Всяко решение си има проблем

17

С гордост мога да заявя, че не се наложи да се напивам, за да добия смелост да се появя на празника с червената рокля. Напълно трезва си сложих блестящото червено червило, издухах си косата (с кръглата четка, но така, че по-късно нищо не личеше) и накрая скочих в разкошните си червени сандали с пеперудите. Напълно трезва изслушах възторжените комплименти на Чарли и Улрих, напълно трезва напуснах дома им и напълно трезва влязох в „Лексингтън — Пет сезона“. Тук обаче веднага съжалих, задето се бях правила на толкова смела, вместо да гаврътна няколко водки.

— Я, гледай, Хайнрих, та това е Гери — извика моята пралеля Елсбет, тъкмо когато влизах във фоайето и преди да успея да се скрия зад огромните фонтани. — Онази Гери, която потроши семейния майсенски порцелан и миналата седмица щеше да се самоубие.

Излишно е да казвам, че не само прачичо Хайнрих насочи поглед към мен.

— Но не по тази причина, пралельо Елсбет — казах аз. — Пък и то беше отдавна.

— Аз не съм пралеля ти Елсбет, а пралеля ти Аделхайд — поправи ме пралеля ми Елсбет или, хайде от мен да мине, пралеля ми Аделхайд. Нали вече споменах, че всички те си приличаха. — Изглеждаш чудесно, детето ми, виждаш ми се понапълняла, а?

— Не — отвърнах аз.

— Но така ти отива — включи се прачичо Хайнрих, цъкна с език и ме щипна в талията.

— Вярно ли е наистина, че пишеш онези порнографски брошурки, дето ги продават изпод щанда? — попита пралеля Аделхайд.

— Не ги продават изпод щандовете — въздъхнах аз. — Могат да се купят от всеки павилион. Има ги и в супермаркетите. Това не е порно.

— Ех, времената вече са други — каза пралеля Аделхайд. — В днешно време тези свинщини ги продават навсякъде свободно, дори и на малолетните. Ти някак си ми напомняш за моята сестра Хулда, когато беше млада. И тя имаше склонността да скандализира с поведението си. Знаеш ли, че е била и стриптийзьорка? Слагаше само по едни пискюли на зърната на гърдите си, да се чуди човек как се задържаха там. Сигурно с двойно залепващо тиксо?

— Аз обаче не вярвам — рекох.

— О, и аз не вярвам — съгласи се пралеля Аделхайд. — Сигурно има някакъв друг трик.

— Имах предвид, че не вярвам пралеля Хулда да е била стриптийзьорка — казах аз.

— Е, може да съм го видяла и в някой филм — добави пралеля Аделхайд и ме хвана под ръка. — На моята възраст ми е трудно да разграничавам спомените си. Ах, толкова се радвам. Такива важни чествания се организират все по-рядко, в днешно време хората предпочитат да празнуват в трапезариите си. Но друго си е в такъв изискан хотел, къде-къде по-празнично е. Пък и е прекрасно отново да видя всички. Нямам търпение да се запозная с младежа на сестра ти Лулу. Разправят само хубави неща за него. Сега пък чух, че братовчедка ти Франциска нямало да се жени за фризьора. И слава Богу, прическата му е безобразна, нали Хайнрих? Като някой скункс е.

— Франциска пак е соло?

Усетих, че настроението ми се повишава. Може пък да не съм единствената без придружител тази вечер. Огледах фоайето, търсейки да видя някъде Мия. Тя работеше тук като заместник-шеф на администраторите и аз вътрешно се бях подготвила, че мога да я срещна. (Което беше още един аргумент против скучния бежов костюм и в полза на червената секси рокля.) Но не я видях никъде. Дано днес е в почивка.

— Залата с огледалата е великолепна — каза пралеля Аделхайд. Тя продължаваше да стиска здраво ръката ми, докато се изкачвахме по широката мраморна стълба, която водеше до празничната зала. — Но кристалната зала до нея е още по-хубава. За съжаление е била резервирана за друго тържество. Горката Алекса опитала какво ли не, за да се разменят, но ония били твърдоглави и не отстъпили. И то за някакъв си седемдесети рожден ден, на който дори не е нужно да се танцува.

