Всяко решение си има проблем

11

В подножието на аварийната стълба Йоханес Пол седеше на триколката си и ни препречваше пътя.

— Ге-ха-ри-хи? Вярно ли е това, което казва мама?

— Не, определено не е вярно. Тя дрънка само глупости — каза Чарли. — Направи ни място, Петрус. Това не ти е вратата на рая. — Тя се изкиска на шегата си, но Йоханес Пол не промени изражението си.

— Аз се казвам Йоханес По-ол. Петрус е бра-а-ат ми. Ге-ха-ри-хи? Вярно ли е това, което каза мама?

— Хей, латернаджийо, ти да не си глух? — викна Чарли. — Искаме да минем.

— Какво точно каза майка ти? — попитах аз.

— Тя каза, че ти не обичаш Исус — отвърна ми Йоханес Пол.

— Но… аз обичам Исус — казах доста бурно аз.

— Ако не се отместиш с тъпото си колело, ще изпусна лаптопа — каза Чарли. — Това ще излезе солено на майка ти!

— Но мама каза, че много си натъжила Исус — говореше Йоханес Пол, докато бавно се отместваше на заден ход. — Какво направи, че натъжи Исус?

— Не… не… не съм натъжила Исус — заекнах аз.

— Точно така — каза Чарли. — Той не е така чувствителен, както си мислиш. Освен това е и великодушен. Можеш спокойно да съобщиш това на майка си.

— Но какво си напра-а-авила? — попита Йоханес Пол.

Хила се появи на кухненския прозорец.

— Яденето е сервирано, Йоханес Пол — каза тя и ме погледна студено. А Чарли дори не удостои с поглед. — За едно дете е трудно да разбере защо някой би поискал да затрие, просто ей така, чудесния живот, който е получил в дар от Исус. Честно казано, и за нас, възрастните, също е непонятно.

Изпитах остра нужда да се оправдая. Само че не знаех как.

— Но животът ми изобщо не е чудесен — казах аз. — Дори е доста… Животът ми е ужасен. Но не държа Исус отговорен за това.

— Животът ти е дарен от божията ръка, но как ще го изживееш, вече е твоя отговорност — каза Хила.

— Е, да, може би на петдесет процента — казах аз.

Тогава Хила сложи ръце на кръста.

— Ужасен? Ужасен? Ти наричаш живота си ужасен? Да не би да си болна? Или нямаш покрив над главата си, или си вечно гладна? — извика тя разпалено, а очите й блестяха от справедлив гняв. — Знаеш ли колко хора по света са болни? Колко хора живеят в държави, където върлуват войни, глад и бедност? Колко хора си мечтаят да имат здраво тяло? Вършиш грях към Бога, когато не оценяваш колко си добре.

Прехапах устни.

— А ти знаеш ли как ми лазиш по нервите — каза Чарли, хвана ме за лакътя и ме задърпа напред. — Самонадеяна религиозна фанатичка! Знаеш ли колко пари ще пръснат децата ти за психотерапевти, когато пораснат? Натъжавате Исус, като се карате. Натъжавате Исус, като разхвърляте. Натъжавате Исус, като пишкате в гащите! Ако някой върши грях тук, това си ти! Само дето дори не го осъзнаваш. Хайде, Гери, да се махаме, преди да е започнала да ни ръси със светена вода.

В колата се разплаках.

— Хила е права — хълцах аз. — Ако всеки, който е по-зле от мен, реши да се самоубие, проблемът с пренаселеността на Земята изведнъж ще се реши.

— Естествено, че винаги ще има хора, които са по-зле — каза Чарли. — „Яж си зеленчуците, децата в третия свят биха се радвали, ако изобщо имат какво да ядат. Не реви заради удареното си коляно, а помисли за хората, които са загубили краката си. Стига плака за мъртвата си котка, горката Катерина Лемуская изгуби в кървавата баня при Владивосток мъжа си, синовете си и дъщеря си.“

Явно отдавна не бях чела вестници.

— Коя пък е тази Катерина Лемуская и каква е била тази кървава баня при Владивосток?

Чарли въздъхна.

— Нямам представа, току-що си го измислих. С това исках само да кажа, че нещастието е несъизмеримо. Нещастието е относително.

— Горката Катерина Лемуская — казах аз и заплаках горчиво за тежката й участ, въпреки че тя изобщо не съществуваше. А междувременно отново се обади болката в кътника ми.

