Всяко решение си има проблем

7

Слизането ми във фоайето беше грешка, при това голяма. Огромна, непоправима грешка.

И то заради едната суетност.

Случи се именно защото изглеждах великолепно. Косата, прическата, роклята, обувките — всичко това беше умопомрачително! Ако трябва да съм откровена, никога не бях изглеждала по-добре. Седмицата с прекалена консумация на алкохол се отрази добре на фигурата ми, тъй като през повечето време ми беше прекалено лошо, за да мога да ям. Резултатът беше прекрасен плосък корем и видимо по-слаби черти на лицето. Тъмните сенки под очите ги правеха да изглеждат по-големи. А фризьорът ми беше направил кичури с цвят на карамел и мед и изглеждах фантастично.

През последния ден от живота си тя блестеше с неземна красота. Който я видеше, никога нямаше да я забрави. Сякаш някой вълшебник я беше изваял, придавайки й неустоим и невинен образ.

Цяло разточителство щеше да е, ако приживе не се бях показала поне веднъж в тази рокля. Само пред няколкото непознати долу в хотела и само за няколко минути. Тъкмо да използвам възможността да изхвърля опаковките на сънотворните таблетки, които бях извадила от станиоловите блистери и подредила на масата в пет редици. До тях стояха водката, шише с вода, водна и ракиена чаша.

Бях пуснала прощалните писма в пощенската кутия пред хотела, както си му беше редът. Това бяха куп дебели пликове, пощенските такси за изпращането на които ми струваха цяло състояние и които напълниха догоре пощенската кутия.

В шест часа вечерта я изпразваха, а сега беше седем и половина. Моите последни думи вече пътуваха към получателите си.

Всичко вървеше по план. Повече нищо не можеше да се обърка.

— Имам още време — казах на отражението си в огледалото. Голямото огледало в хотелската стая беше позлатено и придаваше на отражението ми достойнство. — Мога да сляза долу и да зарадвам хората с вида си, а после отново ще се кача и ще започна с гълтането.

Отражението ми не се възпротиви, то пооправи кокетно косата си и ми се усмихна. И аз му се усмихнах. Това блестящо червено червило наистина ми стоеше страхотно. Обикновено си слагах червило с едва доловим цвят, за да не подчертавам и без това голямата си уста, което невинаги се отдаваше дори на Джулия Робъртс. Но ако не се осмеля днес, то кога…

Когато слязох долу във фоайето и изхвърлих опаковките на таблетките в кошче за боклук, там седяха само две възрастни жени, които, както изглежда, си бяха забравили очилата вкъщи. А момичето на рецепцията изобщо не ме удостои с поглед. През въртящата се врата влязоха двама бизнесмени, но те веднага кривнаха наляво към бара. Те дори не ме видяха. Ей! Това е последната ви възможност да ми се възхищавате приживе!

И тъкмо когато реших да се обърна и да се прибера в стаята си, чух свирене на пиано откъм бара и ми хрумна безумната идея да изпия последна чаша шампанско, така да се каже за настроение. Ако бизнесмените не ме забележеха и тогава, седнала на високия стол на бара с кръстосани крака, значи бяха безнадежден случай.

И така, затраках с токовете на изумителните си червени обувки към бара, отивайки право към собствената си гибел. Но тогава още не го знаех, наслаждавах се само на одобрителните погледи на двамата бизнесмени, които бяха седнали на маса срещу бара. Стана точно както се надявах! С доволна усмивка се покачих на един от столовете, точно в полезрението на двамата. Е, все пак си струваше усилието. Дори келнерът зад бара изглежда ме намираше за възхитителна.

— Чаша шампанско, моля — казах аз и леко запърхах с мигли.

— Веднага — отговори келнерът.

Сложих крак върху крак, пригладих роклята си и хвърлих поглед наоколо. Помещението беше потопено в хладна, мъжделива светлина и разделено на много плюшени сепарета. По това време още нямаше много хора. Кафе-машината боботеше тихо, пианистът свиреше „Когато времето отлита“, а в ъгъла срещу бизнесмените, полузакрита от растение, се натискаше една двойка. На мен не ми се гледаше натам, но те така се целуваха, сякаш завират езиците си чак в гърлото на другия, отвратително.

Жената беше с червена коса, а ръцете й, които се подаваха от малката черна рокля, бяха посипани с лунички. Приличаше на Мия. Сега мъжът извади езика си от устата й и тя се засмя. Същият смях като на Мия.