— Какво? Пак ли ще има танци?

— Разбира се, детето ми. Виенски валс, също като тогава на сватбата. Когато ти потроши порцелана. Ей, какво нещо беше, помниш ли, Хайнрих? Здраво парченце не остана, невероятно. Освен една каничка за мляко, все се чудя къде ли може да е сега. Между другото, Хулда няма да дойде, тя предпочете да лети за Сардиния. С някакъв мъж, който може да й бъде внук.

— Мисля, че е момчето, наето да я гледа — каза прачичо Хайнрих.

— Глупости — отсече пралеля Аделхайд.

Още не бяхме изкачили и половината от стълбата, когато съгледах до вратата на залата с огледалата майка ми, облечена в костюм с люляков цвят, заедно с баща ми, Лулу и Патрик. Лулу беше с черен костюм с панталон, който, като се изключи цветът, беше едно към едно с моя бежовия.

Внезапно усетих, че смелостта ме напуска, отлепих се от пралеля Аделхайд и казах:

— Ох, забравих нещо, вие вървете.

Пралеля Аделхайд се хвана за парапета.

— Хм, накъде ли хукна така?

— Може да й е хрумнала някоя добра идея за ново порно — каза прачичо Хайнрих.

Спуснах се бързо надолу по стълбите. Какво ме беше прихванало? Ако сега се върна вкъщи и бързо се преоблека, ще мога да се върна преди чичо Фред да е произнесъл речта си и да са отворили бюфета. После до края на вечерта можех тихо и необезпокоявано да стоя в някой ъгъл и да се напия до безпаметност.

На предпоследното стъпало налетях право на един мъж, който смаяно ме изгледа. Беше Адриан.

— Какво, за Бога, правите тук? — попита той.

Аз го гледах не по-малко смаяно, отколкото той мен. Беше в костюм и с вратовръзка и, освен ако не ми се привиждаше, неговите иначе леко разрошени черни къдрици бяха разделени на път в стил Пиърс Броснан от осемдесетте и гладко сресани. От едната страна те се извиваха навън, а от другата — навътре.

— О, не! — казах аз. — Моля ви, само не ми казвайте, че сте новият приятел на братовчедка ми Франциска! Това е повече, отколкото бих могла да понеса!

— С чиста съвест мога да ви уверя, че не съм — каза Адриан. — Нямам представа коя е братовчедката Франциска. Ами вие… да не би да сте тук с братовчед ми Мартин? Висок, слаб, с коефициент на интелигентност 180 и леки наченки на оплешивяване?

Поклатих глава.

— За жалост, не.

— Слава Богу — въздъхна Адриан. — Приятелките на Мартин са все съсухрени очилати зубърки с къси коси и изглеждат така, сякаш сами са се подстригали. Вярно, че е по-добре с някоя от тях, отколкото да дойдеш сам, но лично за мен тези очилатки са утеха, въпреки че имат докторски титли и са носителки на национални ордени, задето са предоставили на науката яйцеклетките си.

— Значи и вие сте тук на семейно тържество?

— Да — отвърна Адриан. — В кристалната зала.

— О, на седемдесетия рожден ден!

— Именно — каза Адриан. — Баща ми.

— Ние пък сме в съседната зала с огледалата и празнуваме сребърната сватба на леля Алекса — обясних аз. — С малък струнен оркестър.

— Ние имаме цяла капела и фокусник.

— Затова пък ние имаме пететажна сватбена торта — не отстъпвах аз. — Със сребърна глазура!

— Моят чичо ще рецитира стихотворение от триста строфи — каза Адриан.

— Ние ще пеем самостоятелно съчинени рими по мелодията от „Чуй какво отвън долита“ — отвърнах.