Не всички ми бяха сърдити, че съм още жива. Някои се зарадваха. Поне така каза Улрих, който пое повечето телефонни обаждания през този уикенд. Обадиха се сестрите ми, Каролине и Берт, Марта и Мариус, леля Алекса и братовчед ми Хари. Всички те искаха да ми кажат, че се радват, задето съм още жива. Поне така твърдеше Улрих. Не се осмелявах да говоря с тях, само клатех мълчаливо глава, когато Улрих ми подаваше слушалката. Беше ми невъзможно да разговарям с когото и да било. Идеше ми да потъна в земята от срам. А и бях почти сигурна, че нито леля Алекса, нито братовчед ми Хари искат да ми кажат нещо мило. Най-вероятно Лулу и Тине — също.

— Гери ще се обади по-късно — казваше Улрих и си записваше като добра секретарка. От време на време ми предаваше в резюмиран вид съобщения като: „Лулу пита дали още пазиш имейл адреса на някой си суперяк31 и дали това трийсет и едно означава това, което тя си мисли, че означава. Тине иска да знае какви батерии са необходими за МР3-плейъра, а братовчед ти Хари каза, че твоят ред няма да е между Франциска и чичо Густав, а след някоя си Габи, която в последния момент е потвърдила, че ще дойде.“

Целият уикенд седях или лежах на дивана в стаята за упражнения на Чарли — бъдещата детска стая — и гледах втренчено стената или тавана. Щорите бяха спуснати и аз не можех да видя дали е ден или нощ. Не че имаше някакво значение.

Не мислех, че това е възможно, но в момента се чувствах много по-зле, отколкото преди самоубийството. Искам да кажа, преди не случилото се самоубийство. Доброто планиране, няма що! Вече не можех да храня никакви илюзии по отношение на своя така наречен организаторски талант. Доброто планиране винаги включва и непредвидимото, това би следвало да ми е ясно. Най-малкото трябваше да предвидя план Б.

Добре, че поне болките в зъба утихнаха.

Гледах втренчено тавана. Преди години бяхме изолирали стаята с кори от яйца, та пеенето на Чарли да не смущава съседите. Изглеждаха някак странно така, както бяха плътно налепени по стената и тавана, а на всичкото отгоре Чарли ги беше боядисала в тъмнолилаво и кремаво.

— Въпреки че наистина е много практично една детска стая да е изолирана от шум, все пак бих помислила за ново аранжиране, без корите от яйца — казах аз, когато Чарли влезе за пореден път и се тупна на дивана до мен.

— Имаш предвид нещо в светлосиньо с облачета ли? — попита Чарли. — Да, и аз си мислех за това. Сега, когато ще пея само в банята, ще имам достатъчно време.

— Наистина съжалявам, Чарли. Знам колко много обичаш да пееш. Не трябваше да ти го казвам — въздъхнах аз.

— Обичам да правя още куп други неща — каза Чарли. — Но, за съжаление, си права: аз дори не съм посредствена. Може би щях да си го призная много по-рано, ако някой друг ми беше обърнал внимание. Но хората са такива — наистина важните неща не си ги казват. Мисля, че ти ми даде добър урок. Току-що се обадих на баща ми и му казах веднага да предприеме нещо срещу лошия дъх в устата си.

— Едва ли е бил очарован — казах аз.

— Не беше, но като помисли малко, ще остане доволен, че съм му го казала. Всички надушват дъха му, но никой не му казва, за да може да направи нещо, а това не е честно, нали? Не трябва да се щадим, премълчавайки истината. Гери, не искаш ли да хапнеш нещо?

Поклатих глава.

— Нали не мислиш през цялото време как ще го направиш отново? — попита Чарли.

— Не през цялото време — казах аз. — През останалото се опитвам да си спомня на кого и какво съм писала.

— Може би още го има в компютъра ти — рече Чарли. — Или си го изтрила?

— Разбира се — отвърнах. — Почти всичко изтрих, почистих и изхвърлих. Исках да оставя само истинските неща, разбираш ли?

— Ясно — каза Чарли. — Но в това има и нещо хубаво. Освободила си се от всичко ненужно и сега можеш да започнеш съвсем отначало.

— Без работа, без пари, без жилище — казах аз. — И освен това всички са ми ядосани.

