Всяко решение си има проблем

10

Разбира се, и без сънотворните таблетки можех да се кача на някой влак и да отпраша нанякъде. Да, може да се каже, че това беше единствената алтернатива. Защото ми беше пределно ясно, че вкъщи вече не можех да се прибера. Не можех да отида и на друго място, когато писмата ми бъдат прочетени.

А аз бях писала какво ли не!

Например, на леля Евелин! Когато разбере, че изобщо не съм мъртва, ще ме удуши със собствените си ръце. Сигурно нито Фолкер, нито чичо Корбмахер ще се зарадват да научат, че Фолкер не е син на чичо Корбмахер. Да не говорим за леля Евелин.

Или на този Адриан от „Аврора“. Не си спомням съвсем точно, но почти бях сигурна, че е нещо, свързано с гърдите ми. О, Боже!

Какво направих? А сега какво да правя? Трябваше ми добро скривалище. Но къде можех да отида? Сещах се само за един човек, пред когото можех да се появя.

— Гери, мишенце — извика Чарли. — Каква хубава изненада! Улрих, сложи още една чиния на масата! Гери е дошла на закуска.

— Пощата още ли не е пристигнала? — попитах аз.

— Ами, тъкмо дойде — отвърна Чарли. — Получих колет от Бейбиленд. Много сладки малки дрешки. И крем за зърната. Тъкмо се канех да го разопаковам и изпробвам. Защо си взела и пътна чанта? — попита Чарли.

— Защото… ами, не мога да се върна вкъщи — казах аз. — Леля ми ще ме претрепе с някое разпятие.

— Какво й става пак на старата? Забравила си да излъскаш парапета?

Улрих — само по боксерки — ме потупа по рамото.

— Добро утро, сестро. Кафе?

— Да, ако обичаш — казах аз и се строполих на един от плетените столове, подредени около кухненската маса. На масата имаше дебел пакет, на небесносини и розови ивици, а върху него имаше две писма, едното от които — моето.

— Добре, Чарли пък напоследък пие чай от копър — каза Улрих.

— И ти щеше да го пиеш, ако ти се гадеше, колкото на мен — каза Чарли и седна до мен. — Това, със сутрешното гадене е пълна лъжа. На мен ми е лошо през целия ден.

— И на мен — казах аз и се втренчих в писмото си. Можех да го грабна и изям. В училище веднъж го направих с бележката, която Чарли ми изпрати.

„Дай тук бележката, госпожичке“, беше изревал Роте. „И то веднага! Броя до три. Едно, две…“

На три пъхнах бележката в устата си. Нямах друг избор, понеже на нея пишеше: „Роте е садистична, неофашистка свиня с провесен търбух“ и това, за жалост, беше самата истина.

— Спомняш ли си как навремето те спасих от Роте, Чарли? — попитах аз. — После трябваше да пиша сто пъти: „В Германия хартията не се използва за ядене.“

— Да, този човек наистина имаше средновековни методи — каза Чарли. — А тогава да е бил на не повече от четирийсет. Като си помисли човек. Ако нямам късмет, той може да преподава и на детето ми. О, я да видим какво има тук! Писмо от теб, Гери? За мен? Не можа ли да се обадиш по телефона? — Тя се засмя.

Сърцето ми слезе в петите.

— Знаеш ли, Чарли, миналата седмица пих доста… По-добре го прочети после.

Но Чарли извади въодушевено писмото от плика и го разгърна. Тя зашари с поглед по редовете, които бях написала.

— Защо пишеш… Да, да, за съжаление е вярно… О, не, да се дезинфекцира скарата… — Тя се кикотеше, после очите й внезапно се навлажниха, сигурно беше стигнала до мястото, където бях писала, че тя е най-хубавото, което ми се е случило и че ако има дъщеря, й пожелавам приятелка като нея.

— О, колко хубаво! Улрих, Гери ми е написала любовно писмо. О, Гери, наистина ли? Толкова е мило от твоя страна!

Прехапах устни.

