Време на промени

65

Същата нощ разтворих малко от белия прах във вино и го налях в две чаши. Халум изглеждаше разколебана докато й подавах чашата и в първия миг аз бях завладян от нейната несигурност. Но после тя се усмихна, погледна ме нежно и изпи виното на един дъх.

— Не се усеща никакъв по-особен мирис — каза тя, докато надигах своята чаша. Седяхме и разговаряхме в просторната гостна на Ноим, украсена с трофеи от птицерози и кожи от броненосци. С първите симптоми от действието на лекарството Халум започна да трепери, смъкнах една рунтава черна кожа от стената и я загърнах, след това я притиснах до себе си, докато треската отмине.

Моожех ли да бъда спокоен? Въпреки всичко изприказвано до момента, чувствах че се боря със страха. В живота на всеки човек има нещо, което той се бои да извърши, ала не желае да остави несвършено и когато най-сетне се изправи пред него, човек познава вкуса на този страх, защото знае, че осъществяването на тази идея-фикс ще му донесе повече болка, отколкото задоволство. Така беше с мен, Халум и шумарското лекарство. Но страхът ми бързо се изгуби с нарастващата сила на лекарството. Халум се усмихваше.

Халум се усмихваше.

Стената между нашите души изтъня и се превърна в мембрана, през която вече можехме да се прокраднем. И Халум първа я пресече. Аз все още не смеех да го сторя, опасявайки се, че с това ще я нараня. Борех се в тази абсурдна мисловна клопка от противоречия, прекалено подтиснат за да се възползвам от предоставената възможност, а междувременно Халум, осъзнала, че вече нищо не я спира без колебания се сля с мислите ми.

Първата ми реакция бе да се прикрия, не исках да открие в мен това-онова и най-вече изгарящото ме желание към нея. Но след първоначалното объркване аз се овладях, разчистих буренясалите си в предразсъдъци мисли и се пренесох в Халум, позволявайки на сливането да бъде пълно.

Открих себе си — по-точно ще е да кажа — изгубих се из коридори с гладки сребристи стени, огрени от студена ярка светлина, подобна на онова сияние, което идва от пясъчното дъно на някой тропически остров. Това беше девственият вътрешен свят на Халум. В ниши, по протежението на тези коридори бяха подредени грижливо и акуратно като за изложба всички съществени неща в живота й — спомени, образи, аромати, вкусове, видения, фантазии, разочарования, радости. Над всичко това властваше една необятна чистота. Не видях и следа от сексуален екстаз, нито от плътски страсти. Не мога да се закълна, дали от благоприличие Халум се постара да прикрие тези места, или те заемаха такова миниатюрно ъгълче в душата й, че аз не можах да го открия.

Тя ме посрещна без следа от страх и се сля с мен изпълнена с радост. Носех се из блестящите й дълбини и усещах как се пречиствам, как заздравяват всички мои душевни рани. Дали същевременно не оставях в този кристално чист свят тъмните следи на моето присъствие? Не мога да кажа. И до ден днешен. Ние се смесихме, преливахме се един в друг, помагахме си, четяхме мислите си и ето че най-сетне аз бях едно с Халум, смисъл и цел на моя живот, мой едничък идеал и източник на жизнена сила, превъплъщение на девствената и непорочна красота, върху която може би се спускаха алчните всеразяждащи капки на моята греховност. Не зная дали е така. Влязох в нея и тя проникна в мен. Някъде в средата на пътешествието попаднах в странна местност, където всичко бе объркано и сякаш завързано на възел. Спомних си годините на нашата младост, когато напусках Салаград за да избягам в Глин — на раздяла в къщата на Ноим Халум ме прегърна и тогава си бях помислил, че долавям в треперенето й едва прикрита страст, ехо от глада на тялото й. За мен. За мен. Сметнах, че отново съм попаднал в онзи миг на страстно влечение, но когато се вгледах по-внимателно, образът бе отлетял и пред мен блестеше металната повърхност на нейната душа. Нищо чудно онзи миг да е бил само израз на моите собствени желания, проектирани в нея. Не зная. Бяхме се слели напълно и вече никой не можеше да определи докъде се простирам аз и откъде започва Халум.

