Време на промени

74

Тъй като лекарството бе в мен, Стирон се съгласи да ме остави за няколко часа насаме, преди да поемем пътя за Сала, за да не пътувам докато умът ми все още е чувствителен на външни въздействия. Дребна милост на Господаря Септарх — той остави пред входа двама стражи и отиде на лов за птицерози.

Никога преди не бях вземал сам лекарството. Постепенно ме завладя познатото състояние, светът се замъгли, ускори се и времето потече с друго темпо и после, когато рухнаха стените на душата ми, нямаше никой, в когото да надникна, или той да влезе в мен. Но все пак долавях отгласа от душите на телохранителите — сурови, метални, затворени. И чувствах, че макар и с известно затруднение мога да проникна в тях. Но не го сторих, защото докато седях в колибата душата ми се понесе на чудно пътешествие, разширявайки границите си, докато обхвана цялата планета и се сля с душите на всички нейни обитатели. И тогава ми се яви прекрасно видение. Съзрях моя вречен брат, Ноим, да копира и разпространява мемоарите ми сред най-доверените си хора, а те на свой ред продължаваха това дело и така словата ми достигаха всички краища на Вилейда Бортан. И ето че от южния континент се приближаваха кораби с товар от белия прах, който не беше предназначен само за елита, за Шумарския барон и Йънския маркиз, а и за хиляди обикновени граждани, жадуващи за обич, за които Заветът е само изстинала пепел. И те разтварят душите си един за друг. И макар че пазителите на стария ред правят всичко възможно за да спрат движението, опитите им са напразни, защото повелите на Завета са лишени от смисъл и за всички е ясно, че любовта и добрината не могат вечно да бъдат потъпквани. А възникналото движение поражда нова мрежа от връзки, тънички пипала на чувственост, които свързват отделните членове в едно цяло. Накрая тази освободителна вълна помита септарха и сподвижниците му и целият свят се съединява в едно щастливо съобщество, всеки един разтворен за всички останали и в разгара на това Време на промени се ражда новият Завет. Всичко това видях от онази колиба в пустинята. Видях как над света се издига ярко сияние, блестящо, трепкащо, как набира сила и плътност. Видях рушащи се стени. Видях яркочервеното зарево на всеобщата любов. Видях нови лица, променени, щастливи. Ръце докосващи ръце. Души, докосващи други души. Това видение блестеше в мен през остатъка от деня, изпълвайки ме с такава радост, каквато не бях познал никога, а духът ми се носеше като волен вятър из тази страна на мечтите. И едва когато лекарството започна да отслабва осъзнах, че това не са били нищо друго освен мечти.

Може би някой ден видението ще се превърне в реалност. Може би Ноим ще намери читатели за мемоарите ми и други ще последват моя път, докато движението набере сила и промяната стане необратима и всеобща. Историята познава безброй подобни случаи. Аз ще изчезна, предвестникът, инициаторът, мъченикът пророк. Но написаното от мен ще живее и чрез мен ще се промените и вие. Може би мечтата ми няма да се окаже само мечта.

Тези последни редове написах по здрач. Слънцето бърза да се скрие зад Хюишторите. Скоро и за ще го последвам, като пленник на Стирон. Ще взема този малък ръкопис с мен, ще го скрия и ако имам късмет, ще го предам на Ноим, за да го приложи към написаните досега страници. Не знам дали ще успея, нито пък знам каква съдба е отредена за мен и книгата ми. И вие, които я четете, сте ми непознати. Но мога да ви кажа следното: Ако двете части са се слели в едно и вие ги четете, бъдете уверени, че идеите ми ще победят. Подобно сливане означава промяна за Вилейда Бортан, то ще промени и вас. Щом сте стигнали дотук, значи в душата си сте с мен. Ето защо ти казвам, непознати мой читателю, че аз те обичам и протягам ръка към теб, аз — Кинал Даривал, аз — който прокарах пътя, аз — който ти обещах да разкажа всичко за себе си и сега вече изпълних обещанието си. Върви и търси. Върви и докосни. Върви и обичай. Върви и се разкрий. Върви и бъди излекуван.