— Само на теб може да ти хрумне нещо толкова мило… — Сега тя сбърчи чело, вероятно беше стигнала до послеписа. Последните изречения тя прочете на глас. — „Предпочитам да ми вадят зъб без упойка, отколкото да слушам как Чарли пее Somewhere over the rainbow. Затова, моля те, не си и помисляй да пееш на погребението ми «Аве Мария» или нещо подобно. В никакъв случай не искам да разсмиваш хората, събрани около гроба ми.“ Какво означава това?

Улрих ме погледна шокирано.

— Гери!

— Аз… аз… — Не знаех какво да кажа.

Чарли изглеждаше бясна.

— Вярно ли е това, Улрих? Наистина ли си го казал?

— Е, кой знае… може и да съм споменавал нещо такова — каза Улрих. — Ама, Гери…

— Но не си го мислил сериозно, нали! — настоя Чарли.

— Добре, де, след като поставяш така директно въпроса, да, мислех го малко сериозно — отвърна Улрих. — Но по-добре питай, Гери, защо…

— Какво трябва да означава това, че не съм можела да пея? — прекъсна го Чарли. — Аз съм търсена интерпретаторка. Аз имам… цял куп ангажименти. Следващият уикенд, например, пак ще пея на една сватба. Имаш ли представа колко Аве Марии съм изпяла в църквата? И колко пъти Saving all my Love to you и Candle in the Wind. Да изброявам ли още?

— Права си — каза Улрих. — И точно затова Гери не…

— Не ти ли прави впечатление, че на всички места си пяла само по веднъж — рекох аз и забих поглед в земята. — Никой не те наема втори път.

— Да, защото обикновено пея на сватби, а колко пъти в живота си се жени човек — обясни Чарли. — Същото важи и за погребенията. Улрих, не си ли спомняш как за малко не подписах договор за запис на албум? И фирмата не беше коя да е! Имат договори с най-големите звезди и се спряха на мен!

— Да — каза Улрих. — Но това беше, преди да те чуят как пееш.

Чарли онемя.

— Съжалявам — додадох аз.

— Аз също! — каза Чарли. — Десет години преследвам тази кариера и чак сега ви хрумва да ми кажете, че изобщо не съм можела да пея? Чудни приятели, думи нямам.

— Разбира се, че можеш да пееш — рекох аз. — Но не го правиш добре.

— Искаш да кажеш, не достатъчно добре! Сега съм вече на трийсет и нямам професия.

— Но имаш мен — каза Улрих.

— О, затваряй си устата — озъби му се Чарли. — Вие двамата си нямате и понятие от музика, пълни музикални инвалиди.

— Ти обаче също — отвърнах аз.

— И ти да мълчиш — изсъска ми Чарли. — И това ми било приятелка! Нямаше нужда да ми пишеш писмо, за да ми кажеш това! Не се тревожи, няма да пея на погребението ти! На него ще танцувам… — Тя млъкна и зачете пак писмото.

— По дяволите, за какво погребение говориш…? И защо ми подаряваш възглавниците си на рози?

Отново забих поглед в земята.

— О, Боже! — каза Чарли.

— Още като те видях да влизаш, разбрах, че нещо не е наред — обади се Улрих. — Погледът ти беше същият, когато ме замери с каничката за мляко.

— Гери? — Чарли ме погледна с ужасени очи и с ръка на сърцето. — Моля те, кажи ми, че не си искала да направиш това.

— Исках да го направя — казах аз. — Нямаш представа колко много.

— Моля те, кажи ми, че не си искала да направиш това — повтори Чарли, този път заплашително.

— Съжалявам. Не стана така, както си мислех. Бях планирала всичко точно. Но после камериерката изсмука всичко. — Започнах да плача. — Хората вече са получили прощалните ми писма и сега не знам какво да правя!

— Ако някой има право да реве, то това съм аз! — изкрещя ми Чарли. — Представяш ли си какво щеше да ми причиниш! Аз съм бременна! Поне веднъж помисли ли за мен?

— Аз… но, ей, нали съм още жива — казах аз.

— Слава на Бога — кресна Чарли и за малко не ме задуши в прегръдката си. — Слава на Бога.

