Време на промени

21

Веднага след като хвърлихме котва в Манеран и докерите се заеха да разтоварват кораба, аз поисках да ми изплатят припечеленото и после поех към града. На изхода се забавих, за да получа пропуск от имиграционните власти.

— Колко време възнамерявате да останете? — запитаха ме и аз отвърнах, че ще остана не повече от три дни, но всъщност имах намерение да се заселя тук до края на живота си.

Досега бях посещавал Манеран два пъти. Първия път, за да бъда вречен с Халум, а втория, на Именния ден, когато навърших седем. Спомените ми от града бяха само пъстра картина от цветове и неясни форми — бледорозово, зелено и синьо, а също и черния мрак във вътрешността на Каменната черква. Докато се отдалечавах от пристанището, тези цветове ме засипваха от всички страни и заедно с тях пред очите ми изникваха неясни изображения от моето детство. Манеран не е издигнат от камък, по подобие на нашите северни градове, а от изкуствени строителни материали, боядисани в пастелни цветове, така че всяка стена грее в различен оттенък на радостта. Денят бе слънчев и всичко наоколо блестеше под ярката светлина, принуждавайки ме да прикривам очите си. Бях буквално изумен от сложната и разнообразна архитектура. Тук всяка сграда бе покрита с орнаменти, балконите бяха украсени с ковано желязо в най-различни форми, фантастични спирали, живописни арки, пищни щори, така че пред несвикналото око на северняка в първия миг се разгръща пъстра главозамайваща феерия, която постепенно се превръща в елегантна и грациозна картина. И навсякъде се виждат растения — от двете страни на улицата се издигат дървета, от прозорците се спускат пълзящи стебла, в градините цъфтят цветя, а дворовете отпред зеленеят от свежа трева. Общото впечатление е за вълнуваща смес от изящни архитектурни линии в съчетание с природна красота. Манеран е изумителен град, изтънчен, чувствен, упоителен, зрял.

Моите детски спомени не ме подготвиха за горещината. Градът бе обвит в мъгла от изпарения. Въздухът бе влажен и тежък. Имах чувството, че буквално мога да докосна топлината, мога да я сграбча в шепа и да я стисна. Горещината се спускаше отгоре и целият бях потопен в нея. Носех груба моряшка униформа, обичайната зимна премяна за един глински търговски кораб и след първите двеста крачки в топлото пролетно утро на Манеран изпитвах желанието да захвърля дрехите си и до продължа гол.

От един телефонен справочник научих адреса на Сегворд Хелалам, бащата на моята вречена сестра. Наех такси и се отправих натам. Хелалам живееше в покрайнините на града, в един прохладен зелен квартал с просторни къщи и гладки езера. Домът му бе обграден с висока тухлена стена. Позвъних на вратата и застанах под камерата. Таксито също чакаше наблизо, шофьорът сякаш знаеше, че ще ме отпратят. През говорителя от вътрешността на къщата се раздаде нечий глас, вероятно на портиера и аз побързах да отговоря:

— Кинал Даривал от Сала, вречен брат на дъщерята на Върховния съдия Хелалам би искал да се срещне с бащата на своята сестра.

— Господарят Кинал е мъртъв — отвърна ми същият хладен глас. — А ти си измамник.

Позвъних отново.

— Вижте това и преценете наистина ли е мъртъв — извиках и вдигнах към камерата моя кралски паспорт, който бях запазил скрит. — Пред вас стои Кинал Даривал и с отказа си вие му нанасяте оскърбление!

— Паспортът може да бъде откраднат. Или фалшифициран.

— Отворете вратата!

Никакъв отговор. Позвъних за трети път и гласът ме предупреди, че ако не си тръгна незабавно ще повика полиция. Шофьорът в таксито зад мен се покашля вежливо. Не бях очаквал подобно посрещане.Какво да сторя — да се върна в града, а сетне да напиша писмо на Сегворд Хелалам и да се помъча да го убедя, че все още съм жив?

Съдбата се смили над мен в този миг и ми спести по-нататъшните тревоги. Пред вратата спря дълга черна кола, от онези, които използват само членовете на висшата аристокрация и отвътре се показа Сегворд Хелалам, Върховният Съдия на Порт Манеран. По онова време Сегворд бе в зенита на своята кариера и се държеше с царствено достойнство — нисък, но добре сложен мъж, с красиви черти, сребристи благородни коси и поглед изпълнен със сила и целеустременост. Очите му бяха сини, очевидно създадени за да гледат строго и пронизително, носът му бе с величествена извивка, но в противовес с общото впечатление бе топлата усмивка, играеща на устните му. В Манеран, Сегворд имаше славата на човек мъдър и сдържан. Без да се замислям, извиках развълнувано и се хвърлих към него. Той се обърна, погледна ме изненадано и в същия миг от колата изскочиха двама едри здравеняци и застанаха по между ни, сякаш ме бяха взели за убиец.

— Кажи на телохранителите, че няма от какво да се боят — рекох аз. — Нима не познаваш Кинал от Сала?

— Господарят Кинал умря миналата година — отвърна Сегворд.

— Що се отнася до истинския Кинал, новината е твърде тъжна — рекох аз. После изправих рамене и за пръв път откакто напуснах Глейн, си възвърнах едновремешната осанка. Същевременно отпратих телохранителите с такъв нетърпящ възражение жест, че те побързаха да отстъпят настрана. Сегворд впери в мен внимателен поглед. За последен път се срещнахме на коронацията на брат ми. От тогава бяха изминали две години и заедно с тях в миналото бяха останали меките детски черти на лицето ми. Годината прекарана в планината край дъскорезницата бе дала отражение върху фигурата ми, преживяната с фермерите зима бе обветрила лицето ми, а от дългите месеци моряшки живот косата и брадата ми се бяха сплъстили. Острият поглед на Сегворд проникна зад пелената на тези промени и бързо разпозна човека, който се криеше отдолу. После той на свой ред се хвърли към мен и ме прегърна с такова вълнение, че от изненада едва не загубих равновесие. Върховният съдия извика името ми, махна да отворят вратата и ме повлече вътре, където почти веднага бях обгърнат от така мечтания през последните месеци разкош.