Време на промени

59

Отново беглец. Само за един ден бях изгубил властта и силата, които бях трупал цели петнадесет години в Манеран. Нито аристократичният произход, нито връзките щяха да ме спасят — всички мои роднини и близки бяха безпомощни. На пръв поглед изглеждаше сякаш те са ме принудили да поема в изгнание за да си отърват кожата. Но не беше така, заминаването ми беше наложително и им причиняваше не по-малко мъка, отколкото на мен.

Не взех със себе си нищо, освен дрехите, които носех. Моят гардероб, оръжията, украшенията, цялото ми богатство трябваше да остане в Манеран. Когато избягах от Сала, поне имах възможността де прехвърля час от спестяванията си. Сега дори това ми бе отказано. Държавата щеше да конфискува парите ми, синовете ми бяха обречени на бедност. Нямаше никакво време за подготовка.

Ето нещо, в което приятелите ми можеха да са от полза. Генерал-прокураторът, който по ръст бе почти колкото мен ми бе донесъл няколко ката великолепни дрехи. Главният ковчежник бе обменил значително количество пари, които щяха да са ми от полза, когато премина в Сала. Баронът на Манерангу Смор добави и два масивни златни пръстена, за да бъда допълнително подсигурен в родната си страна. Йънският маркиз тикна в ръката ми церемониален кинжал и в добавка ми подари лулата си, инкрустирана със скъпоценни камъни. Михан обеща да обясни по подходящ начин пред Сегворд Хелалам причините за моето падение. Той вярваше, че ще спечели симпатията на Сегворд, а с това и протекция за моите деца.

Последен, в сърцето на нощта при мен дойде Шумарският барон и ми поднесе малко покрито с бисери и излято от злато ковчеже, в каквото обикновено се поставят важни лекарства.

— Отвори го внимателно — рече ми той. Вдигнах капака и видях, че ковчежето е пълно до горе с бял прах. Попитах изумено откъде се е сдобил с него. Баронът обясни, че наскоро от Шумара се е завърнала тайна експедиция, изпратена от него. Твърдеше, че има още от лекарството, но струва ми се, че ми даде всичко, което притежава.

— След час ще си вече на път — рече баронът за да прекъсне моите благодарности.

Помолих да получа разрешение за едно последно обаждане.

— Сегворд ще обясни всичко на жена ти — отвърна баронът.

— Този човек нямаше пред вид неговата жена. Той мислеше по-скоро за вречената сестра — когато говорех за Халум, не смеех да употребявам неприличната форма на обръщение. — Досега той не е имал възможност да се сбогува с нея.

Баронът, който не веднъж бе надниквал в душата ми, прекрасно разбираше чувствата, които ме владеят. Но въпреки това отказа. Смяташе, че линиите могат да бъда подслушвани, не можеше да рискува някой да разпознае гласа ми по неговия телефон. Изведнъж осъзнах деликатното положение, в което се намирах и престанах да настоявам. Щях да се обадя на Халум утре, след като пресека границата.

Не след дълго дойде време за тръгване. Приятелите ми си бяха отишли, останал бе само баронът. На двора вече чакаше неговата величествена машина, от двете й страни бе подреден ескортът от мотоциклетисти. Влязох в колата и се отпуснах на меката седалка. Шофьорът затъмни прозорците, за да ме прикрие от любопитни погледи, оставяйки ми същевременно възможността за последен път да се полюбувам на моята втора родина. Машината се понесе безшумно, постепенно набра скорост и потъна в нощта, заобиколена от ескорта, сякаш наоколо прелитаха едри нощни пеперуди. Стори ми се, че минаха часове преди да стигнем външната порта на имението. След това поехме по магистралата. Седях неподвижно, като ледена статуя, а в главата ми се блъскаха объркани мисли. Пътят се виеше на север, движехме се с такава скорост, че още преди да се покаже слънцето стигнахме владенията на Йънския маркиз, на самата граница между Манеран и Сала. Вратата на имението се отвори, свихме и продължихме по тесен път през гъста и обрасла гора, обляна от лунна светлина. Неочаквано излязохме на открито и пред нас се ширна брегът на река Йън. Машината спря. Някой, облечен в черно расо ми помогна да сляза, сякаш бях немощен старец, и ме поведе по хлъзгавия от влага бряг към дългия пристан, който едва се виждаше сред мъглата, легнала над реката. На самия край бе привързана лодка, доста по-малка, отколкото си я представях. Но оказа се, че е изключително пъргава и маневрена сред буйните води на река Йън.

Все още бягството от Манеран ми се струваше сън. Имах чувствата, че съм войник, паднал пронизан на бойното поле, който не чувства никаква болка от раната. Ала с времето, болката ще се появи.

Зазоряваше се. Вече можех да различа очертанията на отсрещния бряг. Приближихме се към едно обрасло в трева пристанище. Почувствах, че в мен се надига тревога. Само след миг ще стъпя на брега на Сала. Къде ли ще се озова? Как да открия някое населено място? Не бях момче, та да моля попътните шофьори да ме вземат. Но оказа се, че всичко е уредено. В мига, когато лодката се удари в пристана, от мрака се появи нечия фигура и ми подаде ръка. Ноим. Той ме издърпа до себе си и ме стисна в обятията си.

— Знам всичко — прошепна моят вречен брат. — Ще останеш при мен.

Във вълнението си той изостави всякаква вежливост на обръщението за пръв път, откакто бяхме деца.