Мина повече от час, докато разкажа на Чарли и Улрих цялата история, като междувременно Чарли седем пъти се втурваше да повръща, пет пъти от които се оказаха само гадене и два пъти наистина повърна.

При това се стараех да бъда колкото се може по-кратка и пропусках всички философски аспекти на катастрофата. Не разказах в детайли и случката с Оле — например, не споменах, че двамата сме били леко голи — разказах само как той, без да подозира, ми беше попречил да изпия хапчетата и как донякъде е виновен за това, че те се разпиляха по пода и после най-безцеремонно бяха изсмукани.

Докато Улрих се интересуваше предимно от историята с Мия и Оле („Значи тази червенокоса развратница наистина имала афера?“), то Чарли, въпреки неразположението си, разбра, че случващото се около Мия и Оле представлява само второстепенно действие, а истинската драма тепърва предстоеше.

— В този момент всичките ти приятели и роднини предполагат, че си се самоубила — констатира тя.

— Не, само тези, които са получили писмо от мен — отвърнах. — Но те не са никак малко.

— Родителите ти?

— Хм, да.

— Боже, ти наистина ли си тотално откачила? — извика Чарли. — Те ще получат инфаркт! Веднага им се обади и им кажи, че си още жива!

Поклатих глава.

— Не мога да го направя — казах аз. — Майка ми ще ме убие.

— Ами нали това искаш — отвърна Улрих.

— Трябва да го направиш — рече Чарли. — Знаеш, че не мога да понасям майка ти, но тя наистина не е заслужила това. — Тя скочи и грабна телефона. — Хайде, обади се.

— Не смея — казах аз.

— Обади й се ти — каза Улрих на Чарли. — В момента Гери не е съвсем на себе си, не виждаш ли? Тя наистина го е мислила сериозно. Иначе не би изпратила всички тези писма.

— Не мога да повярвам, че наистина е искала да го направи — каза Чарли. — Тя е искала само… Искала е само да ни привлече вниманието! Била е някаква глупава, спонтанна идея, нали Гери?

Улрих поклати глава.

— Гери не е такава, Чарли. Тя винаги обмисля всичко много, много подробно. Има нужда от помощ.

— В никакъв случай няма да отида в психиатрията, ако това имаш предвид! — казах аз.

— Разбира се, че няма — каза Чарли.

— Но ти си точно за там — рече Улрих. — Поне ще ти попречат да се хвърлиш под някой влак.

— Не съм тип Анна Каренина, а тип Мерилин Монро — уверих го аз. — Трябват ми приспивателни, а те са в прахосмукачката на камериерката в „Регенси Палас“. Тоест, животът ми не е в опасност.

Постъпих толкова глупаво! Трябваше да грабна торбичката за боклук! Сега щях да си седя в купето на някой влак и да чистя хапчетата от хотелския боклук, едно по едно. Може би това нямаше да е приятно, но поне ми даваше някаква перспектива.

— Добре, сега ще се обадя на родителите ти — каза Чарли. — Докато все още не е станала някоя по-голяма беля.

— През това време ще отида в банята — рекох аз.

— Да не си посмяла — каза Улрих и ме хвана за лакътя. — Там има ножици.

— Аз не съм и тип харакири — казах аз и погледнах с копнеж към ножовете в бюфета. — А ми се ще да бях.

Чарли вече беше набрала номера на родителите ми.