Един момент!

Сега можах да видя профила й съвсем ясно. Това беше Мия, нямаше никакво съмнение.

Но мъжът не беше Оле. Той беше тъмнокос и поне с десет години по-стар.

— Шампанското ви — каза келнерът.

Не, не е възможно. Мия е на обучение в Щутгарт и освен това е щастливо омъжена. Жената, която току-що стана и мина покрай мен, плътно притисната до чуждия мъж, нямаше как да е Мия. Но беше тя. Мина толкова близо до мен, че дори усетих парфюма й.

Понечих да кажа нещо, но Мия изобщо не ме забеляза. Мъжът беше сложил ръка на задника й, а тя се кискаше, докато излизаха през стъклената врата във фоайето.

— Ей сега се връщам — казах на келнера и последвах двойката до вратата.

Видях как говорят с момичето на рецепцията, как тя им даде ключ и как все така прегърнати се отправиха към асансьора.

Какво да правя сега? Не трябваше ли поне да се обадя на Оле, преди да отстраня единствения свидетел на случилото се, тоест себе си? Горкият Оле мислеше, че жена му ходи на обучение след обучение, а пък тя му изневерява с някакъв Опипвач на задници и Езикозавирач в гърлото. Колко тъжно!

От друга страна, това какво ме засягаше? Може да е инцидентен случай, за който Оле никога да не разбере и да си живее щастливо с Мия…

В този миг някой сложи ръка на рамото ми. Аз изписках уплашено.

— Шшшт — каза този някой. — Аз съм.

Беше Оле.

Гледах го, сякаш беше привидение. Но наистина беше той, светлата коса падаше на челото му, около него леко ухаеше на зъболекар.

— К… какво правиш тук? — попитах аз.

— Седях ей там — каза Оле и ми показа едно отдалечено сепаре. — Мислех, че нещо ми се привижда, когато те видях да влизаш.

— Да, но, но, Мия… — запелтечих аз.

— Да, и Мия е тук — каза Оле. — С любовника си.

Зяпах го с отворена уста.

— Е, в началото и аз бях малко шокиран — каза той. — Ела, вземи си шампанското и седни при мен ей там, в ъгъла. Ще ти разкажа цялата тъжна история. Дългата тъжна история, която ме превърна в мъж, който шпионира жена си.

— Не, не мога, аз… аз трябва да свърша нещо — казах.

Макар че Оле беше видимо разстроен, нямаше да мине много време, преди да ме попита какво търся в този хотел. И тогава планът ми щеше да загази. Оле отметна косата от лицето си.

— Извинявай, виждам, че имаш среща. Джо се казваше, нали? Предполагам, че чакаш него, а?

Кимнах.

— Е, да, разбирам, сега имаш съвсем други грижи и едва ли ти е до разговори за проваления ми брак.

Оле изглеждаше така, сякаш ей сега ще се разплаче.

— Наистина моментът не е подходящ — казах аз нещастно.

— Естествено. Абсолютно. Разбирам. Но когато те видях да влизаш през вратата, имах чувството, че това е знак на съдбата или нещо такова… лице на приятел! Някой, който ще ми помогне да дойда на себе си… Съжалявам.

— Всичко е наред — казах аз.

— Твърде хубаво е, за да бъде истина. — Оле погледна часовника си. — Едва осем без петнайсет е. Знаеш ли какво? Просто ще седна до теб на бара и ще пия, докато дойде твоят приятел. За колко сте се уговорили?

— Ами, всъщност за осем — казах аз, докато отново сядах на високия стол до бара, а мислите се щураха в главата ми. О, Боже, как сега да се отърва от Оле? Кой ме караше да напускам стаята си и да слизам долу! — Само че, ъъъ моля те не ми се сърди, но няма ли да изглежда странно, ако двамата заедно го чакаме тук? Не мисля, че…

— О, разбирам, разбирам — каза Оле и седна до мен на стола. — В никакъв случай не искам да проваля срещата ти.

— Добре — казах аз.

— Не се тревожи. Аз ще държа вратата под око и когато любимият ти влезе, веднага ще се престоря, че изобщо не те познавам — каза Оле. — Все едно че съм пияница, който случайно е седнал на бара до теб. Бих пийнал уиски. Едно двойно, моля. Дори тройно, ако има такова. Без лед.