— Ядосани са само откачените ти роднини. А що се отнася до работата, можеш да потърсиш нещо друго, в друго издателство — реши да ме успокои Чарли. — Знаеш ли, може би аз наистина не мога да пея, но ти наистина можеш да пишеш!

— Да, но не ми е позволено — казах аз. — И след като обидих издателя си в памфлет, дълъг цели три страници, успях да проваля и най-нищожния си последен шанс. — Закрих лицето си с ръце. — А го намирам наистина за симпатичен.

Улрих отвори вратата и подаде главата си.

— Каро и Берт са тук — каза той.

— Не искам да виждам никого — казах аз, но Каролине вече се беше промъкнала покрай Улрих и драматично падна на колене пред дивана, за да ме прегърне.

— Гери, о Боже, какъв ужас преживях заради теб, толкова се радвам, че не си го направила, никога няма да си простя, че не бях забелязала, винаги съм мислела, че си щастлива, ти си такъв жизнерадостен, чудесен човек и всички те харесват, особено децата, защо мислиш, че те избрахме за кръстница на Фло, винаги ми е действало успокояващо като си представя, че ще се грижиш за нея, ако нещо се случи с нас, ах, Гери…

— Съжалявам — измънках аз.

— Ето ти пръстена — каза Каролине. — Прекрасен е и е толкова мило, че си го нарекла на нея, но аз бих предпочела да й го дадеш чак след четирийсет години или там някъде…

Тя сложи аквамарина на пръста ми.

— А какво ще стане със зайчето? — попитах аз. — След четирийсет години ще е малко късно.

Каролине въздъхна.

— Е, накрая пак аз ще трябва да върша цялата работа… Но имаме достатъчно място, а и Флорине вече е доста разумна… Да, мисля, че ще си получи зайчето.

— Поне това — казах аз.

Берт се беше облегнал на рамката на вратата.

— Улрих каза, че си загубила работата си. Защо не ни каза? В нашата фирма постоянно търсят хора за офиса. Ще получаваш поне толкова, колкото изкарваш и с писането.

— Би било… — казах аз и се покашлях. — Благодаря.

— А що се отнася до мъжете… ей, Гери, такава красива, забавна и стилна жена като теб няма да остане задълго неомъжена — каза Берт.

— Безспорно — обади се Улрих.

— Ти нали се отказа от мен — казах аз.

— Не, ти се отказа от мен — каза Улрих.

— Да, защото ти не ме искаше — казах аз.

— А докато това стане, можеш да се наслаждаваш на свободата си — каза Берт. — Не е чак толкова забавно да имаш семейство и ипотека на главата си. Понякога бих дал всичко, за да мога поне една неделя да се наспя.

— Глупак — каза Каролине. — Типично мъжки начин на мислене. Но, разбира се, той донякъде е прав, Гери. Виж колко весело може да е, когато не си обвързан, помисли си само за Бриджит Джоунс.

— Лош пример — рече Чарли. — Накрая тя се събра с Колин Фърт.

— Но само във филма — възрази Каролине.

— Така е, но помисли си само за всички провалени бракове — каза Берт. — Вие още не знаете, но при Мия и Оле нещата изобщо не вървят.

— Нима? — попита Чарли.

— Ами да — каза Берт и кимна. — Оле дойде снощи у нас и направи няколко недвусмислени намека. Мия…

— … фльорцата — добави Каролине.

— … му изневерява — каза Берт. — Но и работата на Оле не е много чиста. По дяволите, изглеждаше направо съсипан. Никога не бях го виждал такъв.

— Така е, но какъв шок получи само, когато му разказахме за Гери — каза Каролине. — Пребледня като платно.

— Да, така беше — каза Берт. — Най-малко пет пъти попита дали сме напълно сигурни и искаше да знае всичко, до най-малката подробност.

— Нима? — каза Чарли. — А Мия къде беше?

— У тях в леглото, с мигрена — каза Берт. — Уж уморена от обучението.

— Тя е чудовище — каза Каролине. — Винаги съм го казвала. Но сега трябва да вървим, наели сме детегледачката само за един час. — Тя ме целуна по бузата. — Оправяй се, Гери, а вие двамата се грижете добре за нея.

— Правим го — каза Чарли и сложи ръка на корема си. — Когато не се налага да повръщам.