— Ало, добро утро, госпожо Талер, обажда се Чарли, Шарлоте Марквард. Ужасната Шарлоте. Чуйте, госпожо Талер, ако вече сте си отворили пощата… Не сте? Добре, тогава по-добре не го правете… Да, едно писмо от Гери, точно така, него можете да не го отваряте, защото… Гери си е направила глупава, така де, писмото е една глупава шега, не, не го отваряйте! Изобщо не го четете… Гери е добре, наистина, и е тук, до мен. Да, аз също не знам какво означава това, но… е да, тук има право, че често коментирате косата й… не четете повече, както вече казах, тя е дала таблетките на една камериерка… тук е, жива и здрава… така е, но Клаус беше наистина ужасно гнусен, никой човек, чиито пет сетива са наред, не би се доближил до него и с ръкавици… не, на шестнайсет години Хана Козловски четеше само книги за понита и на папката й беше надраскано Аз обичам Черната красавица. Ало? Чуйте, моля ви… да, ще й предам, но може би моментът не е много подходящ… А може би и вие трябва… Госпожо Талер! Най-добре се обадете на хората, на които Гери също е изпратила прощални писма, за да не се паникьосат… да, разбирам ви… не, не вярвам заради това пралеля Хулда да ви изключи от завещанието си… но това е много уважавана професия, вие трябва да се гордеете, майка ми би се пръснала от… но… ох, знаете ли какво? Не е чудно, че Гери е в депресия! Вие сте ужасна майка и аз винаги съм искала да ви кажа това.

Чарли прекъсна връзката и хвърли телефона на Улрих.

— Тази тъпа крава пак мисли само за себе си! Поне можем да сме спокойни, че няма да получи инфаркт. Бясна е на Гери.

— Предполагам, че не е единствената — каза Улрих. — Какво, за Бога, си писала на хората, Гери?

Да, какво, за Бога, бях написала на хората?

— Трябва да замина за Новосибирск — прошепнах аз. — Трябва да се скрия някъде.

Телефонът в ръката на Улрих иззвъня.

— Моля ви, скрийте ме! — казах аз.

— Гери, мисля, че ще е по-добре… — започна Улрих.

— Моля ви!

— Но, Гери, с тези неща шега не бива. Една психиатрическа намеса…

— Ще й дадем детската стая — прекъсна го Чарли. — Там ще мога да я наблюдавам ден и нощ.

— Благодаря — казах аз. — Благодаря, благодаря, благодаря!

В дома на леля ми всичко беше спокойно. Прокраднахме се снишени покрай страничния прозорец и с тихи стъпки се заизкачвахме по аварийната стълба. Сърцето ми се бе качило в гърлото, а ръцете ми така трепереха, че с мъка улучих ключалката.

— Изобщо не знам защо си причинявам това — прошепнах аз. — Ако леля Евелин ме спипа, загубена съм.

— Но ти трябва да си вземеш нещата — отвърна Чарли шепнешком. — Ако бях дошла сама, можеха да ме арестуват за кражба. А и все пак леля ти ще е щастлива, че не си мъртва.

— Ти не познаваш моите роднини — казах аз.

Когато най-накрая успях да отключа вратата, видяхме, че някой вече ни беше изпреварил. По-точно, леля Евелин. Тя седеше на кухненската маса и беше завряла и двете си ръце в кутията ми за бижута.

Стресна се не по-малко от мен. Останах на мястото си като закована и я гледах втренчено, а тя гледаше втренчено мен.

Само Чарли запази спокойствие и каза:

— Добър ден! Дано не ви притесняваме. Трябва да вземем само някои неща. И не се страхувайте, това не е духът на Гери, това е самата Гери.

— Виждам — изсъска леля Евелин. — Доротея вече се обади и ми каза, че само си си позволила безбожна шега. Аз самата нито за миг не повярвах на писмото.

— Съжалявам — запелтечих аз. — Не исках…

— Майка ти не е на себе си — каза леля Евелин. — Сега навсякъде трябва да се обади и да обясни на хората, че дори за гълтането на приспивателни си прекалено глупава.

— Я по-полека — каза Чарли.

— Ако пралеля Хулда научи… — каза леля Евелин.

— Какво всъщност търсеше в кутията ми за бижута? — разкъсвах се едновременно от срам, страх и гняв.

— Нищо — каза леля Евелин. — За да е ясно от самото начало: това вече не е твоят дом. Нали го освободи. А след това, което направи, загуби всякакво право да живееш тук.

— Дори и така да е, тези неща все още принадлежат на Гери — каза Чарли. — Включително и бижутата й.

Леля Евелин затвори кутията.

— Да не би да ме обвинявате, че се интересувам от тези евтини дрънкулки?

— Поне така изглеждаше — каза Чарли.