Отпих от шампанското си. Наистина се струпаха твърде много досадни случайности. Веднъж човек да реши да се самоубие и…

Може би просто трябваше да извикам „А, ето го“, да се втурна към фоайето и да избягам в стаята си, преди Оле да разбере какво става. Само това ми хрумваше като възможност да се откопча от него.

Погледнах към стъклената врата. Във фоайето тъкмо влизаха група японци. Това беше добра възможност. Трябваше да се възползвам.

— А, ето… — започнах аз, но точно тогава Оле избухна в сълзи. Той обори глава на рамото ми и ревна. Келнерът постави чаша уиски пред нас и ми хвърли съчувствен поглед. — Ама че гадост — казах аз.

— Дааа, истиинскааа гааадост — хълцаше Оле.

Оставих го малко да си поплаче. Но когато сълзите му намокриха кожата ми през роклята, го побутнах леко настрана.

— Ей, ей — казах аз. — Не е чак такава трагедия. Статистиката сочи, че най-малко 60 процента от жените изневеряват на мъжете си. А седемдесет процента от мъжете — на жените си.

Той подсмъркна.

— Но аз не мислех, че принадлежа към тези шейсет процента, на които им изневеряват — каза той. — Винаги съм вярвал, че това между Мия и мен е нещо специално.

— Вероятно наистина е така — казах аз. — Въпреки… това.

— Нима? Искаш ли да ти кажа нещо? Така е от години! Години наред тя ме е мамила, вече съм напълно сигурен. А аз, глупакът, нищо не съм усетил. И до днес щях да съм в неведение, ако вчера сутринта не бях отишъл да потичам в парка при Аахен и случайно не бях срещнал там колежката на Мия.

— Да, да, все тези случайности — казах аз.

— Да, наистина! Защото обикновено тичам в градския парк — каза Оле. — Та както си говорихме най-любезно, колежката и аз, стана ясно, че тя не знае за никакво обучение в Щутгарт, но знае, че Мия и аз сме били преди четири седмици в Париж.

— Така ли? А вие нищо не разказахте.

— Защото не сме били в Париж! — изкрещя ми Оле. — По това време Мия уж беше на обучение, а аз си бях сам вкъщи. Извинявай, не исках да ти крещя.

— Няма проблем. Значи тя не е била в Париж, а на обучение?

— Не! Не разбираш ли? Тя лъже мен и всички останали както й падне. На другите казва, че е с мен в Париж, а на мен — че е на обучение. А в действителност…

— Аха — казах аз.

— И така, прибрах се вкъщи и се правя, че нищо не знам. И наистина не знаех до тази вечер. Мислех си, че тази колежка нещо се е объркала и че всичко ще се окаже безобидно… Но когато тази сутрин Мия тръгна за Щутгарт на обучение, аз я последвах.

— До Щутгарт ли?

— Не — изкрещя пак Оле. Бизнесмените ни изгледаха с любопитство. Оле отново сниши гласа си. — Само до следващия паркинг. Там паркира колата и отиде да пазарува. Бельо! Тъмночервено!

— Хм, хм — обадих се аз. — И ти все след нея?

Оле кимна.

— Следях жена си като жалък, второкласен частен детектив. В отдела за бельо трябваше да се крия зад закачалките със сутиени. Другите клиенти ме взеха за перверзник.

— Сигурно — казах аз. — Искам да кажа, какво от това.

— Кабинетът ми днес остана затворен — продължи Оле. — Асистентките ми звъняха цяла сутрин, за да отменят часовете на пациентите. Защото докторът е зает да шпионира жена си. Та докъде бях стигнал?

— Какво стана, след като Мия си купи бельото?

— Тя се заразхожда из бутиците така спокойно, че аз реших, че си е измислила това за обучението само за да си напазарува на спокойствие. Но после, в кафенето на Еренщрасе, се срещна с този мъж.

— С този, от одеве?

— Да, естествено, че с него — каза Оле. — Той така бързо си пъхна езика в гърлото й, че аз дори не успях погрешно да заключа, че това може да е някой братовчед, когото не познавам.

— И после?

— Ах, беше отвратително. Отправиха се, хванати за ръчичка към следващата пиаца и си взеха такси до този хотел.

— Защо не са дошли с колата й? — попитах аз. — Или с неговата?

— Аз… нямам представа. — Оле ме погледна гневно. — Какво значение има изобщо? Мисля, че са били толкова луди един по друг, че не са искали да губят време, а да започнат направо в таксито. Освен това, от Еренщрасе до паркинга на магазина разстоянието е доста голямо и не са искали да ги видят. Така или иначе, дойдоха с такси до хотела. Знаеш ли колко струва нощувката тук?