— Ха-ха — каза Каролине. — Повръщането е дребна работа, сравнено с това, което ти предстои.

Бих останала завинаги на дивана в дома на Чарли, но ми беше пределно ясно, че това е невъзможно. Всъщност имах само три възможности, от които нито една не ми харесваше: да опитам още веднъж, да се оставя да ме вкарат в лудницата или да продължа някак живота си.

В неделя вечерта Улрих отново влезе в стаята с бележка в ръка и ми прочете:

— Майка ти нареди утре сутринта в осем часа да се явиш пред вратата й, в противен случай повече не си й дъщеря. Дали изобщо си можела да си представиш през какъв ад е минала заради теб. Ако само още веднъж й се наложи да дава обяснения по телефона заради твоето безвкусно и малодушно изпълнение, ще трябва да постъпи в болница заради проблеми със сърцето.

— Супер! — каза Чарли. — Според мен, там й е мястото.

— Майка ти каза, че най-малкото, което можеш да направиш, е сама да вдигаш телефона и да обясняваш поведението си — каза Улрих.

— О, по дяволите! — казах аз.

— Не си длъжна да ходиш — каза Чарли. — Остави старата да си беснее.

— Но ти не я познаваш. Тя наистина го мисли сериозно — отвърнах. — Вече никога няма да мога да й се появя пред очите.

— Е, и? В най-лошия случай може да те лиши от наследство и тогава няма да получиш нито един керамичен леопард! Ооо, колко жалко — каза Чарли.

— Но тя е права. Наистина се държа малодушно.

— Не мисля така — възрази Чарли. — Намирам те дори за много смела. Да напишеш всички тези писма и да останеш жива…

— Но това не е било умишлено — каза Улрих. — Чарли, колко пъти трябва да ти обяснявам?

— Напротив, напротив — рече Чарли невъзмутимо. — Хора, вие подценявате подсъзнанието! То винаги е по-силно от нас. А подсъзнанието на Гери е искало тя да живее! Искало е разправии! Искало е екшън. Писнало му е от цялата тази учтива и лъжовна помия.

— Страхотно — казах. — И сега трябва да плащам за капризите му. Мразя подсъзнанието си.

А може би Чарли наистина беше права. Защото, макар и да предпочитах да си седя на дивана, рано на следващата сутрин моето подсъзнание ме събуди и ме издърпа от леглото. Май наистина искаше разправия.

Точно в осем часа звъннах на вратата на родителите си.

Отвори баща ми. Изглеждаше ми някак уморен и като че ли се беше състарил.

— Здравей, татко — поздравих аз.

— Здравей, Гери — каза баща ми. Изражението на лицето му не се промени. Не понечи и както обикновено да ме прегърне и целуне. — Майка ти е в кухнята.

— Искам да знаеш, че пред теб стоя не аз — казах, — а моето подсъзнание.

Лицето на баща ми не потрепна.

— Майка ти не иска да те вижда. Току-що получи цветя. От пралеля Хулда.

— О — казах аз. — Мислех, че сте казали на пралеля Хулда, че аз… че аз не съм… Мога ли да си вървя?

— Само да си посмяла! — извика майка ми от кухнята. — Кажи й да влезе!

— Влез — каза баща ми.

— Пралеля Хулда отсъстваше този уикенд — извика майка ми от кухнята. — Казах на икономката й, умолявах я да унищожи писмото ти, но тази тъпа полякиня се правеше, че не ме разбира…

— Съжалявам — казах аз.

Явно обичащата разправии част от личността ми напълно се беше покрила. Стоях си там сама, както винаги жадна за разбирателство и хармония.

— О, по-добре да мълчиш — каза майка ми иззад вратата на кухнята. — Веднага да се обадиш лично на пралеля Хулда и да й обясниш всичко, разбра ли? Номерът й е записан на листче до телефона.

С каменно изражение на лицето баща ми сложи до телефона един стол от трапезарията, след което изчезна във всекидневната.

Набрах номера на пралеля Хулда.

— Беркрщфлукманскьов — каза някой от другата страна на линията. Вероятно беше икономката.

— Обажда се Гери Талер, праплеменницата на госпожа Флугман, тя вкъщи ли е?

Беше още ранна утрин, но душата ми копнееше за една водка. За мой късмет всички алкохолни питиета бяха в кухнята, а там беше и майка ми. Сигурно бе залепила ухо на вратата, за да проконтролира дали наистина ще изпълня задачата.

