Време на промени

57

В ранна пролет Манеран бе залят от неочаквана топла вълна, последвана от проливни дъждове и растителността избуя до такава степен, че щеше да погълне града, ако не се косеше всеки ден. Навсякъде зеленина, зеленина, зеленина — зеленикава мъгла в небето, зелени порои от дъжд, през които от време на време проникваха изумрудено-зелените лъчи на слънцето. Дори душата на човек можеше да плесеняса в тази влага. Зелени също бяха и навесите по търговската улица. Лоймел ми даде дълъг списък с деликатеси, които да купя за вкъщи, подправки от Треиш, Велис и Мочурливите низини и аз послушно се отправих да ги търся, защото магазинчетата за подправки се намираха само на крачка от Съдийството. Моята съпруга планираше да организира шумно тържество в чест на Именния ден на най-голямата ни дъщеря, която най-сетне щеше да получи своето моминско име — Лоймел. Поканени бяха всички манерански величия. Сред гостите бяха и част от онези, с които тайно бях споделял ритуала на шумарското лекарство и тази мисъл ми доставяше удоволствие. Швайц не бе поканен, не само защото Лоймел не можеше да го понася, а тъй като бе заминал по работа малко преди Манеран да бъде залят от горещата вълна.

Крачех сред зеленината, в посока към магазинчетата. Дъждът тъкмо бе спрял и небето бе като плоска зелена покривка, опряла се на покривите на къщите. Наоколо се носеха омайни аромати, които едновременно дразнеха, възбуждаха и изкушаваха вкуса и обонянието. Внезапно пред очите ми разцъфтяха няколко черни мехура и за миг аз бях Швайц, потънал в оживен пазарлък с току що пристигнал от Шумарския залив капитан. Спрях за да се насладя на приятното смесване на възприятия. Швайц постепенно избледня, а през ноздрите на Ноим улових мириса на прясно окосено сено по хълмовете на имението Кондорит, над мен печеше лятното слънце на Сала, сетне изненадващо се превърнах в банков директор, притиснал в обятията си друг мъж. Не бих могъл да предам съвсем точно въздействието, което имаше върху мен тази последна сцена, краткотрайна и страстна. Съвсем наскоро бях споделил шумарското лекарство със споменатия банков директор, но не си спомням по време на сливането да съм попадал на подобни извратени сцени. Във всеки случай такова нещо не се забравя. Или видението бе рожба на моето въображение, или до този миг го бях пазил скрито в себе си и сега се бе появило своеволно. Възможно ли бе подобно временно отстраняване на възприетите спомени? Така и не успях да обмисля възникналия проблем, защото на рамото ми легна нечия тънка ръка.

— Трябва да говоря с теб, Кинал — каза някой и начинът по който произнесе тези думи ме извади от унеса.

Пред мен стоеше Андрог Михан, архивар на първия септарх на Манеран. Беше дребен на ръст човек с остри черти и посивяло лице. На пръв поглед нищо не издаваше страстта му към забранени удоволствия. Шумарският барон, едно от първите ми завоевания, ме бе свързал неотдавна с него.

— Къде да отидем? — запитах и Михан посочи един божи храм на другия край на улицата, който очевидно бе предназначен за хора от по-низшите класи. Изповедникът бе застанал пред вратата на храма с надежда да хване някоя жертва. Все още не можех да разбера как ще разговаряме свободно в храма, но въпреки това последвах архиваря. Влязохме вътре и Михан нареди на служителя да донесе договора. В мига, когато човека излезе, той се наведе към мен и прошепна:

— Полицията е на път към твоя дом. Когато се върнеш тази вечер, ще бъдеш арестуван и отведен в затвор на един остров в Шумарския залив.

— Къде научи това?

— Декретът беше издаден тази сутрин и мине през мен за завеждане.

— Обвинението?

— Душеразголване — отвърна Михан. — По доклад на агент от Каменната черква. Има и допълнително обвинение — употреба и разпространение на забранени от закона лекарства. Ти си в ръцете им, Кинал.

— Кой е информаторът?

— Някой си Джид, изповедник от Каменната черква. Наистина ли му разказа за лекарството?

— Да. Направих го от наивност. Неприкосновеността на божия храм…

— Храм на лъжите! — изсъска злобно Андрог Михан. — Трябва да бягаш! Властите са вдигнали на крак всички сили.

— И къде да ида?

— Шумарският барон ще те приюти тази нощ — рече Михан. — А след това… не зная.

Изповедникът най-сетне се върна със сноп от договори. Той ни се усмихна примамващо и попита:

— Е, господа, кой от двама ви ще е пръв?

— Този човек има спешна работа — рече Михан.

— Този човек нещо не се чувства добре — измърморих аз.

Подхвърлих на изненадания изповедник една монета и напуснахме храма. Отвън, Михан се престори че не ме познава и ние поехме в различни посоки без да си кажем нито дума. Дори за миг не се усъмних във верността на неговото предупреждение. Трябваше час по-скоро да бягам. Какво да се прави — налага се Лоймел сама да си търси подправките. Спрях една машина и поех незабавно към имението на Шумарския барон.