— Майка ми ще произнесе хвалебствие за баща ми и неговите трима прекрасни синове, ще превъзнесе Николаус до небето, ще пролее радостни сълзи за Албан, а после ще въздъхне и ще каже да не забравим и нашия най-малък син, Грегор, който отново не е успял да върже вратовръзката си правилно, което ще предизвика всеобщ смях.

— Леля ми и чичо ми ще танцуват валс, а после всички ще трябва да ги последват. Аз, по всяка вероятност, отново ще съм единствената жена без придружител на партито, а единственият мъж без придружителка ще е прачичо ми Август, който е на деветдесет и три години. Докато танцуваме, ще трябва да му придържам катетъра.

— Добре, печелите — засмя се Адриан.

— Вратовръзката ви наистина не е вързана правилно — казах аз.

— Знам. Гледах в „Жълти страници“, но никъде не видях да се предлагат услуги за връзване на вратовръзки.

— Бих могла да ви помогна — рекох аз.

— А вие откъде знаете как се прави възел на вратовръзка? — попита Адриан недоверчиво.

— О, дължим го на майка ни. Според нея едно порядъчно момиче трябва да може да прави такива неща. — Внимателно развързах дебелата вратовръзка на врата му и я пригладих.

— Трябваше да се упражняваме на баща ми. Всяка сутрин той получаваше по четири пъти връзвана вратовръзка. За целта трябваше да става четвърт час по-рано. Но си е заслужавало. Виждате ли? Перфектен възел.

Адриан докосна врата си.

— О, вие сте ангел. Наистина! Обзалагам се, че този път майка ми ще има да се чуди как да ме окачестви в речта си.

— Е, все ще й хрумне нещо — предположих аз. — Ако аз бях майка ви, щях да направя някоя гадна забележка за прическата ви.

— Какво не й е наред?

— Ами малко е… зализана.

— О, точно това харесва на майка ми — каза Адриан.

— Сигурен ли сте?

— Всъщност не бяхме ли минали на ти? — попита на свой ред той.

— Тилури? Това ти ли си? — извика някой зад мен на стълбата.

— О, не! — казах аз, без да се обръщам. — Майка ми.

— Дамата в лилаво ли?

— Люляково.

— Лавандулово — поправи ме майка ми, която беше застанала до мен, ухаеща силно на Caleche. — Можем да бъдем спокойни, дъще. Братовчедка ти Диана дойде сама. Мари-Луиз каза, че борсовият посредник е болен вкъщи на легло, но за никого не е тайна, че двамата са скъсали! Ти какво още се мотаеш тук? Всички теб чакаме.

— Аз само… аз исках… — запелтечих аз.

— Тя просто се спря да поздрави — намеси се Адриан. — Добър вечер… госпожо Талер, предполагам. Доктор Грегор Адриан. С Гери се срещнахме случайно тук. Днес семейството ми има празник в кристалната зала.

— Доктор? — повторих аз слисано, докато майка ми му подаваше ръка.

— Приятно ми е — каза тя и започна да го оглежда така директно, както обикновено оглежда някоя чушка, преди да я пусне в количката. — Да не сте зъболекарят на Луригери?

Тук сърцето ми подскочи, тъй като за момент си въобразих, че майка ми знае за Оле и мен.

— Или гинекологът? — продължи тя и при мисълта, как Адриан ми прави гинекологичен преглед, почувствах, че се изчервявам като роклята си. — Надявам се все пак, че тя е здрава? — каза майка ми. — В последно време беше малко… не особено добре… О, не, надявам се, че не сте психотерапевт! — Тук аз се изчервих още повече, доколкото това изобщо беше възможно.

— Не съм лекар. Защитил съм докторат по история на изкуството — отговори Адриан. — За съжаление.

— О, колко интересно — каза майка ми. — Моята трета по големина дъщеря, Тигелулу, е защитила докторат по германистика. Тя е старши учител в гимназия. Откъде познавате Рилуге, ако не е неучтиво да попитам?

— Аа, кого, моля? — попита Адриан.

— Има предвид мен — поясних с пламтящи бузи, докато го молех безмълвно: Не казвай! Не казвай! Не казвай!