— Да, моля? — Това беше изисканият младежки глас на пралеля ми.

Покашлях се.

— Обажда се Гери.

— Гери?

— Гери, най-малката дъщеря на твоята племенница Доротея?

— Доротея?

Въздъхнах.

— Гери, която потроши майсенския порцелан, пралельо Хулда.

— А-а, тази Гери. Благодаря ти за милото и оригинално писмо, съкровище — каза пралеля Хулда. — Но аз си помислих, че наистина си се самоубила. О, сигурно нещо не съм прочела както трябва. Но аз и цветя изпратих на майка ти.

— Да, знам, благодаря. Аам, вярно е, че все още съм жива и исках да ти кажа, че… наистина, майка ми е съвсем… Тя би предпочела… От всички сестри тя наистина е…

— Веднага престани с това! — изсъска майка ми иззад вратата на кухнята.

Аз млъкнах.

— Разбира се, че си още жива, иначе как щеше да ми се обадиш, нали съкровище? — Пралеля Хулда направи пауза. Чух как запалва едно от цигаретата си. — И как смяташ да го направиш? Няма ли да ти бъде трудно, след като вече всички знаят какво си намислила?

— Аз… всъщност исках да глътна приспивателни — казах аз. — С тях работата е сигурна, направо убиец. Имах общо трийсет и пет хапчета, но поради известни обстоятелства, които, ако опиша, ще отнеме доста време, ги загубих.

— Загубила си ги?

— Една камериерка ги изсмука всичките с прахосмукачка.

— О, така ли, разбирам, съкровище. Наистина се е получило много глупаво — каза пралеля Хулда. — А не можа ли по някакъв начин да импровизираш набързо?

— Не — казах аз.

— Да, всичко останало е наистина отблъскващо. А когато на човек му притрябва зелена мухоморка, никога няма наоколо. — Да не би пралеля Хулда да се смееше? — Ще опиташ ли отново, съкровище?

Аз самата не можех да си отговоря. Исках ли отново да опитам?

— Извини се най-накрая — изсъска майка ми иззад вратата.

— Извинявай, пралельо Хулда — казах аз.

— Но защо?

— Ами за това, че аз… че ти… получи това писмо — запелтечих аз.

— О, няма за какво, съкровище! За мен беше приятно разнообразие. Благодаря ти за всички тези книжки. По принцип, не чета такива неща…

— Разбира се, че не четеш — казах горчиво аз. Всички четат само Кафка и Томас Ман.

— … но илюстрациите много ми харесват. Като тази жена тук, как само се е извила назад със сестринската си униформа, да, наистина е много гъвкава. А и младият мъж, какъв невероятен гръден кош има само. И как страшно гледа. Чудесно. Мисля ей сега да ги поразгърна. Аривидерчи, съкровище.

— А, да, аривидерчи, пралельо Хулда.

— Това ли беше всичко? — извика майка ми от кухнята. — Какво каза тя?

— Прати много поздрави — казах аз. — Сега мога ли да си вървя?

— И дума да не става! — извика майка ми. — Цял ден ще седиш до този телефон и ще приемаш обажданията. Ти забърка тази каша и е редно ти да си я изсърбаш.

— Защо просто не включиш телефонния секретар — предложих аз.

— Защото ще стане още по-лошо — каза майка ми. — После ще трябва аз да им се обаждам… Не, не, ти ще обясниш на хората директно и лично, че всичко е било една голяма грешка и че аз нямам абсолютно нищо общо с това.

— Имаш предвид грешка в смисъл… ааа…?

— В смисъл… Дано измислиш нещо умно! — крещеше майка ми. — Мога да загубя репутацията си.

И аз се настаних на стола с надежда телефонът изобщо да не звънне. Но за жалост, той звънна твърде скоро. Първа се обади госпожа Кьолер, майката на Клаус Кьолер.

— Бях сигурна, че това е просто една плоска шега — каза тя, когато разпозна гласа ми по телефона. — Винаги си имала странно чувство за хумор.

— Извини се! — съскаше майка ми иззад вратата.

— Съжалявам — казах аз.

— Трябва да се извиниш на Клаус — каза госпожа Кьолер. — Как само потъпка чувствата му! За съжаление, ти никога няма да имаш син, иначе рано или късно щеше да разбереш колко е болезнено за една майка да гледа как изтръгват сърцето на сина й… Когато му отнемат илюзията, че светът е място на справедливостта!

