Време на промени

66

На закуска бях сам. Макар и необичайно, това не беше изненадващо — Ноим, завърнал се късно през нощта от дълъг път вероятно още спеше, а Халум сигурно бе изморена от поетото лекарство. Имах страхотен апетит и се хранех за трима, обмисляйки през цялото време предстоящата борба със Завета. Докато отпивах поредната чаша чай, един от ноимовите прислужници нахлу в столовата. Бузите му пламтяха, ноздрите му трептяха от вълнение, имаше такъв вид, сякаш всеки миг ще се свлече в несвяст.

— Елате — извика задъхано той. — Броненосците… — той ме задърпа за ръката, измъквайки ме от креслото. Затичах се след него. Вече се носеше далеч пред мен, по пътеката към леговището на броненосците. Помислих си, че животните най-вероятно са избягали през нощта и ще трябва да прекарам целия ден в преследването им. Но когато наближих, не видях съборена ограда, нито някакви следи от разрушения. Прислужникът се вкопчи в оградата на най-голямото леговище, където имаше поне десетина от чудовищата. Погледнах вътре. Животните се бяха струпали, с окървавени муцуни, край някакъв огромен къс прясночервено месо. Ръмжаха ядно и се бутаха пред стъпканата плячка. Дали някое заблудено домашно животно не бе попаднало вътре през изминалата нощ? Защо тогава прислужникът ще ме вика чак тук, при това прекъсвайки закуската ми? Сграбчих го за ръката и го запитах какво толкова странно намира в това, че животните са разкъсали своята плячка. Той извърна ужасеното си лице към мен и прошепна с пресеклив глас:

— Господарката… господарката…