— О, ние се познаваме от… от музея — каза Адриан със сбърчено чело.

Аз завъртях очи. Като жест на извинение Адриан повдигна рамене.

— От музея? — повтори майка ми. — Ах, разбира се, вие като специалист по история на изкуството… но каква работа има Лугери в музеи!

— Аа, кой, моля?

— Има предвид мен — казах отчаяно.

— О, Гери често посещава музея, за да си набави информация — обясни Адриан.

Плеснах се с ръка по челото.

— За своите исторически романи — продължи Адриан.

— Аха — каза майка ми и хвана ръката ми така, сякаш искаше да ме арестува. — Беше ми много приятно, че се срещнахме, но за съжаление, трябва да вървим, сестра ми изключително много държи на точността, а Гери трябва да се снима при влизането за книгата с гостите. Макар и с тази рокля. Знаех си, че ще се опиташ да ме изложиш. Какво толкова съм ти направила, че никога не ме слушаш? И какво е това червило? Ти стоп на кола ли си, или млада жена?

— Стоп на кола, мамо — казах аз.

Докато ме влачеше по стълбите, хвърлих през рамо поглед към Адриан. Той се усмихна и вдигна палец. Боже, колко беше сладък със смахнатата си прическа.

— Може и да се видим след малко пак! След валса с прачичо Август — казах аз.

— Да. И на мен ще ми трябва глътка чист въздух.

— Симпатичен мъж — отбеляза майка ми. — Женен ли е?

— Не — казах аз.

— Обвързан ли е?

— Също не.

— Ето, виждаш ли — каза майка ми. — Човек просто трябва по-често да посещава музеите.

Времето до отварянето на бюфета се точеше като дъвка, още повече че бях сложена да седя между прачичо Август и прачичо Хайнрих и двамата непрекъснато ме пощипваха по бузите, талията или бедрата. Прачичо Август щеше да ме щипне и на друго място, но когато се опита да го направи, аз здраво го пернах със супената лъжица по ръката.

— Ау! — извика той. — Като сме стари, та какво!

— Следващия път ще взема вилицата — казах предупредително.

Срещу мен седяха Тине и Франк заедно с Хизола, Хабакук и Арсениус. Тине беше със същия костюм като Лулу, само че в светлокафяво.

— Гладни сме! Гладни сме! — викаха Хабакук и Арсениус и удряха с вилиците си по масата. Малко преди това им бях подарила два iPod-а, което педагогически погледнато не беше много умно, но нали сега имах пари, пък и те бяха прави за това, което ми бяха написали. Останаха толкова изненадани, че близо четвърт час седяха съвсем послушни. Високо оцених и факта, че не ме попитаха нито за телевизора, нито за лаптопа.

Но сега отново бяха себе си.

— Да не се намираме в джунглата? — попита пралеля Аделхайд, която седеше през две места от мен. — В днешно време децата нямат никакви обноски. Едно време ни удряха с пръчка, ако не седяхме мирно.

Това изключително много заинтригува Арсениус и Хабакук. Те помолиха пралеля Аделхайд за подробности. Тя разказа как учителят толкова силно я бил ударил, че по краката й текнала кръв. Арсениус и Хабакук бяха очаровани.

— Но кога е било това? — попита пралеля Елсбет (поне предполагам, че беше Елсбет) от другия край на масата.

— Хм, хиляда деветстотин… Е, може да съм го видяла и в някой филм.

— Роклята е страхотна — каза ми Тине. — Наистина ти седи добре. Отслабнала ли си?

— Мъничко, може би.

— И аз исках да си облека рокля — каза Тине, — но мама държеше на този костюм…

— Не изглежда зле.

— Да, само дето цветът му е малко лайнян — каза Хабакук, а Арсениус изрева:

— Като диария! Мама се наакала. Мама се наакала.

Чичо Август измъкна една бележка от джоба на костюма си.

— Моите стихове — каза той. — Не мога да ги видя без очила. Можеш ли да ми ги прочетеш, сладка праплеменничке?