— Но аз ви писах какво се случи в действителност, госпожо Кьолер! — казах аз. — Всъщност Клаус беше този, който ми отне илюзиите!

— Мило мое момиче — каза госпожа Кьолер, макар да беше повече от ясно, че изобщо не съм й мила. — Както и да го въртиш и сучеш, в живота ти завинаги ще остане позорното петно, че за бала си имала уговорка едновременно с две момчета. Но аз винаги съм предупреждавала Доротея: преждевременно развитите малки фръцли по-късно остават стари моми.

А вонящите мърльовци, които си бъркат в носа, са утрешните изгряващи звезди, така ли? Никога не съм била фръцла! Още по-малко, преждевременно развита. На шестнайсет още не знаех как се използва тампон. Но за какво да обяснявам това на госпожа Кьолер?

— Извини се! — изсъска майка ми иззад вратата.

— Още веднъж, съжалявам — казах аз и затворих. — Защо госпожа Кьолер си мисли, че няма да имам деца, мамо? И тя ли мисли, че съм лесбийка?

— За да имаш деца, ти трябва мъж — каза майка ми иззад вратата. — А след това, което направи, никой повече няма да те иска. Никой, на който осемте сетива са му поне донякъде наред. Как мислиш, колко ли е бил доволен Клаус, че това чудо му се е разминало! Ах, иде ми вдън земя да потъна от срам.

Осем сетива? Клаус Кьолер разполага с осем сетива? Зрение, слух, обоняние, вкус, осезание, смръдливост, бъркане в носа — но коя е осмата му способност?

Следващият обадил се беше леля Алекса.

— Я виж ти, Гери, момичето ми, вече си у дома? Мислех, че майка ти няма да те пусне да пристъпиш прага й.

— Пусна ме, но само в антрето — казах аз.

— Извини се — изсъска майка ми.

— Извинявай, лельо Алекса — казах аз.

— Но за какво? — попита леля Алекса.

О, вярно, на нея не бях изпратила обидно писмо.

— Извинявай, че потроших майсенския порцелан — казах аз.

— Вече е забравено и простено — каза леля Алекса. — Винаги съм казвала на Доротея, че един ден грешките във възпитанието ви ще й се върнат. Гери, детето ми, кой прави като теб! Нормално е човек да остави прощални писма, в случай че умре, но не да ги изпрати предварително! Надявам се моята Клаудия никога да не постъпи толкова глупаво.

Тя беше невъзможна като всичките ми лели. Но беше права. Наистина подходих ужасно некадърно. Ако не бях изпратила прощалните писма, сега нямаше да имам тези ядове на главата. Като капак на всички неприятности, които си имах и преди.

— А пралеля Хулда обади ли се? — попита леля Алекса.

— Тя изпрати цветя на мама — отговорих аз.

— О, сериозно? — Тя се засмя от сърце. — А тя знае ли, че получи приспивателните от собствената си майка?

— Не — казах аз.

— Е, в такъв случай, ей сега ще й разкажа — каза леля Алекса и затвори доволна телефона.

Третият обадил се беше Грегор Адриан от издателство „Аврора“.

— Домът на Талер — казах аз.

— Добър ден, обажда се Адриан от издателство „Аврора“ — каза той с топъл баритонов глас. — Гери Талер работеше за нас. Роднина ли сте на Гери Талер?

Не можех дума да обеля. Коленете ми внезапно омекнаха. Добре, че бях седнала.

— Кой е? — изсъска майка ми иззад вратата.

— Ало? Чувате ли ме? — попита Адриан. — Значи, ние от „Аврора“ искаме да поднесем нашите съболезнования и… ааа… Значи, Гери беше прекрасен човек…

— Но вие изобщо не я познавахте — изплъзна ми се от устата.

Известно време от другата страна на линията цареше мълчание, след което Адриан каза:

— Може би не особено добре. Но все пак достатъчно, за да можем да кажем, че тя беше изключително даровита авторка.

— Ха-ха-ха! — казах аз. — Тогава защо спряхте поредицата Норина! Защо не й предложихте да пише за „Лаврос“? Хм?

