Време на промени

42

По залез слънце десет от тях дойдоха да ни отведат в гората на изток от селцето. Тук бяха тримата старейшини, още няколко възрастни мъже с двама по-млади и три жени. Една от жените бе млада красавица, другата съвсем обикновена, а третата бе в напреднала възраст. Нашият водач не ни придружи, или не беше поканен, или нямаше желание да участва в церемонията.

Вървяхме доста дълго. След известно време престанахме да чуваме детските викове и лаят на домашните животни. Достигнахме една усамотена поляна насред гората, където стотици дървета бяха повалени и подредени в пет редици от пейки, оформяйки един петоъгълен амфитеатър. В средата се издигаше значително по размери огнище с ръбове от изпечена глина, до него бяха струпани цял куп съчки. Още с пристигането младежите се заеха да палят огън. В далечния край на площадката видях втора очертана с глина шахта, дваж по-голяма от човешки бой, която се спускаше косо в земята и създаваше впечатлението за безкраен тунел към дълбините на света. Надникнах вътре под светлината на лампата, но не видях нищо интересно.

С жестове шумарците ни посочиха, че трябва да седнем в основата на петоъгълника. Едно от момичетата седна съвсем близо до нас. Отляво, край входа на тунела се настаниха тримата старейшини. Двамата младежи продължаваха да се навъртат край огъня вдясно от нас. А в най-далечния ъгъл седнаха възрастната жена, другият старец и близо до тях — красивата девойка. Докато се разполагахме се спусна непрогледен мрак. Шумарците свалиха малкото дрехи, с които бяха навлечени и тъй като изглежда очакваха и ние да последваме примера им, двамата с Швайц се съблякохме и подредихме дрехите си на пейката до нас. По сигнал на един от старейшините красивото момиче се изправи и отиде до огъня. После пъхна една цепеница вътре докато я разпали като факла, приближи се до тъмната паст на тунела, приведе се непохватно и заслиза надолу. Малко по-късно изчезна, а сиянието от факлата постепенно се изгуби, докато на негово място остана само тънка струйка дим. Не след дълго девойката се появи отново, този път без факла. В едната си ръка носеше грубо оформено пръстено гърне, а в другата кана от зеленикаво стъкло. Другите двама старци — или жреци — се надигнаха от местата си и поеха съдовете от нея. Сетне запяха монотонна песен, един от тях пъхна ръка в гърнето, извади шепата си пълна с белезникав прах — лекарството! — и го изсипа в каничката. Другият я разтърси, за да се смеси прахът равномерно. Междувременно старицата — може би жрица? — се беше проснала край входа на тунела и тананикаше нещо с променяща се интонация, някакъв задъхващ ритъм, под който младежите се заеха оживено да хвърлят съчки в огъня. В този момент момичето, което бе слязло в тунела — стройно едрогърдеста хубавица с дълга червеникаво-кафява коса, блестяща като коприна — пое каната от ръцете на стареца и я пренесе до мястото, където седяхме ние. Девойката до нас се изправи насреща й и я прие с поклон. Сетне се приближи до тримата старейшини и я поднесе. Едва сега старейшините се присъединиха към монотонната песен. Церемонията, която за себе си нарекох Тържествено поднасяне на каната, продължаваше без да й се вижда края, в началото бях заинтригуван от тази странна сцена, но не след дълго ми доскуча и взех да се забавлявам, като се опитах да придам някакво мистично значение на онова, което се разиграваше пред мен. Тунелът, реших аз, символизира гениталния отвор на майката земя, входът към утробата й, където от корени, или нещо друго, което вирее там долу, се добива лекарството. Постепенно изградих сложна метафорична конструкция, включваща култ към майката, символично отнасяне на запалена факла в утробата й, използването на красиво и обикновено момиче за да се символизира универсалността на женствеността, двамата младежи край огъня бяха нещо като пазители на сексуалната потентност на старейшините и още какво ли не, което, както си казах, е в състояние да възникне във въображението на един бюрократ като мен, лишен от особени интелектуални дарби. Ала забавлението от тази умствена игра изчезна в мига, когато осъзнах с какво превъзходство гледам на тези хора. Отнасях се към тях сякаш са някакви неуки диваци, чийто песни и ритуали имат само повърхностно съдържание, но не крият в себе си нищо повече. Кой бях аз, та да заемам такава позиция на превъзходство? Нали аз бях онзи, който дойде при тях, молейки за лекарството, което бе дарило душата ми с такова неописуемо просветление, тогава с какво право си мислех, че стоя над тях? Взех да се ругая за проявеното себелюбие. Обичай. Забрави дворянската си надменност. Сподели с тях всичко и не проявявай състрадание, не чувствай съжаление, не съжалявай. Обичай. Старейшините надигнаха каната, един по един, сетне я върнаха на девойката и тя пое в кръг, отнасяйки я първо на стареца, след това на старицата, на красивото момиче, младежите край огъня, после на Швайц и накрая на мен. Докато ми подаваше каничката, девойката ме надари с усмивка. Озарена от трепкащата светлина на огъня тя ми се видя неочаквано красива. В каната имаше гъсто вино, едва не се задавих, когато отпих. Но въпреки това го преглътнах. Лекарството се стече в стомаха ми и оттам пое пътя към моята душа.