— Чуй какво отвън долита, хола хи хола хо — четях аз. — Искаш ли да бъдеш моята любима, хола хихахо. Чичо Август, това е оригиналният текст: ти трябваше да си съчиниш свой.

— Да, да — каза чичо Август. — Ама като нищо не ми хрумва.

Телефонът просвири от чантата ми симфонията Юпитер.

— Сега този префърцунен Хари не ми дава да изляза пред гостите — хленчеше прачичо Густав. — А толкова много обичам да пея. Направо е несправедливо. Знам такива хубави песни и пея като Ханс Албърс. Жените падаха в краката ми, когато запявах.

— Откъде идва тази хубава музика? — попита пралеля Аделхайд.

— От чантата на Гери — каза Тине. — Гери! Нали трябваше да изключим телефоните си.

Извадих телефона от чантата си.

— Да — прошепнах аз.

— Здравей, красавице моя, какво правиш в момента? — попита Оле.

— Да ме отстрани иска той, този Хари! Страх го е, че ще го засенча — каза прачичо Густав. — С неговото тъпо изпълнение на пиано!

— Оле, не е удобно сега. На сребърната сватба съм, в „Лексингтън“, говорих ти за нея, а телефоните са забранени под страх от смъртно наказание — шепнех аз.

— В „Лексингтън“! Мия успя ли да те засече?

— Не, засега още не — отвърнах аз. — Но съм си взела лютивия спрей, за всеки случай.

— Как може една дамска чанта да издава такава хубава музика? — попита пралеля Аделхайд. — И аз искам да имам такава, Хайнрих. Питай Гери къде ги продават.

— Чарли каза, че ще се местиш в нова квартира и дори вече си подписала договора за наем, вярно ли е? — попита Оле.

— Да, вярно е. Жилището е невероятно, в южната част на града — казах аз. — Не съм ли ти казала? Вчера ми връчиха ключовете.

— Не, не си ми казала. Сигурно си забравила. Не мислиш ли, че е малко странно?

— Кое?

— Ами, това, че всички знаят, само аз, твоят приятел, не зная?

— Оле, ти не си ми приятел… искам да кажа, естествено, че си ми приятел, но не в този смисъл…

— За какво ти е нова квартира? Можеш веднага да се нанесеш при мен!

— Благодаря за предложението. Но не, благодаря.

— Гери, тези игрички не ти правят чест — каза Оле.

— Оле, не играя игрички!

— Вече няколко седмици ме залъгваш… ако това не е игричка, какво е тогава?

— Суровата действителност — казах аз, но Оле не се засмя.

— Не искам нищо повече от ясен отговор. Обичаш ли ме, или не ме обичаш? Искаш ли да бъдеш с мен, или не искаш?

— Оле, аз наистина много, много те харесвам, но…

— Гери! Скрий това нещо! Леля Алекса идва насам — изсъска Тине.

— Аа, знаеш ли… точно сега наистина не мога… — прошепнах аз и се скрих зад прачичо Хайнрих.

— Да или не — настояваше Оле. — Трябва да кажеш само да или не. Не би трябвало да е толкова трудно.

— А ти какво точно попита?

— Гери! Спри да ме будалкаш!

— Моля те, Оле, аз…

— Искаш ли да бъдеш с мен? Да или не?

— Да не би някой да не е изключил телефона си? — чух да пита леля ми Алекса.

— Оле…

— Чантата на Гери може да свири — каза пралеля Аделхайд.

— Да или не? — не спираше Оле.

— В момента по-скоро не — казах аз. — Съжалявам, но не обичам, когато ме притискат.

— Добре. Значи искаш да продължиш с игричките — заключи Оле.

— Ти искаше отговор — казах аз, но Оле вече беше затворил. Пъхнах телефона си обратно в чантата точно преди леля Алекса да го забележи.

— Не искам гък да чувам повече от чантата ти — каза строго тя.

— Каквато майката, такъв и синът — каза плачливо прачичо Август. — И от мен не иска да чуе нито гък. Но с нас старите се държите както ви хрумне.