— Защото… значи „Лаврос“, за съжаление, не е в правомощията ми — каза Адриан. — Освен това съм нов тук и нямаше как да знам… — Той се прокашля. — Кога ще се състои погребението?

— Няма да има такова — изтърсих аз.

— Моля?

— Няма да има такова! Защото всъщност не съм мъртва.

Отново мълчание, но този път значително по-дълго.

— Гери? Искам да кажа, госпожо Талер? Вие ли сте?

— Да — казах троснато аз.

— Значи изобщо не сте мъртва?

— Правилно — казах аз. — Което обаче не означава, че не бих искала да съм.

Най-вече в този момент, когато неловкостта почти не се търпеше.

— И… значи, как да разбирам всичко това? Да не е било един вид, да кажем, PR акция? — попита Адриан.

— Не, не беше — скарах му се аз. Дори не знаех защо точно сега толкова се ядосах. И защо точно на него. — Просто се провалих, окей? Както винаги! Провалът пронизва живота ми като червена нишка. Мислите ли, че щях да ви напиша такова писмо, ако допусках, че някога отново ще разговарям с вас?

От другата страна на линията отново настъпи мълчание.

— Предполагам, че не — промълви най-сетне Адриан.

Известно време мълчахме.

— Какво всъщност ви бях написала? — попитах неуверено аз.

— Не си ли спомняте?

— Бях пияна — казах аз. — И написах много писма.

— Разбирам — рече Адриан.

— Извини се — изсъска майка ми иззад вратата.

— Съжалявам — казах аз механично.

— За какво по-точно? — попита Адриан.

— Що за човек сте? Садист? — изкрещях аз. — Не си спомням точно всичко, което съм ви написала, но се извинявам за това и вземам думите си обратно, окей?

— О, окей — каза Адриан. — Значи според вас, аз нямам ужасен и под всякаква критика стил на писане и че книгата ми не е абсолютен боклук, така ли?

— Ааа… напротив — казах аз. — Но се извинявам. А също и за… ааа… останалите неща, които ви написах. Сега Лакрице ще си изпати ли, че е издала неща от кухнята?

— Оставам с впечатлението, че наистина не си спомняте какво сте писали — каза Адриан.

— Така е, не помня. Но помня всичко, което ми разказа Лакрице. Ще има ли неприятности заради това?

— Не — каза Адриан. — Нека си остане между нас.

Това наистина беше мило.

— Благодаря. Тя сърди ли ми се, че съм се самоубила?

— На нея пратихте ли прощално писмо?

— Не.

— В такъв случай, тя нищо не знае — каза Адриан. — Тази сутрин не е на работа. Чуйте, Гери, прочетох ръкописа ви. Трябва да ви кажа, че го намирам за добър. Той наистина е добър!

— Благодаря — казах аз изумена.

Той неволно я нарече с малкото й име, при което по незнайни причини сърцето й започна лудо да бие.

— Аргументите ви също намирам за убедителни — каза Адриан. — Вие наистина разбирате от характери и интриги.

— Нали ви казах — казах аз.

— И така, бих искал да дам за печат „Пътят на Лея в мрака“ като пилотен роман от серията Ронина — каза Адриан. — Всъщност затова се и обадих. Исках да получа разрешение за посмъртно издаване и да разбера кой ще получи хонорара.

— А не мислите ли, че щеше да е малко рано за подобни разговори — казах аз и си представих как биха реагирали родителите ми на това обаждане, ако наистина бях изпила приспивателните.

Сърдечни съболезнования, а сега можем ли да издадем романа за вампири на дъщеря ви? С парите можете да купите хубав ковчег.

— Да, знам — каза Адриан. — Но веднага исках да разбера как сте.

— Е, при положение че съм мъртва… — казах аз.

— Допусках, че може да не сте изпили достатъчно приспивателни — каза Адриан и гласът му прозвуча малко ядосано. — Или да са ви намерили навреме.

— Но… — започнах аз.

— Стига с това но, бе момиче! — изсъска майка ми иззад вратата, ей така, по навик.

— Така или иначе, аз ще получа хонорара — казах.

Така поне банковата ми сметка отново ще е на плюс.

— Добре — каза Адриан. — Значи това го изяснихме. Останалото ще обсъдим по-късно.

Още не исках той да затваря.

— Щяхте ли да дойдете на погребението ми? — попитах тихо аз.

— Щях да изпратя венец — каза Адриан и затвори.