— Не намери това, което търсеше, нали? — Пристъпих към леля Евелин. Знаех точно какви бяха намеренията й.

— Пръстенът с аквамарин и перлената огърлица не бяха вътре.

— Глупости! Макар че те ми принадлежат по право — каза леля Евелин. — Знаеш го много добре.

Чарли реши да не обръща внимание на леля Евелин. Тя извади куфара ми от нишата и го метна на леглото.

— Гери, не ти е останал много багаж! Какво си направила с жилището си?

— Почистих го — казах аз, без да свалям очи от леля Евелин.

— Наистина ми е жал за майка ти — рече леля Евелин. — Да бъде наказана с такава дъщеря. Винаги съм казвала, че си безбожно копеле.

Тук гневът ми надделя и достигна предела си.

— Никога повече не ме наричай копеле, лельо Евелин!

— Но аз не го казвам с лошо чувство — каза леля Евелин. — Ти винаги си била прекалено чувствителна. Не се приемай чак толкова на сериозно.

— Като говорим за копелета — успя ли вече да надникнеш в учебника ми по биология, лельо Евелин?

— Имаш предвид подлия намек в писмото ти ли? — Леля Евелин скръсти ръце. — Дори слепец би видял, че Фолкер е син на Райнер, косата, кривите крака, носът — ако си мислиш, че с това ще посееш раздор, ще трябва да те разочаровам — отровата ти беше пръсната напразно.

— Ти си знаеш, лельо Евелин — казах аз и взех лаптопа си от бюрото. — Този Мендел сигурно е нямал никаква представа за нещата.

Чарли отвори чекмеджето на скрина.

— Поне няколко чифта бикини сигурно си оставила?

— Само най-хубавите — казах аз.

— Те са всичко на всичко три — каза Чарли.

— Да — казах аз и дълбоко съжалих, че бях изхвърлила всички прибиращи корема бикини в телесен цвят, които ми бяха стрували цяло състояние.

— Жилището трябва незабавно да се почисти — каза леля Евелин. — Както и да се боядиса. Да не мислиш, че можеш да го оставиш така занемарено и да стовариш цялата работа на нас? Дължиш ни и наем за следващите три месеца.

— Ей! Я, по-кротко — каза Чарли. — Племенницата ви направи опит за самоубийство, а вие, вместо да се радвате, че е още жива…

— Това беше само шоу — отбеляза леля Евелин. — Искала е просто да привлече внимание. Както тогава, когато умишлено строши майсенския порцелан. Познавам това дете от раждането му и знам на какво е способно.

Сега вече чашата преля.

— Всъщност чичо Корбмахер прочете ли писмото ми? — попитах аз. — А Фолкер?

Леля Евелин не отговори на това, а каза:

— През всички тези години те подслонявахме тук и ето как ни се отблагодаряваш!

— Значи не — казах аз. — На твое място и аз не бих им го показала. Макар че ако в училище Фолкер е внимавал в час по биология, щеше да се учуди на цвета на очите си. Но може би несъзнателно го е потиснал.

— Значи наистина искаш с подлите си намеци да разбиеш едно щастливо семейство, така ли? — Очите на леля Евелин пламтяха.

Чарли, която беше напъхала в куфара всичко, което й попадна пред очите, спря за момент и ме погледна с очакване.

— Не искам да развалям ничие щастливо семейство — казах аз. — Но нито ще платя наема за следващите три месеца, нито ще правя ремонт тук. Ако държиш на това, то аз пък ще се погрижа чичо Корбмахер да понаучи това-онова за наследствеността. Или пралеля Хулда.

— Това е изнудване — изсъска леля Евелин.

— Ако ти кажа да ми превеждаш всеки месец по 1000 евро, това е изнудване — казах аз. — Е, пред мен можеш да признаеш. Кой е бащата?

— Това е подло! — каза леля Евелин.

Чарли затвори ципа на куфара и го свали от леглото.

— За останалото ще минем утре — каза тя.

— Предполагам, че е чичо Фред — казах аз. — Откъм цвета на очите е много вероятно да е той.

Леля Евелин не каза повече нито дума.