— Искате ли да съчиним нещо вместо теб, прачичо Август? — предложи Арсениус. — Ние с Хабакук сме страхотни стихоплетци. Дори да съм с подагра, хола хи, хола хо, искам днес да бъда с вас, хола хи ха хо.

— А сега нещо лайняно — предложи Хабакук.

— Не е лошо — каза прачичо Август. — Жалко само, дето нямам подагра. Опитайте се да измислите нещо, което се римува с катетър.

Дълго време Хабакук и Арсениус нищо не измислиха.

— Знаеш ли какво? — Имах гениална идея. — Ще ти подаря моите рими, прачичо Август. Виж как едро съм ги разпечатала, можеш да ги четеш и без очила.

Явно не бяха чак толкова лоши, колкото си мислех, защото будалата Хари ги беше включил в юбилейния сборник без цензура.

Прачичо Август беше трогнат.

— Би ли го направила за мен? Да ми подариш твоята голяма изява? Ти си същински ангел, моя праплеменничке.

— Да, знам — казах аз. — Но това не е причина да опипваш бедрата ми.

— Пу! Дори не съм забелязал. Нали после двамата ще танцуваме виенски валс?

— Така изглежда, прачичо Август — казах аз.

— Бюфетът е отворен — обяви чичо Фред, при което Арсениус и Хабакук скочиха и хукнаха напред.

— Вземете си само от това, което ще ядете — извика Франк след тях.

Горкият, нали накрая той трябваше да изяде остатъците.

— По-добре иди с тях — каза Тине. — Иначе пак ще започнат от десерта и леля Алекса ще ми чете конско на тема възпитание.

Миналия път Арсениус и Хабакук изядоха съвсем сами огромна топка сладолед, която беше предвидена за около двайсет души. И това само по себе си нямаше да е толкова лошо, ако после не бяха повърнали половината. Няма да издам къде, защото самите вие може да се храните в момента.

Изчаках да отмине първоначалният юруш, след което се отправих заедно с Хизола към бюфета. За да кажа и нещо позитивно ще отбележа, че по традиция яденето на тези семейни тържества е превъзходно и обилно.

— Сега ще ти покажа какво непременно трябва да опиташ на такива тържества — казах аз. — Някои неща не изглеждат така, но са страшно вкусни. Докато други изобщо не си заслужават.

— Все едно, нищо не мога да ям заради тъпите шини — отвърна ми Хизола.

— О, горкичката. Колко време още ще ги носиш? — осведомих се аз.

— Четири месеца! — каза Хизола. — На миналия купон на класа беше полепнал спанак по тях, а аз не бях усетила. Оттогава всички ми викат спаначена пица. Никое момче не би целунало пица.

— О, не бих казала. Колкото повече растат, толкова по-голямо значение има за тях яденето — казах аз.

— Гери? — Хизола ме погледна с огромните си очи. — Мама каза, че като дете и ти си била грозна, вярно ли е?

— Не — казах аз. — Но майка ти определено беше грозна! Ушите й стърчаха толкова много, че чак се подаваха изпод накъдрената коса, която тя тогава много харесваше. И все си слагаше подплънки на раменете, с които изглеждаше като борец, преливащ от тестостерон.

— Мислиш ли, че и аз ще стана хубава, когато порасна? — попита Хизола.

— Аз мисля, че ти и сега си хубава, Сиси. А когато ти махнат шините, ще се почувстваш много по-добре. Обзалагам се, че момчетата най-накрая ще забележат колко си хубава. Все пак, много е важна и стойката. Раменете изпънати, брадичката леко вирната и винаги гледай хората право в очите. Главата високо, гърдите напред… виждаш ли, ей така като мен.

Блъснах се с чинията си в Лулу, която стоеше с братовчедката Диана пред три вида печено и задръстваше движението. Хизола се кискаше, докато аз припряно почиствах парчето моцарела от сакото на Лулу.

— Здрасти, Гери, изглеждаш фантастично — каза Диана.

— Това да не е заради директора на музея, с който си била ходила?

— Моля? — попита Лулу.

