Време на промени

67

Ноим се нахвърли брутално върху мен.

— Ти ме излъга — крещеше той. — Ти отрече да носиш от лекарството, но излъга. Дал си й го миналата нощ. Нали? Нали? Нали? Не крий нищо от мен, Кинал. Дал си й го!

— Ти разговаря с нея — отвърнах аз, борейки се с мъката си. — Какво ти каза тя?

— Този човек спря пред вратата й, защото му се стори, че долови плач отвътре — рече Ноим. — Този човек я запита дали се чувства добре. Тя се показа, лицето й беше странно, сякаш изпълнено с мечти, очите й блестяха невиждащи и да, да, тя наистина плачеше. Този човек я попита какво не е наред, дали не е преживяла нещо неприятно. Не, отвърна тя, всичко е наред. Защо тогава плаче? Тя вдигна рамене, усмихна се и затвори вратата. Но погледът в очите й — там видях лекарството, Кинал! Въпреки клетвите ти си й го дал! И сега… сега… сега…

— Моля те — прошепнах едва чуто. Но той продължи да крещи, засипвайки ме с безброй обвинения, на които не можех да отвърна.

Слугите бяха тези, които реконструираха случилото се. Те откриха следите от стъпките на Халум във влажната песъчлива почва. Намериха отворена вратата, която води към леговището на броненосците. Резето на вътрешната врата към хранилките е било разбито, после Халум е вдигнала люка на хранилките и внимателно я е затворила зад себе си, за да не излезе някое от чудовищата навън, в потъналото в сън имение. Там, в хранилката на леговището е изчакала да я застигнат ужасните нокти на убийците. И всичко това е станало малко преди зазоряване, може би тъкмо когато съм се разхождал недалеч от мястото. Този вик в мъглата… но защо, защо, защо?