Време на промени

69

Отново сам, поех на север покрай Хюишторите и след това на запад по пътя, който води към Конгорой и Вратата на Сала. Неведнъж ми минаваше мисълта да завъртя волана към пропастта и да сложа край на всичко. Неведнъж, когато първите слънчеви лъчи докосваха клепачите ми в поредния крайпътен хан, аз си спомнях за Халум и с мъка се изправях от леглото, защото толкова по-лесно би било да потъна отново в забравата на съня. Ден и нощ и ден и нощ и после пак ден, още няколко дни и вече бях навлязъл във вътрешността на западна Сала, а пред мен се издигаха планините с прохода. Едно нощ, когато се отбих да преспя в малко планинско градче, узнах че е издадена заповед за моето арестуване. Кинал Даривал, синът на септарха, тридесет годишен мъж, с такъв ръст и черти, брат на господаря Стирон, се издирва като извършител на на чудовищно престъпление — душеразголване, чрез употреба на забранено лекарство. С помощта на споменатото лекарство престъпникът Даривал е довел до безумие собствената си вречена сестра и впоследствие тя е загинала при ужасяващи обстоятелства. Ето защо, нарежда се на всички поданици на Сала да издирят и предадат злодея, за когото се предлага солидна награда.

Щом Стирон знаеше причината за смъртта на Халум, значи научил я бе от Ноим. Бях загубен. Когато стигна Вратата на Сала, там вече ще ме чакат полицейски представители на провинция западна Сала, защото Ноим сигурно е издал намеренията ми. Всъщност, не е съвсем сигурно, защото иначе в заповедта за издирване щеше да се споменава, че съм се насочил към Изгорените низини.

Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа напред. До брега имаше много дни път, във всички пристанища сигурно вече имаше полицейски чиновници, които очакваха да се поява, а и дори да успея да се кача на някой кораб, къде ще отида? В Глин? Манеран? В едната страна ме очакваше хладно посрещане, а в другата вече бях осъден. Значи все пак Изгорените низини. Ще остана там докато се уталожат събитията, а после ще се добера до западния бряг и ще опитам да започна нов живот. Може би.

От градчето си купих всички необходими провизии, които се предлагат на ловците, отправящи се към Низините — суха храна, оръжия, кондензирана вода, достатъчно количество, та при разумно използване да ми стигне за няколко лунни месеца. Докато извършвах покупките, имах чувството че околните ме гледат някак особено. Дали разпознаваха в мен избягалия и отречен от закона син на септарха? Никой не направи опит да ме задържи. Сигурно знаеха, че горе в прохода има засада и не желаеха да рискуват живота си с такъв отчаян престъпник, след като така или иначе не след дълго полицията щеше да го залови. Каквато и да беше причината, измъкнах се необезпокояван от градчето и поех из последния участък на магистралата. В миналото неведнъж бях пресичал тези райони, но само през зимата, когато всичко бе покрито с дебел сняг. Дори сега, в разгара на лятото се виждаха мръсносиви петна сняг, които нагоре в планината ставаха все повече. Близо до двата върха близнаци, които маркираха началото на Конгорой снегът вече лежеше навсякъде. Забавих малко скоростта и наближих големия проход малко преди залез, надявайки се, че мрака ще ме прикрие в случай на пътна засада. Но вратата не беше охранявана. В последния участък изключих светлините на колата и почти на сляпо взех добре познатия ляв завой, но насреща нямаше никой. Стирон не е разполагал с време за да затвори западната граница, или пък не е предполагал, че ще съм изгубил разсъдъка си дотолкова, че да избягам в тази посока. Продължих напред, през прохода и след това се спуснах бавно по западния склон на Конгорой. Посрещнах изгрева в Изгорените низини, задушен от топлина, но в безопасност.