Кимнах.

— Дано поне да плаща този смукльо — каза Оле. — Бельото е достатъчно скъпо.

— Как успя да проследиш таксито? — попитах аз.

— С друго такси — отговори Оле. — Не бях на себе си.

— Представям си колко се е забавлявал таксиметровият шофьор — казах аз. — Бихте ли проследили ей онази кола там… Сигурно години е чакал нещо такова.

— И му оставих десет евро бакшиш — каза Оле. — Мия и онзи си взеха стая и цял следобед прекараха в нея. Бях напълно объркан. Не знаех какво да правя.

— Мога да си представя — казах аз.

— И така, седнах тук в бара и зачаках. Идея си нямах какво търся тук, но така или иначе, нищо по-разумно не ми хрумваше. По някое време двамата наистина се появиха. Аз гледах да не бия на очи от ъгъла, в който седях, но те и без това бяха погълнати един от друг. През цялото време чувах странния й кикот.

— Може езикът му да я е гъделичкал в носа — казах аз.

— И тогава влезе ти — каза Оле. — Сякаш беше ангел в червена рокля. Помислих, че имам халюцинации! Но в същото време почувствах облекчение. Наистина, не знам какво щях да правя, ако не се беше появила. Сигурно щях да застана пред този тип и да го фрасна.

— Ами! Не вярвам — казах аз.

— О, и аз не вярвам — рече Оле и се сви. — Киснех си страхливо в ъгъла и се стараех дори да не дишам. Ужас. Що за жалък страхливец съм аз!

— Не си страхливец, просто си под въздействие на шока.

— Да, да, така е. Но за щастие сега ти си тук. — Оле избърса сълзите от лицето си. — О, Боже, толкова ми е неудобно. Наистина! Ти си се настроила да прекараш хубава вечер, а аз, аз ти проглушавам ушите от рев. Това наистина е… абе, срамувам се. Искрено съжалявам.

— Всичко е наред. Какво ще кажеш да ти хванем едно такси отвън и спокойно…

Оле поклати глава. Погледна часовника си:

— Твоят Джо не е от най-точните, а?

Оле сякаш беше залепен за бар стола. Обърнах се към вратата. Японците бяха изчезнали. Но затова пък на рецепцията стоеше един мъж. Можех да се втурна към него и да се престоря, че това е Джо. Но тогава забелязах, че той имаше ужасно клепнали уши. Дори от мястото, където седяхме, изглеждаха направо ужасни. Не исках Оле да си помисли, че си падам по мъже с такива уши.

— В „Лексингтън“ щяха да направят на Мия отстъпка като на служител — каза Оле. — Но там щеше да е неудобно да се среща с любовника си. Тъпо, нали? Бихте ли ми дали още едно уиски? Двойно и тройно, моля.

— Въпросът е защо не се срещат в дома му? — казах аз.

Оле повдигна рамене.

— Може да живее далече. Или бърлогата, в която живее, да не е за пред хора.

— А може просто и той да е женен — казах аз.

— О, Боже — каза Оле. — Каква свиня.

— Предполагам, че и за двамата това е само една афера. Бракът е важен за тях и те не искат да го рискуват — предположих аз. — Ако се престориш, че нищо не знаеш, всичко може да си остане както преди и да остареете щастливи заедно.

— Ти да не би окончателно да превъртя? — извика Оле. — Що за болна връзка би било това? — Той отново погледна часовника си. — Сигурно твоят Джо е попаднал в задръстване. Всъщност откъде ще дойде той?

Направо от отвъдното, човече. С косата си.

— От, а-а-а, от Франкфурт — казах аз.

— Аха — каза Оле. — Надявам се, че не говори на хесенски диалект. Веднъж беше споменала, че не ти звучи секси.

— Да, така е. Но Джо говори на книжовен немски. Всъщност, роден е, а-а-а, в Бремен.

— А кога ще дойде? — попита Оле. — Не е проява на изискан вкус да караш някого да чака. Сам на бара.

Вече започваше да ми лази по нервите.

— Слушай, мога да почакам и сама. На твое място бих се прибрала вкъщи.

— И дума да не става — каза Оле. — В никакъв случай няма да те оставя сама на бара да те зяпат толкова непознати мъже.

— Никой не ме зяпа — казах аз.