— Майка ми сподели с мен този слух със сълзи на очи — обясни Диана. — Или може би не е само слух?

— Напротив. Не познавам никакъв директор на музей.

Диана въздъхна.

— Нашият род е невероятен, постоянно си измислят нещо за някого и се бъркат в личния живот на хората. Ник и аз имахме ужасна връзка. Всяка нормална майка би се радвала, че най-после съм сложила край на всичко. Но моята си скубе косите. Борсов посредник, бе дете, никога повече няма да си хванеш такъв!

— Наистина се иска голяма смелост да се появиш на такова противно парти сам — рече Лулу.

— Лесно ти е да говориш, нали сега си с този… какво всъщност работеше той?

— IT — отговори Лулу. — Между другото, живеем заедно. Той е наистина страхотен. След малко ще те запозная с него.

— Не бързай — каза Диана. — Франциска каза, че по-скоро ще отсече едната си ръка, отколкото да се представи пред тази сган като необвързана, любопитна съм с кого ли ще се появи тук.

— Преди малко я видях с един хубав мъж — съобщи Лулу. — Мама каза, че бил ветеринарен лекар.

— И кога е сколасала да го омагьоса? — попита Диана. — Не, не, и това е просто слух. — Огледа се. — Но къде е тя? Днес изобщо не съм я виждала! Бяха ме сложили до братовчедката Клаудия и нейния финансист, а отсреща седяха всичките единайсет деца на братовчедката Мириам.

— Пет — поправи я Лулу.

— Четири — уточни Хизола.

— Не е ли все едно — каза Диана. — Мириам ги е научила да тиктакат като часовник. Всеки път щом ми каже: „Но, Диана, та ти вече си надхвърлила трийсетте, не чуваш ли как тиктака биологичният ти часовник?“, всичките й деца започват да викат тиктак-тиктак-тиктак, като крокодила от Питър Пан. О, ето я Франциска! Ей там, зад родителите ви!

— Патрик и аз седим до Фолкер и Хила, и децата им. Казахме две трапезни молитви, макар че бюфетът още не беше отворен. Всички са някак толкова странни. И знаете ли, че Хила пак е бременна? — попита Лулу.

— Предполагам, че този път ще го кръстят Бенедикт — рече Диана. — Не мога да повярвам! Онзи тип до Франциска!

— Ветеринарят ли?

— Не може да бъде! — извика Диана. — Какъв ти ветеринар! Този го познавам!

— Но къде са те? — Лулу и аз изпънахме шии.

Диана се разсмя.

— И то как го познавам само! Направо не може да бъде! Сестра ми си го е хванала този от интернет! Точно него!

— Къде? Къде? — викахме с Лулу възбудено. Все още не виждахме Франциска и новото й гадже.

— Ще умра от смях — продължи Диана. — Баш тоя ли намери! суперяк35 ли беше, или нещо подобно! Миналата година се запознах с него в сайт за запознанства. Да, не ме гледайте толкова шокирани, вие двете! Тъкмо преживявах един много, много лош период, а интернет е съвсем легитимен метод за запознанство с мъже. Не всички бяха толкова сбъркани като суперяк35.

— Трийсет и едно — казах тихо аз.

Тъкмо бях видяла братовчедка ми Франциска отзад в залата да разговаря с родителите ми. До тях стоеше Патрик.

— Какъв ти трийсет и едно — каза Диана. — Най-нормален размер — не повече от шестнайсет. Неговите трийсет и един сантиметра са само стръв, на която се хванах. Ще умра от смях, наистина! Какво съвпадение само. Първо му попадам аз, а сега и сестра ми!

Лулу беше бледа като мъртвец. Заяви:

— Мисля, че ще припадна.

— Съжалявам — казах аз.

— Ще ме извините ли? Ей сега ще отида да го поздравя — рече Диана. — По-точно, искам да видя лицето му!

— Може и да не те познае — казах аз след нея. — Паметта му не е особено услужлива.

— О, Боже! Мисля, че ще повърна — каза Лулу.