Постепенно изплувахме от транса. Половината от нощта бе отминала. Мигахме сънено, разтърсвахме замаяните си глави и се усмихвахме уморено. Винаги след сливането настъпва този момент, когато човек се опасява, че е разкрил прекалено много от себе си и му се иска да си върне част от даденото. За щастие този миг е кратък. Погледнах Халум и почувствах, че тялото ми гори в свята любов, влечение, продиктувано не само от зова на плътта и понечих да й кажа онова, което ми бе казал Швайц. Аз те обичам. Но се задавих на първата дума. Това „аз“ заседна в гърлото ми, като уловена в мрежата риба. Аз. Аз. Аз. Аз. Аз те обичам, Халум. Аз. Да можех само да произнеса това „аз“. Но думата не искаше да излезе. Вътре в мен беше, но не можеше да премине границата на стиснатите ми устни. Взех ръцете й в моите, тя ме надари с лъчистата си усмивка и щеше да е толкова лесно в този миг да произнеса онова, което мислех. Само дето не можех. Аз. Аз. Как да й говоря за любов започвайки словата си с неприличие? Опасявах се, че няма да ме разбере, че при първата дума ще се отдръпне и всичко ще бъде изгубено. Какво безумие — допреди миг душите ни бяха едно, как би могла една-единствена фраза да развали всичко? Стига вече! Аз те обичам. И аз произнесох, заеквайки:

— Има… толкова много… любов… в този човек… към теб… толкова любов, Халум…

Тя кимна, сякаш искаше да каже, Не говори, твоите неумели слова ще развалят вълшебството. Сякаш искаше да каже, Да, в тази жена също има любов, Кинал. Сякаш искаше да каже, И аз те обичам, Кинал. Лека като перце се изправи тя на крака и се приближи до прозореца — градината отвън бе залята със студената лунна светлина. Застанах до нея и я докоснах по рамото с цялата нежност, на която бях способен. Тя потръпна и издаде тих мъркащ звук. Помислих си, че това й харесва. Сигурен бях, че й харесва.

В онази вечер не разговаряхме за случилото се. Сякаш се страхувахме, че ще разрушим някаква магия. Можехме да обсъждаме нашия съвместен транс на сутринта и през всички следващи дни. Изпратих я до нейната стая, целунах я по бузата, в замяна получих сестринска целувка, тя ми се усмихна и затвори вратата зад себе си. Когато се прибрах в моята стая, легнах и преживях всичко отново. Изпълнен бях със сили и желание да подема отново своята месионерска роля, представих си как обикалям из Сала и сея навсякъде любов. Реших, че достатъчно съм се крил в къщата на моя вречен брат, един прекършен от съдбата изгнаник, завърнал се в страната, където е израсъл. Предупреждението на Стирон не значеше нищо за мен. Нима смята, че ще е толкова лесно да бъда изгонен от Сала? След седмица само ще имам стотици привърженици. Хиляди, десетки хиляди. Ще дам от лекарството на самия Стирон и ще го принудя да обяви зараждането на новата религия направо от трона! Халум бе запалила огъня в мен. Още на сутринта ще се отправя да търся привърженици.

В двора се разнесе някакъв шум. Надигнах се за да видя приближаващата се машина — Ноим се завръщаше от своята обиколка. Той влезе в къщата, премина покрай стаята ми, после се чу тихо почукване. Надникнах в коридора. Стоеше пред вратата на Халум и разговаряше с нея. В мен внезапно се пробудиха съмнения — защо този човек си позволяваше да разговаря посред нощ с Халум, която му бе само приятелка, а подминаваше вратата на своя вречен брат? Помъчих се да подтисна подозренията си. Разговорът приключи, вратата на Халум се затвори, Ноим продължи към спалнята си без да ме забележи.

Невъзможно бе да заспя. Написах няколко реда, но всичко блуждаеше пред очите ми и призори излязох да се разходя сред сивата мъгла. Стори ми се, че чух далечен вик. Помислих си, че е вик на животно, изгубено в гората.