— Напротив. Всички те зяпат. На онези двамата там отпред през цялото време им текат лигите. Но и тази рокля е… доста възбуждаща.

— Хм, благодаря — казах аз.

— Наистина. Никога не съм те виждал с нея. Обувките също.

— О, те са толкова стари — казах аз.

— Гледам, че и на фризьор си ходила — каза Оле. — И Мия вчера беше на фризьор. — Донесоха му уискито и той отпи две малки глътки. — Как мислиш, на колко ли е години?

— Джо ли?

— Не, любовникът на Мия. Изглежда стар, нали?

— Бих казала, към средата или края на четирийсетака.

— Дъртак — каза Оле. — Сигурно с Мия по-лесно изживява кризата на средната възраст. А Джо на колко години е?

— На трийсет и пет — казах аз. Това беше броят на сънотворните таблетки, които ме чакаха горе в стаята и се питаха, къде, за Бога, се губя.

— Но какво става с този човек? — попита Оле. — Можеше поне да се обади, че ще закъснее.

— Забравих си телефона горе в стаята — казах аз. — Най-добре да изтичам да го донеса.

Оле ме погледна изумено.

— Наела си стая тук?

— Ами, да.

— Но защо? С Джо можехте да отидете у вас. Или — о, не, само не ми казвай, че имате тайна афера, за която никой не бива да знае.

— Глупости — казах аз. — Нали всички знаете за него.

— Той е женен, нали?

— Не — казах аз. — Не, не е!

Оле замълча, но мълчанието му беше някак съжалително. Пианистът отново засвири „Когато времето отлита“. Сигурно не можеше друго. Исках да изляза от тук.

— Желаете ли още шампанско? — попита келнерът.

— Не, благодаря… Е, добре, от мен да мине.

Въздъхнах. Не можех просто ей така да се кача горе и да свърша със себе, докато Оле се разкъсва тук от любовни терзания. Най-малкото трябваше да се уверя, че се е прибрал благополучно и че няма да направи някоя глупост.

— Да не искаш да останеш цяла нощ тук и да чакаш Мия?

— Не знам — каза Оле.

— Не мисля, че това е добра идея — казах аз.

— Ти имаш ли по-добра? — попита Оле.

— Най-добре ще е да си отидеш вкъщи и да размишляваш на спокойствие.

— За какво да размишлявам? — попита Оле. — За това, че съм пълен идиот ли?

— Примерно — казах аз.

Оле си поръча още едно уиски.

— Само че на мен ми харесва тук — каза той.

Окей, твоя работа. Самата аз си имах достатъчно проблеми. В съзнанието ми изникна картината как сортиращата машина подрежда по пощенски кодове моите прощални писма. Всъщност какво правех още тук, долу? Да не би да откачих?

— Ще тръгвам — казах аз решително.

— Къде? — Оле ме погледна уплашено.

— В стаята си. Ще се обадя на Джо.

— Не, остани при мен, Гери, моля те.

— Не, не мога.

— Да, да, разбирам, естествено, че не можеш, извинявай. — Оле погледна часовника си. — Но мисля, че той няма да дойде. Жененият негодник ти върза тенекия.

— Възможно е — казах аз. — Затова искам да му позвъня.

— Значи наистина е женен! Знаех си. Какъв негодник. Мами жена си, а теб само те използва. Жена като теб. Да падне до нивото на любовница. На всичкото отгоре не е и точен.

Оле се наведе над бара.

— Ей, вие — каза той на келнера. — Можете ли да си представите? Негодникът й върза тенекия.

— Не е вярно — казах аз и се плъзнах от стола. — Бихте ли включили шампанското към сметката на стаята ми? Тя е номер 324.

Келнерът кимна.

— Не, не — каза Оле. — Аз ще платя.

— Вземи си такси и се прибери, Оле — казах аз.

— Ти си толкова добра с мен — каза Оле. — Изобщо ти си най-добрият човек, когото познавам. И красива, и умна, и забавна. Този Джо не те заслужава.

— Вече е късно — казах аз и го целунах по бузата. За последно вдъхвах мириса на зъболекар. Малко оставаше да се разплача. Но сега трябваше да бъда твърда. — Довиждане, Оле, ще видиш, че всичко ще се оправи. И да не направиш някоя глупост.

— Не, не се тревожи, Гери. Ще ти се обадя, когато отново съм в състояние да мисля трезво.

Прехапах долната си устна и затраках с токчетата си към вратата.

— Ако ти потрябвам, тук съм — извика Оле след мен.