далеч от тук. Ала тъй като не беше и страхливец, остана на мястото си.

Схватката бушуваше с пълна сила около него, но благородникът не можеше да види враговете, защото бойците му бяха оформили плътен кръг около него и мечовете им не спираха да секат. Писъците на умиращите се смесваха с пукотевицата на пушките и ревовете на Различните изчадия. По едно време живата верига около него се разтвори и бараксът видя как поваленият на земята гаурег бива накълцван на парчета от хората му.

Сетне стражите му разшириха кръга си и той видя, че и четирите Различни чудовища лежаха мъртви пред краката им. Скоро след това вестоносецът донесе новината, че Сестрите са установили надмощие над чаросплетниците и са започнали да избиват Възлите, управляващи Различните зверове. Съотношението на силите се обръщаше.

Реки обаче го слушаше с половин ухо, защото очите му шареха из прохода като обезумели.

— Къде е вашата бараксиня? — обръщаше се той към бойците наоколо. — Къде е Асара?

Те обаче не можеха да му отговорят, а и той самият не я бе виждал, откакто гаурегите се бяха нахвърлили отгоре им.

В крайна сметка не успя да я открие. Дори и след като битката приключи, а остатъкът от армията му — която се бе стопила наполовина, — пое към Адерач с надеждата да помогне на съюзниците им. Сломен от мъка, Реки остана с неголям отряд в осеяния с трупове проход и през цялото време отправяше горещи молитви към Суран любимата му да е жива.

Навярно щеше да я намери, ако разполагаше с повече време. Щеше да претърси всеки сантиметър от Сарамир, дори и да имаше зрънце надежда. И може би, когато най-накрая я намереше, щеше да я открие с тяхното дете.

Асара знаеше това. Именно поради тази причина тя избяга в планините и именно заради това беше напоила върха на кинжала си с отрова. Беше се снабдила с нея от майстора-отровител, с когото си бе сътрудничел и наемният убиец Кероки, който бе направил неуспешен опит да погуби съпруга й преди няколко месеца. Щяха да минат поне два часа, преди да започне да действа, а тогава вече щеше да е твърде късно да се направи каквото и да било. Дори Сестрите от Аления орден нямаше да са в състояние да сторят нещо различно от това да гледат как съсипаният от скръб благородник умира.

Баракс Реки ту Танатсуа прекара последните минути от живота си в очакване на жената, която обичаше повече от всичко на света, без да осъзнава, че тя вече го бе погубила, както бе убила и сестра му преди няколко години.